Апостол на вярата за божия човек смит вайглесворт (уигълзуърд)



страница1/12
Дата28.02.2018
Размер1.93 Mb.
#59766
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


АПОСТОЛ НА ВЯРАТА
ЗА БОЖИЯ ЧОВЕК СМИТ ВАЙГЛЕСВОРТ (УИГЪЛЗУЪРД)

На корицата: Смит Вайглесворт преди да се превърне в световноизвестен евангелист и истински апостол на вярата, той беше само един сръчен водопроводчик от Брадфорд (Англия). Принадлежеше към ранното движение “Изцеление чрез вяра”, въодушевено изследваше Новия Завет, а духовната му опитност отговаряше като на тази на първите християни.

През октомври 1907 г. той получи Божието всеоръжие, което самият определя по следния начин: “Във вторник сутринта огънят падна в мен и започна да гори. Цялото ми тяло беше проникнато от светлина и от святото присъствие на Бога. Споменът за онзи час надвишава способността ми да изразя почувстваното. И когато не намирах думи да излъча Божието докосване до душата си, вътрешното ми същество беше изпълнено с невероятна сила. За мое учудване говорех на някакъв странен език. От този момент почувствах как една горяща любов завладя сърцето ми...”

Тази голяма любов го поверяваше в служба на милосърдието, което днес се върши от малцина. Книгата ни дава сведения за пътя на този странен служител на Бога, книга, в която обикновеният, не сложен начин на мислене е свързан с отдаване на Бога. Всеки, който я чете, бива грабнат от действието на Живия Бог. За нас Смит Вайглесворт е един истински апостол на вярата, желаещ да ни помогне изцяло да уповаваме на възкръсналия Господ Исус Христос.
Предисловие:

Подобно на Джон Бънян - ковач от Бедфорт, и на издателя на “Поклон-ници”, Смит Вайглесворт беше също ковач-тенекеджия в Бардфорд. Той проповядваше в раз-лични части на света и по отношение на служението си беше действително изпълнен с беле-зите на апостолите. Можем да кажем, че действуваше чрез знанията, дадени му от Словото. Той не си водеше дневник, но ония, които получиха благословение чрез него, носят в сърцата си част от тях. Никой не може да чете тази книга, без да бъде запалена вярата му, защото кни-гата говори за една действително невероятна личност. Ако Вайглесворт можеше да прочете тази биография, щеше да извика: “Не нам, а на Теб, Господи, принадлежи славата и величие-то!” Както мнозина апостоли, той не беше образован, но познаваше Христос и Словото Божие. Той беше изпълнител на Словото и се осмеляваше да вярва в Божиите обещания.

Тази биография е създадена благодарение помощта на неговите приятели и служители, водени от негови собствени разкази. Лично той не е написал книга. Това произведение се появява в Европа чрез неговия мил зет. При превода беше направен опит да се запази личния му начин на изразяване. Божията вярност и благословение да придружават това издание.

Сламката
1859 г. се счита за годината на най-голямото ирландско съживление. Само 2 години преди това, мощно съживление имаше и в Америка. Понеже хората отново потърсиха Госпо-да, във всеки голям град се провеждаха молитвени събрания, които се посещаваха от хиляди. Духът действаше така силно, че според изследвания, всеки месец от смърт към живот преми-наваха около 50 000 души. Радостните свидетелства за съживленията в Ирландия и Америка накараха вярващите от Англия да търсят Господа в молитва. Скоро след това и в тази страна започна да гори огънят на съживлението. Спържън говореше в Лондон пред огромни множества и на всяко събрание мнозина приемаха Исуса като свой Господ и Спасител.

