Апостолите на свободата



страница1/3
Дата28.08.2017
Размер0.57 Mb.
  1   2   3
Предговор,

осъвременяване на правописа

и бележки

ст. н. с. МИЛЕН КУМАНОВ


Милен Куманов, предговор и бележки,

c/o Jusautor, Sofia

САВА


КЪРШОВСКИ

АПОСТОЛИТЕ

НА

СВОБОДАТА

В ЕЛЕНА

Издателство на БЗНС

София, 1987
Това юбилейно фототипно издание,

посветено на 150-годишнината

от рождението на Васил Левски,

Издателството на БЗНС

осъществи с любезното съдействие

на Народната библиотека “Иван Вазов”

в Пловдив
ПРЕДГОВОР
Интересът към живота и революционното дело на Васил Левски датира още в периода до Освобождението на България от османско иго. Достатъчно е да припомним изказванията, които по различен повод правят за него Христо Ботев и Любен Каравелов в своите писма, статии и пр., и още, че Иван Драсов се е готвил дори да пише книга. Първите биографии за Апостола обаче се появяват след извоюването на националната ни независимост – през 1882 г. – от Георги Я. Кирков1, следващата година – от ненадминатия летописец на Априлското въстание – Захари Стоянов2, през 1895 г. – от друг виден участник в националнооосвободителните борби на българския народ – Стоян Заимов3.

Потокът от биографични очерци и други изследвания продължава в значително по-голяма степен и от началото на настоящото столетие насам, но тяхното проследяване излиза вън от задачата, която сме си поставили.

Напоследък стана известно, че преди да видят бял свят посочените по-горе три биографии, малко по-рано Сава поп Христов Кършовски е публикувал също своя труд за Апостола. На този факт пръв обърна внимание известният наш библиограф Петър Чолов, който посочи, че това по същество е първата книга за Васил Левски4. Това именно обстоятелство предизвика нашето внимание както към личността на този автор, така и към неговия труд.

От публикувани преди повече от седем десетилетия кратки биографични бележки в едно забравено днес списание узнаваме, че той е роден през 1847 год. в гр. Елена, в борческо семейство. Баща му бил свещеник, който взел дейно участие в борбата за извоюване на независима българска църква. Двамата му по-големи братя – Иван и Кръстьо (Кънчо), се включили в националноосвободителното движение на българския народ още в началото на 60-те години на миналия век. Иван участвувал в Първата и Втората легия в Белград, а заедно с Кънчо били и четници в четата на легендарния войвода Панайот Хитов, която през 1867 г. преминава Дунава и в продължение на повече от месец броди из Стара планина. По-малкият му брат Йордан участвува в четата на Христо Ботев, стъпила в поробените български земи през бунтовната 1876 г. На революционната традиция не изменил и най-малкият му брат – Антон. Той се сражавал в редовете на българската войска по време на Сръбско-българската война от 1885 г.

Сава Кършовски също не останал безучастен към националноосвободителните въжделения на своя род. Макар и още невръстен юноша, той установил контакти с по-будни младежи от родния му град, което предизвикало подозрението на местните османски власти, че и “неговият косъм не е чист”, че и той ще тръгне по пътя на своите по-големи братя. За да избегне надвисналата опасност над живота си, той бил принуден да напусне Елена и да търси спасение във Влашко. Тук попаднал в средата на революционната емиграция и окончателно затвърдил своите убеждения за борба против чуждестранното иго на поробения си народ. Особено силно влияние за оформянето на неговите възгледи оказал Васил Левски, с когото той се запознал, благодарение на личното познанство на своите по-големи братя с Апостола. По тези причини, след като през 1869 г. се завърнал отново в Елена, Сава Кършовски не преустановил своята дейност. В началото на 70-те години на миналия век той основал революционен комитет, на който станал и председател. Комитетът развил немалка дейност за събиране на пари и оръжие за предстоящата реловюционна борба. Преждевременната гибел на Апостола оказала твърде силно влияние върху неговата по-нататъшна съдба. Както в другите краища на страната, така и тук секнала дейността на еленските поборници. Няколко години по-късно, когато апостолите на Гюргевския революционен комитет започнали да бродят из българските земи, в подготовката на новото въстание се включил и Сава Кършовски. Доживял да види свободно своето Отечество, той отдал силите си за неговото изграждане. Отначало бил съдия и касиер, а след това в продължение на много години – адвокат. Успоредно с тази си професия се занимавал и с журналистическа и публицистична дейност5.

Непосредствен свидетел и участник в националнооосвободителните борби на българския народ, Сава Кършовски се заловил за перото да разкаже не толкова за своята дейност, колкото да осветли един малко познат епизод от апостолската дейност на Васил Левски. Така у него се ражда идеята да сподели личните си спомени от посещението на Апостола в родния му град, станало в началото на 70-те години на миналия век. Трудът му има стойност не само като първа книга, издадена за Васил Левски след Освобождението на страната от османско иго, но и като една светла страничка от революционните борби на еленчани през посоченото време.

