Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби



страница10/20
Дата23.07.2016
Размер2.81 Mb.
#2409
ТипГлава
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   20

"После видях друг звяр, приличащ на леопард, който имаше на гърба си четири птичи крила. Този звяр имаше и четири глави. И даде му се власт голяма." (6 ст.)

Аналогията със съня на Навуходоносор е очевидна. Затова може би Даниил е схванал с лекота, че става дума пак за същите царства. Тук определено и самото животно, и четирите крила говорят за бързината, с която третото царство ще покори света. Това е изключително точна символика за походите на Александър Македонски. От 334 г.пр.Хр. само за десет години, и с армия от 530 000 души, той завладява Персия, Египет и стига до реките Инд и Ганг в Индия. Смъртта обаче го покосява преждевременно и той не успява да завърши своите планове за покоряването на целия свят. Но идеята за обща интернационална култура се осъществява. Западът триумфира над Изтока. Светът навлиза в периода на елинизма. Внезапната смърт на Александър разклаща из основи огромната империя, чието единствено свързващо звено е неговата личност - законен приемник на персийските царе и на египетските фараони, от една страна, син на Филип - от друга. Измежду останалите живи сподвижници на царя с най-голямо внимание се ползват Пердикас, Антипатър, Птолемей, Евмен, Антигон и др. Те са силни, решителни и честолюбиви хора, които нямат никакво желание да отстъпят на някого първенството в държавата. Това предвещава дълги и изтощителни войни. В продължение на двадесет години империята на Александър се тресе от кръвопролития, заговори и коварни убийства. Този период е известен като период на диадохите (наследниците). Кулминацията на конфликтите се достига в 301 г.пр.Хр., когато се води една от най-жестоките битки на древността - при Испос, в Голяма Фригия. От този момент империята е разделена на четири части между Касандър, Лизимах, Птолемей и Селевкий. На Касандър се паднала Македония, на Лизимах - Тракия и Мала Азия, на Птолемей - Египет и Палестина, а на Селевкий - Сирия и Месопотамия. Колко точно пророчеството е предсказало разпадането на Гръко-Македонската империя! Главите също са алчни и жестоки. Сключеният мир и подялба са твърде краткотрайни. Непрекъснато се оспорват територии и се местят граници. Това продължава, докато Рим не наложи своя железен ред.

"Подир това видях четвърти звяр, страшен и ужасен, и твърде як. Той имаше големи железни зъби, с които пояждаше и сломяваше, като стъпкваше останалото с краката си. Той се различаваше от всичките зверове, които бяха преди него, и имаше десет рога." (7 стих)

Думите са немощни да опишат жестокостта и характера на четвъртото царство. На никакво животно не може да се оприличи тази нова сила. А и Даниил не го описва изведнъж. В деветнайсетия стих имаме допълнителни данни за него: "Тогава исках да науча истината за четвъртия звяр, който се различаваше от всичките други, твърде страшен, на когото зъбите бяха железни и ноктите му медни. Той пояждаше, съкрушаваше и стъпкваше остатъка с нозете си". Сходството със съня на Навуходоносор (2:32,40) е пълно: железните зъби и десетте железни рога съответстват на железните крака и десетте пръста. Какво по-точно описание на гордия Рим - Рим на цезарите! В продължение на повече от шест века всички победени народи е трябвало да доставят безплатно хляб, месо и вино на римските граждани. А те са били около 600 000, ако не се броят робите. По времето на цезарите Рим се превръща в империя на оръжието, пълководците, търговците и бирниците. Рим е управлявал народите, като е събирал таксите и данъците чрез местни хора, за да ги противопоставя един на друг и така да следва принципа "разделяй и владей". Рим е унижавал хората и е потъпквал достойнството им чрез удоволствията, които е предлагал. Гладиаторските игри ярко демонстрирали крайна жестокост. Императорите изградили амфитеатри. Само Колизеумът е побирал над 50 000 зрители.



(Фиг. 19)

Игрите винаги са били кървави и безчовечни. Известно е, че в 107 г.сл.Хр. император Траян направил увеселение, в което участвали 10 000 гладиатори. Имало е и зрелища с диви зверове. Не само гладиаторска кръв се е леела по подиумите на амфитеатрите. От времето на Нерон (54-68г.) започва гонението на християните. Рим гордо се изправя срещу този нов Бог и срещу Неговите последователи. Милиони са хвърлени на дивите зверове, разпъвани на кръст, изгаряни като факли, преследвани и изтезавани. И което е било най-необяснимо: обикновените хора са искали кръв и са се наслаждавали от проливането на кръв. Неистово било удоволствието, когато са гледали как зверовете разкъсват беззащитните жертви, как човекът се превръща в пихтия, как костите му се раздробяват от здравите челюсти...Римските граждани били толкова пристрастени към подобен род зрелища, че за да си запазят място в амфитеатъра, отивали още преди изгрев слънце и се отказвали да обядват. Разбира се, на такова жестокосърдечие трябва да се сложи край. Идва ред на железните рога.


15. ШЕДЬОВЪРЪТ НА ЗЛОТО

(коментар върху кн. "Даниил" - 7:8,20,24,25)


"А десетте рога са десет царе, които ще се издигнат от това царство..." (24 стих)

Под царе трябва да разбираме царства. Това се вижда от паралелното разглеждане на стиховете 17 и 23. Следователно от Римската империя ще излязат десет царства, които подобно на нея ще упражняват огромно влияние в световната политика. Безспорно пророчеството ни отвежда във времето, когато силният ураган на "Великото преселение на народите" духа най-вече върху Западната Римска империя. Катастрофален момент в историята на европейската култура! Империята изчезва, общуването между народите се прекъсва, пътищата тревясват, градовете опустяват. Всички колонии - и старите, и новозавладените - забравят за невероятно кратък срок онова, което веднъж вече са знаели: изкуството, културата, науката, медицината пресъхват за една нощ както кладенци след земетресение. С един тласък европейската култура потъва далеч под равнището на ориенталската и китайската. Едно огромно наследство бива равнодушно пропиляно, статуи се чупят, сгради се опустошават, акведуктите се рушат, пътищата опустяват и това време няма вече сила да разкаже дори собствената си история. Нашествениците създават само едно - хаос! В този хаос нахлуват варвари като хуните, съвсем неграмотни и готови да унищожат всичко, което не могат да разберат. Те предпочитат да живеят в набързо сглобени колиби и да изоставят старите селища на разрухата. Постепенно над Западна Европа пада непрогледният средновековен мрак. Мнозина тълкуватели приемат, че десетте рога са посочените от флорентинския философ и историк Николо Макиавели десет народа, нанесли най-съкрушителните удари на Западната Римска империя: алеманите и франките (351 г.сл.Хр.), бургундите, суевите и вандалите (406 г.), вестготите (408 г.), саксите (449), остготите, ломбардите и херулите (453 г.). От тях, разбира се, са успели да изникнат мощни царства - държави, някои от които са добре познати днес: Германия, Англия, Франция, Италия и др. Но тази интерпретация има някои съществени недостатъци.Не става ясно защо се изпускат хуните - главните инициатори на преселническите вълни. Историческите данни показват, че освен тези народи са участвали още петнайсет и родовото им разделение е доста условно. Освен това остготите (източните готи) и вестготите (западните готи, всъщност са един народ и разделението е единствено по географски признак. Към тези исторически уточнения можем да прибавим и едно теологично възражение. Десетте рога като символ се появяват и в "Откровение" - 17 гл. От текста се разбира, че се предсказват събития, предхождащи Второто пришествие. В "Даниил" - 7:8 обаче се казва, че "три от тях ще изчезнат" - нещо, което е в противоречие с изказването в "Откровение" (Откр.17:12,16,17). Като се вземе под внимание фактът, че те се появяват и в 12 и 13 глави на "Откровение", се стига до заключението, че по-скоро са символи и не е необходимо да се търси някаква адекватност между десетте рога и броя на племената, разгромили Римската империя. Символ, но на какво? Да си припомним събитията от първа глава: за да докаже, че вегетарианската храна е безопасна и дори по-добра, Даниил поисква (забележете!) десет дни срок (Дан.1:12). Когато праотецът на еврейския народ Авраам се опитва да се застъпи за развратния град Содом, той пита Бога дали ще унищожи града, ако там има петдесет праведници, после намалява на четиридесет, тридесет, двадесет и стига до десет (Битие 18:26-33). Това показва, че числото десет се е възприемало като израз на онзи краен брой, на онзи минимум, под който е излишно да се правят каквито и да са опити. Че десетката символизира минимума, се вижда и от изискванията, които Бог има към човека по отношение на неговата нравственост и придобивки. Десет са моралните изисквания, които изграждат основите на човешкия морал (Изх.20:1-17), една десета част от материалните придобивки принадлежи на Бога - десятъкът (Бит.14:20). С тези варианти на числото десет Бог е внушавал, че не изисква много от нас, а - най-малкото, най-необходимото, което гарантира духовния и материалния ни просперитет. Прилагайки този принцип към пророческия символ, се стига до извода, че с десетте рога пророчеството представя непрекъснатото боричкане между варварските народи, непрекъснатото разпределяне на парчета от бившата Римска империя, непрекъснатото променяне на границите и образуването на нови държави (спомнете си, че в периода от ХVI до ХVIII в. на територията на Европа е имало четиристотин държавици!), но никога нестигащи дотам, че идеята за една империя, за единна Европа, стремежите за едно световно царство да се изгубят завинаги. Това е символ, разкриващ динамиката на процесите от разпадането на империята до Второто пришествие и е в пълно съответствие с "парчетата желязо" от съня на Навуходоносор ("Даниил" - 2 гл.)

