Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби

Бурните събития са накарали пророк Даниил да се замисли не само за Божиите обещания, но и за състоянието, в което се е намирал народът по това време. А то никак не е било завидно. Пророкът уплашено е прозрял, че времето на избавление от робството идва, но народът му не е готов да го посрещне. Божиите пророчески слова са непоклатими. Буквално пред очите на пророка са се изпълнили думите на Исая, казани на Кир, и превземането на Вавилон век и половина преди тези събития (Ис.44:26-28; 45:1-6). Повече от ясно е, че еврейският народ преполовил изпълнението на пророчеството. Кир е превзел Вавилон, но той е предопределен да извърши и друга мисия: "Кир ще изпълни всичко, което Ми е угодно, говори Господ. Даже, когато кажа на Ерусалим: Ще се съгради, и на храма: Ще се положат основите ти! (Ис.44:28) Но за Даниил е ясно, че както Божиите пророчества, така и Божиите обещания са условни. "Когато бих рекъл за някое царство или народ да го изкореня, съсипя и погубя и ако този народ, за който Съм говорил, се отвърне от злото, тогава Аз ще се разкая за злото, което съм намислил да му сторя. А когато кажа за някое царство или народ да го съградя и насадя, ако извърши това, което е зло пред Мен, като не слуша гласа Ми, тогава ще се разкая за доброто, с което рекох да го облагодетелствам." (Ер.18:7-10). Вавилон не се е вслушал в думите на пророците, нито в уменията на своя основател и предсказаната съдба го сполетява. Дали обаче народът на заветните обещания си е взел поука? Станал ли е послушен? Ако да, значи Бог ще изпълни и обещанията Си, ако пък не, Той ще изчака! В притесненията си Даниил изоставя царската работа и се отдава на молитва, съпроводена с пост (отказ от храна и вода). Той не би могъл да понесе отминаването на Божиите обещания. Затова с цялата си душа се застъпва за своя народ.

"О, Господи, велики и страшни Боже, Който пазиш завета и милостта Си към онези, които Те любят и пазят Твоите заповеди!" (4 ст.)

Още в самото начало Даниил благодари и прославя Бога за Неговата вечна милост и обич, от която той лично е вкусил и се е наслаждавал през целия си живот. Господ е верен към "онези, които Го обичат и пазят Неговите заповеди." Обич без послушание е лицемерна обич. Това не е старозаветно учение. Исус повтаря същите думи: "Ако ме любите, ще пазите Моите заповеди" (Йоан 14:15). Любовта към Бога не се състои само в чувства, настроения, празници, песни. Истинската любов към Бога се изразява в изпълнение на заповедите, във вярност към малките неща! Връзката ни с Бога е основана на любовта, но външният израз на тази любов откъм Неговата и откъм нашата страна е различен. Любовта на Бога към нас се проявява в милост и жертва, а нашата любов към Него - в послушание.

Прави впечатление и това, че Даниил говори само за един завет. Всеки сериозен читател на Библията знае, че Бог сключи завет с Ной, с Авраам, с Исак, с Давид, с еврейския народ. Защо обаче Даниил говори само за един завет? Отговорът е лесен. Различните завети са били различни по отношение на формалната страна, докато съдържанието е било едно и също. С други думи, те са формите, чрез които Божият спасителен план се е предлагал на хората през вековете. Формите са били съобразени с конкретната историческа обстановка, с културата на народа, със символиката на времето, но условията за вечен живот са били едни и същи: вяра в Спасителя, чрез която Той ни води към подчинение на Своите заповеди.

"Съгрешихме, беззаконствахме, вършихме нечестие, отстъпихме и се отклонихме от твоите заповеди и от твоите съдби; и не послушахме рабите ти пророците...Тебе, Господи, прилича правда, а на нас - срам на лицето ни както е днес на юдините мъже, на ерусалимските жители, на ближните и на далечните по всичките места, където си ги изгонил заради престъплението им." (5,6,7 и 8 стихове)

Забележете, Даниил свързва себе си с вината на един бунтовен народ! Това е нещо необяснимо, себеотрицателно - забележително нравствено извисяване на пророка! Именно то е удивило небето. От библейската история знаем, че в желанието си да спаси народа, Мойсей бе готов да сподели неговата участ, да сподели неговата участ, да загине заедно с него (Изх.32:31,32) и това го нареди сред героите на вярата. Но Даниил направи нещо повече. Той споделяше съдбата на този народ, пиейки горчивата чаша на изгнанието. И това не само че не охлади чувствата му към бунтовния народ, но ги засили до такава степен, че в края на живота си пожела да поеме и неговата вина. Откъде Даниил намери тази сила да сподели чужда вина? Та нали същите тези престъпления го пропъдиха от бащиното огнище! Най-хубавата част от живота му премина сред друговерци, враждебно настроени към него. И може би това е повлияло да не се ожени...Как така той, самотникът, прокуденият от родината заложник, толкова се е привързал към един неблагодарен народ, охотно избиващ своите пророци? Как така го е обикнал толкова силно, че е готов да понесе неговата вина? Това не може да се обясни - то е свръхестествено явление, откровение на златните нишки на любовта. То е небесен плод, който може само да ни удивлява.