Първото издание на книгата се появява през 1880 г. Изглежда, че то е излязло в твърде ограничен тираж, тъй като бързо е изчезнало от книжния пазар. На този извод ни навежда фактът, че видният наш учен и библиограф – академик Александър Теодоров-Балан, който пръв регистрира тази книга в своя “Книгопис”, не я е видял лично6.

Въпреки положените от Петър Чолов, а така също и от нас продължителни усилия, от това издание на книгата на Сава Кършовски не можа да бъде намерен нито един екземпляр. За щастие в началото на настоящия век тя се появява в ново, второ издание, но под друго заглавие: “Апостолите на свободата в Елена”7. Обстоятелството, че в това издание не е споменато името на нейния автор, е довело до заблуждение библиографите при регистрирането й. Като се започне от акад. Ал. Теодоров-Балан и Любомир Дойчев8 и се стигне до репертоара “Български книги”9, издаден неотдавна от колектив на Народната библиотека “Кирил и Методий”, всички смятат, че тази книга е написана от Панайот С. Кършовски. Срещу тези твърдения, неподкрепени от никакви аргументи, съществуват сериозни факти, които не могат да бъдат отминати без внимание. Първо – новото издание на книгата се появява във време, когато е жив самият Сава Кършовски. Той е следял всичко, което се пише за родния му град, и е реагирал своевременно на всички опити да се представи в изопачена светлина едно или друго събитие от неговите революционни борби. Следователно той не би могъл да пропусне един такъв очевиден факт – неговата книга да бъде приписана като творение на друг автор, па макар и негов син. Второ – Панайот С. Кършовски, комуто пък се приписва авторството на това съчинение, навсякъде, където го споменава в други свои работи, никъде не го сочи като свое творение, а винаги е подчертавал само името на Павел Тодоров10. Но последният е само издател, но не и автор на тази книга. В това не само Панайот С. Кършовски, но и нашите библиографи са единодушни. И още един факт – същият в “Еленска защита”, публикува в края на 1939 и началото на 1940 г. продължение на спомените на своя баща, в които се проследява дейността на местния революционен комитет в Елена, основан и действувал след посещението на града от Васил Левски11.

Академик Ал. Теодоров-Балан е допуснал и друга една грешка – отбелязвайки правилно “Апостолите на свободата в Елена” като второ издание, той е посочил за първо не изданието на тази книга от 1880 г., а публикацията й, която се появява в сп. “Българка”, издавано от Алис и Панайот С. Кършовски в края на миналия и началото на настоящия век. Маститият учен не е забелязал, че отпечатването на книгата в това списание е станало не през 1899 г., както сочи той, а в края на 1902 г. и началото на 1903 г., когато второто й издание като отделна книга е било вече налице12.

От своя страна, Любомир Дойчев в своя труд е ползувал само публикацията на творбата на Сава Кършовски по изданието й в сп. “Българка”, без да е имал предвид нейното издание като отделна книга в 1902 г.13

Кои са причините, наложили повторното издаване на книгата на Сава Кършовски? На първо място, естествено е да се предположи като такова основание нейното изчерпване още в първите години след излизането й. Но това е, така да се каже, формалният повод. Другият, действителният, е изтъкнат от самия автор в края на тази книга – че след нейната поява излизат съчинения от други автори, които предавали в невярна светлина фактите както за самото посещение на Апостола в Елена, така и за отношението на еленчани към него14. Отстраняването на тези неясноти е несъмнена заслуга на Сава Кършовски. В същото време не може да не се отбележи, че изправяйки тези грешки, той на свой ред е допуснал някои неточности. Те обаче ни най-малко не намаляват стойността на неговата книга.

Второто издание на труда на Сава Кършовски е също вече библиографска рядкост. Единствен екземпляр от него открихме в Народната библиотека “Иван Вазов” – Пловдив. За да не го достигне участта на първото издание, позволяваме си да го предложим на вниманието не само на историците-специалисти, но и на по-широкия кръг читателска аудитория, която проявява днес така силно интерес към всичко, което е писано и продължава да се пише за Апостола.

Използваме случая да изкажем голямата си благодарност и към ръководството на Народната библиотека “Иван Вазов” – Пловдив, за предоставената ни възможност да публикуване това издание.
Март, 1987 г. Милен Куманов

Апостолите на свободата

в Елена


Беше 9 юни 1871 година15, един от редките жежки и задушливи летни дни. Небето беше прекрасно синьо и никакво облаче не се забелязваше по него, а дневният цар Слънцето разстилаше изнурителна задуха и в най-сенчестите места. С една дума беше истинска жега с атмосфера гореща и задушлива. В този ден два хранени коня, носейки двама пътници, бързо под такт вървяха по стръмния балкански път, който води от Котел за Елена. Единият от пътниците беше със среден ръст, широки плещи, валчесто лице, сиво-синкави-соколови очи, руса коса и малки руси мустачки, а другият – извънредно красив момък със среден ръст, черни и големи очи, черна коса, черни и дълги брада и мустаки. И двамата бяха облечени в немски дрехи, а обути в ботуши със завърнати капаци. Те, въпреки задушливата атмосфера, изглеждаха бодри, бързо караха конете си и живо се разговаряха. Кои баха, прочее, тези пътници, загде и по каква работа пътуваха те в този горещ летен ден, читателят много лесно ще си отгадае, като узнае, че това бяха неустрашимите апостоли на свободата, отличните и неподражаеми революционери: Дяконът Васил Иванов Левски и Ангел Кънчев16.