"Когато разглеждах рогата, между тях излезе друг рог, малък, пред който три от първите рогове се изкорениха. Той имаше човешки очи и уста, които говореха надменно." (8 стих)

Вниманието на пророка е привлечено от един особен малък рог. В него има нещо човешко, но това е само моментно впечатление. Той бързо израства като свирепа богопротивна сила, която в своята жестокост и богохулство изпреварва всички останали. Обяснението на ангела допълва портретната характеристика на този малък рог.

"...След десетте царе ще се издигне друг, който ще се различава от тях и ще покори трима царе. Той ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони, и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена, и половин време." (24 и 25 стихове)

Портретът на тази страшна богопротивна сила е представен чрез десет белега:

1. Малкият рог ще бъде "между десетте рога".

2. "Ще се появи след тях".

3. Той ще "изкорени три от тях".

4. Ще има нещо привлекателно в себе си - "човешки очи".

5. "Ще говори надменно".

6. "Ще бъде малък, но по-як от другите".

7. "Ще говори думи против Всевишния".

8. "Ще воюва против светиите".

9. "Ще промени времена и закони".

10. Ще извърши всичко това в период от "време, времена и половин време".

I. След десетте рога

Четвърти век е повратен в историята на Стария свят. Някогашната мъченическа християнска църква е заменена с императорска църква. Гоненията през изминалите три века забавят прадсказаното от апостол Павел духовно отпадане (2Сол.2:3-8), но след издигането й до трона на римския император всички езически обичаи като мътен поток, на когото преградите са премахнати, нахлуват в християнските среди. Християнството е създало многобройни храмове и е било тясно свързано с императорската власт, но в четвърти век Константин му нанася смъртоносен удар. Християнството, срещу което току-що престанали гоненията, става императорска религия, а при Теодосий II, в 382 г.сл.Хр., е издигнато в ранг на единствената официално призната религия на цялата империя.



II. Между десетте рога

Сливането на държавната власт с църковната, влизането на църквата в политиката е най-опасното нещо, което може да се случи. Християнството започва да се превръща в религия на компромисите. Държавната власт се използва за църковна пропаганда, а църквата пък от своя страна се поставя в услуга на държавата. За да се привлекат повече хора, църквата в Рим замества покаянието с покорност, кръщението превръща в обред на възраждане, а Господната вечеря - в очистителна жертва. След това е въведен кръстният знак и...молитви за мъртвите. Появява се обичаят да се обожават мъченици, а по-късно - кълтът към светии и икони. Почти във всички точки на империята се чувства неудържимо потребност за имитиране на езическите обичаи и тяхното размесване с обредите на християнския култ. Така суеверието на езичниците се промъква в църквата. Силата, приписвана някога на езическите храмове, на картини и статуи, сега започва да се приписва на християнските църкви, на светената вода и на образите на светиите. Разбира се, имало е и несъгласни. Срещу тях по-малобройната част на християнския свят (или по-точно близката до императора върхушка) надига не само глас, но често и императорския меч. Несъгласията са обявени за "ереси", а техните носители - за "еретици".Някои от тези течения са били много ревностни последователи на Свещеното писание (напр. донатистите). Те не са били съгласни с приемането на гонението членове, както и на онези, които допускали компромиси с езическите обичаи и суеверия. В 316 г. Константин издава срещу тях закон, според който църквите им трябва да бъдат затворени, епископите да бъдат или убити, или изгонени вън от пределите на империята. Църквата повежда голяма битка срещу така наречената арианска ерес. Инициатор за тази борба е презвитерът на Александрийската църква Арий. Спорът се води около мястото на Второто лице на Бога - Господ Исус Христос в Божественото Триединство. В дебатите за размяна на мнения се въвличат множество хора. Намесва се и Константин. В 325 г. Никейският събор осъжда учението на Арий. Той и поддържащите го епископи са осъдени като еретици и изгонени в Илирия. Макар че групичката им е малка, те не остават бездейни. В Илирия създават два нови центъра на арианството - в Сингидум (Белград) и в Мурса (Осиек). Оттук започва да се разпространява арианството сред готските племена. По този начин се подготвя почвата за нанасяне на решителен контраудар във времето на Великото преселение, тъй като повечето от германските племена подобно на остготите са приели арианството. Но причинените сътресения проправят пътя на католицизма към императорския трон: от църква, седяща в политическа сила, в нещо като царство, в...рог!