"И цял Израил пристъпи закона Ти, и се отклони, за да не слуша гласа Ти; заради това се изляха върху нас проклятие и клетва, писани в закона на Моисей, Божия слуга, защото му съгрешихме...Затова Господ бдеше над злото и го докара върху нас, защото е праведен във всичките дела, които върши!" (11,12 и 14)

Вторият важен акцент в молитвата на Даниил е Божията справедливост. Съдбите, за които говори пророкът, са изложени във Второзаконие 28-30 гл. - произнесени около ХV век, а изпълнени едва в VII и VI век. Цели осем века Божията милост ги задържа, но уви! Никой не се възползва от това забавяне. Даже нещо повече - виждайки, че нищо не последва нарушението на Божиите изисквания, евреите ставали още по-дръзки в греховете си. Малцина са били онези, които внимателно слушали предупрежденията на Божието слово: "Понеже присъдата против лукаво дело не се изпълнява веднага, затова човешкото сърце е всецяло предадено да струва зло. Ако и да струва грешникът зло сто пъти и да дългоденства, аз зная пак, че ще бъде добро за онези, които се боят от Господа...А сам ти ненавиждаш поучение и хвърляш зад гърба си Моите думи. Ако видиш крадец, тичаш с него, и с прелюбодейци дружиш. Предаваш устата си на зло и езикът ти плете коварство. Като седиш, говориш против брата си. Разнасяш клетви против сина на майка си. Това си направил и Аз премълчах: ти си помислил, че съм наистина подобен на тебе. Но Аз ще те изоблича и ще представя всичко пред очите ти!" (Екл.8:11,12; Пс.50:17-21). Бог не реагира веднага на стореното зло, Той задържа съдбите, но това не бива да ни одързостява и да притъпява нашата съвест. Даниил е бил жив свидетел на изливането на Божиите съдби, станало точно така, както са предсказали пророците. Той е почувствал тяхната неотменност. И колкото и болезнени да са били, пророкът е разбрал, че в тях справедливо е примесена милост.

"Престъплението, докарващо запустение" е пък противодействащата на ходатайствената Христова служба тенденция. Тя се развива още с приноса на братята Каин и Авел. Каин олицетворява разбирането за оправдание пред Бога чрез дела и лични заслуги, докато Авел въплътява евангелската истина за ходатайствената дейност на Спасителя. Според пророчеството най-силно развитие на учението за оправдание чрез дела и лични заслуги ще се достигне по време на владичеството на Малкия рог - онази страшна религиозно-политическа система през Средновековието.

По-подробно ще се спрем на третото понятие - светилището. На него Библията е отредила доста страници, което по недвусмислен начин показва, че тук се крият важни спасителни истини.
I. СЪЩНОСТТА НА СВЕТИЛИЩЕТО

"И да ми направят светилище, за да обитавам между тях. По всичко, което ти показвам - образа на скинията и образа на всичките й принадлежности - така да я направите." (Изх.25:8,9)

