Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби

З л а т н а т а В а в и л о н с к а и м п е р и я

(605-538 г.пр.Хр.)

"Царю, ти си цар на царете, на когото небесният Бог даде царство, сила, могъщество и слава. Където и да живеят хората, горските зверове и небесните птици, Той ги даде в твоята ръка и те постави господар над всички тях. ТИ СИ ОНАЗИ ЗЛАТНА ГЛАВА!" (37,38 ст.)

С блясъка и качествата на металите Бог е представил световните империи, които ще се появяват на историческата сцена и ще оставят особени дири в религиозния живот на човечеството от времето на Навуходоносор до пряката Божия намеса в света - Второто пришествие. Преди да пристъпим към историческите факти, е добре да спрем нашето внимание на библейското разбиране за закономерностите във въздигането и сгромолясването на царствата и народите. Интересна формулировка на тези закономерности ни предлага апостол Павел в проповедта си пред атинските философи на Ареопаг. Там той казва, че Бог "е направил от една кръв всички народи да живеят по лицето на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселението им; за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един" (Деян.17:26,27). На народите е определено време, през което да развият култура, наука, религия, а най-вече да се доближат до Бога. С други думи, един народ ще се извиси над другите въз основа на по-високи ценности и на по-чисти религиозни представи. Той ще пребъдва, докато ги поддържа.

Със златната глава е представена Вавилонската империя, основана от самия цар Навуходоносор II. Тя е забележителна с недостигнати дотогава върхове в областта на изкуството и науката. За дълго време нейната столица е център на източните религии и тайнства. Самата империя представлява кулминационен завършек на културния живот на народите от Плодородния полумесец и на ръководната им роля в Древния свят.

И до днес названието на халдеец е синоним на астроном и гадател. Наблюдаването на небето в услуга на астрологията постига неподозирани успехи. Халдейците съумяват да определят предварително слънчевите и лунните затъмнения. Във вавилонското училище по астрономия към 750 г.пр.Хр. са направени изследвания на някои небесни тела, продължили без прекъсване повече от 350 години. Това е най-дългата наблюдателна кампания. При това изчисленията превъзхождат тези на европейските астрономи от ХVIII век. Вавилонците са разделили годината на месеци и са съставили календара, който и днес използваме. Те разпределят денонощието в двайсет и четири часа, установяват измервателна система. Много религиозни и поетични митове, наченки на правов ред, на история, граматика, летоброене идват от Вавилония.

За начало на Вавилонската империя се приема 605 г.пр.Хр., годината, в която под предводителството на Навуходоносор халдейските войски спечелват решителната битка с египтяните при Кархемиш и приобщават към царството си Сирия и Палестина. По-нататък са последвали серия от походи, които правят Вавилон безусловен господар над целия Плодороден полумесец. Империята обхваща Месопотамия, Елам, Сирия, Палестина, Арабския полуостров, Идумея, Тир, Египет, части от Мала Азия и част от Етиопия - една територия, простираща се от областта Елам на изток до Средиземно море на запад и от Черно море на север до Етиопия на юг.

(фиг. 7)

Най-величественото постижение на архитектурно-строителния гений на Навуходоносор е градът Вавилон, опасан в огромни стени, по които можели да препускат няколко колесници, с високата кула в чест на бога Мардук, издигната в царския дворец, и с висящите градини - едно от седемте чудеса на древния свят. Ефективната напоителна система, съчетана с огромните плодородни площи, блясъкът на гланцираните плочи, с които са били украсени стените и павирани някои от улиците, както и изобилието на златото, чийто блясък е можел да се види не само в храмовите постройки и сградите на двореца, но дори и в обикновените къщи, пленявали въображението на всеки посетител.

