Античната философия: космоцентризъм



Дата10.09.2016
Размер300.51 Kb.




АНТИЧНАТА ФИЛОСОФИЯ: КОСМОЦЕНТРИЗЪМ
1. Космологизмът на ранната гръцка философия.

Спецификата на древната гръцка философия, особено в началния ú период на развитие, е в стремежа да се разбере същността на природата, на космоса и на света в цялост. Не случайно първите гръцки философи – Талес, Анаксимандър, Анаксимен, представители на така наречената Милетска школа

(VI век пр. н.е.), малко по-късно – питагорейците, Хераклит, Емпедокъл, така и са се наричали -- „физици“, от гръцката дума physis – природа. Насочеността на интересите им най-вече се е определяла от митологията и традиционните езически вярвания и култове. Древногръцката митология е била религия на природата и един от най-важните въпроси при нея е бил въпросът за произхода на света и вселената. Но между митология и философия съществува съществена разлика. Митът разказва за това кой е породил всичко съществуващо, а философията пита от какво то е произлязло.

Според Хезиод от Аскра (VIII-VII в. пр.н.е.), първият известен ни по име древногръцки поет, в неговото съчинение Теогония четем, че най-напред е възникнал Хаосът, после Земята, Тартарът (подземното царство) и Еросът – любовното влечение. Хаосът породил Нощта и Мрака, от техния любовен съюз възникнали Денят и Ефирът. Ранните мислители са търсели някакво първоначало, от което всичко е произлязло. За Талес това е водата, за Анаксимен – въздухът, за Хераклит – огънят. Самóто първоначало са си представяли не като просто вещество, а нещо такова, от което е възникнала живата природа и всичките населяващи я одушевени същества. Ето защо водата или огънят тук са метафори, те носят и пряко, и преносно, символно значение.

При първите „физици“ философията вече се мисли като наука за причините и за началáта на всичко съществуващо.
2. Онтологизмът на античната класика.

Освобождаването от метафоричността на мисленето предполагало преход от знания, които били обременени от сетивни и интуитивни образи, към интелектуални знания, които оперирали с понятия. Един от важните етапи на този преход за гърците е било учението на питагорейците, получило названието си от името на основателя на школата – Питагор, роден на остров Самос и живял през втората половина на VI век пр. н. е. Питагорейците смятали за начало на всичко съществуващо числото. Съществен етап в развитието на елинската философия е било и учението на елеатите – Ксенофан, Парменид, Зéнон – от края на VI и началото на V век пр. н.е., които поставили в центъра на вниманието понятието битие като такова.

Според елеатите битието е това, което винаги е; то е неделимо и единно, като мисъл за него, за разлика и противоположно на множествеността и делимостта на всички неща от сетивния свят. Елеатите схващали мисленето като способност за постигане на единство, докато пред сетивното възприемане се разкрива множествеността и многообразието. Осъзнаването на природата на мисленето е имало по-нататъшни последици за размислите на древногръцките философи. Не случайно при Парменид, при ученика му Зенон, а по-късно и при Платон и школата му понятието за единно се оказва в центъра на вниманието, а обсъждането на единното и множественото, на единното и битието стимулира развитието на античната диалектика.
3. Проблемът за безкрайността и своеобразието на античната диалектика. Апориите на Зенон.

Зéнон от Елея, Южна Италия (ок. 490 – 430 г. пр. н.е.) е известен най-вече с четирите си апории или безизходни положения: Дихотомия, Ахил, Стрелата и Стадий, в които поставя невъзможността да има движение.

Аристотел го смята за създател на диалектиката като изкуство за постигане на истината чрез спор или чрез тълкуването на две противоположни мнения. В приписваната му книга Спорове защитава и обосновава учението на Парменид за единното битие.

Апориите на Зенон изиграват важна роля за развитието на античната диалектика, както и на античната наука, особено за логиката и математиката. Диалектиката на единното и множественото, на крайното и безкрайното представлява една от най-големите заслуги на Платон, в чиито диалози откриваме класическите образци на древногръцката диалектика.

В понятието за битие, както са го осмисляли елеатите, се съдържат три момента:

а) битието е, то съществува, а небитие не е, то не съществува;

б) битието е единно и неделимо;

в) битието е познаваемо, а небитието не е познаваемо: няма го, следователно то не съществува за разума.


4. Атомистическата трактовка на битието: битието като неделимо тяло.

Древногръцкият философ Демокрит (ок. 460 - ок. 370 г. пр. н.е.), роден в Абдера, е отстоявал тезата, че битието е нещо просто, разбирайки под това, че е нещо неделимо - атом (на гръцки atomos означава неразчленим, невъзможен за разрязване). Демокрит дава материалистична трактовка на това понятие, като е схващал атома за най-малката неделима физическа частица. Такива атоми Демокрит е допускал, че са безкрайно много, но че битието заедно с това е едно (единно). Различавал е освен това свят на атомите - като истинен и затова познаваем само чрез разума - и свят на сетивните неща, които представляват единствено външната видимост, чиято същност са свойствата и движенията на атомите.

При атомизма се отхвърля твърдението на елеатите за неподвижността на битието, понеже това положение не дава възможност да се обясни движението и изменението, което става в сетивния свят. В стремежа си да намери причината за движението, Демокрит "раздробява" единното битие на Парменид на множество отделни "битийни"-атоми, мислил ги е като материални, телесни частици.
5. Идеалистическата трактовка на битието: битието като безтелесна идея.

Друга трактовка на принципа на Парменид за битието предложил Платон (428/427 - 348/347 г. пр. н.е.), роден на остров Егина, близо до Атина в аристократично семейство. Носи името на дядо си Аристокъл (от гр. Aristokl - най-добрият). Наричали са го с псевдонима Платон заради широкото и масивно чело и атлетична фигура.

Подобно на елеатите, Платон характеризирал битието като вечно и неизменно, познаваемо единствено чрез разума и недостъпно за сетивното възприемане. За разлика обаче от елеатите и както е било за Демокрит, битието при Платон изпъква като множественост. Но ако Демокрит е схващал битието като материален, физически атом, то Платон го разглеждал като идеално, безтелесно образувание - идея, с което става родоначалник на идеализма във философията. Всичко, което притежава части, разсъждавал Платон, е променливо и затова не е тъждествено на самото себе си, следователно не съществува. Такива са тялото и пространството, в които се намират всички тела. Съществува само онова, което няма части, следователно не принадлежи към сетивно-пространствения свят. За Платон съществуването е много важна характеристика и тя означавала вечността, неизменността, безсмъртието. Критикувайки онези, които признавали телата и битието за едно и също нещо, Платон утвърждавал, че истинното битие са някакви умопостигаеми и безтелесни идеи. Идеите Платон наричал същности. Така нематериалните свръхсетивни идеи, според Платон, съставляват същността на сетивния свят, който ни е даден в опита. Нещата са съпричастни на идеите и само поради тази съпричастност те съществуват.

Обаче идеите са много, как тогава да подсигурим тяхната връзка и единството на самия свят на идеи? За да разреши този въпрос, Платон все пак се обръща към понятието за единно, което е тълкувал по друг начин, не като елеатите. Единното, казва Платон в диалога Парменид, не е битие, то е по-извисено от битието, тоест е идея. Единното е по-високо от каквото и да било съществуване и от всякаква множественост, но без неговата обединяваща сила не са възможни нито самите идеи, нито дори множествеността. Това единно Платон отъждествява с висшето благо, към което всичко се стреми и чрез него получава своето собствено битие. Самото висше благо е отвъд всякакво битие, следователно не е достъпно на разума, и за него самото не можем да кажем нищо, освен отрицание, да посочим само, че то не се проявява. При последователите на Платон за означаване на единното се закрепява терминът трансцендентно (онова, което е отвъд).

Като дава идеалистическа трактовка на битието, заедно с това Платон е осъществил следващата важна крачка в развитието на философията от метафорическотото към понятийното мислене. За да обясним едно или друго явление, трябва според Платон, да открием неговата идея. С други думи - неговото понятие; това, което е постоянно и стабилно, неизменно в него и което не се поддава на сетивно възприемане.
6. Критика на учението за идеите. Битието като реален индивид.

Идеалистическото разбиране за битие не удовлетворявало онези мислители, които се опитвали да обяснят реалния свят на природата. Аристотел (384 - 322 г. пр. н.е.), роден в Стагúра, Тракия и ученик на Платон, осъществява преоценка на неговата концепция за битието. Аристотел забелязва грешка в учението за идеите в това, че им се приписва самостоятелно съществуване, обособено и отделено от сетивния свят, за който са характерни движението и изменението.

Притова Аристотел запазва характерното за елеатите и за Платон разбиране за битието като нещо устойчиво, неизменно и неподвижно. За разлика от предшествениците си обаче, той си поставя задачата да открие нещо стабилно пребиваващо и непреходно в сетивния свят, което да бъде достоверно и доказателство при научното знание за подвижния и променлив природен свят. В резултат Аристотел дава на понятието за същност друго тълкувание. Той отхвърля учението за идеите като надсетивни умопостигаеми предмети, отделени от "съпричастните им" неща. Платон е признавал реално съществуващи видове и родове. Аристотел назовава същност (битие) индивидите. Например, този конкретен човек, това живо същество, а видовете и родовете, според него, са вторични същности, производни на посочените първични.
7. Понятието за същност (субстанция) при Аристотел.

Същността е единичното, което притежава самостоятелност, за разлика от неговите състояние и отношение, които са променливи и зависят от времето, мястото и от връзките с други същности. Същността именно може да бъде изразена в понятие и е предмет на строгото знание - на науката. Аристотел се е стремял да познае същността на нещата чрез родовите им понятия, ето защо в центъра на вниманието му е било отношението от общото към частното. Той е създал първата в историята система на логиката - силогистиката. Нейна главна задача е да полага правила, които позволяват получаването на достоверни изводи от конкретни предпоставки.

Въпросът за това, какво е битие, Аристотел предлагал да се разглежда чрез анализ на изказванията за битието. Според Аристотел всички изкази на езика така или иначе са отнесени към битието. Но най-близо към битието се отнася категорията същност, която по правило се отъждествява с битие. Всички други категории - за качество, количество, отношение, място, време, действие, страдание, състояние, притежание - се съотнасят с битието чрез категорията същност. Същността отговаря на въпроса: Какво е нещо? Като разкриваме същността (субстанцията) на нещото, му придаваме определение, получаваме понятие за нещо. Останалите девет категории отговарят на въпроса: Какви са свойствата на нещото? и определят признаците, свойствата и атрибутите на нещото. Така за същността се изказват всички категории, но тя самата за нищо не се изказва: същността е нещо самостоятелно, съществуващо самó по себе си, безотносително към другите. За логиката на Аристотел е характерно убеждението, че същността е първична спрямо различни други отношения.

Важна особеност в учението на Аристотел за същността е, че макар под битие, следователно под близката му същност той да е разбирал отделния предмет (индивид), обаче самата същност съвсем не е нещо възпринимаемо от сетивата: чрез сетивата ние възприемаме само свойствата на една или друга същност, но тя самата е единна, неделима и е невидим носител на всички тези свойства - на онова, което прави предмета "точно този" и не му позволява да се слее с други предмети.