III. Рогът с човешки очи

След първата ударна вълна на вестготите, предвождани от Аларих (410 г.), ураганът на политическите събития вече подготвя втора, много по-силна от първата. В 425 г. Атила със своите хуни навлиза в Италия и започва да разорява град след град. Рим изпада в панически страх. Император Валентиан III се оттегля в Равена и виждайки, че не може да устои на натиска, изпраща делегация да моли за примирие. Начело на делегацията императорът поставя не кой да е, а папа Лъв I. Папата успява да убеди Атила да се оттегли и така спасява града. Три години след нашествието на хуните при устието на р. Тибър се появява флотата на страшните вандали. Тези морски пирати са предвождани от цар Гейзерих. Той е повикан от Евдокия, жената на покойния император Валентиан. Изглежда е искала да отмъсти на убиеца на мъжа си Петроний Максим, който става император и я принуждава да се омъжи за него. Когато вижда настъпващите вандали, императорът се уплашва и прави опит да избяга, но изпадналото в паника римско население го залавя и насича на късове. Така народът остава без император и без армия. Към кого да се обърне за помощ? Имало в Рим само един човек - папа Лъв I. И той успява да спаси града от пълно унищожение. Така папата станал спасител, "защитник на гражданите". Народът започнал да гледа на него като на духовен и светски господар. Затова този особен рог има човешки очи. Действително прозорливата политика на римския епископ и себепожертвувателността му спасяват Рим и народа от пълно изчезване!



IV. Малкият рог изкоренява

За да стане политическа сила, папството трябва да преодолее сериозни препятствия. В 476 г. водачът на херулите Одоакър сваля последния римски император Ромул Августул. Херулите нямат никакво намерение да дадат каквато и да е власт на папите. Видно е, че е рог, който пречи. Но владичеството им е твърде краткотрайно. Политиката на римския епископ, съгласувана с политиката на приятеля му, византийския император Зенон, подтикват вожда на остготите Теодорих да потегли с войските си към Италия. В 489 г. Одоакър е победен, а четири години след това - убит. Народът на херулите е претопен и по този начин първият рог е изкоренен. Остготите обаче са ариани и следователно не биха допуснали за нищо на света папството да пусне своите пипала в политиката. Вандалите в Северна Африка също били ариани - непреодолима пречка за католическото влияние. За да си разчисти пътя, папството потърсило помощта на византийския император Юстиниян (527-565) - най-великия владетел на Източната Римска империя. В 533 г. той праща на папа Йоан II писмо, в което го нарекъл "Глава на всички святи църкви" и по такъв начин поставил папската църковна институция на законна основа. В по-късния Юстиниянов законник "Новеле" от 535 г. можем да прочетем, че "Рим е върхът на най-висшето свещенство. Затова в съгласие с решенията на съборите нареждаме пресветият папа на древния Рим да бъде пръв между всички свещеници, а негово превъзходителство епископът на Цариград, или както го нарекохме - Новия Рим, да заеме второто място след светия Апостолски престол на древния Рим, който ще бъде председател и поставен над всички останали престоли" [1.8]. Тези декрети са узаконени със сила. В 534 г. византийските войски разгромяват вандалското царство и то престава да съществува. По-продължителна е борбата с остготското царство в Италия. В 535 г. прочутият пълководец Велизарий превзема Сицилия, в 536 г. - Неапол и Рим. В 537 г. се водят кръвопролитни битки, предизвикани от опита на остготите да си възвърнат Рим. В 538 г. Рим е окончателно освободен. Борбата с остготите продължила до 554 г., когато последните гарнизони били напълно унищожени и племето престанало да съществува. Така след падането на трите царства (на херулите, вандалите и остготите) пътят за възкачване на папството на императорския трон е открит. Ето как в историята се изпълни и белег номер три. От 538 г.сл.Хр. първата личност в Рим фактически е папата, а църквата е единствената универсална общност на Запада.



V. Малък, но силен

"Той наглед бе по-як от другите..." (20 ст., последната част)



След изчезването на арианските царства на херулите, вандалите и особено на остготите ("трите рога", които се изкореняват) Италия постепенно се освобождава от варварските нашествия. Ломбардите и саксонците, които идват след готите, са слаби и племена. При тези обстоятелства за римските епископи не е мъчно да запазят независимостта на града. От друга страна, Юстинияновият закон, с който се признава папата за "Глава на всички църкви", както и допълнителните разпоредби, влезли в сила след превземането на Рим от пълководеца Велизарий, създават необходимите правни и политически предпоставки за развитието на средновековното папство. Сцената чака някоя силна личност. И тя се появява в 590 г. под името Григорий I. Той принадлежи към управляващата класа на стария Рим и е бил префект на града. След това става монах, епископ и най-после бива избран в църквата "Св.Петър" за папа (въпреки волята си, защото желанието му било да стане мисионер и да проповядва християнството между езичниците в Англия). Неговото управление (590-604) трае само четиринадесет години, но при смъртта му християнският свят в Западна Европа вече е признал официално римските епископи (папите) за глава на цялата християнска църква. През тази епоха византийският император бил суверен на една част от Италия със седалище на екзархията гр. Равена. Другата част от Италия била под властта на ломбардите (наричани преди това лонгобарди). Императорът бил ангажиран във войни на изток и проявявал слаб интерес към своите владения на запад. Те трябвало сами да се защитават от постоянните нападения на лонгобардите, които в 591 и 593 г. твърде много се приближили до Рим. Григорий бързо поел управлението и влязъл в преговори с водачите на варварското племе. В ход била пусната хитрата политика на Католическата църква - изпитано от векове оръжие. Резултатът бил постигнат - лонгобардите се оттеглили от Рим. Папата застанал начело на отбраната и на други италиански градове, намиращи се в опасност от неприятелските нашествия. Той организирал прехраната на населението, обезпечил достатъчно войници за отбрана, подновил крепостните стени около градските укрепления - действал като светски и като духовен водач на народа. Така папата станал фактически ръководител на Италия, увеличил своя престиж и наложил волята си над целокупното италианско духовенство. После започнал твърде тактично да разширява духовната си власт и извън границите на Италия. Делегирал свещеници в много страни на Запад, поддържал връзка с всички по-главни епископи от областите на Галия, Испания и Северна Африка. Той заздравил дисциплината в църквата, реформирал молитвата и организирал литургията. Наистина, много "човешко" има в тези усилия! Но в сливането на религията с политиката и с властта е скрит експлозив, който всеки момент може да избухне; достатъчно е малко невнимание, а то е неминуемо...

Защото пътят на папството също не е гладък. Той си има своите възходи и падения. До девети век в малка или в по-голяма степен папската институция е зависима от кралете. След смъртта на Карл Велки, по времето на управлението на сина му Людвиг Набожни (814-840), започва освобождението от кралското попечителство. Стефан IV (814-817) е първият папа, който при избирането си не потърсил кралско съдействие, както била практиката дотогава. После се появява силната личност на папа Николай I (858-867). За неговото възкачване и управление летописите са запазили следното: "Горд и енергичен, самоуверен, че той е господар на света, току-що избран и то със съдействието на Людвик II, който по това време пребивава в Рим, папа Николай вече господства и над него, макар че привидно го отрупва с внимание и подаръци. За първи път след Адриян кралят придържа юздата на коня, за да го възседне папата. И така, осланяйки се на измислицата за Петровия понтификат, папа Николай I дава простор на своето властолюбие, сякаш е взел тази власт от самия Бог" (П.Фаркес, том III, стр. 18, 19). В края на IХ в. обаче папският престиж катастрофално започва да пада. Причината е, че на престола се възкачват изключително корумпирани личности; за тях няма порок, който да им е чужд. Отравяния, прелюбодейства, интриги, сплетни и корупция правят престола на Католическата църква зависим от волята на влиятелни жени и крале. Малкият рог е на път да изчезне като такъв. Но това не става. В ХI в. църквата прави забележителен скок. Тя става изключително могъща и с право тази епоха е наречена епоха на папската автокрация. Трима папи представляват тази връхна точка: Григорий VII, Инокентий III и Бонифаций VIII. Понтифактът им обхваща един период от около двеста години, а един от друг са разделени с приблизително сто години. Те успяват да изградят една трайна Римска църква, която съществува и до ден-днешен. В 1073 г. кардиналите избират един свещеник на име Хилдебранд, син на тоскански селянин, който става папа под името Григорий VII. Неговата енергия е безгранична, а вярата му във върховната власт на папата почива на гранитна основа, създадена от убеждение и смелост. В съзнанието на Григорий папата е не само безусловен господар на християнската църква, но и върховна арбитражна власт при всички светски спорове. Издигнал дребните германски князе до императорското достойнство, папата може да ги свали по своя воля. Или да произнесе своето вето върху издадените от херцога, краля или императора закони, като същевременно всеки, който би се одързостил да оспорва някое папско постановление, се излага на незабавно и безмилостно наказание. Григорий изпраща папски легати във всички европейски дворове, за да ги помоли да се съобразяват с него. Някои се съгласяват, други - не. Най-бунтовно настроен е Хенрих IV, който е в борба с поданиците си още от шестгодишна възраст, като отказва да се покори на папската воля. Той свиква събор от германски епископи, обвинява Григорий VII във всички възможни и невъзможни престъпления и го обявява на Вормския църковен събор за свален от престола. Папата му отговаря с отлъчване от Църквата и подканва германските князе да се отделят от своя недостоен господар. Последните, много доволни от възможността де се освободят от игото на Хенрих IV, поканват папата да дойде в Аугсбург, за да им помогне да изберат нов император. Григорий напуска Рим и тръгва към север. Единственият изход за нежелания господар е да се помири с папата. Той минава посред зима Алпите, за да пристигне в Каноса, където папата е спрял да почине за няколко дни. Облечен като каещ се монах, Хенрих IV чака цели три дни (от 25 до 28 януари 1077 г.) пред затворените врати на замъка в Каноса. Най-после му разрешават да влезе. Зъзнещ от студ, гологлав, бос и изтощен от глад, императорът се хвърля в краката на малкия дебел старец, молейки го със сълзи: "Пощади ме, свети Петре, пощади ме..!" "Каноса означава най-дълбокото унижение на държавата и най-високото издигане на Римската църква" - пише историк от онова време. И макар че по-късно Хенрих IV си връща нанесеното унижение и принуждава папата да избяга в Салермо, където и умира, папската институция след понтифакта на Григопий VII вече не е зависима от благоволението на кралете, а точно обратното - те стават напълно зависими от нея. С премахването на инвеститурата (получаване на духовни длъжности от кралете!) и симоновщината (продаване на духовни служби на онзи, който може да плати повече пари), както и с въвеждането на целибата (духовните лица да не се женят) Католическата църква става доста независима от светската власт. Следващите папи продължават тази политика. Властта на църквата още повече нараства. Тя организира кръстоносни походи, раздава корони и наказва непослушните царе и крале. При папа Инокентий III (1198-1216 г.) Католическата църква достига своя апогей. Той с лекота качва и сваля крале, вдъхновява кръстоносни походи, а на Латеранския събор под неговия натиск се създава най-ужасната машина за насилие в Средновековието - инквизицията. И сега нека да отбележим най-интересното, най-особеното и озадачаващото в папската институция: тя никога не е заемала обширна територия. От географска гледна точка тя е едно малко религиозно-политическо царство, обхваща най-много един град като Рим, т.е. "малък рог", но в ръцете си държи два мощни инструмента за упражняване на натиск: изключване и интердикт. Изключването е най-тежкото наказание. Попаднал под това осъждане, човекът е губел всякакви граждански права. Никой не е имал кураж да му дава работа или убежище. Той не се е ползвал от закрилата на законите и е бил лишен от правото на църковно причастие, а според средновековното мислене това означавало, че изключеното лице е осъдено на вечна гибел. Интердиктът е второто мощно оръжие за принуда. Папата имал право да поставя под интердикт градове, области, дори и цели държави. Когато даден град попаднел под интердикт, в него преставали всички религиозни обреди, освен кръщение и изповед. Гражданските учреждения, съдилищата, всички явни служби преустановявали работата си - общественият живот замирал. Какво точно съвпадение с пророческия символ - малък рог, но силен!

Каталог: download
download -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
download -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия
download -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
download -> Огнената пещ
download -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
download -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
download -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
download -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " "
download -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките”


Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница