Апология на християнството

Превод Стела Панайотова

Редактор Росен Сиромахов

София * 1991 

Преводът е направен по изданието: 

Tertullien 

Ed. Jean Pierre Waltzing, Albert Severyns 

Paris, "Les Belles letters" , 1971

© Стела Панайотова, преводач с/о Jusautor, Sofia, 1991 .

* * * 

От многобройните, неизменно високотемпераментни съчинения на Тертулиан, до нас са достигнали тридесет и едно произведения. Въпреки безспорно сложните му отношения с епископалната църква, като несъмнен негов принос се схващат и до днес неговите (първи в латиноезичната традиция) разсъждения по тринитарния въпрос и въвеждането на съответната терминология. Приписваното му " Credo quia absurdum" твърде близко не само по дух, но и по буква на множество негови твърдения (срвн. "За плътта Христова", 5), има парадигматично място в християнската католическа доктриналност при насочеността и към хармониране на разума и вярата.

Сред съчиненията му - най-значимите от които са "Срещу гностиците", "Срещу Маркион", "Срещу Праксея", "За душата", "За свидетелството на душата", "За кръщението", "За идолопоклонничеството" и др. - на челно място бива поставяна неговата "Апология", която чрез това издание е първият текст на Тертулиан, представен изцяло в български превод.

Георги Каприев  

I 

2. Истината не иска нищо за себе си, защото не се учудва на .положението си. Тя знае, че живее като странница по земята, че лесно среща врагове сред чужденците, но че си има род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето.

3. Какво вреди на законите ви - господари в своето царство, ако тя бъде изслушана? Ще се прочуе ли повече мощта им, ако осъдят истината, без дори да я изслушат? Всъщност, ако я осъдят, без да я изслушат, ще си навлекат не само омраза поради несправедливостта си, а и подозрение в известно предубеждение, тъй като не са пожелали да изслушат нещо, което нямаше да осъдят, ако го бяха изслушали.

4. И така, обвиняваме ви първо в несправедлива омраза към името "християнин". Същият мотив, който привидно оправдана несправедливостта ви, всъщност я подсилва - това е невежеството ви. Защото какво по-несправедливо от това, да мразиш нещо непознато, пък дори и то да заслужава омразата ти? То заслужава омраза само тогава, когато се разбере дали я заслужава.

5. Но ако не се знае дали я заслужава, как може да се обоснове справедливостта на омразата, която трябва да се доказва съвсем не чрез външен признак, а чрез вътрешна убеденост? А след като мразят, защото не знаят какво представлява това, което мразят, защо да не може то да е такова, каквото не трябва да мразят? Така опровергаваме едно чрез друго и давете положения - че те не го познават, защото го мразят, и че несправедливо го мразят, защото не го познават.

6. Ето и доказателството за невежеството им, което, оправдавайки несправедливостта им, я осъжда: тези, които преди са мразели, защото са били невежи, веднага, щом сложат край на невежеството си, престават и да мразят. Вследствие на това те стават християни поради прозрението си и започват да мразят това, което са били, и да изповядват това, което са мразели. Те стават толкова много, колкото вие ни наброявате.

7. Оповестява се, че християните са обсебили цялата държава, че са изпълнили полята, укрепленията, островите, че хора от всеки пол, възраст, положение и звание са приели това име, и се скърби, сякаш това причинява някаква щета.

8. И въпреки това управниците не се стремят да преценят дали тук не се крие някакво добро начало. Не им е позволено да предположат нещо правилно, не им е угодно да го проверят по-бързо! Само тук човешкото любопитство замира! Обичат невежеството, докато другите се радват на познанието. Колко по-силно щеше да ги заклейми Анахарсис като безумци, които съдят разумните!

9. Те предпочитат да не знаят, защото вече мразят! Така предварително заключават, че онова, което не познават, е такова, каквото не биха могли да мразят, ако го познаваха. Но в случай, че не се намира нищо, заслужаващо омраза, най-добре е да сложат край, на несправедливата си омраза. Ако пък се установи, че омразата е заслужена, тя не само не губи нищо, но дори прибавя към упоритостта си славата на собствената си справедливост.

10. Но, ще каже някой, не може да се отсъди предварително, че нещо е добро само защото обръща към себе си много хора: та колко много са се обърнали към злото! И все пак истинското зло не дръзват да го защитават дори тези, които са обсебени от него. Природата е покрила всяко зло или със страх, или със срам.

11. Най-сетне, злодеите се стремят да се укрият, избягват да се появяват, треперят да не ги заловят, отричат, когато ги обвиняват, дори когато ги изтезават признават трудно и не винаги, в крайна сметка страдат, когато ги осъдят: изброяват злоумишлените атаки срещу самите тях, приписват слабостта си на съдбата или на звездите. Не искат да е тяхно дело това, което признават за лошо.

12. Нима християнинът върши нещо подобно? Той не се срамува от никого, не се разкайва пред никого освен, естествено, за това, че и по-рано не е бил християнин. Ако го разкрият, се прославя; ако го обвиняват, не се защитава; ако го запитат, дори доброволно си признава; ако го осъдят, благодари.

13. Какво е това зло, което не притежава естествените признаци на злото: страхът, срамът, увъртането, разкаянието, оплакването? Какво е това зло, провинилият се в което се радва, обвинението в което е желано и наказанието за което е победа? Не можеш да наричаш безумие нещо, което си изобличен, че не познаваш.