Надвечер, когато жегата намаля и приятен, тих и прохладен ветрец повея, когато прекрасната вечер завършваше жежкия ден, когато песните на птичките, крясъкът на щурците, шумът на тревите, мелодиите на този концерт от неопределен хор, които със свършека на деня се възвишаваха към небето, когато последните лъчи на захождащото слънце озаряваха и се сбогуваха с кубетата на църквите и високите сгради на градеца Елена и околните му близки и далечни баири, и се отразяваха като пожар по стъклата на прозорците, и когато всичките еленски чорбаджии и първенци по обикновеному се бяха събрали и насядали в и пред кафенето на Матея Йорданов Момчилов, направено по турски стил и вкус с шадраван в средата, под хана на същия, който се намираше в центъра на градеца на Горния мегдан, да си пият ракийцата, кафенцето и наргилето и да разискват дневната политика, която черпеха от вестниците: “Зорница”17, “Турция”18, “Македония”19, “Право”20, “Дунав”21, “Едерне”22 и пр., тогава нашите пътници спряха конете си пред кафенето и многолюбезният ханджия дядо Матей ги пресрещна.



  • Добър вечер – проговориха те.

  • Добър вечер и добре дошли – отговориха ханджията и насядалите пред кафенето борбаджии.

  • Де има хан, за да пренощуваме? – запитал Левски ханджията.

  • В нашия хан ще пренощувате – казал дядо Матей и ги поканил да слязат.

  • Преди да слезем – възразил Левски, - кажете ни предварително имате ли сено за конете ни?

  • Сенцето свършихме – отговорил ханджията, - но сламица дал господ.

  • Нашите коне, дядо, сламица не ядат – проговорил Левски и най-любезно замолил да им кажат де биха намерили друг хан. Тогава Йорданчо Х. Н. Бакалов ефенди23 им казал да отидат в хана на дядо Лазар Стойчевчето, посочил им хана и ги запитал отгде идат и по каква работа подят.

  • Джелепчии24 сме, събираме соватска стока25 и идем откъм Котел и Жеравна – отговорил хладнокръвно Левски на Йорданча ефенди, когото добре познал, взели сбогом и продължили пътя си.

Любопитството на еленските чорбаджии да узнаят нещо повече от туй, що знаеха за пристигналите вече гости, беше голямо и те всячески се стараеха да го удовлетворят, най-вече защото им бяха непознати. Но когато дойдоха при тях Пенчо Х. Н. Бакалов и Петко Иванчов Трявналията и им съобщиха, че при конака срещнали двама чужденци на хубави коне, които не изглеждали на добри хора, тяхното любопитство се удвоило и те ведно с мюдюрина26, който до това време хладнокръвно ги слушал и си сърбал горчивото афе, решиха след вечеря всички чорбаджии да се съберат в конака, дето да привикат гостите, да им прегледат пътническите тескерета и ги разпитат подробно кои са, отгде са, по каква работа ходят, отгде идват и загде отиват.

Левски и Кънчев, по указанието на Йорданчо ефенди, минаха край конака, преминаха каменния мост и навлязоха в Еловската махала27, дето не с голяма мъчнотия намериха хана на дядо Лазар и спряха пред портите му. Симпатичният старец бащински ги прегърна и присрещна. След обикновените поздрави те запитаха дядото има ли сено за конете.



  • Дал господ, синко – отговорил старецът, - и сенце, и сламица за добичетата, пък и нещичко за хапване и сръбване за вас.

След този отговор те слязоха от конете, снеха дисагите си, момчетата поеха конете да ги разведат, а те влязоха в стаята, която им се определи за пренощуване, за да си поотпочинат, додето им се приготви нещо за вечеря.

Настана вечер, тиха и приятна. Сводът небесен се покри с милиони светли и трептящи звездици, а градецът почиваше в гробна тишина, която само от време на време нарушаваше подухването на прохладния ветрец или лаят на кучетата. Всичко живо отдавна почиваше в недрата на Морфея. След вечеря на нашите пътници им се искаше да излязат из градеца, да се поразходят и да го поразгледат, както и да се срещнат със Сава п. Хр. Кършовски, единствения им познат человек в този градец, но отрудени и уморени от пътуването, те предпочетоха да си легнат. След малко гробната тишина, която отдавна царуваше в целия градец, внезапно се наруши от лая на кучетата и человечески тропот, който постоянно се приближаваше и усилваше, докато най-после се спря пред портите на хана. Силното изтропване на вратата на хана разбуди всички в хана и около него.



  • Кой хлопа? – се обадил дядо Лазар.

  • Аз съм, Сали чауш28 – отговорил чаушът, - отвори вратата.

Дядо Лазар, смутен от тази ненадейна и неочаквана нощна визита на полицейския чиновник, се поколебал да отвори или не, но най-сетне отворил вратата и останал учуден, когато видял, че Сали чауш бил придружен от 5 заптии и от високия, начумерен и със сключени вежди българин Петко Иванчов Трявналията с тояга в ръка.