В южната част на острова, във Валис, с великолепна евангелизаторска дейност бе надарен Кристиан Еванс. Новоповярвалите бяха свръхщастливи в събранията му, те дори танцува-ха от радост. Това беше причината огромни маси грешници да потърсят Христа. В същото време сърцата на мнозина посещаващи методистката църква бяха сгряти по един особен на-чин. На чудна употреба от Господа се радваше един от евангелистите - Уилиям Бут. През 1859 г. той и църквата му се отдадоха на евангелизаторска дейност. Ръководен от Господа, за основен център на дейността си избра най-бедния квартал в източната част на Лондон. Най-отчаяните грешници бяха превърнати в светии. Така тръгнаха из страната и проповядваха Евангелието. По-късно Бут образува Армията на спасението. Всичко това стана през 1859 г. – годината на съживлението. В град Менстън, графство Йорешайр, Англия, се роди Смит Вайг-лесворт. Когато по-късно той беше в Ривърсайд, Калифорния, по време на едно събрание, ние го помолихме да ни разкаже биографията си: “Баща ми беше беден и работеше много часове на ден срещу ниско заплащане, за да изхранва майка ми, три момчета и едно момиче. Спом-ням си един студен зимен ден, баща ми трябваше да изкопае и засипе ров, дълъг 6,50 метра и 1 метър дълбок за 3,50 марки. Майка ми го молеше да почака докато земята се размрази, така работата му би била по-лека. Но той се нуждаеше от пари за храна, защото у дома нямахме нищо. Той започна работата си с кирката. Земята беше дълбоко замръзнала. Отдолу обаче, бе мека и мокра. Когато беше изхвърлил вече пръстта, долетя една червенушка. Тя порови мал-ко, намери червей и кацна на клон наблизо. Там тя изпя една малка, хубава песен. До този мо-мент баща ми беше отчаян, но чрез великолепната благодарствена песен на червенушката до-би свежа енергия и каза: “Щом тази червенушка може да пее толкова хубаво само за един червей, тогава и аз ще мога да работя за добрата си жена и за четирите си хубави деца.”

След като навърших 6 години, започнах работа на полето. Трябваше да събирам цвекло. Спомням си как ръцете ми бяха изранени от непосилния труд, продължаващ от сутрин до ве-чер. От 7-годишна възраст започнах да работя в предачницата за вълна заедно с моя по-голям брат и баща ми. Бяха тъкачи в същата фабрика. От този момент нататък стана по-лесно, у до-ма имахме повече за ядене.

Баща ми беше голям любител на птици. У дома си имахме 16 пойни птици. Подобно на него и аз ги обичах. При всяка възможност бях навън и търсех гнезда. Веднъж намерих едно, пълно с птиченца и понеже мислех, че са изоставени, ги взех и им намерих място в моята спалня. По някакъв начин обаче, птиченцата бяха открити от своите родители и те идваха да ги хранят в моята стая. По-късно аз и братята ми ловяхме пойни птички, които продавахме.

Майка ми беше много трудолюбива, постоянно прекрояваше някакви стари дрехи. Обикновено носех палто, чийто ръкави бяха твърде дълги, но през студената зима това беше много приятно. Не мога да забравя студените зимни нощи, когато в 5 часа сутринта трябваше да стана от леглото, да закуся набързо, да измина 3 км до работното си място. Всеки ден ра-ботехме по 12 часа. Често казвах на баща си: “Много е времето, което прекарваме в предач-ницата - от 6 ч. сутринта до 6 ч. вечерта.” Спомням си сълзите в очите му, когато отговори: “Винаги ще бъде до 6 часа. Понякога ми се струва, че докато стане 6 часа минава цял месец.”

Не мога да не си спомня времето, в което съм търсил Господа. При все, че нито баща ми, нито майка ми познаваха Бога, аз Го търсех. Често коленичех в полето и Го молех да ми помогне. Най-често молех да ми помогне да намеря птичи гнезда и сякаш по интуиция знаех къде са. Веднъж тръгнах на работа и се изви тежка буря. Имах чувството, че около половин час бях обграден от огън. Гърмяха гръмотевици и огнени светкавици и бях мокър до кости; не се страхувах от силната буря. Баба ми и дядо ми бяха методисти. Понякога ме вземаха на събранията си. Когато бях на 8 години, в църквата им се провеждаха евангелизаторски събрания. Спомням си една неделя, още сутринта в 7 часа, тия странни хора танцуваха около голямата печка в църквата. Ръкопляскаха и пееха: “О, Агне, Жертвено Агне, Голготско Агне, Ти беше принесено в жертва. При все това живеем, чрез Теб живеем ние.” След като ръкоплясках и пях с тях, в душата ми дойде ясното съзнание за новорождението. Погледнах учудено към Голготското Агне. Вярвах, че Бог ме обича и е умрял за мен. Живот дойде в мен, вечен живот, който идва от Бога. Почувствах, че Той желае да бъдем Негови и то точно такива, каквито сме. Неговите условия са толкова обикновени. Той казва само: “Повярвай!” Разликата беше истинска. От този ден аз никога не съм се съмнявал в спасението си!