Над всичко обаче доминирала религията. Целият живот бил пропит от нея. Наистина вавилонските божества били може би най-привлекателни от всички богове на Плодородния полумесец. Те не били толкова жестоки, колкото асирийските, нито пък изисквали човешки жертви като финикийските идоли. В този смисъл тук имаме известен тласък напред към една по-чиста представа. Същото може да се види и във вавилонския способ за свързване с Бога. Тук в чест на боговете вместо пирамиди, както в Египет, се издигали кули, наречени зикурати (фиг.8). Пирамидите в Египет се строели от владетеля в продължение на един, често пъти кратък живот, и то само за него, за неговата мумия, за неговия дух закрилник Ка, докато във Вавилон стъпаловидната кула била градена от поколения владетели. Тя имала за цел да бъде светилище на целия народ, място за поклонение на хилядите, които почитали Мардук като върховен бог.

Но за съжаление доброто се изчерпва само с тази даденост. Независимо че божествата са били по-меки, грубото идолопоклонство добило широк размах. Обожествяването на небесните светила довело до създаването на сложни астрологически системи за предсказване на бъдещето въз основа на разположението на планетите и звездите. Така се появили зодиите.

Всичко неморално в обществото можело да се върши в храмовете като част от религиозния екстаз. Според Херодот най-срамният обичай бил следният. Един път в живота си всяка местна жена трябвало да отиде в храма на богинята Мюлита и да се отдаде на чужденец. Херодот е видял жени да стоят в храма и да чакат някой да ги потърси в продължение на години.

Отличителен белег на вавилонската идолопоклонническа система е изключителният разкош. Каква ли гледка е представлявало многолюдното шествие, когато е възлизало по грамадното каменно стълбище, водещо от едната страна на Вавилонската кула до първия етаж (на височина тридесет и три метра), докато жреците се изкачвали по отсрещната стълба на втория етаж, а оттам по тайни стъпала - до върха на кулата, до светилището на главния бог Мардук! Статуята на този бог на бурята и на върховната власт на Вавилон, представен във фантастичния вид на грифон (крилато чудовище с глава на орел и тяло на лъв), заедно с трона, подножника и масата била направена от чисто злато и тежала 23 700 кг.

Ако вавилонският период трябва да се представи само с един символ, той не може да бъде друг, освен з л а т о т о!

С р е б ъ р н а т а п е р с и й с к а и м п е р и я

(538-331 г.пр.Хр.)

"И подир тебе ще се издигне друго царство, по-долно от твоето..." (39 ст.)

Тъжната истина, която Навуходоносор е трябвало да научи, е, че въпреки непревземаемите стени и изкусните отбранителни съоръжения, въпреки изключителното плодородие на вавилонските земи империята не ще бъде вечна. Постоянното разрушително действие на грубото идолопоклонство, разюздаността на нравите, липсата на идеали, силният диктат на царя, робството и завоевателните войни водят до бързо изчерпване на духовния заряд на обществото, а оттам - до изчерпване на цивилизацията и до нейното слизане от историческата сцена.

Седем години след смъртта на Навуходоносор II престолът бил зает от Набонид (в 555 г.пр.Хр.). Той е последният владетел от Двуречието, защото събитията в Иранската планинска страна предвещават, че световната история бързо се насочва към голям обрат. В 550 г.пр.Хр. мидийците, които след падането на Асирия поделят нейната огромна територия с вавилонците, са неочаквано победени от своя васал - съседния персийски народ. Техният цар Астиаг бива сразен от собствения си внук Кир. Това събитие довежда до образуването на велика държава, простираща се от пустините на Източен Иран до централната част на Мала Азия и от високите арменски планини до горещите брегове на Персийския залив. Реакцията на Плодородния полумесец е бърза. Срещу новата държава се образува коалиция от три мощни царства: Лидия, Египет и Вавилон. Сега обаче Кир проявява своя военен гений. Още преди да изтече една година от съществуването на коалицията, в момента, когато съюзните войски се оттеглят да презимуват, младият цар напада столицата на Лидийското царство - Сардис. Внезапният удар обърква войските и предрешава победата. Така най-богатият цар на древността - лидиецът Крез - става пленник на Кир. След спечелването на тази битка, довела до рухването на силното Лидийско царство (в 547 г.пр.Хр.), пътят към Плодородния полумесец е открит. Дошъл е часът културният живот на древността да се ръководи от асирийските племена, от които по-късно ще произлязат индо-германските народи на западноевропейския свят.