Моисей е на планината Синай. Той получава допълнителни разяснения от Бога относно заветните отношения, в които е влязъл неговият народ. А долу, в подножието на планината, хората нетърпеливо чакат своя водител и вече се прокрадват съмнения, че с него може да се е случило нещо. Само за няколко седмици величествените картини на обхванатата в пламъци планина, тресяща се при изговарянето на всяка заповед от Божиите уста, почти избледняват. Избледнели са и чудесата в Египет, разделянето на морето, всекидневното поднасяне на небесен хляб. Необяснимата жажда за удоволствия, от които са лишени повече от месец, напира в душите. Старите идолопоклоннически чувства се пробуждат. Някакво парещо желание да изпаднат в екстаз пред някой идол ги кара жадно да молят Арон да им направи златно теле, за да му се кланят. Готови са да дадат всичките си златни украшения, но да имат идола; жадуват да пеят, да играят, да извършват религиозен разврат...Най-после златното теле е готово. Арон го представя на народа и всички извикват във възторг: "Тези са боговете ти, о Израилю, които те изведоха из Египетската земя!" (Изх.32:2-8). "И като се приближи до стана, видя телето и игрите и пламна гневът на Моисей, така че хвърли плочите от ръцете си и ги строши в подножието на планината." (Изх.32:19). Договорът е скъсан. Народът не е удържал на думата си. Греховните му привички, осакатеният характер, египетският манталитет така силно са се вкоренили в неговата душа, че е невъзможно да следва Божиите заповеди. Силата на греха е толкова мощна, че е способна да заслепи евреите до такава степен, че да забравят кой ги е извел от Египет. Какво може да се направи? Да се повтори пак обещанието е излишно, тъй като няма гаранция, че този път хората ще удържат на думата си. Мойсей влиза в ролята на посредник (ходатай): "Уви! Тези люде сториха голям грях, че си направиха златни богове. Но сега, ако можеш, прости греха им; ако ли пък не, моля Ти се, изтрий моето име от книгата на живота!" (Изх.32:31,32). За пръв път Мойсей възприема Бога като такъв, Който може да им помогне да не съгрешават, да бъдат верни. Най-напред обаче народът трябва да получи прощение и да възстанови прекъснатата връзка с Освободителя си. Така на базата на своя личен опит еврейският народ трябваше веднъж завинаги да разбере, че е неспособен да изпълни Божиите изисквания. Оставен на собствените си сили, той е жалък и способен да извърши най-големите мерзости. След като тази истина се запечата в умовете на хората, Бог им предложи Своя план - начина по който наистина да станат свети.

Той няма да ги напусне, но ще продължи да "обитава" между тях чрез една семпла постройка, наречена "светилище", "скиния" или "шатър за срещане с Бога". По-късно (по времето на Соломон) скинията се модифицира в много голямо здание (храм), но основните церемониални изисквания остават непроменими. Така под светилище или храм трябва да разбираме не толкова постройката, а система, чрез която Бог дава прощение на грешника, примирява го със Себе Си и го прославя.

От заповедта се вижда, че скинията е била направена по небесен образ. Това означава, че тя е копие на нещо, което съществува на небето. С една подходяща символика на картинен разбираем и за детето език, тя е разкривала основните аспекти на Божия спасителен план и най-вече - личността на бъдещия Спасител, Господ Исус Христос. По такъв начин устройството и службите в земното светилище ни говорят за онова, което Исус е извършил на земята и което върши за нас на небето. Спрямо старозаветния Божи народ ние се намираме само с една крачка по-напред в разбирането на Христовата мисия. Можем пряко да научим какво Исус е извършил на земята, но какво прави на небето, можем да разберем единствено от символичните служби в светилището. Затова въпреки Голготската жертва земното светилище заема централно място в познанието ни за Бога.
II. УСТРОЙСТВОТО НА СКИНИЯТА

Материалите, от които е било направено земното светилище, са с просто и ясно значение - те са букви на неговата особена картинна азбука. Първите три са представени от металите мед, сребро и злато. Според Ер.1:18; 15:20; Йов 20:24,25 и Лев.26:18,19 медта символизира борбата с греха и божията строгост спрямо него, но и проявената издръжливост. Среброто пък ни говори за цената, която трябва да се заплати (виж Изх.30:11-16 и 27:17-19). А златото показва прославянето на грешника и на Спасителя.

От неметалите срещаме: дървото ситим, отличаващо се със способността си да не изгнива, препреденият висон - много фин ленен плат, и различни видове кожи - язовски, овчи и ярешки. Негниещото дърво представя безгрешното човешко естество на Исус (Пс.1:1-3). Скъпият ленен плат - правдата, с която Бог ще облече простения грешник - онази дреха на човешко достойнство, която Адам и Ева загубиха, след като съгрешиха (Откр.19:8; Ис.64:6; Бит.3:7; Откр.3:18). Трите вида кожи разкриват различни аспекта на Божията жертва за падналите в грях творения. Те са оформяли покрива на скинията, състояща се от четири пласта материали: най-вътрешният е бил от ленен плат, по-външният - от ярешки кожи, следващият - от овчи кожи, боядисани в червено, и най-външният - от язовски кожи (Изх.26:14). Самата скиния представлявала палатка с дървени колове, всеки от които се е свързвал с другия чрез препреден висон, а в основата си имал сребърна подложка (Изх.36:20,34). Скинията е била разделена на две отделения: първото, по-голямото, се е наричало Светая, а второто - Светая Светих. Двете отделения са били отделени едно от друго чрез завеса. Зданието не е имало прозорци. То се е намирало в центъра на едно пространство, наречено двор, имащ размери 23 на 46 метра. Предметите в двора и в светилището символизират етапите на Божия спасителен план.
Дворът