Липсваха ми слова. Колкото пораствах, толкова повече мислех. Думите, с които изразя-вах мислите си, бяха малко. Приличах на майка си. Тя можеше да разказва дадена история, но това, което казваше, беше неразбрано. Баща ми обикновено я прекъсваше с думите: “Не, май-ко, ти трябва да започнеш отново.” Тя не можеше да се изразява правилно. С мен сякаш беше същото. С голяма радост посещавах събранията, най-вече тия, в които се свидетелсвуваше. Веднъж аз също станах, но ми липсваха думи да изразя онова, което ставаше дълбоко в сър-цето ми. Сълзи напираха в очите ми. Докато един забележителен ден при мен дойдоха трима души. Аз плачех, защото не можех да говоря. Те положиха ръце върху мен. Духът Божий се изля върху ми и бях освободен от това робство. Вече не само вярвах, но можех и да говоря.

От времето на моето покаяние, аз станах ловец на души за Исус. Първият човек, който спечелих за Христа, беше моята майка. Когато бях на 9 години, ме считаха за голям, защото работех в предачницата като постоянно зает работник. През ония дни посещението на училището не беше задължително. Затова и бях лишен от него. Баща ми желаеше всеки от нас да посещава висшата английска църква. Лично той обаче не чувстваше необходимост да отиде там, но обичаше пастора. Брат ми и аз бяхме в хора на църквата. Макар че не можех да чета, бързо усвоявах мелодиите и текста. След като децата навършваха 12 години, биваха потвърждавани за служение в царквата от епископа. Аз бях между девет и десет, когато епископът положи ръка на главата ми. Спомням си това чувство много добре. След 40 години, когато бях кръстен със Святия Дух, го усетих отново. Цялото ми тяло бе изпълнено със съзнанието за Божието присъствие и това остана за много дни. След службата, в която децата даваха решението си да служат на Бога пред всички, видях момчетата да се проклинат и да се карат. Всичко това ме учудваше, търсех разликата между тях и себе си.

Когато бях на 13 години, се преместихме в Брадфорд. Там отидох при методистите и започнах да навлизам в един по-дълбок духовен живот. Бях любопитен към всичко, свързано с Бога. Тази църква провеждаше особени мисионерски събрания. Те избраха 7 момчета, които трябваше да говорят. Аз бях едно от тях. Дадени ми бяха 3 седмици на разположение, за да си подготвя 15 минутна проповед. Тези три седмици прекарах в молитва. Спомням си силно казаните по време на проповедта ми “Амин” и “Алилуя”. Не си спомням за какво точно говорих, но зная, че това, за което говорех, беше изпълнено с голяма ревност. Бях стоплен с горящ копнеж да водя хората към моя Спасител. По онова време търсех млади хора, на които разказвах за великолепното спасение. Непрекъснато желаех да споделям с останалите радостта, която притежавах. Мнозина обаче, нямаха голям интерес. Това беше загадка за мен.

Считах, че не съм достатъчно тактичен. Навсякъде носех Новия Завет, при все, че ми беше трудно да чета. Бях на 16 години, когато Армията на спасението започна работата си в Брадфорд. Радвах се, че мога да бъда сред тия сериозни люде. В ония дни ми беше вложено в сърцето да постя и да се моля за определени души. Всяка седмица преживявахме как огромни групи от грешници предаваха сърцата си на Христа.

В предачницата, където работех, имаше един Богобоязлив човек, който беше тенекед-жия. Работех при него като помощник. Този човек ми разказа за водното кръщение и за значението му. Още си спомням думите му: “Ако желаеш да следваш Господа, ти не знаеш какво има да стори Той с теб.” Изпълнен с радост исках да изпълня Словото, за да бъда погребан с Него и чрез водното кръщение да изляза от този воден гроб, за да започна нов живот. Тогава бях на 17 години. Този верен човек ми разказа за първи път за повторното идване на Господа. Винаги, когато чувствах, че Бог ми липсва, бях неспокоен в мислите си. Исус ще дойде и няма да бъда готов да Го посрещна. До известна степен да бъда до този човек, на работното си място, беше улеснение за мен. Щом го видех, знаех, че Господ не е идвал през последната нощ и не ме е оставил.

Аз бях в Армията на спасението, защото чувствах, че тя имаше по-голяма сила за служение, отколкото която и да е друга общност. Прекарвахме по цели нощи в молитва. Мнозина биваха хвърляни на пода от силата на молитвата за по 24 часа. В ония дни ние наричахме това духовно кръщение. Тези първи войници от Армията на спасението притежаваха огромна сила. Ние бяхме единни и всяка седмица се молехме за 50 или 100 души. Аз гледах на Господа и със сигурност Той беше този, който ми помагаше във всичко.

Когато бях на 18 години, потърсих работа при един тенекеджия. Лъснах обувките си, сложих нова яка и отидох в дома на този човек. Той обаче каза, че не му е необходим помощник. Отговорих: “Благодаря ви много, господине, много съжалявам.” Човекът ме придружи до вратата, след което извика след мен: “Ти се отличаваш от другите, не искам да те испусна.” След това ми даде поръчки да изготвя на редица жилища водната инсталация. За една седмица свърших работата. Майсторът беше много учуден и каза: “Това е невъзможно!” Но след като прегледа работата, остана много доволен. При все това реши, че не може да даде работа на такива бързо работещи.

Когато станах на 20 години, се преместих в Ливърпул. Силата Божия дестваше силно върху мен. Имах огромното желание да помагам на младите. Всяка седмица около мен се събираха групи от босоноги, гладни и измъчени момчета и момичета. Печелех добре и давах всичко за изхранване на тези деца. Ходехме обикновено на пристанището. Какви благослове-ни събрания имахме! Стотици от тях бяха спасени. С един мой приятел решихме да посеща-ваме болници и кораби. Господ ми даде широко сърце за бедните. Работех тежка работа и всичко, което печелех, давах на бедните, за себе си не оставях нищо. В неделя постех и се мо-лех по цял ден. Спомням си за събранията ни в болниците, по корабите или в Армията на спа-сението, когато винаги са били спасявани не по-малко от 50 души. Бяха дни на голямо съжив-ление. Висши офицери (проповедници) на съранията от Армията на спасението ме подканяха да говоря. Не знаех защо бях поощряван, понеже речникът ми беше беден и аз често плачех пред хората. Стараех се към един по-добър начин на изразяване, подобно на Еремия бях го-тов и с извор от сълзи. Но стоях пред хората и плачех, подканях ги да дойдат напред и да пла-чат за Господа. Благодаря на Бога за тия дни, защото Бог държеше в мен разчупен дух.

Спомените за ония дни в Ливърпул са много скъпи за мен. Когато станах на 24 години, вътрешно бях ръководен да се върна в Бердфорд. Живеех с мисълта да отворя тенекеджийска работилница. През свободното си време желаех да помагам в Армията на спасението. Тук се запознах с най-доброто момиче, което трябваше да стане моя жена.

Ще му дам помощничка”


Вайглесворт беше изпълнен с голяма любов и вярност към Господа. Често чувахме да казва: “Колко чудесен е Исус!” Той притежаваше огромно сърце за своите съратници и най-вече за бедните и нуждаещите се, за болните и страдащите. Веднъж той каза: “Всичко, което съм, дължа на Господа и на жена си.” О, тя беше много тиха и великолепна! Мария Й. Фатерстоун, помощничката, която Бог му избра, идва от едно добро методистко семейство. Баща й е бил наследник на семейство, забогатяло благодарение продажбата на алкохол. Той обаче, бил убеден, че това е мръсна печалба, от която са погубени много души и не посмял да докосне нищо от тия пари. Дъщерята последвала примера на баща си за правда и святост.

След 17 години Мария, или Поли, както са я наричали, била дадена да изучи изкуството на домакинята. Явно този вид работа е била унизителна за нея. След месец, въпреки всички домашни и фамилни ограничения, избягала от родния си град и отишла в Брадфорд, за да търси щастие и слава. Господ опазил слугинята Си от злото. След като намерила подслон в един дом в Брадфорд, един непознат й казал: “Госпожице Фатерстоун, не е добре да живеете в този дом, тъй като той има лоша слава. Зная едно по-добро жилище за вас” - и я завел в едно уважавано семейство. Една вечер, когато се намирала в центъра на града, взела участие в събрание, което било съпроводено от тромпети и барабани. Армията на спасението е била нещо съвсем ново за онова време. Поли следяла с интерес хората наоколо. След края му, всички марширували по улиците на Брадфорд. Тя си помислила: “Къде ли се събират тия хора?” От дома, в който живеела, знаела, че там, където се събират тия люде, не е добре. Въпреки това била любопитна. Оглеждайки се наляво и надясно, за да не бъде забелязана от някой познат, отишла на това “страшно място”.

Събранието започнало. Интересът й растял, слушайки чистите песни и живите свиде-телства на новоповярвалите. Една евангелистка проповядвала Христа с голяма сила. Момиче-то от галерията копнеело да се запознае с Господа, да бъде умито в Неговата кръв и освободе-но от греховете. При покана грешниците, търсещи Христа, да преминат напред, Поли минала от галерията към скамейката на покаянието. Първо помолила Господ да опрости греховете й. По-късно свидетелстващата евангелистка коленичила до нея и й помогнала да приеме спаси-телната вяра в Господа Исуса Христа. След като в сърцето си била убедена, че греховете й са простени, Поли скочила и извикала: “Алилуя, свърши се!”

Вайглесворт бил по това време младеж и също бил там. Той видял момичето и чул как се моли и вика: “Алилуя”. По-късно той казва: “Като че ли Божието вдъхновение и помазание почиваше още в началото върху й.” Тя била хубава девойка и когато той погледнал обикнове-ното й облекло, хубавата шапка, я намерил много мила. Скоро след това започнало помежду им сърдечно приятелство. Новоповярвалата била особено старателна и скоро навлязла бързо в духовния живот. Чрез връзката си с офицера от Армията на спасението, тя скоро се запознала и с генерал Боот, който й позволил да работи в Армията без да притежава обичайното за тази цел образование.

Спасението на души имало особено привлекателна сила за Вайглесворт. Той се отдал с цяло сърце на това дело, в което намерил радост да изрази неугасимата си любов към Бога.

Скоро офицерите от Армията на спасението разбрали, че между тях става “нещо”. В Армията било противно на правилата офицер да се свързва с обикновен войник. За такъв се считал Вайглесворт, макар че той в действителност дори не бил член на Армията на спасението. Един ден при Поли дошъл майор от Армията и я попитал дали би желала да отиде с него в новата дейност. Тя се съгласила и след няколко часа били в Шотландия.

В първите дни от престоя им, публиката била особено щедра по отношение хвърлянето на развалени яйца и развален зеленчук. Момичетата от Армията трябвало да бъдат смели и устойчиви. Един ден Поли получила синина под окото от някакъв хвърлен портокал. Това обаче не я трогнало. Тя притежавала мил глас и продължавала да пее по улицата. Някои врати и прозорци се отваряли, за да чуят песните и свидетелствата на тези безстрашни млади хора. Дейнстта им не била напразна. Бог ги благословил чудно.

По време на престоя си в Лайт, Поли се грижела за една новоповярвала, живееща на шестия етаж в жилищен блок. Мъжът й се отнасял с нея като с животно, забранявал й да посещава събранията. Един ден той се върнал от работа и намерил Поли и жена си в молитва. Веднага я заплашил, че ако не престане с молитвите си, ще бъде насилствено изхвърлена навън. И понеже тя продължавала да се моли, той я взел на ръце и я занесъл до стълбището. При всяка стълба надолу тя викала: “Господи, спаси тая душа!” Мъжът лудо проклинал от яд, защото тя се радвала и го молела за милост. На последното стъпало обаче, заедно коленичили и то се превърнало в “скамейката на покаянието”.

Точно там тя го завела към Голготското Агне, чиято кръв очиства всеки от грях.

Един ден Поли била обвинена от висшестоящите офицери, че проявява интерес към един от тамошните войници от Армията на спасението. След като не дала отговор на зададе-ните въпроси, била призвана за съвместна молитва. Сега трябвало да се моли и тя го сторила по следния начин: “Господи, Ти знаеш какво мислят тия човеци, а именно, че съм проявявала интерес към шотландец. Господи, Ти знаеш, че това не е така. Ти знаеш, че не възнамерявам да се женя за шотландец.” След като свършила, всички вече били готови да приключат с раз-прата. Поли знаела обаче, че в Брадфорд има един млад човек, когото тя вътрешно обича.

Скоро след това се върнала в Брадфорд и се отдалечила от Армията на спасението. Привързала се към едно общество, начело на което стояла духовно силна жена.

Въпреки това, Поли останала верен приятел на Армията на спасението.

Поли се омъжва за Вайглесворт на 22 години. Тогава той бил на 23 години. За живота им през следващите години Вайглесворт казва следното: “Тя беше огромна помощ в духов-ния ми живот. Тя беше винаги задвижващ елемент към свят живот. Тя забеляза незнанието ми и започна да ме учи да чета и пиша. Тя не се задоволяваше само с това да пиша и чета без-упречно. Тя беше човек, който печелеше души. Работех като водопроводчик и й давах сме-лост да продължи да евангелизира. Особено жалко ми беше за ония части на Брадфорд, къде-то нямаше църкви. Ние започнахме нашата дейност в една малка сграда, която наех под наем. За децата си се молехме още преди да бъдат родени, защото желаехме да принадлежат на Господа. След раждането им се стараех да ги вземаме от малки в събранията. Аз се грижех за тях, докато жена ми проповядваше. Аз не бях проповедник, но винаги бях на скамейката на покайващите се и поучавах душите, търсещи Исуса. Задачата на жена ми беше да хвърля мрежата, а моята беше да я изтегля на брега. Второто е също толкова важно, както първото.”

Разбира се ние сме чели биографии, чиито създатели са балсамирали героите си с много мед. В Соломоновите притчи четем: “Намерил ли си мед? Яж само колкото ти е нужно.” (Пр. 25:16). В края на краищата, от такива описания човек се отвращава и слага книгата настрана, без да я дочете докрай. С тази книга ние ще се постараем да не ви предложим толкова много “мед”, защото този, за когото пишем, е точно толкова човек, колкото всеки от нас.

В една от годините над Брадфорд паднала истинска зима. Водопроводчици се търсели навсякъде. Дори 2 години след случилото се, е имало много ремонтни работи по тръбопрово-ди, повредени от бурята. Вайглесворт и двамата му помощници работели от сутрин до вечер.

В дните на прекомерната работа и на растящо благосъстояние, той все по-рядко посещавал събранията. Сърцето му започнало да изстива за Бога. Колкото обаче то изстивало, толкова повече горяла за Бога жена му. Ревността й да евангелизира и жаждата й за молитвен живот не намалявали. Спокойният, постоянен християнски живот и свидетелствата се противопоставяли на хладината му и това дразнело Вайглесворт. Една вечер се стигнало до развръзката. Тя се прибирала малко по-късно отколкото било обичайно за след събрание, но щом влязла в къщи, той направил гневна забележка: “Аз съм господарят на този дом и не ти позволявам да се прибираш толкова късно, колкото тази вечер.” Поли отговорила спокойно: “Зная, че си мъжът ми, но господарят ми е Христос!” Това го ядосало толкова, че я изхвърлил през външната врата. Той обаче забравил да затвори вратата от вътрешната страна. Поли заобиколила къщата и усмихвайки се влязла отново. Засмяла се така, че и той се усмихнал.

Така завършила тази история. Ако някои мъже изоставят духовния си живот на заден план, тогава жените им са тъжни през целия ден, даже са ядосани. Това не било валидно за Поли Вайглесворт. Тя била с радост в сърцето, защото горяла в любовта си към Господа, приготвяла храната в определено време, изпълнена била с хумор и щастие. Така тя успяла да спечели отново мъжа си за Господа, да го върне към първата му любов и ревност.

През месеците на духовната му непостоянност Поли не загубва верността си към Бога. Твърдостта й, дадена от Господа помогнала да предпази от разрушаване духовния им кораб.

Името на Поли Вайглесворт като човек, печелещ души се носело навсякъде. Често била изпращана да оправя различни дела. Тя евангелизирала там, където другите нямали какво да кажат. В женските събрания била любим говорител. Точно толкова желана е била и в Библейските мъжки събрания. Неуморно и с ревност се справяла буквално с всички духовни дейности. Към всичко това се прибавяла и грижата за домакинството. Двамата били особено гостоприемни. Тя никога не се оплаквала, когато той водел някого за обяд, или покани някого да остане няколко дни да гостува. По време на конференции те имали доста гости у дома си, но никога не е мърморила. Вайглесворт трябвало веднъж в седмицата да пътува до Лийдс.

В този град той намерил едно събрание, в което се прокрамирало “Божието изцеление”. Там мощно се чувствало присъствието на Бога. Милостта Божия изцерявала болните. Той търсел болни от Брадфорд, плащал им билета до Лийдс, където вярващите се молели за тяхното изцерение. Първоначално той не споделял нищо, защото бил сигурен, че повечето хора по онова време считали изцерението на Бога за фанатизъм. Скоро обаче Поли научила какво прави мъжът й и един ден го придружила. Там се молили за нея и молитвата с вяра я изцерила. От този час нататък тя била убедена в истината за Божието изцерение.

Работата в Брадфорд растяла. Тя трябвало да наема все по-големи зали, докато най-после се настанила в една голяма сграда на ул. “Бауланд”. Тук Поли поставила огромен плакат с надпис на словото: “Аз съм Господ, който изцерява”. Той стоял на стената зад амвона и можел да бъде видян от всекиго. С течение на годините мнозина се убедили, че чрез тези слова са били изцерени. За тази мисия дошъл един брат, когото Бог използвал в служението за изцерение. След една неделна служба, следобяд той бил поканен от Вайгелсворт на чаша чай. По време на обикновения обяд, госпожа Вайгелсворт попитала пастора: “Какво ще мислите за човек, който проповядва на другите за изцеление, а самият той взема всеки ден лекарства?” Той отговорил: “Бих казал, че такъв човек няма пълно доверие на Бога.” След обяда Вайглесворт казал на този брат: “Когато жена ми говори за човека, който проповядва на другите изцерение, а самият той е зависим от лекарствата, имаше предвид мен. От детство страдам от хемороиди и считах за необходимо всеки ден да вземам очистителна сол. Смятах, че това е безболезнено, естествено средство. В противен случай получавах всекидневни кръвотечения. Това можеше да доведе до инфекция. Ако ми вярваш, бих желал да прекратя със солта и да уповавам на Бога за тази болест. С годините тялото ми се пригоди с дозите сол и ако не взема, мога да устоя до сряда. Желаеш ли да стоиш заедно с мен във вяра за тази моя болка?” Братът се съгласил. От тази неделя Вайглесворт не вземал никаква сол. Кризата дошла в сряда. За известно време той отишъл в банята.

Там, съобразно Яков 5 гл. се помазал с масло. “Господ подейства.” - така го чухме да свидетелсва сред обществеността. Той не бил човек с болни нрави и говорел свободно, когато ставало дума за съвсем естествени неща. “От този ден моите вътрешности заработиха както при бебетата. Бог ме изцери цялостно. От този ден всичко функционираше естествено, без да са необходими някакви средства. Аз изпитах милостта Божия.” Поли Вайглесворт обичала съпруга си достатъчно, за да го кори, когато върши нередности. Това се случвало често.

Повечето мъже не понасят каквато и да е критика от страна на жените си, но Вайглесворт поемал укорите й с усмивка. Той приел становището на Давид, казано в Псалм 141:5 “Нека ме удари праведният, това ще ми бъде благост, нека ме изобличава, това ще бъде мир на главата ми.” При все, че не дарявал особено внимание на забележките й, няма съмнение, че тези предупреждения са влияли върху оформянето на характера му.

Огромна част от работата на Вайглесворт била свързана с гостилничарите. Често ремонтирал помпи, нагнетяващи бира от избите към заведенията. Това отвращавало Поли, която всекидневно водела счетоводството. Тя знаела, че работниците получавали безплатно бира, а това имало погубващо влияние. Благодарение на забележките си, тя успяла да му повлияе и след известно време нейният мъж заедно с работниците, се съгласил да не изпълнява никаква работа за гостилничарите. Всичко това довело до огромни финансови загуби, но той се придържал здраво към приетото решение.

В Псалм 127 четем: “Децата са дар Божи”. Господ им подарил пет деца - едно момиче и четири момчета. През 1915 г. Господ прибрал един от синовете им. Вайглесворт тъжал много дълго за него.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница