Антоан Сент Екзюпери Малкият принц Предговор от преводача антоан дьо сент екзюпери

Много скоро опознах по-добре това цвете. На планетата на малкия принц имаше съвсем обикновени цветя само с един ред листенца, не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Появяваха се сутрин сред тревата и вечер угасваха. Но това цвете бе поникнало един ден от семе, донесено неизвестно от къде, и малкият принц бе бдял над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. Можеше да е някой нов вид баобаб.  Но храстчето скоро спря да расте на височина и започна да си приготвя цвят. Малкият принц присъства на слагането на една огромна пъпка и усети, че тя ще се превърне в чудно видение, но цветето не спираше да се гизди, сгушено в зелената си стая. Грижливо избираше багрите си. Обличаше се бавно, оправяше едно по едно своите листенца. Не искаше да излезе съвсем измачкано като маковете. Искаше да се появи само с целия блясък на красотата си. 

Е, да! Беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната продължи много-много дни. И ето че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, се показа.  И макар че се бе трудило с такова старание, промълви с прозявка:

- Ах, тъкмо се събуждам... Моля да ме извините... Цялата съм разрошена...

Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:

- Колко сте хубава! 

- Нали - отговори нежно цветето. - И се родих едновременно със слънцето...

Малкият принц веднага долови, че не е много скромно, но пък беше толкова вълнуващо! 

- Мисля, че е време за закуска - бързо добави цветето, - бъдете така добър да се погрижите за мен…

И малкият принц, съвсем смутен, намери лейка с прясна вода и го поля.  

Така то много скоро го измъчи със своята малко подозрителна суетност. Един ден например, докато говореше за своите четири бодли, каза на малкия принц:

- Сега тигрите могат да дойда със своите нокти!

- На моята планета няма тигри - възрази малкият принц, - пък и тигрите не ядат трева.

- Аз не съм трева - отговори кротко цветето.

- Извинете...

- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?

"Да се ужасява от теченията... не е присъщо на растенията - помисли малкият принц. - Това цвете има много сложен характер..."

- Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено. Толкова е неуютно. Там, откъдето идвам...

Но не се доизказа. Беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Засрамено, че се е оставило да го хванат в такава плитка лъжа, покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувства виновен:

- Ами параванът?...

- Щях да го донеса, но вие заговорихте!

Тогава то засили кашлицата си, та все пак да предизвика угризения у малкия принц.

Така въпреки доброто желание, породено от любовта му, малкият принц бързо започна да го подозира. Бе приел сериозно незначителните му думи и се почувства много нещастен.

- Не трябваше да го слушам - призна ми един ден, - човек никога не бива да слуша цветята.

Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат... 

И ми довери още:

- Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му  хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!
IX

Мисля, че той използва за бягството от своята планета прелета на дивите птици. В утрото на заминаването подреди планетата си много добре. Изчисти грижливо своите действащи вулкани. Имаше два действащи вулкана. Беше му много удобно сутрин да си стопля закуската на тях. Имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: "Човек никога не знае!", и изчисти също и угасналия вулкан. Когато са добре почистени, вулканите горят леко и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините. На нашата планета ние очевидно сме много малки, за да почистваме вулканите. Затова ни причиняват доста неприятности.

Натъжен, малкият принц изскубна и последните стръкчета баобаби. Мислеше, че никога няма да се върне. Но онази сутрин всички тези познати занимания му се сториха изключително приятни. И когато за последен път поля цветето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че му се плаче.

- Сбогом - каза той на цветето.

Но то не му отвърна.

- Сбогом - повтори той.

Цветето покашля. Но не беше от настинка.

- Бях глупава - каза най-сетне. - Моля те да ми простиш. Дано бъдеш щастлив.

Той се изненада, че няма укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Не проумяваше тази спокойна нежност.

- Разбира се, че те обичам - каза цветето. - По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив... Остави този похлупак на мира.

Не го искам вече!

- А вятърът...

- Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.

- А животните...

- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли. После добави:

- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.

Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете...
X

Той се намираше в областта на астероиди 325, 326, 327, 328, 329 и 330. Тръгна да ги посещава, за да си намери занимание и да ги опознае.

На първата живееше един крал. Облечен в пурпур и хермелин, кралят седеше на съвсем обикновен, но величествен престол.

- А! Ето един поданик - извика кралят, когато съзря малкия принц.

А малкият принц се запита:

"Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!"

Той не знаеше, че за кралете светът е много опростен. Всички хора са поданици.

- Приближи се, да те видя по-добре - каза му кралят, който се почувства много горд, че е крал на някого.

Малкият принц се огледа къде да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова мантия. И остана прав, но беше уморен и се прозя.

- Да се прозяваш в присъствието на краля противоречи на етикета - каза му монархът. - Забранявам ти.

- Не мога да се спра - отговори съвсем смутен малкият принц. - Идвам след дълго пътуване и не съм спал...

- Тогава - рече кралят - ти заповядвам да се прозяваш. От години не съм виждал някой да се прозява. За мен прозевките са интересни. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.

- Притеснявам се... Не мога вече... - отвърна малкият принц целият зачервен.

- Хм! Хм! - каза кралят. - Тогава ти заповядвам ту да се прозяваш, ту да...

Той заговори неясно, изглеждаше обиден.

Защото кралят държеше извънредно много неговия авторитет да бъде уважаван. Не понасяше неподчинение. Беше абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.

"Ако заповядам - казваше обикновено, - ако заповядам на един генерал да се превърне в морска птица и той не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз."

- Мога ли да седна? - попита плахо малкият принц.

- Заповядвам ти да седнеш - отговори му кралят и величествено придърпа края на хермелиновата си мантия.

Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над какво можеше да властва кралят?

- Ваше величество - каза му той, - моля да ме извините, че ви питам...

- Заповядвам ти да ме попиташ - побърза да отвърне кралят.

- Ваше величество... над какво властвате?

- Над всичко - отговори съвсем простичко кралят.

- Над всичко ли?

Със скромно движение кралят посочи своята планета, другите планети и звездите.

- Над всичко това ли? - рече малкият принц.

-Над всичко това - отвърна кралят.

Защото беше не само абсолютен, но и всемирен монарх.

- И звездите подчиняват ли ви се?

- Разбира се - каза кралят. - Веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.

Подобно могъщество смая малкия принц. Ако разполагаше с него, би могъл да присъства не на четирийсет и четири, а на седемдесет и два или на сто, дори на двеста слънчеви залеза в един и същи ден, без нито веднъж да помести стола си! И тъй като споменът за неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли кралят за едно благоволение:

- Иска ми се да видя един слънчев залез... Направете ми това удоволствие... Заповядайте на слънцето да излезе...

- Ако заповядам на един генерал да хвърчи като пеперуда от цвете на цвете или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълни получената заповед, кой от двамата ще бъде виновен, той или аз?

- Вие - каза твърдо малкият принц.

- Точно така. От всекиго трябва да се изисква - продължи кралят - това, което може да изпълни. Властта се крепи преди всичко на разума. Ако заповядаш на народа си да се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.

- Е, ами моят залез? - напомни му малкият принц, който зададеше ли въпрос, никога не го забравяше.

- Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но според моята наука за управление ще почакам, докато условията станат благоприятни.

- А кога ще бъде това? - осведоми се малкият принц.

- Хм! Хм! - отговори му кралят, като преди това погледна дебелия си календар. - Хм! Хм!... Ще бъде към... към... ще бъде довчера към седем часа и четирийсет минути! И ще видиш как добре ми се подчиняват.

Малкият принц се прозя. Съжаляваше за изпуснатия залез. Освен това вече малко се отегчаваше:

- Няма какво повече да правя тук - каза той на краля. - Ще си замина.

- Не заминавай- отвърна кралят, който беше много горд, че има един поданик. - Не заминавай, назначавам те министър!

- Министър на какво?

- На... на правосъдието!

- Но тук няма кого да съдим!

- Не се знае - каза му кралят. - Още не съм обиколил кралството си. Много стар съм, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пеша.

- О- каза малкият принц, който се бе навел, за да хвърли поглед към отвъдната страна на планетата, - вече видях. Там също няма никой...

- Тогава ще съдиш сам себе си - отговори му кралят. - Това е най-трудно. Много по-трудно е да съдиш себе си, отколкото другите. Ако можеш да съдиш правилно себе си, значи си истински мъдрец.

- Аз - отвърна малкият принц - мога да съдя себе си където и да съм. Не е необходимо да живея тук.

- Хм, хм! - рече кралят. - Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш този стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го пазим, ти всеки път ще го помилваш. Един-единствен ни е.

- Аз - отговори малкият принц - не обичам да осъждам на смърт и си отивам.

- Не - каза кралят.

Но малкият принц вече бе готов и не искаше да огорчава повече стария владетел:

- Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл да ми заповяда например да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни...

И тъй като кралят не му отговори, малкият принц първо се поколеба, след това въздъхна и тръгна.

- Назначавам те за мой посланик - бързо викна подире му кралят.

Имаше много властен вид.

"Възрастните са доста странни", каза си малкият принц, докато пътуваше.
XI

На втората планета живееше един суетен човек.

- О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! - извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.

Защото за суетните другите хора са почитатели.

- Добър ден - каза малкият принц. - Имате странна шапка.

- За да поздравявам - отговори суетният. - Да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За нещастие от тук не минава никой.

Така ли! - възкликна малкият принц, защото не го разбра.

- Плесни с ръце - обясни суетният.

Малкият принц плесна с ръце. Суетният поздрави скромно, като вдигна шапката си.

"Това е по-смешно, отколкото при царя", каза си малкия принц.

Започна да ръкопляска. Суетният отново започна да поздравява, вдигайки шапката си. След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразната игра:

- А какво се прави - попита той, - за да оставите шапката?

Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо, освен похвалите.

- Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? - попита той малкия принц.

- Какво значи да се възхищавам?

- Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.

- Но ти си сам на твоята планета!

- Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!

- Аз ти се възхищавам - рече малкият принц и сви леко рамене, - но какво значение има това за теб?

И си тръгна.

"Възрастните наистина са много странни", каза си просто малкият принц, докато пътуваше.
XII

На следващата планета живееше един пияница. Това посещение бе много кратко, но потопи малкия принц в дълбока тъга.

- Какво правиш? - каза той на пияницата, когото завари седнал мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.

- Пия - отвърна мрачно пияницата.

- Защо пиеш? - попита го малкият принц.

- За да забравя - отговори пияницата.

- Да забравиш какво? - поинтересува се малкият принц, който вече го съжаляваше.

- Да забравя, че ме е срам - призна пияницата, като наведе глава.

- Срам от какво? - попита малкият принц, който искаше да му помогне.

- От това, че пия! - завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.

А малкият принц си тръгна в недоумение.

"Възрастните наистина са много, много странни", каза си той, докато пътуваше.

Четвъртата планета беше планетата на един бизнесмен. Този човек беше толкова зает, че дори не вдигна глава, когато малкият принц пристигна.

- Добър ден - каза малкият принц. - Цигарата ви е угаснала.

- Три и две правят пет. Пет и седем - дванайсет. Дванайсет и три - петнайсет. Добър ден. Петнайсет и седем - двайсет и две. Двайсет и две и шест - двайсет и осем. Нямам време да я запаля пак. Двайсет и шест и пет - трийсет и едно. Уф! Това прави петстотин и един милиона шестстотин двайсет и две хиляди седемстотин трийсет и едно.

- Петстотин милиона какво?

- А? Още ли си тук? Петстотин и един милиона... не знам вече какво... Толкова работа имам! Аз съм сериозен човек, не се забавлявам с празни приказки! Две и пет - седем...

- Петстотин и един милиона какво? - повтори малкият принц, който, зададеше ли въпрос, никога не се отказваше от него.

Бизнесменът вдигна глава:

- За петдесет и четири години, откакто живея на тази планета, са ме безпокоили само три пъти. Първият път преди двайсет и две години, беше един бръмбар, паднал Бог знае откъде. Вдигаше ужасен шум и в една сметка направих четири грешки. Вторият път преди единайсет години от пристъп на ревматизъм. Аз не правя упражнения. Нямам време да се мотая. Аз съм сериозен човек. Третия път... ето на, сега! Та, казах, петстотин и един милиона...

- Милиона какво?

Бизнесменът разбра, че няма никаква надежда за спокойствие:

- Милиони от онези малки неща, които се виждат понякога в небето.

- Мухи ли?

- Не, не, малки неща, които блестят.

- Пчели ли?

- Не, не. Малки златни неща, за които мечтаят мързеливците. Но аз съм сериозен. Нямам време да се прехласвам.

- А! Звезди ли?

- Точно така. Звезди. 

- И какво правиш с тези звезди?

- Какво правя ли?

- Да.

- Нищо. Притежавам ги.

- Да.

- Кралете не притежават. Те само властват над другите. Това е съвсем различно.

- А за какво ти е да притежаваш звездите?

- За да бъда богат.

- А за какво ти е да си богат?

- Ако някой намери други звезди, да ги купувам.

"Този тук - каза си малкия принц - разсъждава горе - долу като пияницата."

Въпреки това зададе още въпроси:

- Как може да се притежават звездите?

- Чии са те? - отвърна намусено бизнесменът.

- Не зная. Ничии.

- Тогава са мои, защото аз пръв съм се сетил.

- Това достатъчно ли е?

- Разбира се. Когато намериш диамант, който не е на никого, той е твой. Когато намериш остров, който не е на никого, той е твой. Когато на теб пръв ти хрумне някоя идея, ти взимаш патент за нея и тя е твоя. Аз притежавам звездите, защото никой преди мен не се е сетил да ги притежава.

- Вярно - рече малкият принц. - А какво ги правиш?

- Разпореждам се с тях. Броя ги, после пак ги броя - каза бизнесменът. - Трудно е. Но аз съм сериозен човек!

За малкият принц това не беше достатъчно.

- Ако аз притежавам шалче, мога да го сложа на врата си и да го нося. Ако притежавам цвете, мога да откъсна своето цвете и да го отнеса. Но ти не можеш да обереш звездите!

- Не, но мога да ги сложа в банката.

- Какво значи това?

- Това значи, че написвам на листче хартия броя на своите звезди. И после заключвам това листче в едно чекмедже.

- Това ли е всичко?

- Това е достатъчно.

"Забавно - помисли малкият принц. - Доста поетично е. Но не е много сериозно."

Малкият принц смяташе за сериозни неща не тези, които възрастните смятат.

- Аз - продължи той - притежавам едно цвете, което поливам всеки ден. Притежавам три вулкана, които чистя всяка седмица. Чистя също и угасналия. Човек никога не знае. За моите вулкани и за моето цвете е полезно, че ги притежавам. Но ти не си полезен за звездите...

Бизнесменът отвори уста, но не можа да отговори нищо и малкият принц си отиде.

"Възрастните наистина са невероятно странни", каза си просто той, докато пътуваше.

Петата планета бе много особена. Беше най-малка от всичките. На нея имаше място само за един уличен фенер и за един фенерджия. Малкият принц не успя да си обясни за какво служат един уличен фенер и един фенерджия някъде в небето, на планета, където нямаше нито къщи, нито население. Все пак си каза:

"Може би този човек наистина е смешен. Но е по-малко смешен от царя, от суетния, от бизнесмена и от пияницата. Неговата работа поне има смисъл. Когато запалва своя фенер, той като че създава нова звезда или цвете. Угаси ли фенера си, приспива цветето или звездата. Това занимание е много красиво. То наистина е полезно, защото е красиво".

Когато стъпи на планетата, той почтително поздрави фенерджията:

- Добър ден. Защо преди малко загаси фенера?

- Такова е нареждането - рече фенерджията. - Добър ден.

- Какво е нареждането?

- Да гася фенера. Добър вечер.

И пак го запали.

- Но защо сега го запали?

- Такова е нареждането - отговори фенерджията.

- Не разбирам - каза малкият принц.

- Няма нищо за разбиране - каза фенерджията. - Нареждането си е нареждане. Добър ден.

И загаси фенера.

После избърса челото си с червена карирана кърпа. 

- Имам ужасен занаят. По-рано имаше смисъл. Гасях фенера сутрин, а вечер го палех. През остатъка от деня можех да почивам, а през остатъка от нощта - да спя...

- Промени ли се нареждането оттогава?

- Нареждането не се промени - каза фенерджията. - Тъкмо в това е нещастието! От година на година моята планета се върти все по-бързо, а нареждането не се променя!

- И? - рече малкият принц.

- И сега тя се завърта веднъж в минутата, ето защо нямам секунда почивка. Паля и гася всяка минута!

- Колко странно! На твоята планета дните са по една минута!

- Никак не е странно - отговори фенерджията. - Откакто приказваме, мина вече цял месец.

- Месец ли?

- Да. Трийсет минути. Трийсет дни! Добър вечер.

И отново запали фенера.

Малкият принц го погледна и обикна този фенерджия, който така добросъвестно спазваше нареждането. Спомни си слънчевите залези, които преди ходеше да гледа, като местеше стола си. И поиска да помогне на своя приятел:

- Слушай... знам един начин да си почиваш, когато искаш...

- Винаги искам - каза фенерджията.

Защото човек може едновременно да е добросъвестен и мързелив.

Малкият принц продължи:

- Твоята планета е толкова малка, че с три крачки можеш да я обиколиш. Трябва само да вървиш много бавно, за да бъдеш винаги на слънце. Когато решиш да си починеш, ще тръгнеш... и денят ще продължи колкото поискаш.

- Няма да помогне особено - отвърна фенерджията. - Най-много обичам да спя.

- Не ти върви - каза малкият принц.

- Не ти върви - отговори фенерджията. - Добър ден.

И угаси фенера.

"Този човек - каза си малкият принц, продължавайки пътешествието - би бил презиран от всички други: от краля, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той единствен не ми изглежда смешен. Може би защото се занимава с друго, а не със себе си."

Той въздъхна със съжаление и продължи:

"Единствено него бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двама..."

Това, което малкият принц не се решаваше да си признае, бе, че съжалява за тази благословена планета най-вече заради хиляда четиристотин и четирийсетте слънчеви залеза на денонощие.
XV

Шестата планета беше десет пъти по-голяма. На нея живееше един стар господин, който пишеше огромни книги.

- Я, гледай! Един изследовател! - извика той, когато забеляза малкия принц.

Малкият принц седна на масата и въздъхна леко. Толкова дълго бе пътувал!

- Откъде идваш? - попита го старият господин.

- Каква е тази дебела книга? - каза малкият принц. - Какво правите тук?

- Аз съм географ - рече старият господин.

- Какво е географ?

- Това е учен, който знае къде са моретата, реките, градовете, планините и пустините.

- Много интересно - каза малкият принц. - Най-после една истинска професия!

И огледа планетата на географа. Никога не бе виждал по-величествена планета.

- Вашата планета е много хубава. Има ли океани?

- Не мога да зная - каза географът.

- Ах! (Малкият принц бе разочарован.) Ами планини?

- Не мога да зная - каза географът.

- А градове, реки и пустини?

- И това не мога да зная - каза географът.

- Но вие сте географ!

- Точно така - отвърна географът, - но не съм изследовател. Нямам никакви изследователи. Географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е прекалено важен, за да се скита. Той не напуска кабинета си. Но приема там изследователите. Разпитва ги и си записва техните разкази. И ако разказите на някои от тях му се сторят интересни, географът изисква да се направи анкета за морала на изследователя.

- Защо?

- Познавам един - рече малкият принц, - който би бил лош изследовател.

- Възможно е. Та когато моралът на изследователя изглежда добър, прави се анкета за неговото откритие.

- Отиват да видят ли?

- Не. Това е прекалено сложно. Но настояват изследователя да представи доказателства. Ако се отнася например, за откриване на голяма планина, искат да донесе от нея големи камъни.

Изведнъж географът се развълнува.

- Но ти идваш отдалеч! Ти си изследовател! Ти ще ми опишеш своята планета!

И като разтвори дебелата книга, географът наостри молива си. Разказите на изследователите се записват първо с молив. Едва след като изследователя представи доказателства, го записват с мастило.

- Е? - рече въпросително географът.

- О! - каза малкият принц. - При мен не е много интересно, всичко е съвсем мъничко. Имам три вулкана. Два действащи и един угаснал. Но човек никога не знае.

- Човек никога не знае - рече географът.

- Имам и едно цвете.

- Ние не записваме цветята - каза географът.

- Но защо? Те са най-красивото нещо!

- Защото цветята са ефимерни.

- Какво значи "ефимерно"?

- Географиите - каза географът - са най-ценните от всички книги. Никога не остаряват. Много рядко някоя планина променя мястото си. Много рядко някой океан остава без вода. Ние пишем за вечни неща.

- Но угасналите вулкани могат да се събудят - прекъсна го малкият принц. - Какво значи "ефимерно"?

- Дали вулканите са угаснали или действащи, за нас няма значение - каза географът. - За нас е важна планината. Тя не се променя. 

- Но какво значи "ефимерно"? - повтори малкият принц, който зададеше ли въпрос, никога не се отказваше от него.

- Това значи "застрашено от скорошно изчезване".

- Моето цвете е застрашено от скорошно изчезване?

- Разбира се.

"Моето цвете е ефимерно - каза си малкият принц - и има само четири бодли, за да се защитава от целия свят! А аз го оставих съвсем самичко!"

За пръв път го обзе съжаление. Но пак се овладя.

- Къде ме съветвате да отида? - попита малкият принц.

- На планетата Земя - отговори му географът. - Тя се ползва с добро име...

И малкият принц си тръгна, замислен за своето цвете.