Оградата на двора е била направена от ленен плат, окачен на шестдесет ситимови стълба (Изх.27:9-18). За разлика от светилището, основата на тези стълбове е била медна подложка, а закачването на плата се е осъществявало посредством сребърни кукички. Когато някой от народа е съгрешавал, той е трябвало да вземе едно агне без недостатък и да отиде в двора на светилището. За да влезе в двора, е трябвало да мине през странна врата - завеса от висон, боядисан в червено, мораво, синьо и бяло. Така грешникът се е сблъсквал с първата представа за бъдещия Спасител, който ще дойде от небето (синия цвят), ще живее в грях, но ще остане чист и неопетнен (белия цвят), ще предложи кръвта си за нас (червения цвят) и накрая ще стане цар (моравия цвят). През вратата е влизал този, който собственоръчно е дръпвал завесата - жест, красноречиво говорещ за това, че всеки трябва да осъзнае личния си принос за прободените на кръста ръце (Йоан 10:7-10,17; 20:25). Минавайки обаче през вратата, той вече е бил заобиколен от белотата на препредения висон. Каква точна илюстрация на правдата, която Исус дава! Колко нагледно е представена идеята за оправдание чрез вяра (Йоан 3:16)! Грешникът е бил скрит от обвинителните погледи. Външните наблюдатели не са можели да виждат нищо друго, освен белотата на финия ленен плат.

Непосредствено пред вратата на скинията се е намирал умивалник - един голям басейн с вода. Той е бил направен от мед. В него свещениците е трябвало да мият ръцете и краката си, преди да влязат в светилището да започнат службата (Изх.30:17-21; 38:8). Друг предмет в двора е бил олтарът за всеизгаряне. Той е заемал най-важното място в службата по отношение на жертвената система. Бил е с размери 2.30 Х 2.30 Х 1.38 метра (Изх.27:1,2); направен от ситимово дърво и кух отвътре, а отвън - обкован с мед. На него са били поставяни жертвените животни. Тук се е изгаряла тлъстината и съответната част на месните и хлебни приношения. На четирите ъгъла на олтара е имало издатини, подобни на рогове. При някои жертвоприношения кръвта се е поставяла на тези рогове. В други случаи кръвта само се е поръсвала на олтара. В подножието му обаче се изливала неизползваната кръв. За грешника това е била доста тягостна картина. Нажежената мед е говорела за болката, която грехът му ще причини на бъдещия Месия. Вадичките кръв, потекли още преди жертвеното животно да бъде поставено на олтара, са представяли неизмеримите душевни страдания, агонията в Гетсимания, която превърна потта на Исус в капки кръв (Лук.22:44). По този начин - чрез страданията на Един невинен, застанал между Бога и човека - грешникът е бил освобождаван от товара на съвестта.

Ако с олтара за всесъжението е било представяно изкупителното дело на Христос, то с умивалника се е онагледявало делото на Светия Дух в човешкото сърце. Отново среща с медта, но този път няма жертва. Сега грешникът ще види себе си през очите на Бога. "Съветвам те да си купиш от мен...колурий (очно масло), за да помажеш очите си, та да виждаш." (Откр.3:18). Бог иска да направи съвестта ни чувствителна, будна и чиста. Резултатът от Неговата жертва е, че "очиства съвестта ни от мъртвите дела на плътта" (Евр. 9:14). С жертвеника и умивалника са представени двата важни процеса в делото на спасението: прощението и очистването. Принесената жертва дарява на грешника прощение, но Бог иска да се отиде по-нататък - от прощение към чистота, към новорождение и освещение (Йоан 3:5,6; 1 Сол. 4:3).

Пак същата врата посреща свещеника при влизането му в първото отделение на светилището. Отново пред нас застава Господ Исус Христос, но сега не с цел да ни прости, защото прощението е вече извършено, жертвата е дадена, а да ни примири с Бога. "Бог беше в Христа и примиряваше света със себе си, като не вменяваше на хората прегрешенията им, и вложи в нас словото на примирението (2 Кор.5:19)". В Светая, която е била два пъти по-дълга от Светая Светих, или по-точно размерите са били 9.2 Х 4.6 Х 4.6 метра, е имало три предмета: маса с хлебно приношение, златен светилник и кадилен олтар. В отделението се е влизало от фронталната страна на зданието, която е гледала на изток, а точно на други край на стаята е стоял кадилният олтар. Отдясно е била масата с хлябовете на предложението, а отляво - светилникът.

Масата с хлябовете на предложението (Изх.25:23-30; Лев.24:5-9) е имала размери 0.86 Х 0.46 Х 0.69 метра и е била направена от ситим, обкован със злато. Отново се срещаме с Исус Христос, но сега като хляба на живота. Неговото слово дойде до нас чрез съчетанието на метал с дърво, на Божествената природа с човешката. Металът е злато, което недвусмислено показва, че в светилището е представено Христовото дело на небето. Изрично е било наредено хлябовете да бъдат дванадесет и да се подменят всяка седмица, като старите да се изяждат от свещениците "пред Господа", тоест в светилището. Тук съвсем ясно се открива интимната връзка, която простеният грешник създава с Господ: "Ето, стоя на вратата и хлопам, ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен". (Откр.3:20) "И взе хляб, и като благодари, преломи го, даде им и рече: Това е моето тяло, което за вас се дава..." (Лук.22:19).

Златният светилник е бил направен от 42-килограмов къс злато и е имал седем клонки - по три от всяка страна на централното стъбло. Чашите, съдържащи маслото, са били направени във форма на бадеми. От чисто злато са били направени още щипците и подносите му (Изх.25:3-10;27:16-21). Тук Исус е представен като светлината на света (Йоан 1:4,5,10). Светилникът е бил единстеният източник на светлина в светилището - нещо, което разкрива пълнотата на Бога и желанието му да не примесваме Неговото учение с други философии или религиозни възгледи (Кол.2:8,9). Светлината се поднася на света чрез седемте светила на светилника, маслото и фитилчетата. Това е Христовото дело чрез Неговия народ, Неговата църква. "Седемте светила са седемте църкви" (Откр.1:20), тоест седемте етапа в развитието на църквата Му през вековете. Елеят винаги е бил символ на Светия Дух. А фитилчетата сме ние, хората. Когато прегорят или се изкривят, свещеникът ги оправя със златни щипци.

Кадилният олтар е бил най-важния предмет от Светая. Имал е размери 0.46 Х 0.46 Х 0.92 метра и е бил направено от ситим, обкован със злато. На горната му част е била прикачена корона, направена също от чисто злато (Изх.30:1-10). На него първосвещеникът е принасял тамян с въглени от олтара за всеизгаряне в двора. На златната корона се е слагала кръвта от жертвите, принасяни за грях. По този начин олтара е обединявал в себе си дървото ситим, символизиращо човешката природа на Исус, златото - символ на славата и божествеността Му и кръвта - жертвата, която е направил за нас, за да поеме вината на греха. С кадилния олтар е била онагледявана ходатайствената служба на Исус в небето. При принасянето на тамяна първосвещеникът е идвал в съприкосновение с Божието присъствие. Тъй като вътрешната завеса на светилището не е достигала до покрива на сградата, Божията слава, която се е явявала под формата на мъгла във вътрешното отделение, се е виждала отчасти и в първото отделение. Когато се е вдигал димът от тамяна, божията слава е слизала над очистилището и изпълвала най-святото място (Светая Светих). Често пъти тя така мощно се е проявявала и е осветявала, че първосвещеникът е бил принуден да се оттегля назад и да застава чак до вратата на скинията. Както в тази символична служба той е гледал с вяра към мястото на Божията слава, към Светая Светих, където се е намирал ковчегът на завета, без да може да го види, така и Божият народ днес трябва да отправя молитвите си към Исус, Великия първосвещеник, който, невидим за човешките очи, ходатайства за нас (спомнете си картините от седма глава, където се описва Човешкият син, въведен пред трона на Бога). Тамянът символично е представял достойнствата на Христос и съвършената Му правда, която чрез вяра се предава на Неговия народ и която единствена може да направи поклонението на грешните същества угодно на Бога. Олтарът за всеизгарянето, стоящ пред входа на светилището, е говорел за делото на Исус на земята, за откупа, който даде за нас, а вторият олтар е символизирал ходатайствената Му дейност на небето - как Той ще ни облече в Своята правда и ще ни представи чисти пред очите на Вселената. Освен това тамянът е символизирал и молитвите на всяко съкрушено сърце (Пс.141:1,2; Откр.8:3). "Чеда мои, това ви пиша, за да не съгрешавате. Но ако някой съгреши, имаме ходатай при Отца, праведния Исус Христос." (1 Йоан. 2:1-3).