На 29.Х.539 г.пр.Хр. Кир покорява Вавилон. Завоевателната политика на Кир внася нови, пресни струи в духовния живот на древния свят. Зад разрушените стени не се издигат огнени стълбове, не е разрушен никакъв храм или дворец; не се ограбва нито една къща, никой не е набучен на кол. Днес разполагаме с много източници, от които можем да черпим информация за тази епоха. Особено ценен в това отношение е "Цилиндърът на Кир", който се пази в Британския музей. Там могат да се прочетат думите: "Когато влязох във Вавилон миролюбиво и установих властта си в двореца..., тогава Мардук, великият господар, предразположи към мен отзивчивото сърце на вавилонците, а в това време аз всекидневно му отдавах почитта си... Аз се погрижих с удоволствие за вътрешността на Вавилон и всички негови градове. Освободих жителите на Вавилон от... игото, което не им подобаваше..."

Подобна търпимост към култовете на народите, която е била написана дори на бойното знаме на Кир, е нещо необикновено за тогавашния свят. Същото може да се каже за желанието му да дарява свобода.

И Библията е запазила спомена за него като за носител на светлина. Тя доста подробно описва, как той освобождава евреите и им дава право да възстановят храма и разрушената си държава. (Ездра 1:2-4).

Изобщо владичеството на Кир се отличава с хуманност. Неговата мъдра и добросърдечна политика го прави един от най-привлекателните образи в историята на Древния Изток. С право е наречен "Велики". Неговата империя просъществува повече от 200 години. За сравнение трябва да споменем, че Вавилонската империя се сгромолясва двайсет години след смъртта на своя създател, а още по-голямата империя на Александър Македонски се разпада една година след неговата смърт. Ако измерваме значимостта на един управник не само с географските граници на неговата държава, но и според вътрешната й сплотеност и трайност, тогава с пълно право Кир заслужава да бъде причислен към великите царе на света. Персийската империя достига кулминацията на своя възход при царуването на Дарий I (522-486), който успешно продължава политиката на Кир и неговия син Камбиз. По негово време империята се простира от Индия до Средиземно море и от р. Дунав и Аракс до Индийския океан.

В културно отношение персите отстъпват на вавилонците. (фиг.9) При тях не можем да срещнем някакви върхови постижения в областта на науката и изкуството. В този смисъл те наистина не могат да блеснат така, както е блестяла Вавилонската империя. Заслуга на древните народи от средна Азия и Иран е умението им да преработват чуждите художествени елементи - вавилонски, асирийски и египетски - в единен монументален художествен стил. Този стил е ярко изразен в архитектурата на персийските дворци, развалини от които са запазени и до днес (фиг.10). И колко точно е отбелязало пророчеството петдесет години преди Персия да излезе на бял свят със своята култура, че сравнена с Вавилония, тя ще бъде като среброто - ще играе ролята на заместител!

В религиозните представи на персите виждаме тласък напред. Те изповядват религията на Заратустра (на гърка Зороастър), според която светът има две начала - добро и зло. Представител на доброто е светлото същество Ахурамазда (Ормузд), а представителят на злото - Ангра-Майнинс (Ариман). Те са в непрекъсната борба и човекът има свещеното право на избор на чия страна да застане. Религията не допускала никакви изображения на боговете и поради това не създава никакви кумири и храмове. Художественият елемент й е чужд, но затова пък нравственият елемент заема важно място. Тя твърди, че богът на доброто ще победи и в тази битка човекът може да участва активно, развивайки определени добродетели. Според Заратустра душевната чистота изисква честност, отстояване на дадената дума, благородни дела и благородни мисли. Тук също има окултни очиствания, особени свещенодействия, но те са далеч по-опростени от вавилонските. За пръв път се забелязва разделяне на авторитета от закона. Докато при египетските и асиро-вавилонските царе законът - това са те, при персите царят трябва да се съобразява с дадената дума и с постановения закон.

Но и тази империя няма да бъде вечна. Приемниците на Кир започват да издигат царя почти в култ. По време на Ксеркс (485-465) се правят опити религиозната свобода да се премахне и навсякъде да се утвърди персийската религия. А това е първият сигнал, че идва времето, когато империята ще бъде "принудена" да слезе от историческата сцена.

М е д н а т а Г р ъ к о - М а к е д о н с к а и м п е р и я

(331-322 г.пр.Хр.)

"И ще се въздигне друго царство от мед, което ще обладае целия свят" (39 стих).

Медта е метал, много по-различен от златото и среброто. Химикът ще каже, че той принадлежи към групата на цветните метали, докато златото и среброто са от групата на благородните. Това означава, че световното царство, което ще се появи след Персийското, ще бъде много по-различно в своята организация и мироглед от източния тип монархии. Както медта бързо губи своя блясък, така и то трябва бързо да помръкне. Въпреки това обаче пророчеството предсказва, че то ще завладее територия, много по-голяма от тази на Вавилонската и на Персийската империя. В медта е скрит още един символ. Древната мисъл винаги е считала този метал за символ на войната (виж Ер.1:18; 15:20; Лев.26:18,19; Йов20:24,25; Откр.1:15). Медта е била използвана за военни и отбранителни цели и по времето на Навуходоносор. Блясъкът й сигурно е напомнял за медните врати, които самият цар поставя на много места в своя град, за да го направи непревземаем за вражеските войски. Казаното дотук ни позволява да посочим четирите важни характеристики на предсказаното царство.

1. Ще се различава от източния тип монархии.

2. Блясъкът му бързо ще помръкне.

3. Ще се крепи единствено на военните походи.

4. Територията му ще бъде много по-голяма от тази на Вавилонската и на Персийската империя.

Няма съмнение, че пророчеството е визирало появилата се 250 години по-късно огромна империя на Александър Велики. Александър III, известен като Александър Македонски и повече като Александър Велики, в 336 г.пр.Хр. наследява трона на своя баща Филип II. Освободена от игото на Филип, Гърция смята, че ръката на двадесетгодишния македонски цар ще бъде по-лека за нея. Не изминава и една седмица и в Тесалия вече се появяват първите признаци на бунт. На някои места македонските военни гарнизони са изгонени, на други договорът за подчинение е скъсан, а в Тива започва сериозна подготовка за въстание. Но тези гръцки области твърде скоро разбират, че на престола седи човек с решителен и твърд характер, смел и съобразителен. За единадесет месеца той потушава бунтовете и налага своята воля върху целия елински свят. Във втората година от царуването си започва трескава подготовка за поход срещу Мидо-Персия с армия, съставена от македонци и гърци. Целият му съзнателен живот протича във войни. Това е пълководец, който никога не е губел сражение. Непрекъснато се тревожел да не би да стигне до края на света и да няма вече земя за завладяване. Чрез серия от походи (най-известните от тях са: при река Граник в 334 г., при Исос в 333 г. и при Гавгамела /Арабела/ в 331 г.) той покорява Мидо-Персийската империя и прибавя към нея области, които достигат чак до Пенджаб в Индия. Спечелената битка при Арабела в 331 г.пр.Хр. се счита като начало на неговата империя, разпростираща се от реките Инд и Ганг на изток до Македония и Либия на запад, от Черно море на север до Персийския залив на юг (фиг.11). Умората от продължителните походи, изтощението, неизвестността на новите земи предизвикват остро негодувание и съпротива сред войските на Александър и го принуждават да потегли обратно на запад и да се откаже от увлечението да достигне "края на света". С част от войската си той се установява във Вавилон и живее под градините на Семирамида. Тук разработва планове за нови походи, но внезапната му смърт осуетява тяхното реализиране. Той умира на 13 юни 323 г.пр.Хр. - четиридесет и девет дни преди своята тридесет и три годишнина. Създадената от него империя го надживява само с една година. Защо? Защото се крепяла единствено на силата на оръжието и личността на Александър Велики. И сигурно пророчеството би я отминало като нещо съвсем нетрайно, ако тя не отваряше вратите за нахлуването на новата култура на елинистичния свят.

Характерните черти на империите от източен тип са, че духовният и материалният живот на обществото се крепи на царската власт. Тук съществува един строго йерархичен обществен механизъм, в който на преден план излизат царската власт, организацията и редът. Правата на народа са почти нищожни. Самото понятие за закон и право в съвременния смисъл на тези думи там не съществуват.

Съвършено друг е животът на запад от Персийската империя, в древна Гърция. В тази държава силата, която крепи обществото, идва отдолу, от единицата. Нейната постоянна и главна цел е благоденствието на личността. В древна Гърция за пръв път се появява идеята за личната свобода. Голямата заслуга на гръцкия свят се състои в това, че тази високохуманна идея той успява да постави като основа на обществения живот и така да даде нова сила на човешката нравствена дейност. Смешни са изглеждали на хората на Изтока малките полиси (общини), в които живеели елините. С пренебрежение те гледали, как на обществени места елините се карат, спорят, обсъждат политиката на своя временно избран водач. Зад тези постоянни препирни Изтокът не можел да види главния жизнен елемент, здравия гръбнак на това ново общество - свободата. Любовта към нея била толкова голяма, че всеки от елините бил готов да жертва всичко заради нея. И гръко-персийските войни по безспорен начин доказали огромната й сила. Невероятно било, но въпреки всичките свои усилия, въпреки своята огромна мощ, Мидо-Персийската империя не могла да погълне малките полиси. Демокрацията триумфирала над монархията. Вече ставало ясно, че Изтокът няма какво повече да предложи и че идва времето, когато ще отстъпи място на друг.

Но свободата е нежно цвете, за което трябва непрестанно да се полагат грижи. След гръко-персийските войни и опиянението от победите междуособиците отново започват да избуяват и старите вражди между Атина и Спарта се подновяват. Те често прерастват във войни, които все повече и повече разстройват живота на древна Елада. Сред тези непрекъснати сътресения обаче изникнало нещо много вълнуващо - едно съзнание за единството на целия човешки род. Пътят за постигане на това единство, на тази близост между хората била елинистичната култура. Такава формулировка можем да открием в думите на риторика Исократ от хвалебственото му слово към Атина, произнесено 380 г.пр.Хр.: "Името елин означава по-скоро човек, който дели с нас нашето образование, а не толкова човек от нашия народ". За първи път притегателната сила на духа е по-силна от тази на кръвта. Разединените и вечно враждуващи гръцки полиси обаче са неспособни да разпространят тази велика идея. Те нямат никаква сила за подобно общочовешко начинание. Александър Македонски е този, който проправя пътя за разпространението на елинизма по целия тогавашен свят. Още в V в.пр.Хр. дворецът на македонските царе в Пела е привличал дивни дейци на елинската култура. При един от предшествениците на Александър Македонски - Архелай - са живели известно време знаменитият трагик Еврипид, живописецът Зевксис и др. Самите македонски царе се чувствали единни по душа. Възпитател на Александър Македонски бил прочутият философ Аристотел.

Походите на Александър запознават Изтока с културата на Запада. А за древния свят тя е един забележителен връх, до който никой не е достигал. Чувството за свобода непрекъснато обогатява човека с нови преживявания, с нови идеи и ново мислене. От Гърция водят началото си натурфилософията, логиката и основните принципи, на които днес почива цялото научно познание. Гърция е родината на театъра, драмата, трагедията, олимпийските игри. Като обща черта на елинистичната култура, присъща на всички научни дисциплини, трябва да се отбележи богатството на фактическия материал, неговото систематизиране, солидният научен апарат. В изкуството и религията се наблюдават три опорни стълба: индивидуализъм, общочовечност и съчетаване на мистичното с рационалното. Елинистичната скулптура поразява с размерите на своите произведения, с виртуозността на техниката си и с умението да се предават най-сложните движения на човешката психика. Съвременник на Александър Македонски е Лизип - основоположник на нов стил в скулптурата. Със своите произведения той открива ерата на гръцкото портретно изкуство. От скулптурните произведения на Лизип най-известни са бронзовите и мраморните статуи на Александър Велики и композицията, изобразяваща битката при Граник. За разлика от историята, която счита за решаваща битката при Гавгамела, Александър определя за такава битката при Граник. И тук има едно поразително съвпадение. По негова заповед Лизип я увековечил, като излял от мед /!/ в естествена големина двадесетте и пет конника, спътници на Александър, които загинали при Граник. Пак среща с медта! Какво е накарало великия пълководец да поиска увековечаване не чрез злато, сребро, гипс или гранит, а чрез този метал, не знаем, но съвпадението с Навуходоносоровия сън е повече от удивително!

(фиг.12). От всички богове на древния свят гръцките били най-жизнерадостни и земни. Те се различавали от хората само със своето безсмъртие. Това е най-слабата страна на гръцката религия. И е съвсем естествено, че тук за първи път се появило атеистичното мислене. Но в повечето случаи божественост се приписвала на всичко, което изглеждало непонятно, силно и властно. От времето на Александър Велики божественост започнала да се приписва и на всеки последвал го цар, а това вече е знак, че ще трябва да се появи друга сила.

Самият Александър искал поданиците на империята да се чувстват от една кръв. Той се мъчел да постигне това чрез принуда. Една от проявите на този стремеж било грандиозното сватбено празненство, на което по заповед било извършено бракосъчетание на видни македонски пълководци с персийски принцеси. Сам Александър дал пример, като взел за жена дъщерята на победения от него персийски цар Дарий. Повече от десет хиляди македонски войници и командири последвали примера на царя и пълководците. След смъртта на Александър Велики империята се разделила. Останал обаче да съществува новият дух на елинската култура. Гръцкият език станал общонароден. На различни места се създали културни центрове, от които в продължение на десетки години излизали светли умове като Евклид, Ератостен, Архимед, Хипарх и др.

Ж е л я з н а т а Р и м с к а и м п е р и я

(168 г.пр.Хр. - 476 г.сл.Хр.)

"И ще се издигне четвърто царство яко като желязото понеже; желязото строшава и сдробява всичко, така и то ще строшава и стрива." /40 ст./

Символът е толкова точен, че никой не може да сбърка. Само една световна империя е наречена желязна и това е Римската империя. Истинското политическо и духовно единство на Европа, универсалната история започват едва с Рим, с Римската империя. За пръв път от един град, от един език, от един закон тръгва решителната воля да се овладеят и управляват народите на тогавашния свят по една-единствена, гениално обмислена схема - господство, основано не върху военната сила, а върху един духовен принцип; господство, което не е просто самоцел, а разумна организация на света. Хората, които преследват тази цел (тук не става дума за една личност), са с железен характер, с железни нрави и с железни нерви. Те презират лукса и разюздаността и се стремят към простия войнишки живот. Понякога са безмилостни, коравосърдечни и неумолими. Желязната воля на римските пълководци се предава и на техните подчинени. Във войските цари железен ред, цялото тяло на войника е покрито с желязо, от желязо е и неговото въоръжение. С много хитрост, с потоци от кръв, с непрекъснати военни походи Рим изкусно изплита една мрежа, с която обгръща още неоформените и духовно бездействащи нации: от царството на мъглите Британия до жарките пясъчни пустини на партите, от Херкулесовите стълбове до Черно море и скитските степи (фиг.13). Един-единствен вид управление, финанси и военно изкуство, право, нрави и наука владее по това време света, един-единствен език, латинският, властва над всички езици. По построените с римска техника шосета след римските легиони настъпва римската култура, след разрушителната сила върви градивният дух (фиг.14). Там, където мечът е пресякъл път, езикът, законът и моралът посяват нови семена. За първи път европейският хаос се превръща в единен ред. Вече се е създала нова идея за цивилизацията, за нравственото, управлявано по морални закони човечество.