  • Заповядайте, влезте – умилно проговорил дядо Лазар. – Какво обичате?

  • Благодарим – отговорил Сали чауш, - ний няма да влезем, но тук ли са търговците, които тази вечер са пристигнали откъм Жеравна и Котел?

  • Да, но те са си легнали в стаята.

  • Чок селям29 от мюдюрина и чорбаджиите, те са събрани в конака и ни изпратиха да ги поздравим и поканим да дойдат, за да им прегледат пътните тескерета30.

  • Добре – проговорил старецът и бързо отлетял към стаята на гостите, които събудил и уведомил за случилото се.

  • Издадени сме – казал Кънчев на румънски.

  • Прегледай “Св. Никола” и “Св. Илия”31, па се не бой – отговорил Левски на същия език, та ако и от тази примка се избавим, едва ли другаде ще ни хванат.

След като с най-голямо хладнокръвие и спокойствие се облякоха и приготвиха, излязоха пред заптиите и с още по-голямо спокойствие и хладнокръвие изслушаха поканата на Сали чауш и Трявналията, и се упътиха за конака, придружени от цялата свита. Хиляди мисли и предположения минаха през гавите на апостолите; на тях им бе необяснимо тъй неочакваното и ненадейно повикване в конака и по това време; те съзираха някакво предателство и душата им се препълваше от негодувание и тъга пред мисълта, че тяхното предателство се извършва в чисто българския градец и от свои братя, за свободата на които те катадневно се скитат немили и недраги из поробеното ни отечество и жертвуват всичко, даже и живота си. Тъй обхванати от такива мисли, те не усетиха как се намериха в коридора на конака. Те се спряха за минутка и тъкмо когато очакваха да бъдат хванати и хвърлени в затвора от варварската султанова полиция и когато си проектираха как да се борят и живи да не се предадат в ръцете им, най-учтиво бяха поканени да влязат в канцеларията на мюдюрина, която беше наредена по турски стил и вкус. Освен мюдюрина Халил ефенди и писаря му Абдула ефенди от Дряново32, надявали бяха по канапетата и следните еленски чорбаджии: Йорданчо Х. Н. Бакалов ефенди, братята му Пенчо и Иванчо Х. Н. Бакалов, Хаджи Христо Михайловски, Хаджи Петко Х. Тодоров, Михал Хаджи Стоянов Михайловски, Иван Х. Тодоров, Х. Михал Момчилов, Иван Х. Икономов, Илия Ст. Бобчев, Янаки П. Горбанов и Иван Х. Савов. Щом Левски и Кънчев влязоха в залата, с най-голямо хладнокръвие и спокойствие изгледаха присъствуващите и най-любезно ги поздравиха с “акшамлар хаир осун ефендилер”33.

  • Аллах рази-олсун – отговорили всички, а мюдюринът добавил: - Буюрин, отурунус чорбаджилар34.

Левски и Кънчев седнали на канапето близо до вратата.

  • Господа – проговорил мюдюринът, - имаме заповед от търновския мютесарифин35 да преглеждаме пътните тескерета на всички непознати пътници, които преминават през градеца ни. Повикахме ви, прочее, да прегледаме пътните ви тескерета. Имате ли такива, отгде идете, по каква работа ходите и загде отивате?

  • Да, ефенди, отговорили те, като извадили с най-голямо хладнокръвие и спокойствие из джобовете си редовните си пътнически тескерета, издадени от собствената тескераджийница на Васил Левски или от тази на Зографина Георги Данчев36 от гр. Чирпан и доста учиво ги подали на мюдюрина, като продължили: - Ний сме джелепчии, търгуваме със соватска стока, идем откъм Жеравна и Котел и отиваме към Трявна, Дряново, Габрово и пр.

Мюдюринът поел тескеретата, разтворил да ги разгледа и веднага му се притекли на помощ Йордан ефенди и Илия Ст. Бобчев, които старателно прегледали тескеретата и лицата на търговците. След щателно преглеждане намерили тескеретата за редовни и ги върнали на притежателите им с хиляди извинения за безпокойствието, което им причинили.

  • Вие знаете – проговорил мюдюринът, - че в царщината ни са се появили някои нехранимайковци, които кръстосват из страната, лъжат и бунтуват мирната рая против падишаха. За да се хванат и ограничат тези лоши хора, дадена ни е строга заповед да преглеждаме тескеретата на всички проходящи през градеца ни. Скърбим, че сме принудени в повечето случаи да безпокоим и честните и мирните хора, както е случаят и с вас.

  • Няма нищо – добавил Левски, - вие изпълнявате заповедта, а ние, като мирни хора и честни търговци, длъжни сме да се подчиняваме на правителствените разпореждания.

  • Евет, чорбаджилар37 – продължил мюдюринът, - но не всички поданици на падишаха мислят като вас.

  • Всички, освен хаирсъзите38 – се обадил един дебел чорбаджия.

  • И освен комитите – допълнил мюдюринът.

  • Комити няма – възразил друг чорбаджия, - но има чапкъни.

  • Има, чорбаджи – продължил мюдюринът, - има между тях и един кешиш Дервиш-Оглу Аслан39 – Васил Иванов Левски. Той трябва да е баш комита, защото царското правителство дава голяма награда на този, който го хване или убие.

  • Те са хаирсъзи, чапкъни, царски душмани и заслужават наказание – заговорили почти едновременно всички чорбаджии, като всячески се надпреварвали да представят комитите за най-низки и развалени хора.

  • Свят широк – казал Ангел Кънчев, - хора много – и добри, и зли.

Левски и Кънчев се спогледаха и с голямо спокойствие изслушаха започнатия между мюдюрина и чорбаджиите разговор.

След това се завел разговор по търговията, разговор, който никак не се нравеше на нашите търговци не само защото не се интересуваха от търговията, но и защото се бояха да не би да се затруднят в някои отговори и се хванат, та ето защо те всячески се стараеха да отвличат вниманието на чорбаджиите, само и само да се избавят от въпросите им, и ето защо те гледаха колкото се може по-скоро да се видят свободни на улицата.



  • Е, да ходим – проговорил Левски на Кънчев, - за да не безпокоим повече...

  • Не, почакайте – го прекъсна мюдюринът, - ще пиете кафе. Сали чауш, чабук ики кафе гитирин чорбаджилар40.

Заповедта бе дадена, нямаше какво да се прави, апостолите останаха и очаквайки кафето си, те погъделичаха честолюбието на еленските чорбаджии, като похвалиха околността на Елена, градеца и жителите му като най-събудени, мирни и трудолюбиви. Тяхното мнение се подкрепи от мюдюрина и те с ентусиазъм започнаха да разказват историята на Елена и пр.

Този разговор още по-малко интересуваше нашите пътници, но при все това те бяха доволни и това задоволство се забелязваше по лицата им, защото се освободиха от разните въпроси, които по-рано им се задаваха. Те предпочитаха да запитват за разни работи, които забелязваха, че интересуват чорбаджиите и внимателно да слушат отговорите им, отколкото да им отговарят на запитванията.

Най-после полицейският служител им поднесе горчивото кафе, те набързо го изпиха, взеха сбогом и най-учтиво се разделиха с мюдюрина и чорбаджиите и се упътиха за хана, предоволни както от направената ненадейна визита на царските хора, тъй и за избавлението им от тях. До хана ги придружиха Сали чауш с още един заптия. Времето бе доста напреднало. Те влязоха в стаята, съблякоха се и си легнаха със сърца, препълнени от радост и тъга; от радост – за щастливото им избавление от полицейската власт, и от тъга – за непристойното, лакейническо и подлизурско поведение на еленските чорбаджии, турски подлизурки и народни изедници.

Нощта превали. Сутринният приятен, свеж и с очарователен дър въздух покри малкия градец. Дневната светлина започна да се смесва с нощната тъмнина и последната неусетно начена да изчезва. Зазори се. На изток част от небето се осветли, а звездите, що го украсяваха, трептейки, започнаха с приближаването на деня да бледнеят и да се губат, тогаз, когато на запад нощта още простираше в небесата едно вало, обсипано със сапфири – блестящи звездички, които светлината като че ли съживяваше, за да се съпоставят на зората, но тяхното съпоставяне бе напразно. Целият изток пламна и се украси с различни цветове, картина, която и най-изкусната ръка на най-талантливия живописец не би била в състояние да я нарисува. Природта предизвести пробуждането на земята с хилядите гласове на разните животинки; един тих, приятен и прохладен ветрец подуваше от време на време, раздвижваше листенцата на дърветата, които тихичко шумолеха, и разнасяше приятния аромат на току-що цъфналите цветенца. Триумфът на зората бе много бърз. Небето бе ясно и само тук-там се забелязваха няколко малки червеникави облачета, които летяха с чудна бързина.

Такова бе утрото на 10 юни41 същата година. Нашите гости станаха преди сипването на зората и приготвяйки се да посетят дома на Сава п. Хр. Кършовски, приятно се любуваха на прекрасното утро, като си проектираха плана на работата, която им предстоеше в този ден да извършат по учредяването на комитета. Дървените клепала на църквите заклепаха; те призоваваха православните и набожни християни на молитва. Всичко живо се раздвижи из малкия градец. Птичките, подскачайки от клонче на клонче по овощните дървета, които изобилстват из обширните дворове и градини, весело и приятно запяха. Когато Левски и Кънчев бяха готови и тръгнаха да излязат из градеца, пресрещна ги на двора добродушният и любезен старец дядо Лазар.


  • Добро утро, момчета – проговори им той, - какво сте подранили, да не мислите да пътувате по хладината?

  • Дал бог добро – му отговориха те, - подранихме, дядо, защото имаме малко работа, ще гледаме да я свършим раничко, та и раничко да си тръгнем.

  • Защо ви викаха снощи в конака – с любопитство за пита същият – тези гаджали?

  • За да ни прегледат тескеретата – отговори Левски.

  • Сега не искате ли да се посръбнете и похапнете нещичко?

  • Не, дядо, защото бързаме.

  • Хубаво, синко.

Преди те да се разделят с дядо Лазар, Левски го запита:

  • Дядо, познаваш ли г-н Сава Кършовски?

  • Сава поп Христов ли?

  • Да, дядо.

  • Познавам го, синко, как да не го познавам.

  • Тук ли е?

  • Домашните му са на касабата*, но струва ми се, че той е тука, ако не се лъжа, вчера го виждах.

  • Де му е къщата?

  • Къщата му е близо до конака. Вий знаете где е конакът, като минете каменния мост и вървите право нагоре край него, вий ще отидете на един кръстопът. Там на кьошето ще видите един фенер, а срещу него един дюкян; срещу тях на кьошето между уличката и пътя, който води за църквата, голямата къща е неговата.

Тъкмо когато хоризонтът на изток пламна и когато трептенето на златните зари предвещаваше скорошното появяване на слънцето, те се сбогуваха със стареца и тръгнаха по посоката, която той им показа. С бавни стъпки те се движеха по калдаръмените улици на малкия чисто български градец, като го разглеждаха и се разговаряха.

Когато преминаха каменния мост на полупресъхналата рекичка и се намериха близо до конака, срещнаха ги двама конници. Тези конници бяха чорбаджии. Левски и Кънчев при първи поглед ги познаха. Познаха ги и чорбаджиите, които любезно ги поздравиха с “добра среща”.



  • Дал бог добро, чорбаджии – отговориха Левски и Кънчев.

  • Где сте се запътили толкова рано? – ги запита по-сухият и по-високият чорбаджия.

  • Отиваме на черква – отговорил Левски, - хем да се черкуваме, хем да разгледаме черквата, която била много голяма и много красива.

  • Разгледайте и старата черква “Св. Никола” – проговори същият, - която е съградена за 40 дена. Тя се намира в същия двор и е прекрасно изографисана.

  • Непременно ще разгледаме и нея – му отговориха, взеха сбогом, продължиха пътя си и не след дълго време излязоха на кръстопътя.

  • Ето фенера – проговори Кънчев.

  • Ето и дюкяна – добави Левски – тази трябва да е къщата на г. Кършовски.

  • Или тази – възрази Кънчев.

Доближиха дюкяна на поп Никола поп Стоянов. Дюкянът не беше още отворен, но на лавицата му подпрян стоеше дюлгеринът Баю Митката.

  • Добро утро, Байо – проговори Левски.

  • Дал бог добро – отговори учудено Баю Митката, като плахо-плахо загледа лицата им. Той не ги познаваше, за първи път ги виждаше и чудно му бе отгде му знаят името, кои са те и отгде го познават42.

  • Байо, коя е къщата на Сава Кършовски?

  • На кого? – още по-зачудено запита и още по-вдадено се вгледа в лицата им, като всячески се напъваше да си отгадае енигма.

  • На Сава поп Христов Кършовски.

  • Ей тази – показа им вратата и погледна към прозорците, - ей го хи на прозореца.

Левски и Кънчев погледнаха към прозореца, при който Кършовски стоеше и четеше новопристигналата книжка на цариградското повременно списание “Читалище”. Последният, който в тази приятна и тиха утрин бе подранил, като резбре, че тези пътници го търсят, почука им на стъклото и с ръка им махна към вратата, а той се притече да им отвори пътната врата и да ги посрещне.

Апостолите се упътиха към показаната врата, а дюлгеринът Баю умилно ги съпроводи с погледите си. Искаше му се да ги запита кои са, отгде са и отгде го познават; но не се осмели да стори това.



Кършовски отвори пътната врата и най-любезно ги покани да влюзат.

  • Добро утро, бай Кършовски43 – проговори Левски и го хвана за ръката, - живи бяхме пак да се видим.

  • Дал бог добро и добре дошли – отговори Кършовски, вгледа се зачудено в тях и всячески се стараеше да ги познае, но напразно. И действително, предполагал ли бе той, че великият революционер и апостол на свободата би посетил някога чорбаджийския градец Елена и би отишъл в дома му.

  • Е, бай Кършовски, позна ли ме? – запита Левски.

  • Иска ми се да ви позная, ала не мога да дойда на себе си.

  • Е добре, да възлезем горе, там ще видите кои сме ний.

Щом възлязоха и се намериха в стаята, Левски повторно запита Кършовски познал ли го е.

  • Трябва в две-три години или много да съм се променил, или пък да си ме забравил. Припомни си, бай Кършовски, из румънския живот. Букурещ, Гюргево и последното ни отиване като калугер през 1869 година44. Спомняш ли си, че там бе последното ни виждане и че...

  • А бе, Василе, бе, Дяконче, ти ли си – прекъсна го Кършовски, наново се хванаха за ръцете и целунаха, - да те убие майка ти с дървен пищов, много си се променил. Какво търсиш тука, не знаеш ли, че турското правителство те търси навред, че портретът ти се намира в ръцете и на най-последния заптия и че правителството обещава голямо парично възнаграждение на този, който те убие или предаде?

  • Зная, бай Кършовски, зная и снощи в конака мюдюринък ни го каза.

  • Как – зачудено запита Кършовски, - мюдюринът ли ви каза? Нима вие ходихте при него?

  • Да – шеговито проговори Левски, - снощи му бяхме на гости в конака. Там бяха и еленските чорбаджии и първенци. Любезно-любезно си разговорихме, пихме си кафенцето и си отидохме на хана.

Този отговор изненада Кършовски. Той удивено ги изгледа и с най-голямо любопитство и интерес пожела да узнае подробностите както по тази странна визита, тъй и за идването им в Елена и най-любезно ги покани да седнат.

  • Преди да седнем и преди да се разговорим по-надълго и по-нашироко както за снощната ни необикновена визита, тъй и за идването ни в чорбаджийската Елена – проговори Левски, - трябва да те запозная с моя приятел и другар Ангел Кънчев и да те запитам няма ли чужди хора у дома и можем ли свободно, без стеснение и без опаснот да се разговаряме.

  • Да – отговори Кършовски, - няма никой у дома, даже и домашните ми не са тука.

Тогава Левски запита где са: госпожата му Анастасия С. Кършовска, синът му и майка му баба поп Христовица Кършовска, които той познаваше още от Румъния.

  • Жена ми с малкия е на гости у бабалъка ми в Търново – проговори Кършовски, - там бях и аз до оня ден, а майка ми е още в Румъния при братята ми Иван, Кънчо, Йордан и Антон.

След това апостолите на свободата Левски и Кънчев седнаха върху червените миндери, а Кършовски срещу тях върху кревата, който още от нощуването не беше уреден. Те най-подробно разказаха цялата история по тяхното пристигане в Елена: спирането им пред кафенето на дядо Матея Йорданов Момчилов, водения разговор с него и Йорданчо Н. Бакалов, установяването им в хана на дядо Лазар Стойчевчето, нощното им призоваване от мюдюрина и еленските чорбаджии в конака, придружаването им от Петко Иванов Тревненчето, Сали чауш и заптиите, посещението им при мюдюрина и чорбаджиите, водените им разговори, преглеждането на редовните им тескерета, почертването им с кафе, раздялата им, придружаването им до хана от същия чаушин и впечатленията им от тази нощна конашка визита.

След този любопитен разказ Левски пожела да се срещне, запознае и види със зетя на Кършовски Васил Иванов Узунов45, който по едно странно съвпадение на името Васил Иванов и голямата му прилика на Левски, пострада вместо последния през 1870 година.



  • Где е зет ти – с любопитство запита Левски, - който невинно пострада вместо мен, иска ми се да го запозная и да видя дали ми прилича поне?

  • Не е тука – отговори Кършовски, - преди няколко дена заминал за Добруджа по събиране вересии. Тук е само сестра ми Андоничка.

  • Съжалявам, че не ще мога да го видя, но мога ли да видя сестра ти?

  • Как не – отговори Кършовски и се разпореди, за да бъде повикана.

  • Где и как хванаха зетя ти?

  • Миналата година той като книгопродавец отишъл във Враца. Тамкашните турски власти го заподозрели, поискали му пътното тескере и като прочели името му, тогава той се подписваше само Васил Иванов, без фамилното Узунов, предположили, че си ти, арестували го, оковали го, въпреки неговите молби и протести, и го откарали във Видин. След няколко време открили го в Русчук46. Там го подложили на ново разследване и предали на съд.

  • От кого се научи за неговото запиране?

  • От тукашния мюдюрин. Един ден той ме повика в конака и ме запита как се именува зет ми и отгде е родом. Отговорих му, че той се именува Васил Иванов и че е родом от с. Бебрево. “Да не е от Карлово”, повторно ме запита. Не, утвърдително му отговорих. След този отговор той започна да ме съветва да съм кажел самата истина, да не съм криел повече, защото язък ще да бъде и за мене, за младостта ми, за домашните ми и пр. Тези негови думи ме учудиха и заинтересуваха да узная защо той се съмнява в думите ми и защо ме увещава и заплашва. Отговорих му, че говоря самата истина, че нищо не крия и че няма какво да крия. “Да, има какво да криете, прибързано ми възрази той, зет ти бил баш комита, когото царското правителство търси навсякъде, пък ний тука го мислим за най-верния поданик на султана и най-честния търговец. Това вий го знаете, криехте го досега, като се мъчите да го скриете и сега, но това няма да помогне нему, нито вам, защото зет ви е баш комита, бивш кешиш, родом от Карлово, който кръстосвал из царството ни и бунтувал мирната рая против падишаха47. Сега чак ми стана ясно защо той се несвърташе тука, сега разбрах, че и вий сте замесени в тази каша и че затова го криете. Той е вече хванат и запрян в Русчук, дето сигурно ще увисне на даражата48, кажете си истината, та вий да не пострадате.” Тези думи ме поразиха, но аз не изгубих кураж и започнах открито и решително да му доказвам противното. След дълго говорене аз го предразположих и замолих добре да разпита както тука съгражданите, тъй и съселяните му от Бебрево, за да не пострада един невинен човек и домашните му да не останат немили и недраги. “Мен ще ми бъде много приятно, каза ми той, ако той не излезе лош человек; но в противен случай срам ще бъде и за мене, и за полицията ми”. Разпитах го тогава за подробностите по неговото арестуване. Той ми отговори, че подробности по запирането не знаел, но че искали се от него сведения отгде е, с каква работа се занимава, бил ли е дякон, учител – где, кога и пр. Обеща ми добре да разследвам всичко, а за подробности ми каза да се обърна до търновския паша. Отидох в Търново и за такива се обърнах към търновския паша. Той подробно ми разказа как, где и за какво е арестуван, а също и какви сведения за него иска русчушкият валия Мидхат паша49. След като надълго и нашироко му обясних отгде е зет ми, какъв е, с какво се занимава, добавих, че той трябва погрешно да е подозрян и арестуван вместо друго лица. “Лаф торба гермес50, ми каза той, ако действително всичко това, което ми казахте, е вярно, можете ли взе от еленските чорбаджии и мюдюрина една мазмата51 и да ми я представите? – Мога, му отговорих и си дойдох в Елена да я изискам.52

Разказах това на Йорданчо Н. Бакалов и го замолих да се срещне с чорбаджиите и да ми се издаде потребната мазмата. Той ми каза: “За Василакя мазмата не можем да издазем, защото не знаем дали му е чист косъмът: къде ходи, какво прави, не го знаем. Нощем си иде, нощем си отива, де да го знаем, че той като вашите не е замесен в бунтовническите работи.” Най-сетне, след дълги увещания, той се съгласи да издаде исканата мазмата само ако търновският паша му пише да стори това. Отидох отново в Търново, явих се при пашата, поздравих го от Йорданчо Н. Бакалов и му казах, че той и чорбаджиите се съгласяват да издадат мазмата, но не знаят как да я направят и че съм дошъл да взема копие. Тогава той ми даде едно копие и едно писъмце до Йорданчо, като ми каза: “Пиша му да я направи по този образец. Занесете му го по-скоро и побързайте да ми донесете мазматата, преди да получа исканите сведения от еленския мюдюрин, та ведно с тях да я изпратя на Мидхат паша и да прося освобождението му.” Веднага се завърнах в Елена. Връчих писмото на Йорданча в конака пред мюдюрина. Йорданчо прочете писмото, прочете го и мюдюринът, който радостно извика: “Комити и бунтовници в Елена няма, зная си аз хората”. Мюдюринът и Йорданчо приготвиха мазматата, свикаха същата вечер чорбаджиите да я подпишат. На другия ден сутринта мюдюринът ме повика в конака, приподписа, подпечата и доволен ми подаде мазматата. Занесох я още същия ден на търновския паша. Последният я изпратил на Мидхат паша, който веднага разпоредил Васил да се освободи от оковите и да се пусне на свобода под лична гаранция. След няколко дни той си дойде.

  • Кой му гарантира? – запита А. Кънчев.

  • Иван Чорапчиев53 и Стоил Попов54 от гр. Русчук.

  • Видите – каза Кънчев на Левски, - че и Иван Чорапчиев е народен и че понякога прави добрина. Аз те уверявам, че той скоро ще се постави начело на революционното движение в Русчук. Иска се само търпение и постоянство.

  • Не ми се вярва – възрази Левски, - както от старо дърво обръч не става, тъй и от чорбаджия – революционер.

  • Той е в ръката ми, полека-полека аз ще го вкарам в правия път.

  • Ще видим, но не ми се вярва.

В това време влезе в стаята сестрата на Кършовски – г-жа Андоничка Василева Узунова. Тя, при всичко че още от Румъния, дето няколко време е била при братята си, познаваше Левски, тук не можа да го познае, докато той не й се обади.

След обикновените в случая приветствия с добре дошли, запознаване с Ангел Кънчев, разговори и запитвания за братята й в Румъния, госпожата по общоприетия обичай им поднесе сладко, кафе и пр. и изказа задоволство за посещението им.



  • Мен ми е особено приятно – каза й Левски, че можах най-сетне да посетя дома на Кършовската фамилия55, но скърбя твърде много, че случаят не ми благоприятствува да се срещна, запозная и видя съпруга ви, който толкова пострада вместо мен. Толкова бих желал да го видя дали ми прилича. Нямате ли портрета му?

  • Как не, имаме го – отговори тя, - ето го тук, - и показа една фамилна група, фотографирана в Букурещ и окачена на стената.

  • И ето го тука – проговори Кършовски, като им покза един-два портрета, които се намираха в албума, стоящ върху масата.

Когато те внимателно ги разглеждаха и от време на време запитваха за някои лица и неща, които ги интересуваха, Кършовски пошушна на сестра си да се погрижи и да приготви нещо за нагостяването на скъпите гости – апостолите на свободата. След като г-жа Андоничка В. Узунова напусна стаята, Левски каза: “Време е вече да се занимаем и с работата, за която сме дошли”, и като се обърна към Кършовски, продължи: “Както ти е известна целта на пътуването ни из поробеното ни и угнетено отечество, сещаш се, прочее, защо сме посетили и чорбаджийската Елена.”

  • Да – отговори Кършовски, - сещам се.

  • Освен за образуването на местен частен революционен комитет, дойдохме и да се срещнем и с хаджи Михал, познавате ли го?
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница