Антоан Сент Екзюпери Малкият принц Предговор от преводача антоан дьо сент екзюпери

И така, седмата планета беше Земята.

Земята не е каква да е планета! В нея има сто и единайсет крале (без да забравяме, разбира се, и негърските), седем хиляди географи, деветстотин хиляди бизнесмени, седем и половина милиона пияници, триста и единайсет милиона суетни хора, накратко, около два милиарда възрастни.

За да ви дам представа за размерите на Земята, ще ви кажа, че преди откриване на електричеството трябваше да се поддържа, общо за шестте континента, истинска армия от четиристотин шейсет и две хиляди петстотин и единайсет фенерджии за уличното осветление.

Погледнато малко отдалеч, това изглеждаше великолепно. Движенията на тази армия бяха отмерени, като стъпките на оперен балет. Първи бяха фенерджиите в Нова Зеландия и Австралия. След като запалваха лампите си, отиваха да спят. Тогава в танца влизаха фенерджиите в Китай и Сибир. След това те също изчезваха зад кулисите. Тогава идваше ред на фенерджиите в Русия и Индия. После на тези в Африка и Европа. После на фенерджиите в Южна Америка. После на тези в Северна Америка. И никога не объркваха реда за излизането си на сцената. Беше величествена гледка.

Само фенерджията на единствения уличен фенер на Северния полюс и неговия събрат на единствения уличен фенер на Южния полюс водеха безделен и безгрижен живот - работеха само два пъти в годината. 

Когато човек иска да бъде остроумен, случва се неволно да поукраси истината. Не бях съвсем честен, когато ви разказвах за уличните фенерджии. Има опасност онези, които не познават нашата планета, да получат невярна представа за нея. Хората заемат съвсем малко място на Земята. Ако двата милиарда жители, които населяват Земята, застанат прави и малко сгъстени, като на митинг, спокойно биха се сместили на градски площад, трийсет километра дълъг и трийсет километра широк. Цялото човечество може да бъде струпано върху най-малкото островче в Тихия океан.

Разбира се, възрастните няма да ви повярват. Те си въобразяват, че заемат много място. Чувстват се значителни като баобабите. Затова ги посъветвайте да го пресметнат. Те обожават цифрите, ще им хареса. Но не си губете времето с това ученическо наказание. Безполезно е. Вие имате доверие в мен.

Щом стъпи на Земята, малкият принц бе много изненадан, че не вижда никого. Вече се страхуваше, че е сбъркал планетата, когато в пясъка мръдна колелце с лунен цвят.

- Добър вечер - каза за всеки случай малкият принц.

- Добър вечер - каза змията.

- На коя планета съм паднал? - попита малкият принц.

- На Земята, в Африка - отговори змията.

- Ах!... Значи на Земята няма никой?

- Тук е пустиня. В пустините няма никой. Земята е голяма - обясни змията.

Малкият принц седна на един камък и вдигна поглед към небето:

- Питам се - рече той - дали звездите не са осветени, за да може всеки да намери някой ден своята. Виж моята планета. Тя е точно над нас... Но колко е далеч!

- Хубава е - каза змията. - За какво си дошъл тук?

- Имах неприятности с едно цвете - отвърна малкият принц.

- Ах! - рече змията.

И млъкнаха.

- Къде са хората? - обади се най-сетне малкият принц. - В пустинята човек се чувства малко самотен...

- Човек е самотен и сред хората - отговори змията.

Малкият принц я гледа дълго:

- Ти си странно животно - каза й накрая той. - Тънка колкото един пръст...

- Но съм по-могъща от пръста на крал - рече змията.

- Малкият принц се усмихна:

- Не си толкова могъща... дори нямаш крака... дори не можеш да пътешестваш...

- Мога да те отнеса по-далече от всеки кораб - каза змията.

Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:

- Връщам всеки, когото докосна, на земята, от която е произлязъл - добави тя. - Но ти си чист и идваш от звезда...

Малкият принц не отговори.

- Жал ми е за теб, толкова си слаб върху тази Земя от гранит. Някой ден, ако много затъжиш за твоята планета, мога да ти помогна. Мога...

- О! Разбрах те чудесно - каза, - но защо винаги говориш със загадки?

- Аз разрешавам всички загадки - отговори змията.

И млъкнаха.
XVIII

Малкият принц прекоси пустинята и видя само едно цвете. Едно цвете с три листенца, съвсем незначително цвете...

- Добър ден - каза малкият принц.

- Добър ден - каза цветето.

- Къде са хората? - попита учтиво малкият принц.

Цветето бе видяло един керван, минал някога край него:

- Хората ли? Мисля, че има шест - седем. Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много.

- Сбогом - рече малкият принц.

- Сбогом - рече цветето.
XIX

Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените планини, които бе виждал някога, бяха трите вулкана, стигащи до коляното му. И угасналият вулкан му служеше за столче. "От такава висока планина - каза си малкият принц - ще обхвана с един поглед цялата планета и всички хора..." Но не видя нищо друго, освен острите скали на един връх.

- Добър ден - каза за всеки случай той.

- Добър ден... Добър ден... Добър ден... - отвърна ехото.

- Кои сте вие? - каза малкият принц.

- Кои сте вие... кои сте вие... кои сте вие... - отвърна ехото.

- Бъдете мои приятели, аз съм сам - каза той.

- Аз съм сам...аз съм сам... аз съм сам... - отвърна ехото.

"Каква странна планета! - помисли си той. - Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Повтарят каквото им кажеш... На моята планета имах едно цвете, то винаги заговаряше първо..."
XX

Но след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц накрая намери път. А всички пътища водя при хората.

- Добър ден - каза той.

Беше градина с цъфнали рози.

- Добър ден - казаха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.

- Кои сте вие? - попита ги той смаян.

- Ние сме рози - казаха розите.

- Ах! - възкликна малкият принц.

И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!

И добави: "Мислех се за богат, защото имам неповторимо цвете, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги, с тези неща аз не съм никакъв принц..." И легнал в тревата, той заплака.

Тъкмо тогава се появи лисицата.

- Добър ден - каза лисицата.

- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.

- Тук съм, под ябълковото дърво...

- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...

- Аз съм лисица - рече лисицата.

- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...

- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.

- Ах, извинявай - каза малкият принц.

Но като помисли, добави:

- Какво значи "да опитомиш"?

- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?

- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?

- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?

- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?

- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".

- Да се обвържеш ли?

- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...

- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.

- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...

- О, не е на Земята - каза малкият принц.

Лисицата бе много озадачена:

- На друга планета?

- Да.

- Има ли ловци на тази планета?

- Това е интересно. А кокошки?

- Не.

- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.

- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:

- Моля те... опитоми ме! - каза тя.

- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.

- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!

- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.

- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...

На другия ден малкият принц се върна.

- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.

- Какво е обред? - попита малкият принц.

- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.

- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...

- Разбира се - каза лисицата.

- Но ще плачеш! - рече малкият принц.

- Разбира се - каза лисицата.

- Тогава не печелиш нищо!

- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.

И добави:

- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.

- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.

И розите много се смутиха.

- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.

- Сбогом... - каза той.

- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.

- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.

- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.

- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...

- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

- Добър ден - каза малкият принц.

- Добър ден - каза стрелочникът.

- Какво правиш тук? - попита малкият принц.

- Разпределям пътниците по хиляда - отвърна стрелочникът. - Изпращам влаковете, които ги отнасят ту надясно, ту наляво.

Бърз влак, целият в светлини, изтрещя като гръмотевица и раздруса будката на стрелочника.

- Много бързат - каза малкият принц. - Какво търсят?

- И самият машинист не знае - отговори стрелочникът.

Друг светнал бърз влак прогърмя в обратната посока.

- Връщат ли се вече? - попита малкият принц.

- Не са същите - каза стрелочникът. - Тук се разминават.

- Не им ли е харесало там, където са били!

- Никога не ни харесва там, където сме - каза стрелочникът.

Изтрещя гръмотевица на трети светнал бърз влак.

- Тези преследват първите ли? - попита малкият принц.

- Нищо не преследват - рече стрелочникът. - Спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носове в стъклата.

- Само децата знаят какво търсят - каза малкият принц. - Те губят време за една парцалена кукла и тя става много важна, и ако им я вземат, плачат...

- Щастливци - каза стрелочникът.

- Добър ден - каза малкият принц.

- Добър ден - каза търговецът.

Беше търговец на усъвършенствани хапчета, които утоляват жаждата. Гълташ по едно хапче седмично и вече не я усещаш.

- Защо ги продаваш? - попита малкият принц.

- Спестяват много време - каза търговецът. - Специалистите изчислиха. Петдесет и три минути седмично.

- И какво правят хората с тези петдесет и три минути?

- Каквото поискат...

"Ако разполагах - каза си малкият принц - с петдесет и три минути, бих тръгнал съвсем спокойно към някой извор..."
XXIV

Беше осмият ден от принудителното ми кацане в пустинята и изслушах историята за търговеца, докато пиех последната глътка от запаса си с вода.

- Виж какво - казах на малкият принц, - твоите спомени са много красиви, но още не съм поправил самолета, вече нямам вода за пиене и ще бъда щастлив, ако можех като теб да тръгна съвсем спокойно към някой извор!

- Моята приятелка лисицата... - подхвана той.

- Мъничък мой, вече не става дума за лисицата!

- Защо?

Той не ме разбра и отговори:

- Добре е да си имал приятел, дори ако трябва да умреш. Много се радвам, че лисицата ми беше приятелка...

"Той не осъзнава опасността - казах си. - Никога не е изпитвал нито глад, нито жажда. Стига му малко слънце..."

Но той ме погледна и отвърна на моята мисъл:

- И аз съм жаден... нека потърсим кладенец...

Махнах уморено с ръка: безсмислено е да търсиш наслуки кладенец в безкрая на пустинята. Все пак тръгнахме.

Вървяхме мълчаливо с часове, нощта падна и звездите започнаха да изгряват. От жажда малко ме тресеше и ги виждах като насън. Думите на малкият принц танцуваха в съзнанието ми.

- Значи ти също си жаден? - попитах го.

Но той не отговори на въпроса ми. Каза само:

- Водата помага и на сърцето...

Не го разбрах, но млъкнах... Знаех, че не бива да го разпитвам.

Беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

- Звездите са хубави заради едно цвете, което не се вижда...

Отговорих "Разбира се" и без да казвам нищо повече, се загледах в гънките на пясъка, огрени от луната.

- Пустинята е хубава - допълни той.

Беше вярно. Винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо свети тихо...

- Пустинята е хубава - каза малкият принц, - защото крие някъде кладенец...

Изненадах се, когато изведнъж разбрах откъде идва това тайнствено сияние на пясъка. Като малък живеех в старинна къща, в която според преданието имаше заровено съкровище. Разбира се, никой не го намери, а може би не го е и търсил. Но то омагьосваше цялата къща. Дълбоко в сърцето си моята къща криеше тайна...

- Да - казах на малкия принц, - все едно дали е къща или звезди, или пустиня. Това, което ги прави красиви, е невидимо!

- Радвам се - отговори той, - че си съгласен с моята лисица!

Малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах на лунната светлина бледото чело, затворените очи, кичурите коса, развети от вятъра, и си казвах: "Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо..."

И тъй като той се усмихна леко с притворени устни, си казах още: "В този спящ малък принц най-силно ме вълнува неговата вярност към едно цвете, образът на розата, която сияе в него като пламък на лампа дори когато той спи..." И ми се стори още по-крехък. Трябва много да пазим лампите: един полъх на вятъра може да ги изгаси...

Вървях така и призори намерих кладенеца.

- Хората – каза малкият принц – се пъхат в бързите влакове, но вече не знаят какво търсят. И затова започват да се движат, но се въртят в кръг...

И добави:

- Напразно...

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и на мен ми се стори, че сънувам.

- Чудно нещо – казах аз на малкия принц, - всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето...

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

- Чуваш ли – рече малкият принц, - ние събудихме този кладенец и той пее...

Аз не исках малкият принц да се изморява:

- Остави ме аз да въртя – казах му аз, - много е тежко за тебе.

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

- Жаден съм тъкмо за тая вода – каза малкият принц – Дай ми да пия..

И аз разбрах какво беше търсил той!

Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се беше родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малко момче, светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, - всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

- Хората, между които живееш ти – каза малкият принц, - отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина... и не намират онова, което търсят....

- Не го намират – отговорих аз.

_ И все пак, онова, което търсят може да се намери в една-единствена роза или в малко вода...

- Разбира се – отговорих аз.

И малкият принц добави:

- Но очите са слепи, човек трябва да търси със сърцето си.

Аз пих вода. Дишах добре. Призори пясъкът има цвят на мед. Чувствах се щастлив от този цвят на мед. Защо би трябвало да ми бъде тъжно...

- Трябва да изпълниш обещанието си – каза ми тихичко малкият принц, който отново беше седнал до мене.

- Какво обещание?

- Нали знаеш... един намордник за овцата ми... аз съм отговорен за онова цветче!

Извадих от джоба скицника си. Малкият принц го видя и каза разсмян:

- Я, какви са твоите боабаби, те приличат май на зелки...

- О-о!

А пък аз толкова се гордеех с моите боабаби!

И пак се разсмя.

- Ти си несправедливо, мое дете, аз не можех да рисувам нищо друго освен змии боа – както изглеждат отвън и отвътре.

- О-о! – рече той. – И така е добре, децата знаят.

Аз изрисувах с молив един намордник. И като го дадох на малкия принц, сърцето ми се сви.

- Ти имаш някакви планове, които аз не зная...

Но той не ми отговори. Той ми каза:

- Знаеш ли, утре ще стане една година, откакто паднах на земята...

Сетне помълча и рече:

- Паднах съвсем близо оттук...

И се изчерви.

И отново, без да разбирам защо, усетих странна тъга. Но хрумна ми един въпрос:

- Значи не беше случайно, че в оная сутрин преди осем дни ти се разхождаше така, съвсем самичък, далеч на хиляди мили от всички населени области! Върна се пак там, където си паднал?

Малкият принц отново се изчерви.

А аз добавих с колебание:

- Може би поради годишнината?

Малкият принц пак се изчерви. Той не отговаряше нищо на въпросите.но когато човек се изчервява, това означава “да”, нали?

- Ах! – казах му аз, - страх ме е...

Но той ми отговори:

- Сега ти трябва да работиш. Трябва да отидеш при машината си. Аз ще те чакам тук. Ела утре вечер...

Но аз не бях успокоен. Спомних си за лисицата. Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш...
XXVI

При кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. Когато на другата вечер се върнах след работа, видях отдалеч моя малък принц седнал горе с провесени крака. И го чух да казва:

- Не си ли спомняш? Не е точно тук!

Сигурно друг глас му отговори, защото той възрази:

- Да! Да! Денят е същият, но мястото не е...

Продължих да вървя към стената. Не виждах и не чувах никого. Но малкият принц отново се обади:

- ... Разбира се. Ще видиш къде започват следите ми в пясъка. Трябва само да ме чакаш там. Ще дойда тази нощ.

Бях на двайсет метра от стената и все така не виждах нищо.

След кратко мълчание малкият принц продължи:

- Хубава отрова ли имаш? Сигурна ли си, че няма да се мъча дълго?

Спрях със свито сърце, но все още не разбирах.

- Сега си върви - каза той - ... искам да сляза!

Тогава и аз погледнах към подножието на стената и подскочих! Към малкият принц се бе проточила една от онези жълти змии, които убиват човек за трийсет секунди. Бръкнах в джоба за револвера си и хукнах, но от шума змията се плъзна под пясъка като замиращо ручейче и с лек метален звук спокойно се мушна между два камъка.

Стигнах до стената точно навреме, за да поема в ръцете си моя мъничък принц, блед като сняг.

- Това пък какво е! Сега разговаряш със змиите!

Развих златното шалче, което винаги носеше. Намокрих слепоочията му и му дадох вода. Не смеех да питам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около врата ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на простреляна умираща птичка. Каза ми:

- Радвам се, че си открил повредата в машината. Ще можеш да се върнеш вкъщи...

- Откъде знаеш?

Тъкмо щях да му кажа, че въпреки всичко съм се справил!

Той не ми отговори, а добави:

- И аз днес се връщам вкъщи...

После, тъжно:

- Много по-далече е... много по-трудно...

Чувствах ясно, че става нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и въпреки това ми се струваше, че пропада в някаква бездна и нямам сили да го задържа...

Погледът му бе сериозен, зареян в далечината:

- Имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника...

И се усмихна с тъга.

Чаках дълго. Усещах, че той се стопля постепенно:

- Мъничък мой, теб те беше страх...

Разбира се, че го беше страх! Но се засмя тихо:

- Довечера ще ме е страх много повече...

Отново ме смрази усещането за нещо непоправимо. И разбрах, че не мога да понеса мисълта никога вече да не чуя този смях. За мен той бе като извор в пустинята.

- Мъничък мой, искам пак да те чувам как се смееш...

Но той ми каза:

- Тази нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, където паднах миналата година...

- Мъничък мой, нали е само лош сън тази история със змията и със срещата, и със звездата...

Но той не отговори. Каза ми:

- Това, което е важно, не може да се види...

- Разбира се...

- Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, което се намира на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.

- Разбира се...

- Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето... помниш ли... беше хубава.

- Разбира се...

- Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Така е по-добре. За теб моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Всички те ще бъдат твои приятелки. Освен това ще ти подаря нещо...

Той пак се засмя.

- Ах, мъничък мой, мъничък мой, обичам да слушам този смях!

- Тъкмо това ще бъде моят подарък... ще бъде както с водата...

- Какво искаш да кажеш?

- Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. За учениците те са проблем. За моя бизнесмен бяха злато. Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг...

- Какво искаш да кажеш?

- Тъй като аз ще живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

И пак се засмя.

- И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...

И пак се засмя.

- Ще бъде все едно, че вместо звезди съм ти дал цял куп малки звънчета, които знаят да се смеят...

И пак се засмя. После стана сериозен:

- Тази нощ... знаеш ли... не идвай.

- Няма да те оставя.

- Ще изглеждам, като че ли ме боли... ще изглеждам, като че ли умирам. Така е. Не идвай да гледаш, няма смисъл.

- Няма да те оставя.

Но той беше загрижен.

- Казвам ти го... също и заради змията. Да не те ухапе... Змиите са опасни. Могат да ухапят за удоволствие...

- Няма да те оставя.

Ала нещо го успокои:

- Наистина, те имат отрова само за едно ухапване...

През нощта не съм усетил кога е тръгнал. Измъкнал се е безшумно. Когато го настигнах, вървеше решително и бързо. Каза ми само:

- А, ти си тук...

И ме хвана за ръката. Но още се измъчваше:

- Сбърка, че дойде. Ще ти бъде тежко. Ще изглеждам мъртъв, но няма а е вярно...

Аз мълчах.

- Разбираш ли. Много е далече. Не мога да взема това тяло. Много е тежко.

Аз мълчах.

- Но то ще е като стара изоставена черупка. В старите черупки няма нищо тъжно...

Аз мълчах.

Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:

- Знаеш ли, ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък... Всички звезди ще ми дават вода...

Аз мълчах.

- Ще бъде толкова забавно! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извора...

Сега и той млъкна, защото плачеше....

- Тук е. Остави ме да направя сам една крачка...

И седна, защото го беше страх.

После добави:

- Знаеш ли... моето цвете... отговорен съм за него! А то е толкова слабо! И е толкова наивно. Има четири нищо и никакви бодли, за да го защитават от целия свят...

Седнах, защото не можех вече да стоя на крака. Той каза:

- Е... Това е...

Поколеба се още малко, после стана. Направи една крачка. Аз не можех да мръдна.

Само една жълта мълния до глезена му и нищо повече. За миг остана неподвижен. Не извика. Падна бавно, както пада дърво. Нямаше дори шум, заради пясъка.
XXVII

И ето, оттогава минаха цели шест години... Никога не съм разказвал тази случка. Другарите, които ме намериха, много се зарадваха, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: "От умората е..."

Вече малко съм се утешил. Всъщност... не съвсем. Но знам, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. То не беше толкова тежко... И нощем обичам да слушам звездите. Като петстотин милиона звънчета...

Но ето че става нещо непредвидено. На намордника, който нарисувах на малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той няма как да го сложи на овцата. И се питам: "Какво ли е станало на неговата планета? Може овцата да е изяла цветето..."

След малко си казвам: "Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъкления похлупак и не изпуска от око своята овца..." Тогава съм щастлив. И всички звезди тихо се смеят.

После си казвам: "Понякога човек е разсеян и това стига! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък през нощта овцата е излязла безшумно..." Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи!...

Това е голяма загадка. За вас, които обичате малкия принц, а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза...

Погледнете небето. Запитайте се: "Дали овцата е изяла цветето или не?" И ще видите как всичко се променя...