Антигона или хипотезата за женския свръх-Аз[i] Кати Ланжелес Антигона, камикадзе

 Антигона, камикадзе

Антигона на Софокъл е екстремистка, камикадзе, което разрушава това което е останало от нейното семейство.  Тя е въплъщение на желанието за смърт, открито от Фройд /1/. Антигона, дъщеря на Едип и на Йокаста, дъщеря на своя баща, но същевременно и негова половин-сестра, носи проклятието, което го кара да каже в Едип от Колон: О, никога да не се бях раждал! /2/  Според това пожелание на Едип, тя не би трябвало да съществува. Нейната душа е мъртва, казва тя. Желанието на майката, което е основополагащо за всяка структура, е също желание, което се корени в инцестната връзка, в престъплението.

Едип и Йокаста имат четири деца, които образуват две двойки. Етиокъл и Исмена са защитниците на града и на човешкия закон. Те са от страната на живота, на Ерос. Полинис и Антигона отиват отвъд законите и стигат до смъртта. Полинис е размирник, враг на града. Нарушавайки забраната, покривайки с пръст разлагащите се останки на своя брат, Антигона поема тежестта на престъплението, за да бъде то опростено, забравено.

Ако Антигона е тласкана към тази крайност, знаейки, че този акт ще й струва смъртната присъда, това е за да поеме върху плещите си семейното престъпление според желанието на бащата /угасването на неговото потомство/ и това на майката /желание за престъпление/. А също и за да не се изсипва върху страната парчетата от тялото на Полинис; за да може престъплението въплътено от Полинис да не се разпространява, за да му се сложи край. Тя никога не ще има деца. Нейната сестра ще я следва в смъртта и също няма да има никога деца. Даже потомството на нейния чичо Креон, брат на Йокаста, остава без потомство, защото синът му Хемон, годеник на Антигона, се самоубива до нея в гробницата. Царицата, съпруга на КРеон си прерязва гърлото при вестта за смъртта на сина й. Следователно не остава нито едно дете произхождащо от този род.

Така бомбата Антигона експлодира, убивайки три жертви и един жив мъртвец, Креон. Така тя осигурява окончателния край на потомството на семейството на престъплението. Тя поема върху своята собствена плът, жертвайки своя живот на съпруга,  на майка, реализацията на свързаните желания на своите двама родители, както и това на закона на боговете, според който едно човешко същество не може да остане непогребано.  Ако човешкият закон се регулира от фалическото означаващо и Името-на-Бащата, което цар Креон е Призван да въплъти, то законът на боговете, обратно, е един невъплътен закон, който поради този факт не среща ограничение /граници/.

 

Една женска позиция на да бъдеш

          Поставяйки се на тази позиция Антигона се издига до ръста на женския свръх Аз, който  е жесток, ужасен и луд.  Антигона действа от името на S(A) /на български Субекта/Другия – зачертан/. Не от любов към Полинис действа тя, а защото той е неин брат и тя няма повече братя: другият й брат е също мъртъв в тази братоубийствена битка, а тяхната майка също не е жива. Означаващото брат за субекта Антигона не ще може никога повече да бъде заето от друг. Не живо същество е заемало мястото на брата, което е от значение, а изчезването на означаващото брат за субекта трябва да бъде отбелязано чрез погребалните ритуали. Именно на равнището на този неограничен Друг, който не е регулиран от фалоса, се разполага ненаписания закон, на който Антигона се подчинява. Тя му се подчинява, защото по този начин стават нещата в закона на боговете, но и защото в същото време тя издига този закон отвъд закона на града, отвъд властта на цар Креон, нейният чичо. Тя го издига и тя се издига заедно с него в една принасяща се в жертва позиция, близка до позицията на Исус на кръста, както ни посочва Лакан, един фантазъм, който подхранва не един женски субект.

Именно по този начин Лакан схваща достъпа до реалното и до наслаждението в Семинар 7. Достъпът до наслаждението извън полето на символичното е възможен само, ако се прекосят границите в името на един по-висш закон, така както го прави Антигона. В учението на Лакан, тук сме в момента на парадигмата на невъзможното наслаждение /6/. През 1972 г. Лакан се връща към Антигона в “L’etourdit” /7/. Тогава се появява една различна гледна точка към наслаждението, с която Ерик Лоран ни помага да се справим в своя текст “Positions femininers de l’etre” /8/. Той ни обръща внимание, че ако Лакан насочва толкова настойчиво прожекторите към Антигона, то е защото тя е остатъка от едиповата операция. След Едип Цар и Едип в Колон,  след катастрофата, към която Едип се втурва по силата на това, че иска на всяка цена да разбере /да узнае/, всички измират. Остават само двете сестри, Антигона и Исмена. Последната изглежда като по-мекият двойник на своята сестра. Тя е принципът на удоволствието, подкрепата на живота, Ерос, докато Антигона е представителката на Танатос, на влечението към смъртта, на божествения закон. Ерик Лоран сравнява Антигона със сфинкса от “L’etourdit”, който въплъщава един въпрос и един отговор на императива на едно Друго наслаждение.

При Фройд свръх-Аза се разбира като регулираща инстанция, произхождаща от Едиповия комплекс, представяща забраняващата бащина инстанция. Лакан внася една нова модалност към този фройдистки концепт, лансирайки идеята, че женският свръх-Аз е подтик към престъпление и че неговият  глас казва: стани като Тирезиас /9/,  което ще рече: кастрирай се, за да познаеш това Друго наслаждение – което може да се адресира към партньора, или още, както в случая на Антигона, към самия субект.

За Фройд свръх-Аза в действителност е резултатът от интрожекцията на забраните в края на Едипа, той е една инстанция, която регулира то, което от своя страна е резервоар на влечения /нагони/. Този свръх-Аз е свързан с фалическото наслаждение. Това наслаждение, в своята субстанция, бива спирано от спихването на органа. То може да е многобройно, да се повтаря, но винаги среща една точка, която го спира и която не му позволява да бъде неограничено и безкрайно. Фалическото наслаждение е това, което мъжете избират, когато се привързват към тялото на една жена /10/.

Женският свръх-Аз, открит от Мелани Клайн е много по-ранен и не произтича от Едиповия комплекс. Неговите корени са в първичната връзка с майката. Този свръх-Аз е по-жесток, защото не минава през посредничеството на бащата и чиито опустошения можем да доловим във връзката майка – дете при някои психотични субекти, които са останали обект на тяхната майка.

Този майчин свръх-Аз е частично свързан с фалическото наслаждение в степента, в която майката бива регулирана от един принцип на ограничението /като това може да е един мъж, който изпълнява бащина функция или друг симптом, който действа като тази функция/. Но той е свързан и с Другото наслаждение дотолкова, доколкото майката е жена, която има досег с тази липса на граници, с това, което е отвъд Едипа.

Такъв е случаят с Антигона, която принася в жертва своето бъдещо майчинство, нарушавайки по-този начин фалическия закон, наложен от Креон, за да се предостави в служба на божествения закон. По същия начин Медея принася в жертва децата си, за да разруши мъжа, който я е предал и тя посяга на това, което му е най-скъпо: неговото наследство, т.е. децата, които са имали заедно.

Нека отбележим, че женското свръх-Аз не е представено от персонаж, включен в семейната история. Той е свързан с Другото наслаждение, това позитивирано наслаждение, което вече няма нищо общо със забраната. Жак-Ален Милер в своите лекции посветени на “L’Etre et l’Un” напредва в обяснението на това Друго наслаждение, което тук е събитие на тялото, което не засяга единствено жените, но и мъжете /11/. Това „не-цяло х ……на фалическата функция” е закон, на който се подчиняват всички говорещи същества.  В “L’etourdit” и в Семинар ХХ, Лакан концептуализира едно наслаждение, което се изплъзва на фалическото значение. „Има едно наслаждение у нея, у тази нея, която не съществува и която не означава нищо. У нея има едно наслаждение, за което може би самата тя не знае нищо, но което изпитва, това – тя знае. Знае го, разбира се, когато това се случва. Но това не се случва на всички” /12/. Гласът на женския свръх-Аз корелира с това Друго наслаждение.  Именно свръх-Азът е, който командва: наслаждавай се! Или който казва:кастрирай се, за да достигнеш едно още по-голямо наслаждение!  Това е, което в една различна степен е психотичният свръх-Аз, който подтиква-към-жената чак до реалното и който се разкачва, когато границите и не позволяват да се заслонява от наслаждението на Другия, когато субектът се отзове в досег със силата на Пасифика, който нито една дига не може да възпре. Но това наслаждение на майката не е ли по-скоро наслаждението на жената, която се крие зад майката? Именно на женското наслаждение един мъж може да стане партньор-симптом и по този начин да успее да го ограничи. В един свой текст „Въведение към прочита на Семинар 4”, Жак-Ален Милер припомня, че всеки субект е син на една майка, тя самата жена и че става дума  за психоанализата да преценява случай по случай какви са „ужасяващите последици на женската сексуалност за всеки субект” /13/. Следователно всеки субект, бил той мъж или жена, е изправен пред необходимостта да отговори на проблема, свързан с женската сексуалност.

Ако женското свръх-Аз корелира с това Друго наслаждение, в такъв случай то корелира с S (A) /А-то е зачеркнато/ , с означаващото на липсата на Другия и с безграничното. Той е във връзка с невъзможността да се каже вярно за вярното и с факта, че не всички означаващи могат да се удържат заедно. Той е включен в изтичането на смисъла, в затруднението, даже в мъчението да се намери точната дума; той е мястото на не-оторизацията да се каже /говори/ , която имат всички жени /14/.

Оттук можем да направим заключението, че женския свръх-Аз корелира със самият език, с неговата непълнота. Женският свръх-Аз се състои от една дупка, той се натъква на несъстоятелността на означаващото Жената. Той е резултат от кастарацията, която се осъществява от езика върху живото, операция, който никога не е изцяло успешна, която единствено разкрива не-цялото. Именно по този начин Лакан започва „Телевизията”, съобщавайки: „Аз винаги казвам истината: не цялата, защото цялата не успяваме да я изкажем. Да я изкажем цялата е невъзможно от материална гледна точка: думите липсват , за да направим това. Именно поради тази невъзможност истината е свързана с реалното”. /15/

Женският свръх-Аз  е особено безмилостен, жесток, защото той извлича силата си от дупката в езика, поради самата логика на означаващите и на неговата непълнота. За Антигона, именно защото Полинис е неин брат, той е това, което е – а не защото е той – и никой повече не може да бъде неин брат, не може да заеме мястото на брата. Поради това тя напредва към тази фатална граница  и поема върху себе си товара на семейното престъпление. Изглежда, че този женски свръх-Аз е предизвикателството, на което психоанализата днес е призована да отговори.