Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА VIII Първи политически схватки
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА VIII
Първи политически схватки Великият княз не беше последният човек, който забеляза промяната у Екатерина. Веднъж, когато се хранеха в нейната спалня, той й каза, че става "непоносима с гордостта си", не уважава Шувалови, "много е високомерна" и няма да търпи такова държание. "Попитах го дали за да му се харесам, трябва да превивам гръб като раб божий, пише Екатерина. Той се разсърди и отвърна, че ще ме постави на място." Докато изричаше заканата си, изтегли наполовина сабята от ножницата. Жестът му не направи никакво впечатление на Екатерина, дори го прие на шега. После Петър прибра оръжието си и изръмжа, че наистина е "ужасно лоша". Всъщност и самият той бързаше да се наложи пред двора, който не гледаше сериозно на неговата особа. Но бе избрал точно противоположния път. С годините обичта му към херцогство Холщайн се засилваше. Чувствуваше, че неудържимо го влече германският военен климат. Затова обеща на Александър Шувалов какви ли не утрешни облаги, ако той сега си затвори очите и в Русия бъдат разквартирувани части на Холщайновите войски. Александър Шувалов прие хрумването на великия княз като обикновена прищявка на бездействуващ младеж и убеди императрицата, върл противник на германското влияние, да изпълни желанието на племенника си. И германските военни части отплаваха от Кил, за да се разположат в Ораниенбаум. Безмерно зарадван, Петър се нагласи с униформата на Холщайновата войска и отиде да посрещне "сънародниците си". "Изтръпнах пред мисълта какво отвращение ще предизвика постъпката на великия княз сред руското общество, а също и у императрицата, чиято неприязън познавах", пише Екатерина. Тя не се лъжеше. Гвардейските офицери, настанени в Ораниенбаум, шушукаха: "тези проклети германци до един са се продали на пруския крал; само предатели довеждат в Русия." А обикновените войници негодуваха, че са ги превърнали в "слуги" на новодошлите. Дворцовата прислуга също се оплакваше, задето е принудена да се подчинява на "сбирщина простаци". Екатерина разбра: с приумиците си Петър безразсъдно бе загубил благоразположението на голяма част от руската армия. Докато той, въодушевен от присъствието на "своята войска", се настани в лагера, недалеч от двореца, тя побърза да оповести, че не одобрява поведението му. Думите й се разнесоха из палатките, из казармите, около бивашките огньове. В сравнение с мъжа си, когото смятаха за предател на Русия, тя беше въплъщение на руските национални добродетели. Чуждестранните дипломати внимателно наблюдаваха нейните ловки ходове и пишеха доклади до правителствата си. През 1755 година Англия, която желаеше да поднови съюзния си договор с Русия и бе пред разрив с Франция, сега вече неизбежен, изпрати в Санкт-Петербург нов посланик, сър Чарлз Хенбъри Уйлямс. Той бе вежлив, образован, занимателен и след като се опита напразно да подхване между два менуета сериозен политически разговор с императрицата, реши, че по-лесно ще спечели великата княгиня, за която казваха, че се ползува с известно доверие пред Бестужев. Нали се говореше освен това, че нейно височество имала слабост към красивите мъже? Приключението й със Салтиков й създаде име на голяма любовница. Тя все още беше силно разстроена от раздялата си с него. Особено като разбра, че в Швеция Сергей "ухажвал всяка срещната жена".26 "Нещастието ми е, че не мога да издържам ни час без любов", пише тя. А сър Чарлз имаше подръка нещо, което щеше да задоволи ненаситното й сърце. Самият той, доста възрастен, за да изкуси великата княгиня (беше на четирийсет и шест години), реши да действува посредством един очарователен младеж от обкръжението си, граф Станислав-Аугуст Понятовски. По майчина линия Станислав имаше блестящо родословие. Произхождаше от знатната полска фамилия Чарториски. Беше двайсет и три годишен много бе чел, говореше няколко езика, занимавал се бе и с философия, бе посещавал всички европейски дворове, приемаха го в най-изисканите салони, в Париж бе спечелил разположението на мадам Жофрен и я наричаше "маман", навсякъде се чувствуваше удобно, с една дума, той бе благородник космополит от чиста проба. При все че този поляк с парижки маниери и приятна външност нямаше атлетичната красота на Сергей Салтиков, щом го видя и чу да говори, Екатерина остана възхитена. В нейните очи той олицетворяваше духовната изтънченост, която бе отвикнала да среща в руския двор, освен когато, уединена в стаята си, четеше Волтер или Мадам дьо Севинье. Тя скоро щеше да узнае, че блестящият кавалер бе всъщност скромен и чувствителен младеж, за когото жените бяха висши създания, а сърдечните пориви — проява на божествената воля. По време на многобройните си пътувания, той се бе пазил от "порочни връзки", както сам казваше, сякаш за да се отдаде "всецяло на любимата, която щеше да разполага със съдбата му".27 Новак в любовта, той изпадна в екстаз пред жената, която щеше да остане единствената страст в живота му. "Беше двайсет и пет годишна, пише той, и току-що се бе привдигнала от първото си раждане, в разцвета на оная особена хубост, която добива всяка родилка, ако въобще й е съдено да бъде хубава. Имаше черни коси, ослепително бяла кожа, черни вити вежди, гръцки нос, бленуващи за целувка устни, изящни ръце, стройно тяло, бе по-скоро висока, отколкото ниска, с изключително пъргава походка и високоблагородна осанка; гласът й бе приятен, смехът и настроението й — бодри."28 Станислав не се осмеляваше обаче да направи първата стъпка. Слуховете за тъмната съдба на отблъснатите от императрицата или великата княгиня любимци засилваха още повече естествената му сдържаност. Веселият Лев Наришкин, който поощряваше любовните връзки между Екатерина и Сергей Салтиков, насърчи младия поляк да се впусне в любовно приключение. Той бе роден посредник и главно занимание в живота му бяха смехът и развратът. Бил ли е и той любовник на Екатерина? Навярно, ей тъй, мимоходом, просто за развлечение или от безделие, някоя вечер, когато не е имал какво друго да прави. Така или иначе, Наришкин знаеше всички тайни на младата жена и бързаше да изпълни всичките й желания. Подтикнат от него, Станислав "забрави, че има и Сибир". На Екатерина й беше забавно и отстъпи лесно. Първите целувки си размениха в нейната спалня, където Лев Наришкин буквално натика неспокойния поклонник. "Не мога да се лиша от удоволствието да разкажа всичко, пише Станислав, дори как беше облечена този ден; семпла рокля от бял сатен; единствената й украса — нежна дантелка с промушнати в нея розови панделки." Екатерина откри на младежа насладата, плътската любов. "Странно, че макар двайсет и тригодишен, аз й дарих онова, което от никого не бе получила", добавя той. Оттогава нощните набези се повтаряха два-три пъти седмично. Щом Владиславовна помогнеше на младата жена да се приготви за лягане, а великият княз се оттегляше в спалнята си (те спяха разделени след раждането), Лев Наришкин се промъкваше пред вратата на великата княгиня и започваше да мяучи, Това беше сигналът. Екатерина скачаше от леглото, оправяше прическата си, обличаше мъжки дрехи и отиваше при съучастника си в тъмното преддверие. Каретата ги откарваше през заспалия град в неговия дом, където ги чакаха Анна (снаха му) и Станислав. "По-лудешки прекарана вечер човек едва ли би могъл да си представи", отбелязва Екатерина. Понякога сам Станислав идваше да я вземе с шейна. Тя излизаше през един от черните входове на двореца и се втурваше към него, задъхана от нетърпение и страх. Изправен в снега, под лунната светлина, той притискаше в прегръдките си стройната млада жена, облечена като мъж, с широкопола шапка, под която криеше косите си. "Веднъж, докато я чаках, пише той, един нисш офицер взе да се навърта около мен и дори се опита да ме заприказва. Носех голямо кепе и дебела кожена шуба. Престорих се, че спя като слуга, който чака господаря си. Признавам, че ми стана горещо въпреки ужасния студ. Най-после зоркият офицер си отиде и след малко дойде княгинята. Тази нощ преживяхме и други приключения. По пътя шейната силно се блъсна в един камък, Екатерина отскочи на няколко крачки, падна по лице в снега. И не помръдна. Помислих, че е мъртва. Изтичах да я вдигна. Отървала се бе само с лека контузия. Когато Екатерина си пристигна, видя, че прислужницата на нощното гърне по погрешка бе заключила вратата. "Но по една щастлива случайност друг човек отвори и голямата опасност премина." За да избегнат подобни неприятности, Станислав започна да я посещава в спалнята й, досам апартаментите на великия княз. "Тези тайни срещи ми доставяха особено удоволствие", признава Екатерина. Но те бяха толкова чести, че нейното малко, заядливо кученце свикна радостно да посреща Станислав като стар познайник, което породи ироничните подозрения на друг един посетител — шведа Хорн. Щастието опияняваше Станислав. Бе постигнал всичките си блянове. "Отдадох й живота си (на Екатерина) тъй искрено, както малко хора могат да сторят в такива случаи", пише той. Младежката страст на Станислав разнежваше Екатерина, но тя му отговаряше сдържано и почти снизходително. Неотдавнашното й приключение със Сергей Салтиков й напомняше, че трябва да бъде благоразумна. Интересуваше се от мъжа само доколкото той й създаваше удоволствие, но вече не го поставяше в центъра на светоусещането си. Колкото по-наивна и уязвима беше с първия си любовник, толкова по-хитра и прозорлива бе с втория. Разочарованието й я бе закалило. Сега тя играеше мъжката роля в двойката. "Бях искрен и предан кавалер, пише тя, по-скоро мъжествена, отколкото женствена по дух, но в никакъв случай не бях мъжкарана, а съчетавах ума и добродетелите на мъжа с всички чарове на много мила жена."29 Изтрезняла, мнителна, нагла, тя властвуваше над безсилния, с три години по-млад от нея Станислав. Въпреки това сър Чарлз беше доволен от успехите на своя фаворит пред великата княгиня. Той се надяваше да я спечели за делото на Англия. И за да затвърди постижението си, предложи на младата жена освен приятния любовник, също и пари за личните й разходи. Екатерина бе прахосница, безгрижна, весела (през 1756 година загуби на хазарт седемнайсет хиляди рубли); обичаше разкоша; бе готова да се разори за една рокля; не умееше да прави сметка на разходите си и не искаше да се ограничава; затова прие предложението на посланика. Великият княз също гребеше с шепи от английската манна. Защо да се отказва? Англия беше съюзник на Прусия, а той — "един присаден прусак". Присъствието на Холщайновия полк го заангажираше все повече. Когато живееше в двореца в Ораниенбаум, правеше преглед на частите по десет пъти на ден. А в Санкт-Петербург, където нямаше войници, разиграваше със същата сериозност фигури от дърво, олово, тесто или восък. Той вече не ги криеше както в детството под леглото, а открито ги разполагаше върху дълги маси в средата на стаята си. Към масите бяха приковани месингови ленти, които щом се разклатеха, тътнеха като "непрекъсната оръдейна стрелба". Всеки ден, в определен час, той присъствуваше на "смяната на караула" и минаваше от маса на маса. "За парада обличаше униформа, обуваше ботуши с шпори, слагаше метален нашийник и шарф, пише Екатерина; освен това задължаваше прислужниците, които допускаше до учението, също да участвуват в него." Детските му забавления не му пречеха да пие като продънен и да ухажва жените. Край на невинните преживявания с придворните дами! Излекуван от фимозата, Петър имаше вече любовници. На интимни вечери канеше не само певици и танцьорки, но, според Екатерина, и "куп долнопробни буржоазни дами, които му водеха от Петербург". Беше напълно безразличен към жена си, но това не му пречеше да я посвещава в лудориите си и дори да търси от нея съвет. Наричаше я "Госпожа Избава". "Колкото и да ми беше сърдит, колкото и да бе начумерен, притесняваше ли го нещо, по стар навик тичаше веднага при мен, за да чуе мнението ми и после също тъй бързо си отиваше."30 Съветваше се с Екатерина как да украси стаята си, за да приеме госпожа Теплова, в която бе влюбен. "За да се хареса на дамата, той бе претрупал спалнята си с пушки, гренадирски шапки, саби и ремъци и тя бе заприличала на арсенал. Оставях го да прави каквото ще и си отивах." Веднъж се втурна при Екатерина, тикна под носа й писмо от същата госпожа Теплова и гневно се развика: "Представете си, написала ми цели четири страници и смята, че трябва да прочета всичко това и, нещо повече, да й отговоря, а аз имам учения (отново бе докарал Холщайнови военни части), после имам обяд, после стрелба, после ще отида на репетицията на операта и балета, в който участвуват кадетите. Ще й заявя ребром, че нямам никакво време за писане и ако се обиди, ще скъсам с нея най-късно до зимата." Екатерина одобри намеренията му и той си отиде доволен. Всъщност за него госпожа Теплова беше само интермедия. Отскоро голямата му любов бе Елисавета Воронцова. Защо ли бе избрал тъкмо нея? Тя наистина произхождаше от добро семейство, беше племенница на вицеканцлера Михаил Воронцов, съперник на Бестужев в политическото обкръжение на императрицата, но беше куца, кривогледа, с белези от шарка по лицето. Бе грозна, но в замяна на всичките си недъзи, имаше пламенен темперамент. Винаги бе готова да пие, да пее, да се въргаля в леглото, и да ругае, но вулгарните й привички се харесваха на великия княз. До нея чувството му за малоценност изчезваше, не се срамуваше, че бе грозен, необразован и недодялан. Докато Екатерина го вледеняваше с изяществото на ума си, Елисавета Воронцова го привличаше с глупостта и грубостта си. Влечението към любовницата го правеше по-снизходителен към невярната съпруга. След кратко отсъствие Станислав Понятовски се върна в Санкт-Петербург като пълномощен министър на полския крал. Положението му в двореца като че стана по-устойчиво. Но един ден в зори, когато се измъкваше от двореца в Ораниенбаум, след като бе прекарал нощта при Екатерина, попадна в ръцете на стражата на великия княз. За прикритие носеше руса перука и голяма мантия. Въведоха го при Петър, но той отказа да обясни защо се е навъртал около двореца в необичаен час. Великият княз го запита саркастично дали не е любовник на жена му. Станислав отрече и се закле, че не е. Тогава Петър, разбрал истината, прие, че уж става дума за заговор срещу него. Няколко дни наред се готвеше да хвърли в затвора чуждия шпионин, заловен в градината на двореца. Екатерина се уплаши да не избухне скандал и се зае да омилостиви мъжа си чрез любовницата му. Елисавета Воронцова се очарова, че й оказват доверие и настоя пред Петър да приеме Станислав Понятовски в стаята си. Щом въведоха любовника на жена му, той весело се провикна: "Защо сте такъв безумец, та не ми се доверихте навреме! Нямаше да се вдигне никаква врява!" Увери го, че ни най-малко не ревнува, че стражата около двореца бди само за личната му сигурност и че за щастие недоразумението е изяснено. "Сега вече сме добри приятели, само че тук липсва още един човек!", заключи той. "Тогава, разказва Станислав Понятовски, отиде в стаята на жена си, издърпа я от леглото и без да й даде време да се обуе и облече я доведе и като ме сочеше, каза: "И тъй! Ето го! Надявам се, че сте доволни от мен!"31 Двете двойки вечеряха заедно в добро настроение и се разделиха едва в четири часа сутринта. През следващите седмици странната четворка се събираше често. "Отивах постоянно в Ораниенбаум, пише Станислав Понятовски. Пристигах вечер, качвах се по една тайна стълба, която водеше в покоите на великата княгиня. Там намирах великия княз с любовницата му; вечеряхме заедно; след това двамата се оттегляха и той се обръщаше към нас с думите: "Е, деца мои, мисля, че нямате вече нужда от мен!" И аз оставах колкото си пожелая." Отначало Станислав се изненадваше, че великият княз е тъй недодялан, описваше го като "лакомник", "страхливец", "смешник", но постепенно започна да го съжалява. Петър беше приказлив и на драго сърце му разкриваше душата си. "Вижте колко съм нещастен, казваше той на Станислав, а можех да бъда на служба при пруския крал; можех да му отдам цялото си усърдие и всичките си способности; положително вече щях да командувам полк и да имам чин генерал-майор или дори генерал-лейтенант. А сега — нищо! Доведоха ме тук да ме направят велик княз на тази загубена страна!"32 Когато не се оплакваше на любовника на жена си, оплакваше се на самата нея. "Отново и отново ми повтаряше, пише тя, че не бил роден да живее тук, че нито той допадал на русите, нито те на него и че щял да загине в Русия. Съветвах го да не се отдава на подобни черни мисли, а да се постарае с все сили да събуди обич у всеки русин."33 Екатерина го поощряваше да осъзнае отговорностите си на престолонаследник, но същевременно все повече се съмняваше в неговото и в своето бъдеше. Детето, което роди и което упорито продължаваха да крият от нея, всъщност я застрашаваше. В двореца тайно говореха, че императрицата щяла да отстрани от престола недостойния си племенник и да обяви за престолонаследник малкия Павел Петрович. Каква щеше да бъде тогава ролята на Екатерина? Щяха ли да я върнат заедно с мъжа й в Холщайн? Или щяха като подигравка да й дадат място в регентския съвет? При всички случаи настъпваше краят на надеждите, които лелееше цели тринайсет години. Толкова обиди понесе за нищо! Не й се щеше да повярва. Не всичко бе загубено. Канцлерът Бестужев й бе искрено предан. Спечелила бе и приятелството на фелдмаршал Апраксин. Всички дипломати признаваха единодушно, че в Русия има два двора: на императрицата и на великокняжеската двойка, който наричаха "младия двор". Екатерина бе убедена, че е нужно да придаде на "младия двор" блясък и престиж, за да може да привлече в него хора с напредничави умове. Искаше в очите на посланиците и дворянството да олицетворява напредъка, творческата мисъл, просветата. Веднъж тя заяви пред маркиз дьо Л’Опитал: "Няма по-решителна жена от мен. Безкрайно смела съм." Когато генерал Лиевен я видя да минава наблизо, заяви: "Ето една жена, за която всеки почтен мъж би се съгласил да изяде няколко камшика, без да съжалява."34 А тайният агент и ловък наблюдател Д’Еон я описва така: "Великата княгиня е романтична, пламенна, страстна; има блестящи очи, пленяващ поглед, пронизващ като на диво животно. По високото й чело, ако не се лъжа, виждам изписани продължителни и страшни бъднини. Тя е внимателна, ласкава, но когато се доближава до мен аз неволно се отдръпвам и не мога да преодолея своя рефлекс. Тя ми внушава страх." Сложната политическа игра въодушевяваше младата жена. Досещаше се, че след дълго очакване, развръзката наближава. Някогашното цветущо здраве на императрицата бързо се влошаваше. Все още признаците не бяха тревожни, получаваше само мигновени световъртежи. Но нищо не убягваше от погледа на Екатерина. Беше нащрек. Чакаше да удари и нейният час. Но през 1756 година настъпи промяна в съюзите и Русия мина на страната на Франция и Австрия срещу Англия и Прусия. След неуспешната си мисия сър Чарлз беше отзован. Отчаяна Екатерина му изпрати писмо, което, най-малкото, бе компрометиращо: "Реших да ви пиша, тъй като не мога да ви видя за сбогом. Съжалявам, че се разделям с вас; смятам ви за един от моите най-добри приятели… За да ви възнаградя както подобава за благородните ви чувства, ще ви открия намеренията си; искам да използувам всички случаи, които ми се представят, за да върна Русия към истинските й интереси, такива, каквито аз ги виждам — към тесен съюз с Англия, да й дам цялата помощ, която е в човешките възможности, и превъзходството, което й е нужно, за благото на Европа и особено за нейно собствено благо, за надмощието й над Франция, общия враг, чието величие е позор за Русия." Уйлямс, очарован, отговори: "Родена сте да управлявате и да царувате." Дълбоко в себе си тя също бе непоколебимо убедена и тайно сподели с него плановете си: "Ето за какво мисля. Щом науча за смъртта й (на Елисавета) и се уверя, че е истина, ще отида право в стаята на сина ми. Ще изпратя доверен човек да предупреди петима верни гвардейски офицери, че всеки от тях трябва да ми доведе по петдесет войника… Ще изпратя заповед до канцлера, до Апраксин и Лиевен да дойдат при мен, а междувременно ще отида в стаята на покойницата, ще повикам там гвардейския капитан, комуто ще заповядам да положи клетва и ще го задържа при себе си. Смятам, че ще бъде по-разумно и по-сигурно, ако и двамата велики князе (Петър и Павел) са до мен, а не само единият. Най-добре е привържениците ни да се съберат в преддверието на моята стая. И ако забележим най-малък знак за брожение, ще се опра или на хората ми или на хората на гвардейския капитан, на Шувалови и на дежурния адютант. Впрочем нисшите офицери от гвардейския корпус са сигурни .., Дано всевишният ми даде бистър ум! Тъй като планът ми е съвсем нов, а аз бързам да ви го съобщя, налага ми се да впрегна цялото си въображение." Ето че много преди смъртта на Елисавета Екатерина вече бе изработила план на действие. Вярно, все още неокончателен. Тя твърдеше, че иска "двамата велики князе да са заедно", но пропускаше да уточни с каква цел. Види се, не за да помогне на Петър да заеме престола. А по-скоро да му попречи да стане император. Дворцовата революция трябваше да се извърши в нейна полза, благодарение на нейните "привърженици". Тя съзнаваше, че бе отишла твърде далеч в изповедта си пред Уйлямс и добави: "Нали разбирате, всичко това се отнася за бъдещето, след смъртта й." А далеч от дипломатическия жабуняк в Санкт-Петербург гърмяха оръдия, развяваха се знамена, загиваха хора. Крал Фридрих II бе навлязъл с армията си в Саксония. Най-после война!35 Руските военни ликуваха. Но не им отпускаха средства. Войниците бяха лошо облечени, слабо въоръжени. Новият френски посланик маркиз дьо Л’Опитал твърдеше, че нямали нито обувки, нито пушки, а сред тях имало и калмуци, които още се сражавали с лъкове и стрели. Старият фелдмаршал Апраксин се безпокоеше от мисълта да се изправи срещу един голям стратег като Фридрих II. Той печелеше победа след победа, отблъсна саксонците при Пирна, опустоши Бохемия, разби австрийците при Прага. "Младият двор" в Санкт-Петербург бе във възторг от гениалния владетел, който държеше в страхопочитание толкова много съюзени нации. Още от пръв поглед маркиз дьо Л’Опитал отгатна, че макар Русия да бе в съюз с Франция, малката младежка котерия бе на страната на Прусия. При създалото се положение Екатерина изпадна в голямо затруднение. С щедростите на Уйлямс Англия, а следователно и Прусия, я държаха в подчинение. Обаче новото й приятелство с Бестужев я задължаваше да подкрепя неговата антибританска и антипруска политика. Трябваше да се нагажда, да се спогажда, да се прикрива, за да се опази. Тя се опиваше от първия си опасен практически опит. Апраксин все не се решаваше да предприеме настъплението, което цяла Русия очакваше от него, и Бестужев помоли Екатерина да използува влиянието си пред фелдмаршала, за да го убеди да действува. Нали й беше добър приятел! Нека му пише без знанието на императрицата. Тя се престраши. Не толкова от лично убеждение, колкото да му докаже добрата си воля. Бестужев от благодарност й връчи таен меморандум, който сам бе съчинил и с който се уреждаше въпросът за наследяването на трона. Според документа след смъртта на императрицата, Петър щеше да бъде провъзгласен за император, но се задължаваше да раздели властта си с Екатерина, с която заедно щяха да управляват. Бестужев запазваше за себе си лъвския пай: командуването на гвардията, Министерството на външните работи, Министерството на войната и Министерството на военноморския флот. Екатерина бе поласкана от доверието, което канцлерът й засвидетелствуваше, но ясно разбираше колко опасно е приживе на императрицата да се правят династични спекулации. Затова не отхвърли изцяло проекта, но обърна внимание на автора му, че е трудно осъществим. Бестужев обеща да го преработи. "Право казано, пише тя, гледах на проекта му като на празни приказки и като на примамка, която този старец ми подхвърля, за да спечели още повече разположението ми." Бе прекалено амбициозна и никога нямаше да приеме желанията си за действителност. В най-дръзките начинания нейният здрав разум щеше да задържа устрема на въображението й. Беше учудващо деловита, въпреки чудатостите си. Обичаше да стъпва на здрава почва. Беше ревностна поклонничка на разума, далновидна, но не и фантазьорка. Чуждестранните дипломати усетиха отдалеч тайното споразумение между Бестужев и великата княгиня въпреки предпазните мерки, които те взеха. Императрицата също се досещаше, че зад гърба й се сключваха сделки. Беше на четирийсет и седем години, но силите й бяха изчерпани от разгулния живот. Имаше халюцинации, кризи на страх, сменяше спалнята си всяка нощ, шепнешком разговаряше със светците от иконите и се боеше от наближаващата смърт. Понякога получаваше конвулсии и безпаметна изпадаше задълго в почти летаргично състояние. "Тогава никой не можеше да разговаря с нея", пише Екатерина. Щом императрицата дойдеше на себе си, виждаше великата княгиня и великия княз като две грабливи птици, кацнали на дървената табла на леглото й. Те дебнеха мига, в който щеше да затвори клепачи, за да връхлетят отгоре й. Два лека й помагаха срещу натрапчивите мисли и безсилието: пиенето и любовта. Бе натежала, уморена, хълцаща, но изпитваше все по-голяма нужда от мъж в леглото си. "Неусетно се бе освободила от задръжките си. Набожността й се усилваше заедно със сладострастните й пориви, пише Ж. Кастера. Често пиеше прекомерно много, беше извънредно чувствена и в такива минути бе крайно нетърпелива, не можеше да изчака да я разсъблекат. Камериерките просто й надяваха сутрин роклите така, че да могат вечер да ги махнат лесно, като направят няколко разреза с ножиците; после я отнасяха в леглото, където се опитваше да възвърне силите си в ръцете на някой нов атлет." От всичките "атлети" само един имаше ранг на фаворит — Иван Шувалов. Заместникът на Разумовски. Той беше по-млад от императрицата с осемнайсет години, имаше красиво, румено лице, с трапчинка на брадата, дълъг нос и чувствени устни. Носеше бяло дантелено жабо и бяла перука. Беше председател на Академията на изкуствата. Елисавета виждаше всичко през неговия поглед. Но той беше заклет враг на Бестужев. Неочаквано голяма радост обзе целия двор: след едномесечно колебание Апраксин се бе решил на енергични действия срещу прусите. През юли 1757 година руските части превзеха Мемел, а през август същата година сразиха неприятеля при Грос-Егерсдорф. Победата бе ознаменувана с тържествена литургия. За да докаже патриотизма си, Екатерина организира голямо празненство в градините на Ораниенбаум. Сред всеобщото веселие Петър едва прикриваше разочарованието си. "Той приемаше със съжаление разгрома на пруските части, които смяташе за непобедими", пише Екатерина. Но разочарованието на великия княз бе кратко. Докато в Санкт-Петербург вече се чуваха възгласи "Към Берлин! Към Берлин!", Апраксин внезапно обяви отстъпление, изостави бойната техника по полесраженията и обезвреди оръдията. Русите посрещнаха необяснимото бягство с викове на негодувание. Бестужев веднага помоли Екатерина да пише отново на фелдмаршала. Нека "като негова приятелка" го закълне да спре отстъплението и даде отпор. Писмото замина веднага, но остана без отговор. В обкръжението на императрицата открито се заговори за заговор, за предателство. Според едни, фелдмаршалът узнал, че императрицата е тежко болна, помислил си, че е на смъртно легло и заповядал на войските да отстъпят, за да угоди на престолонаследника, чиито германофилски тежнения му бяха добре познати. Други, в това число и маркиз дьо Л’Опитал обвиниха направо Екатерина и Бестужев, че получили пари от Англия, съюзничка на Прусия, за да внушат на Апраксин да се оттегли, въпреки победите му над Фридрих II. "Всички интриги се крояха пред очите на нейно величество, пише маркиз дьо Л’Опитал; но тя бе заета единствено с грижите за разклатеното си здраве; а целият двор вече се прекланяше пред волята на великия княз и още повече на великата княгиня, която пък бе спечелена от ума на кавалера Уилямс и от английските пари." Императрицата заповяда фелдмаршал Апраксин да бъде снет от длъжност и въдворен в имението си, където щеше да изчака следствието по делото. Заместникът му, германецът Фермор, зае неговия пост начело на армията. След кратка проверка той потвърди, че оттеглянето на руските войски е продиктувано единствено от военни съображения: войниците не получаваха заплатите си, нямаха оръжие, муниции, умираха от глад, тъй като обозите с припаси не настигаха своевременно напредващите части. Сериозните основания обаче не разубедиха Елисавета. Според нея Апраксин чисто и просто е бил подсторен от някоя високопоставена личност. И съвсем естествено подозренията й падаха върху Екатерина. Откак тази неспокойна млада жена си бе втълпила идеята да се занимава с политика, младият двор се бе обърнал с главата надолу. Гълъбарникът трябваше да се прочисти. За съжаление нищо не можеше да предприеме сега срещу великата княгиня. Тя отново чакаше дете. От кого? Нямаше значение. Бременността й беше държавен въпрос. Надутият й корем я закриляше. Междувременно езиците не млъкваха в салоните. Всички шушнеха името на истинския баща: Станислав Понятовски. Великият княз, който беше твърде свободомислещ, когато ставаше дума за семейна чест, се провикна пред свидетели: "Един господ знае къде забременява жена ми! Не съм сигурен дали детето е мое или трябва да си го припиша!"36 Когато предадоха на Екатерина оскърбителните думи на нейния съпруг, тя се разтревожи — не я ли заплашваше, че може да се отрече от бащинството? За да го изпревари, каза на Лев Наришкин: "Нека той (Петър) се закълне, че не е спал с жена си и му кажете, че ако даде такава клетва, веднага ще съобщите на Александър Шувалов, великия инквизитор на Империята."37 Притиснат до стената, Петър отказа да се закълне. Дали защото действително беше уважил леглото на Екатерина между две посещения при Елисавета Воронцова, или по-вероятно, защото не искаше да вдига скандал за толкова маловажно нещо? "Вървете по дяволите и не ми говорете повече за това!", каза той на Лев Наришкин. Екатерина се успокои и реши, че отсега нататък ще върви само по свой път, което означаваше, че няма да свързва съдбата си със съдбата на Петър. "Трябваше, пише тя, или да загина заедно с него, а може би от неговата ръка, или да спася себе си, децата и държавата от корабокрушението, което ни заплашваше при моралните и физически качества на княза." Екатерина чувствуваше, че я заобикаля враждебност и ставаше още по-настъпателна. След като вицеканцлерът Воронцов и фаворитът Иван Шувалов издействуваха Станислав Понятовски да бъде отзован, Екатерина помоли Бестужев да забави изпълнението на заповедта. Нали не биваше да я лишават от любовника й сега, когато щеше да става майка. Тя усети първите болки през нощта срещу 9 декември 1758 година. Съобщиха на великия княз, който веднага дотича в стаята й. Носеше Холщайнова униформа, ботуши с шпори, копринен пояс около кръста и "огромна сабя на хълбока". Той се олюляваше, погледът му беше мътен, устата — пълна с гъсти слюнки. Каза й, че идва да я защити от неприятеля й като смел Холщайнов офицер. "Веднага разбрах, че е кисел, пише тя, и го посъветвах да си легне, за да не го завари тук императрицата хем пиян, хем в Холщайнова униформа, която знаех, че ненавижда." Няколко часа по-късно императрицата и великият княз, вече преоблечен, заеха местата си до "леглото на родилните мъки", за да присъствуват на раждането. Този път Екатерина роди момиче. Тя искаше да го нарече на нейно име, за да трогне императрицата. Но Елисавета остана равнодушна към оказаната почит и избра друго име — на по-голямата си сестра, майката на Петър — Анна. След като потопиха новороденото в светене вода и го повиха, Елисавета, както и преди, го отнесе в покоите си. Екатерина не се възпротиви. Такъв бе законът в двореца. Отново получи дар от императрицата (шейсет хиляди рубли) и отново бе изоставена в стаята си, без никакви грижи. Но под претекст, че иска да се предпази от течението, тя поръча да оградят леглото й с големи паравани, които образуваха уютен, уединен кът. Там, тайно от императрицата приемаше най-близките си приятели и по-специално Станислав Понятовски. Той идваше винаги натруфен със същата руса перука, която го правеше неузнаваем, а когато стражата питаше: "Кой?", невъзмутимо отвръщаше: "Музикант на великия княз". Ако в стаята влезеше някой външен посетител и запиташе какво има зад постройката от паравани до леглото, Екатерина отговаряше: "Пробитият стол". Когато граф Иван Шувалов дойде да я види от името на императрицата, завари великата княгиня на легло, самотна и тъжна, а на две крачки от нея, скрити зад параваните, приятелите й се "превиваха от смях пред необикновената сцена".38 Смеховете и забавленията не пречеха на Екатерина да следи с тревога следствието по делото срещу Апраксин. Старият фелдмаршал бе починал от апоплексия след първия разпит, но следствието продължаваше. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че канцлерът Бестужев ще бъде замесен в делото. Неговият съперник, вицеканцлерът Воронцов побърза да заеме мястото му и да го изобличи в предателство срещу императрицата. Братята Шувалови, чичовци на фаворита на Елисавета, открито поддържаха обвинението. Според тях силният и твърд човек, който от петнадесет години умело бе водил външната политика на Русия, всъщност е бил доносчик и неблагодарник. Вместо да служи сляпо на императрицата, той се бе сближил тайно с младия двор, бе отстоявал интересите на великата княгиня и извършил светотатство, като беше заложил на близката смърт на нейно величество. Посланиците на Австрия и Франция, граф Естерхази и маркиз дьо Л’Опитал, подкрепяха кампанията за разобличаване, която Воронцов и Шувалов бяха подели. Един неделен ден, през февруари, когато младият двор се готвеше да отпразнува две сватби (на Лев Наришкин и на граф Бутурлин), Екатерина получи бележка от Станислав Понятовски, с която й съобщаваше, че предната вечер са били арестувани Бестужев, златарят Бернарди, чиито услуги често ползуваше, когато изпращаше писмата си, бившият й учител по руски Ададуров и верният й приятел Елагин. Мисълта й трескаво заработи. Нужно беше да прецени какви опасности биха я връхлетели. Нямаше никакво съмнение, че враговете на Бестужев щяха да я представят като негова главна съучастница. Щяха да претърсят книжата на сваления министър. Писмата й до Апраксин и Бестужев, както и прословутият проект за бъдещето на трона, бяха достатъчно важни веществени доказателства, за да я осъдят. Това ли бяха последните й часове на свобода? С ранено сърце тя реши да отиде най-напред на църква. Никой не й заговори за събитието. Но всички лица изглеждаха загрижени. Единствен великият княз, който никога не бе обичал Бестужев, се стараеше да изглежда весел. Той подчертано отбягваше жена си, сякаш искаше да каже, че не е свързан с престъпленията, в които я подозираха. Вечерта, след двете венчавки, Екатерина трябваше да присъствува на пиршеството, а после и на бала, сякаш нищо не се бе случило. Но не можеше повече да понася неизвестността. Хладнокръвно и смело се приближи до княз Никита Трубецкой, един от членовете на следствената комисия, и го попита: "Открихте ли повече престъпления отколкото престъпници, или повече престъпници, отколкото престъпления?" Смаян от дързостта й, той измърмори: "Направихме това, което ни бе заповядано, но все още издирваме престъпленията. Дотук разкритията не са много успешни". Тогава тя зададе същия въпрос на маршал Бутурлин, също член на следствената комисия, а той въздъхна: "Бестужев е арестуван, но сега търсим причините."39 На другия ден Холщайновият министър Щамбке предаде на Екатерина писъмце от арестувания канцлер, което я успокои: бе успял "да хвърли всичко в огъня". Тя побърза да направи същото. За една нощ "изгори всичко": документи, сметководни книги, стари писма, разни чернови. Разчисти докрай. Ако я арестуват, няма да има никакви улики за участие в предполагаемите политически сделки. Но в същото време следователите бяха намерили няколко бележки, които Понятовски бе писал на Бестужев. Това беше достатъчно основание императрицата да поиска категорично от полския крал да отзове Станислав. Ужасен, младият мъж се престори на болен и отказа да се подчини. "Денем се криеше в дома си, а нощем тайно отиваше при великата княгиня", пише Ж. Кастера. Екатерина умоляваше Станислав да разреди посещенията си. Императрицата преследваше с ожесточение приятелите й и тя вече не смееше да покани никого. Беше откъсната от всички, като чумава. Говореше се, че няма дълго да се опази от мълниите на императрицата. В най-добрия случай я очакваше немилост и връщане в Германия, а в най-лошия — мъчения, затвор, смърт. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|