Възниква обаче проблем: единичното съществува реално, но в своята единичност не е предмет на науката; общото представлява предмет на научното знание, но не е ясно какъв е неговия статус като битие. Та нали Аристотел отхвърля учението на Платон, според когото общото (идеята) притежава реално съществуване. Този проблем се е обсъждал не само в античната, но и в средновековната и в новата европейска философия. В продължение на столетия философите спорят за това - кое съществува реално: единичното или общото? Към тези дискусии ще се върнем, когато разглеждаме философията през Средните векове.
8. Понятието за материя. Учението за космоса.

За първи път понятието материя (от гр. hyle) въвежда Платон, който с неговата помощ се е стремял да поясни причината за многообразието на сетивния свят. Ако идеята при Платон е нещо неизменно и тъждествено на себе си, ако тя се определя чрез "единното", то философът мисли материята като "начало на другото" - на променливото, текущото и непостоянното. Именно в това си качество тя служи на Платон като принцип на сетивния свят. Според Платон, материята е лишена от определеност и затова е непознаваема, нещата и явленията на "ставащия" свят не могат да бъдат предмет на научното знание именно поради тяхната материалност. В този смисъл в ранните диалози на Платон материята се отъждествява с небитието. В по-късния диалог Тимей Платон уподобява материята с лишения от качества субстрат (материал), от който могат да се образуват тела с всякаква големина и форми, подобно на това както различните форми могат да бъдат отляти от злато. Платон предполага, че материята може да възприеме всякаква форма именно защото тя самата е без форма и е неопределена - тя е само възможност, а не действителност. Разбраната по такъв начин, Платон отъждествява материята с пространството, в което се съдържа възможността за всякакви геометрични фигури.

Като не възприема отъждествяването на материята с пространството, Аристотел в същото време разглежда материята като възможност (потенция). За да възникне нещо действително от възможността, материята трябва да ограничи формата, която и превръща само потенциалното нещо в активно съществуващо. Например, ако вземем медна топка, нейната материя е медта, а формата на топката е сферичността. Спрямо едно живо същество материята е неговият телесен състав, а формата е душата, която подсигурява единството и цялостността на всичките му телесни части. Формата за Аристотел е активното начало, началото на живота и на дейността, докато материята е пасивното начало. Материята е безкрайно делима, тя е лишена в самата себе си от всякакво единство и определеност; формата е нещо неделимо и като такава, формата е тъждествена със същността на нещото.

Въвеждайки понятията за материя и форма, Аристотел разделя същностите на низши (онези, които се състоят от материя и форма), каквито са всички същества от сетивния свят, и на висши -- чисти форми. Най-висшата същност за Аристотел е чистата (лишена от материя) форма -- вечният двигател, който служи за извор на движението и на всемирното космическо цяло. Природата при Аристотел е живата връзка за всички единични субстанции, определима от чистата форма (вечният двигател), която представлява причината и крайната цел на всичко съществуващо. Целесъобразността (телеологията) е фундаментален принцип както на онтологията на Аристотел, така и на неговата физика.

Във физиката на Аристотел е получила своя обосновка характерната за елините представа за космоса като за много голямо, но крайно все пак тяло. Учението за крайността на космоса непосредствено произлиза от неприемането на Платон, Аристотел и от последователите им на понятието за актуалната безкрайност. Актуално безкрайното не признава и гръцката математика.

И така, обобщавайки древногръцкото учение за битието, е необходимо да отбележим, че за повечето елински философи е характерно дуалистичното противопоставяне на две начала: на битие и на небитие при Парменид, на атоми и на пустота при Демокрит, на идеи и на материя при Платон, на форма и на материя при Аристотел. Това е дуализъм на единното, неделимото, неизменното, от една страна, и на безкрайно делимото, множественото и изменчивото - от друга страна. Именно с помощта на тези две начала древните гръцки философи са се опитвали да обясняват битието на света и битието на човека.

Втори важен момент: независимо от всичките им различия, древните мислители са били космоцентристи: погледът им е бил насочен преди всичко да разгадаят тайните на природата, на космоса в цялост, който са мислили за живо същество, с изключение на атомистите; някои от тези мислители са разглеждали космоса и като одушевено цяло. Космоцентризмът за дълго време е повлиял да се разглежда проблема за човека във философията в неделима връзка с природата. Постепенно обаче с трансформацията на традиционните форми на знанието и под влиянието на социалните отношения се формират нови представи за мястото и предназначението на човека в космоса. Съответно, нараства ролята и значението на проблема за човека в структурата на древногръцкото философски знание.

Преходът от изследването на природата, от онтологическите проблеми към разглеждането на човека, на неговия живот във всичките му многообразни прояви в древногръцката философия е свързан с дейността на софистите.


9. Софистите: човекът е мяра на всички неща.

Човек и съзнание - това е темата, която навлиза в елинската философия, благодарение на така наречените софисти, учителите по мъдрост (от гр. sophia - мъдрост). Най-известните сред тях са били Протагор (ок. 485 - ок. 410 г. пр. н.е.) и Горгий (ок. 480 - ок. 380 г. пр. н.е.).

Тези философи задълбочили критичното отношение към всичко, което за човека се оказва непосредствено дадено, към предмети за подражание или към вярата. Те изисквали проверка на стабилността на всякакво твърдение, несъзнателно придобито убеждение или безкритично възприето мнение. Софистите подлагали на критика основанията на старата цивилизация. Те виждали пороците на тези основания - в нравите, обичаите и стереотипите - в тяхната непосредственост, която е неотменим елемент на традицията. От сега нататък право на съществуване получавало само такова съдържание на съзнанието, което допускало самóто това съзнание, тоест обоснованото и доказаното от него. С това самият индивид ставал съдник над всичко, което преди не се допускало за индивидуален съд.

Софистите справедливо наричаме представители на гръцкото Просвещение. Те не толкова задълбочавали философските учения от миналото, колкото популяризирали знанието, разпространявайки в широки кръгове от ученици онова, което вече е било придобита във философията и науката. Софистите са били първите сред философите, които получавали хонорари за обучението.

Софистите предлагали услугите си на онези, които са се стремяли да участват в политическия живот на своя град: обучавали на граматика, стилистика, реторика, на умението да се води спор, както и давали общо образование. Главното им изкуство било това на словото и не случайно именно софистите са изковали нормите на литературния гръцки език.

Изходният принцип, формулиран от Протагор, гласял: Човек е мяра на всички неща: на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват. Онова, което доставя удоволствие на човека, е добро, а онова, което му причинява страдания, е зло. Критерий при оценката за добро и зло тук стават сетивните наклонности на индивида.

Аналогично и при теорията на познанието софистите са ориентирани към индивида, като го обявяват, с всичките му особености, за субект на познанието. Всичко, което знаем за предметите, разсъждавали учителите по мъдрост, получаваме чрез сетивните органи. Всички сетивни възприятия са субективни: онова, което е сладко за здравия човек, за болния е горчиво. Следователно, всяко човешко знание е само относително. Обективното, истинското знание, от гледната точка на софистите, е недостижимо.

Както виждаме, ако за критерий на истината обявим индивида, по-точно неговите сетивни органи, то последната дума на теорията на познанието ще бъде релативизмът (провъзгласяването на относителността на знанието); в случая акцентът е и към субективизма и скептицизма, от което следва, че обективната истина не е възможна.

Принципът на елеатите, че светът на мненията реално не съществува, при софистите е преобърнат: само светът на мненията съществува, битието е не друго, а променлив сетивен свят, какъвто той изглежда на индивидуалното възприятие. Произволът на индивида тук става водещ принцип.

Релативизмът в теорията на познанието е послужил и при обосновката на нравствения релативизъм: софистите посочвали относителността и условността на правовите норми, на държавните закони и на моралните оценки. Както човекът е мяра на всички неща, така и всяка човешка общност (държава) е мяра за справедливост и несправедливост.


10. Сократ: индивидуалното и надиндивидуалното в съзнанието.

С критиката си на непосредствените дадености на съзнанието, с изискването да отнасяме всяко съдържание на знанието към индивидуалния субект софистите прокарват пътя към намирането на такова знание, което, бидейки опосредено от субективността на индивида, да не се свежда обаче към тази субективност. Именно дейността на софистите, отстояващи относителността на каквато и да било истина, полага началото в търсенето на нови форми на достоверното знание - на такива форми, които да отстояват пред критичното разглеждане. Тези търсения продължил атинският философ Сократ (ок. 470 - 399 г. пр. н.е.).

Основният философски интерес при Сократ е бил съсредоточен към въпроса за това - какво е човек, какво е човешко съзнание?

Познай себе си била любимата фраза на Сократ. Това изречение било изписано на стената на храма на Аполон в Делфи и вероятно не случайно до нас е стигнало преданието, че делфийският оракул, когато е бил питан кой е най-мъдрият сред елините, назовал Сократ.

В човешкото съзнание Сократ открива различни равнища, различни слоеве от състояния на индивида, който е носител на съзнание, като тези равнища се намират в твърде сложни отношения, понякога дори изпадащи в неразрешими колизии. Задачата на Сократ е била да открие не толкова субективното, колкото обективното съдържание на съзнанието и да докаже, че именно то трябва да бъде съдник на субективното човешко съзнание. Тази висша инстанция се нарича разум. Разумът е способен да даде не просто индивидуално мнение, а всеобщо такова, да разкрива общо задължително знание. Но това знание човек може да придобие само чрез собствените си усилия, а не да го получи наготово отвън.

Сократ е притежавал особено изкуство - прочутата ирония, с чиято помощ той е пораждал у съвременниците си съмнения в истинността на традиционните представи, стремял се е да ги сведе към такова знание, в достоверността на което те самите да се убедят. Прилагал е и така наречената майевтика (от гр. maieutike - изкуство за акуширане), метафора, с чиято помощ е изяснявал същността на своя метод на философстване чрез диалози. На Сократ се приписват думите: Аз поне знам, че нищо не знам, но те дори и това не знаят. Целта на критичната дейност на ума за Сократ е била получаването на понятия, основани на строго определен предмет. По този начин се е опитвал да определи какво е справедливост, какво е добро, в какво се състои най-добрата държавна уредба.
11. Етическият рационализъм на Сократ: знанието е добродетел.

Не случайно Сократ е отделял толкова много внимание за изясняване на такива понятиа като справедливост, добро, зло. В центъра на вниманието му, както е било и при софистите, винаги са били въпросите за човешкия живот, за неговото предназначение, за справедливата държавна подредба. Сократ е разбирал философията като познание на това, какво е добро и зло.

Но философията, любомъдрието, може да се разглежда като нравствена дейност само в случай, че знанието самó по себе си вече е добро (добродетел). Именно този етически рационализъм представлява същността на учението на Сократ. Философът е разглеждал безнравствените постъпки като плод на незнание на истината: ако човек знае какво е добро, то никога няма да постъпва лошо. Лошите постъпки се отъждествяват със заблудите, с грешките, а никой човек не прави доброволно грешки е бил убеден Сократ. И понеже нравственото зло тръгва от незнанието, то знанието е изворът на нравственото съвършенство. Ето защо философията като път към знанието при Сократ се превръща в средство за формиране на добродетелния човек и съответно - на справедливата държава.

Съдбата на Сократ обаче, който цял живот се е стремял чрез знането да стане добродетелен и с това е подбуждал и учениците си, свидетелства, че в античното общество през V век пр. н.е. не е съществувала хармония между добродетелта и щастието. За повечето атиняни, които били далеч от философията, Сократ малко се е различавал от останалите "мъдреци", които критикували традиционните представи и религиозните култове. В 399 година пр. н.е. седемдесетгодишният Сократ е обвинен, че не почита боговете, признати от държавата, че развращава младите да не слушат родителите си. Бил е осъден на смърт за подриване на народната нравственост, имал е възможност да избегне наказанието, като избяга от Атина. Но е предпочел смъртта и в присъствието на приятели и ученици изпива чашата с отрова. С този акт Сократ признава над себе си законите на своята държава - същите закони, в подриването на които е бил обвинен. Характерното е, че умирайки, философът не се е отказал от убеждението си, че единствено добродетелният човек може да бъде щастлив. Както разказва ученикът му Платон, до последната си минута Сократ е беседвал с приятелите си, убеждавайки ги в това, че е щастлив човек.


12. Проблемът за душата и тялото при Платон.

За Платон, както и за неговия учител Сократ, водещата тема е нравствено-етическата, а най-важният предмет на изследване е човекът, обществото и държавата. Платон споделял безусловно рационалния подход на Сократ спрямо етиката: за истинно знание е приемал нравствените постъпки.

Платон продължил дейността на учителя си, опитвайки се чрез изследване на понятията да преодолее субективизма на учението за познанието при софистите и да достигне до вярното и за всичко единно - тоест до обективното знание. Тази интелектуална дейност с понятията, с установяването на родово-видовите отношения между тях, осъществена от Платон и последователите му, получила наименованието диалектика (от гр. dialektike - беседвам, разсъждавам).

Знанието на истинното битие, на онова, което винаги е тъждествено на себе си и е неизменно - а за Платон това бил светът на идеите, които представляват протообрази на нещата от сетивния свят - трябвало според замисъла на философа да бъде стабилното основание за създаването на етиката. Тя била за Платон условието за възможността на едно справедливо общество, където хората ще бъдат добродетелни, следователно и щастливи.

Етическото учение на Платон предполагало определено разбиране за човешката същност. Както всичко съществуващо или биващо Платон разделял на две неравностойни сфери - вечните и самобиващи идеи, от една страна, и преходните, текущи и несамостоятелни неща от сетивния свят, от друга - при човека различавал безсмъртната душа и смъртното, тленно тяло. Според Платон душата, подобно на идеите, е единна и неделима, а тялото, понеже в него участва материята, е делимо и се състои от части. Същността на душата е не само в нейното единство, но и в самодвижението ú; всичко, което се движи от самосебе си, за Платон е бъзсмъртно, докато всичко, което се привежда в движение от нещо друга, е крайно и смъртно.

Но ако душата е единна и неделима, ако е нещо самостоятелно и нематериално, защо тогава се нуждае от тялото? Според Платон, човешката душа се състои от два елемента: висш разумен, с чиято помощ човек съзерцава вечния свят на идеите и който се стреми към благото, и низш - сетивен елемент.

Платон е споделял теорията за преселването на душите; след смъртта на тялото душата се отделя от него, после в зависимост от това доколко е добродетелна и е водила праведен живот в земния свят, отново се вселява в някакво друго тяло (на човек или на животно). И само най-съвършените души съвсем изоставят земния несъвършен свят и остават в царството на идеите. Тялото по този начин се разглежда като затвор за душата, от където в последствие тя трябва да се освободи, а за това трябва да се пречисти като подчини сетивните си влечения на висшия стремеж към благото. Това се постига по пътя на познанието на идеите, които съзерцава разумната душа.

С учението за пред-съществуването на душите е свързана представата на Платон за познанието като припомняне. Още до своето въплътяване в тялото душата на всеки човек е пребивавала в надсетивния свят и е могла да съзерцава идеите в цялото им съвършенство и красота. Ето защо и сега за нея сетивните явления са единствено повод, за да прозира истинската им същност, идеите, които с това душата смътно си припомня. Учението за припомнянето е оказало голямо влияние за развитието на теорията на познанието (логиката) не само през Античността, но и през Средните векове и през Новото време.


13. Теорията на Платон за държавата.

Учението за човека и душата тясно е свързано с теорията на Платон за държавата. Антропологията и етиката на елинския философ, както и неговата онтология, са имали за цел създаването на съвършеното човешко общество. Доколкото животът на древните гърци е протичал в пóлисите (градовете-държави), целта на философа е била създаването на идеалната държава. Етиката на Платон била ориентирана не толкова към формирането на съвършената личност, колкото към изграждането на съвършен човешки род, на съвършено общество. Етиката не е с индивидуално насоченост, както например при стоиците или епикурейците, а е социална и поради това е органично срастнала с политическата теория на Платон.

Платон разделял хората на три различни типа в зависимост от това каква част на душата преобладава у тях: разумната, емоционалната или сетивната.

Ако доминира разумната, това са хора, които се стремят към съзерцание на красотата и порядъка на идеите и са устремени към висшето благо. Те са привърженици на правдата, справедливостта и умереността във всички наслада. Платон ги е наричал мъдреците, философите и им отрежда ролята на управници в идеалната държава.

Ако преобладава сетивната (афективната) част на душата, човек се отличава с благородни страсти - храброст, мъжество, умение да се подчинява на изискванията на дълга. Тези качества са необходими на воините, на бойците, на стражите, които се грижат за безопасността на държавата.

Накрая, хората на сетивните (низши) страсти трябва да се занимават с физически труд, понеже от самото начало принадлежат към телесно физическия свят. Това са съсловията на селяните и занаятчиите, които подсигуряват материалната страна на живота в държавата.

Съществува, обаче, една добродетел, обща за всички съсловия, която Платон е ценял най-високо. Това е мярата. Нищо свърх мярата - такъв е принципът, общ за Платон и за повечето елински философи. Към мярата като най-извисената етическа ценност е призовавал привържениците си Сократ, умереността като добродетел на мъдреца са зачитали Аристотел, стоиците и епикурейците.

Според Платон, справедливата и съвършена държава е най-висшето сред всичко, което може да съществува на Земята. Ето защо човек живее заради държавата, а не държавата заради човека. В учението за идеалната държава откриваме доминантата на всеобщото над индивидуалното.

Аристотел е виждал опасност при абсолютизацията на един такъв подход. По-голям реалист, отколкото учителя си, той добре е разбирал, че идеалната държава едва ли може да бъде създадена поради слабостите и несъвършенствата на човешкия род. Ето защо в реалния живот принципът на суровото подчиняване на индивидуалното на всеобщото често пъти се превръща в най-жестока тирания, което впрочем самите гърци са познавали от собствената си история.
14. Аристотел: човекът е обществено животно, надарено с разум.

Аристотел, обаче, както и Платон, е мислил държавата не като просто средство за подсигуряване на безопасността на индивидите и регулиране на обществения живот чрез законите. Висшата цел на държавата за Аристотел е била в постигането на добродетелен живот и понеже добродетелта е условие и гаранция за щастие, то съответно и животът ще е щастлив. Не случайно философът е определял човека като обществено животно, надарено с разум. По своята природа природа човек е предназначен за живот в общност; само там хората могат да се оформят и възпитават като нравствени същества. Но такова възпитание може да се осъществява единствено в справедливата държава.

Предпоставката в политическите концепции на античните философи е била в признаването на законността и необходимостта от робовладичество. И при Платон, и при Аристотел става дума за държава на свободните, робите не били зачитани за граждани на държавата. Хората по природа не са равни, така е разсъждавал Аристотел, онези, които не са в състояние сами да отговарят за постъпките си, не са и способни да бъдат господари на самите себе си, не могат да възпитават у себе умереност, самоограничение, справедливост и други добродетели; който е роб по природа може само да осъществява волята на друг.
15. Учението на Аристотел за душата. Пасивен и деен разум.

Определени корекции внася Аристотел в учението на Платон за душата. Като е разбирал душата за начало на живота, той е направил типология на различните ú равнища: на растителна, животинска и разумна душа.

Низшата душа (растителната) е подвластна на функциите хранене, израстване и размножаване, което е общо за всички одушевени същества. При животинската душа към тези функции се прибавя усещането, а заедно с него и способността да се желае, тоест стремеж за достигане на приятното и избягване на неприятното. Разумната душа, която притежава единствено човек, освен изброените функции, общи за човека, растенията и животните, е надарена с най-висшата - функцията да разсъждава и мисли.

При Аристотел липсва характерната за Платон представа за низшето, телесно начало (съответно за низшите, растителни и животински души) като извор на злото. Аристотел е разглеждал материята, тялото като неутрален субстрат, който служи за основа на по-висши форми на живота. Самият разум, обаче, според Аристотел, не зависи от тялото. Бидейки вечен и неизменен, само той самият е способен да постига вечното битие и с това представлява същността на висшата сред формите, съвършено освободена от материята, а именно - вечният двигател, който представлява чисто мислене и който задвижва всичко в света.

Този разум Аристотел нарича деен и съзидателен за разлика от пасивния разум, който само възприема. Вторият, пасивният разум, най-вече е присъщ на човека, докато дейният разум се отнася само в малка степен към човека.

Опитвайки се да разреши трудността, възникнала при Платон във връзка с учението за "трите душú" и с възникналия стремеж да се обясни възможността за безсмъртието на индивидуалната душа, Аристотел достига до извода, че при човека е безсмъртен само неговият разум: след смъртта на тялото този разум се слива с вселенския разум.

С Аристотел привършва класическия период от развитието на гръцката философия. Във връзка с вътрешното разпадане на гръцките полиси постепенно отслабва и тяхната самостоятелност. През епохата на елинизма (IV - V век пр. н.е.), в период отначало на македонските завоевания, а после и на подчиняването на гръцките градове на Рим, се променя светогледната ориентация на философията. Нейният интерес все повече се съсредоточава към живота на отделния човек. Мотиви, което предхождат този преход, можем да открием още в етиката на Аристотел. Но особено характерни в това отношение са етическите учения на стоиците и епикурейците. Социалната етика на Платон и Аристотел отстъпва място на индивидуалистичната етика. Процесът представлява отражение на реалното положение на човека от късната Античност, жител на голямата империя и вече не обвързан с тесните граници на социалната си общност. Този човек вече не може, както преди, да взема непосредствено участие в политическия живот на малкия си град-държава.
16. Етиката на стоиците: късно античният идеал за мъдреца.

Ако предишните етически учения са виждали като главно средство нравственото усъвършенстване на индивида при включването му в общественото среда, то сега напротив - философите мислели като условие за добродетелен и щастлив живот освобождаването на човека от властта на външния свят и най-вече от политико-социалната сфера. Такава е най-общо казано нагласата в школата на стоиците и особено това е валидно за епикурейците.

Към стоиците в Гърция принадлежи Зéнон от Китион (ок. 333/336 - ок. 262 г. пр. н.е.), който вероятно е бил с финикийски произход. Силно е повлиян от идеите на Сократ и учениците му. Създава своя школа, наречена стоическа и пълна философска система от три част: физика, логика и етика. Във връзка с логиката е интересът на Зенон и на стоиците към въпросите на езика и поезията. На тях били посветени трактатите му Омирови въпроси, За слушането на поезия, За думите. До нас са достигнали фрагменти от трактата За държавата.

Панетий от Линд на остров Родос (185 - 109 г. пр. н.е.) е основател на Средната стоа. Посидоний от Ампея в Сирия (ок. 135 - 50 г. пр. н.е.) се е занимавал освен с философия, с математика, астрономия, история, писал е на старогръцки език. Оказал е влияние върху философската система на Сенека, Епиктет, Марк Аврелий, върху неопитагорейците и неоплатонизма. Нито едно от съчиненията му не е достигнало до нас в цялост. Съдържанието на някои е възстановено въз основа на антични автори, което се намирали под силното му влияние.

Школата на стоиците получава голяма известност в Древен Рим, където най-известните ú представители са Луций Аней Сенека, наречен Философа ( ок. 4 г. пр. н.е. - 65 г. от н.е.), неговият ученик Епиктет (ок. 50 - ок. 140 г. от н.е.) и император Марк Аврелий (121 - 180 г. от н.е.).

За стоиците философията не е просто наука, а преди всичко житейски път, житейска мъдрост. Само философията е в състояние да научи човека да запазва самообладание и достойнство в трудните ситуации, възникнали през елинизма и особена в късната Римска империя, където разпадането на нравите през първите столетия от новата ера е достигнало връхната си точка. Сенека например е бил съвременник на Нерон, един от най-развратените и кървави римски императори.

Стоиците са били убедени и развивали в съчиненията си идеята, че свободата от властта на външния свят е достойнство на мъдреца; неговата сила е в това, че не роб на собствените страсти. Мъдрецът не може да се стреми към сетивни удоволствия. Истинският мъдрец не се страхува дори от смъртта, именно от стоиците тръгва разбирането за философията като наука да се умира. В този случай образец за стоиците е бил Сократ. Обаче приликата на стоиците със Сократ е единствено в това, че те изграждали своята етика върху знанието. За разлика от Сократ, стоиците търсят добродетелта не заради щастието, а за покой и безразличие към всичко външно. Това безразличие назовавали апатия (безсрастие), нагласата им към външния свят е била песимистична.

Постигането на вътрешен покой и безстрастие означавало напълно да владеем себе си, да определяме постъпките си не поради обстоятелствата, а единствено от разума. Изискванията на разума са непреходни, понеже се намират в съответствие с природата. Стоиците са разбирали под това както външната природа, така и природата на самия човек. Природата за стоиците е била съдба: примиряване с природата, а не съпротива срещу нея - това е един от императивите на Сенека.


17. Етиката на Епикур: физическият и социалният атомизъм.

При старогръцкия философ материалист-атомист Епикур от остров Самос (341 - 270 г. пр. н.е.) срещаме пълен отказ от социалния активизъм. В Атина той основава своя школа, наричана Градината на Епикур, организирана на демократичния принцип, в нея били допускани представители на всички прослойки, както и жени. Учението на Епикур получило широка популярност и в Римската империя, най-известният негов последовател бил Тит Лукреций Кар (ок. 99 - 55 г. пр. н.е.), автор на дидактичния философски епос За природата на нещата в шест книги, където в поетична форма представя трудовете по физика на Демокрит и Епикур.

Отделният човек, а не общественото цяло - това е отправният пункт на етиката на Епикур. С това той преразглеждал определението за човек, дадено от Аристотел. Индивидът е първичен, всички социални връзки, всички отношения между хората зависят от отделните лица, от субективните им желания и рационални съображения за полза и удоволствие. Общественият съюз, според Епикур, не е висша цел, а само средство за личното благополучие на индивидите. Тук Епикур се оказва близък до софистите. Индивидуалистичната трактовка за човек напълно съответства на атомистичната натурфилософия на Епикур. Реално се явява битието на отделните изолирани атоми, а онова, което е съставено от тях - нещата и явленията на видимия космос, както и целият космос, - са само вторични образувания, само агрегати и натрупвания от атоми.

За разлика от стоическата, епикурейската етика е хедонистична (от гр. hedone - удоволствие). За цел на човешкия живот се приема щастието, разбирано като удоволствие. Обаче, истинското удоволствие за Епикур не е било в това човек да се отдава без мяра на груби сетивни наслади. Както и повечето гръцки мъдреци, Епикур е бил привърженик на идеала за мярата.

За висша наслада Епикур, както и стоиците, признавали невъзмутимостта на духа, атараксията (от гр. ataraxia - невъзмутимост), душевния покой. А такова състояние може да бъде постигнато единствено под условието човек да се научи да потиска своите страсти и телесни влечения, подчинявайки ги на разума.

Особено много внимание епикурейците отдавали на борбата със суеверията, включително и с традиционната гръцка религия. Тази религия за Епикур лишава хората от атараксия и благочестие, вселявала е страх пред смъртта и пред задгробния живот. За да разсее този страх, философът доказвал, че душата на човека умира заедно с тялото, понеже се състои от атоми, точно както и физическото тяло. Не трябва да се боим от смъртта - убеждавал гръцкият материалист, - тъй като докато сме живи, смърт няма, а когато тя идва, нас вече ни няма. Ето защо смъртта не съществува нито за живите, нито за мъртвите.

Въпреки известно сходство на стоическата с епикурейската етика, разликата помежду им е съществена. Идеалът на стоиците е по-строг, те се придържат към алтруистичния принцип за дълг и смелост пред ударите на съдбата. Идеалът на епикурейския мъдрец е не толкова моралистичен, колкото естетически, в основата му се намира насладата от самия себе си. Епикурейството е просветено, изтънчено и просветлено, но все пак - егоистично.
18. Неоплатонизмът: йерархия на универсума.

Школите на епикурейците и на стоиците, получили широко разпространение в републиканския, а после и в имперски Рим към III век, малко преди падането му, практически изчезнали, с изключение на платонизма. Събрал в себе си мистическите идеи на последователите на старогръцкия философ и математик Питагор, както и някои идеи на Аристотел и на други мислители, през следващата епоха той прераснал в неоплатонизъм. Най-известният му представител е бил Плотин (205 - 270 г. от н.е.), роден в Ликопол, Египет. Плотин получава образованието си в Александрия, участвал е в похода на император Гордиан III в Персия, след което се установява в Рим. Основава школа и спечелва високо признание с лекциите си, коментиращи философските учения на Платон и Аристотел. Отначало е излагал възгледите си устно, след което започнал да ги записва.

Сърцевината на философията на Плотин е в диалектическата триада: единно, ум и душа. Многообразието във всемира за основателя на неоплатонизма е своего рода книга, в която четем вселенската и световната връзка на множествеността и единното. За Плотин диалектиката е знание, дадено в противоположни понятия: в диалектика на понятие, чрез които се претворява и "съживява" единното. За този философ мистическата диалектическа триада единно, ум и душа става метод на философската му система. Той се отнасял към диалектиката като към изкуство за категориално осмисляне на абсолютно първоединното. Диалектиката във философията му освен това е понятийно самообосноваване на абсолютно първоединното, тоест всяка категория по необходимост се извежда от предходната.

Ученикът на Плотин Порфирий подредил трактатите в шест книжки, наречени Енеади (Деветки, тъй като всяка книжка съдържала по девет трактата).

Освен Плотин, главни представители на неоплатонизма са Ямблих (245 - ок. 330 г. от н.е.), ученик на Порфирий, роден в Халкида, Сирия, и Прокъл (412 - 485 г. от н.е.), роден в Константинопол.

Вселената за неоплатониците представлява йерархична система, в която всяка низша степен дължи съществуването си на висша такава. На върха на тази йерархия се намира Единното (то е Бог, благо или с други думи - то е онова, което е отвъд всичко биващо). Единното е причината (най-вече целева) на всяко битие, всичко съществува дотолкова, доколкото се стреми към единното или към благото. Самóто единно няма битие и поради това не е постижимо за ума на човека, както и за словото - за Бог нищо не може да се изкаже с думи.

Втората степен е Космическият Ум (Nous) като такъв и намиращите се в него умопостигаеми същности или идеи. Това е чисто битие, породено от единното, понеже мисленето и битието в платоническата традиция са тъждествени.

Следващата степен е Космическата Душа. Тя вече не е единна, както Космическият ум, а е поделена между живите тела: като душа на космоса, тъй като за неоплатониците по традиция космосът е живо същество; има души на демоните, на хората, на животните и на растенията. Душата не е статична, тя е подвижна, движи се, душата е извор на всяко движение, следователно и на всички вълнения и страсти. Космическата душа е породила всичко живо, тоест множествеността.

Тялото е по-долу в тази йерархия. Както Душата получава най-добрите свойства от Ума, така и тялото получава форма, благодарение на Душата; останалите му качества - безжизненост, невъзприемчивост и инертност - са сродни на материята. Материята е субстратът на сетивните неща, това е самата инертност, невъзприемчивост и е без качества. Материята не съществува, в никаква степен не е причастна на ума, тоест няма битие. Ето защо тя не може да бъде постигната от разума и словото. За нейната наличност узнаваме единствено по отрицателен начин. Ако отнемем на всички тела формата им, тоест всичките им някакви конкретни характеристики, като качество, количество, местоположение и други, то онова, което остава е материята.

Човекът в неоплатоническата философия се мисли съответно като единяване и съчетаване на божествения и самотъждествен Ум с невъзприемчивото тяло чрез Душата. В такъв случай целта и смисълът на човешкия живот е да освободим своя ум и дух от оковите на материята или на тялото, за да може в крайна сметка съвсем да се отделим от материята и тялото и да се слеем с единния космически Ум.

ОСНОВНА ЛИТЕРАТУРА:
Аренд, Хана. Човешката ситуация. КХ, София, 1997.

Аристотел. Съчинения в 6 тома. Т. I, ч. 1. "Захарий Стоянов", София, 2008.

Дельоз, Жил, Феликс Гатари. Що е философия? КХ, София, 1995.

Денков, Димитър. Въведение във философията. УИ "Св. Климент Охридски", София, 2006.

Дилтай, Вилхелм. Същността на философията. ЕОН, София, 2000.

Елиаде, Мирча. Митът за вечното завръщане. ИК "Христо Ботев", София, 1994.

Кун, Николай. Старогръцки легенди и митове. НИ, София, 1979.

Кънев, Александър. Западната философия. В два тома, т. 1: Платон, Декарт, Кант, Хегел. Изд. "ИДЕЯ", Ст. Загора, 2005.

Минева, Силвия. Стоическата философия – между природата и морала. В: Стоици. Фрагменти. "ЛиК", София, 1995.

Мирчев, Димитър. Философски изследванвия на всеединната същност на човека. Във: Владимир Соловьов. Лекции за Богочовечеството. "Дилок", София, 2009.



Платон. Диалози. Т. I-IV. НИ, София, 1979/1990.
ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА:
Аристотел. Физиогномика. "ЛиК" и "Вермеер", София, 1998.

Бейкън, Френсиз. Новата Атлантида. "Ciela", София, 2008.

Денков, Димитър и Иван Колев (съст.). Антология по философия. "Аргес", София, 1991.

Кючуков, Ламбо, Любен Сивилов, Димитър Денков. Философия. "Арена", София, 1991.

Stumpf, S.E. Socrates to Sartre: A History of Philosophy. McGraw-Hill, Inc. NY, 1988.

доцент д.ф.н. Димитър Мирчев
Каталог: download
download -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
download -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия
download -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
download -> Огнената пещ
download -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
download -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
download -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
download -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " "
download -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките”


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница