Априлско въстание 1876 г

През ХІХ век българите , които все повече се превръщат в модерна нация буквално се задушават в прогнилата от беззаконие , анархизми и чужда във всяко отношение Османска империя. Както всички лишени от независимост европейски народи през този период и те усвояват една изключително властна и общо взето ползотворна идея- националната. Идеята , че дадена нация може да се развива успешно само ако има пълна самостоятелност, включително и собствена държава. Това ги тласка непредотвратима към конфликт с Турция, който по необходимост приема формата на въоръжено въстание.

Когато през юни 1875 г. избухват въстанията в Босна и Херцеговина , а с това и началото на т. нар. “Балканска криза” в Източния въпрос , най-радикалните среди на българската революция подготвят Старозагорското въстание. Въпреки неговия провал ,от който следват поуките за една масирана, мащабна , организационна и военно – техническа подготовка на българския народ , идеята за революцията не замира.

Дейците на Гюргевския комитет , като пряк продължител на радикалното революционно крило в БРЦК , приемат решения , с които повеждат българското общество към неговата най-висока изява в епохата – Априлското въстание.

Интересът към Априлското въстание през пролетта на 1876 г. като кулминация във вековните освободителни борби и движения на българския народ привлича интереса на поколения талантливи и еродирани учени. Голямото и успешно начало в тези изследвания трябва да се свързва с името на Димитър Страшимиров , който през 1907 г. публикува своя І том на “ История на Априлското въстание “. Десетилетия по-късно друга крупна фигура на възрожденската историография , тази на Хр. Гандев впечатлява със своя труд “ Априлското въстание 1876 г. “

Иван Хаджийски във своето двутомно съчинение “Психология на Априлското въстание “ разглежда от социално-психологически аспект поведението на българския народ по време на тези драматични и заредени с трагизъм събития. Едно от най-внушителните пространни и задълбочени научни изследвания върху основната проблематика в темата се появява в средата на 70-те години на нашия век , когато Константин Косев , Николай Жечев и Дойно Дойнов публикуват своята “История на Априлското въстание “.

Когато се засяга въпроса за изворовата база използвана от възрожденската историография при изследването на темата за Априлското въстание , без всякакво съмнение и на първо място трябва да бъдат поставени “ Записките по българските въстания” на Захари Стоянов, като един шедьовър на следосвобожденската мемоаристика. Въпреки , че сам авторът не скрива субективизма и пристрастията си към събития и герои, оставеното от него е безценен извор за епопеята и трагизма на Априлци.

Разбира се науката подлага на внимателно проучване и разнообразните документи, които се откриват в комитетски и лични архиви , във епистоларното наследство, което апостолите и дейците на Априлското въстание остават след себе си. Архивите на емигрантските структури от този период и публикациите в емигрантската периодика допълват картината за поведението на българската емиграция.

Турските архиви , макар и все още не добре проучени поради затруднен достъп , съдържал богати и разнообразни документи , които обаче често са склонни да изкривяват и изопачават истината , особено за турските зверове при потушаването на въстанието.

Широк отзвук от героичните саможертви на българите, посечени от турския ятаган , предизвикват силен резонанс и реакция в Европа , Русия и на Балканите и това обяснява силното присъствие на документи в чуждите архиви и публикации в печата от онова време.

През 70-те години на миналия век Турция се изправила пред сериозни икономически затруднения. За да позакрепи финансовата си система , турското правителство прибягнало до увеличаване на преките и косвените данъци , събирани от подвластното християнско население. Поради това напрежението между християни и мюсюлмани осезаемо нараствало, поради което през пролетта в Босна и Херцеговина избухва въстание. Кризата била неизбежна , а Източния въпрос навлязъл в нова фаза от своето развитие.

Неуспешните опити на турските власти да потушат въстанието вдъхнали увереност на комитетските дейци от БРЦК. Те насочили своя курс към организиране на въоръжено въстание. За целта на 12 август 1875 г. в Букурещ се провело ново общо събрание на БРЦК , което обсъдило създалата се политическа ситуация и решило окончателно да се пристъпи към подготовка и вдигане на въстание в България.

Въпреки предначертаните планове и действия , общо взето подготовката на въстанието била недостатъчна. На учредения ден 16 / 28 / септември 1875 г. единствено комитетът в Стара Загора успял да организира някакви бунтовнически действия , но в другите окръзи то не се състояло. Така идеята на БРЦК за всенародно въоръжено въстание през есента на 1875 г. претърпяла неуспех. Турската власт потушила въстанието и започнала репресивни действия спрямо комитетските дейци в страната.

Отчаян от резултата на замисленото под негово ръководство въстание , несправедливо подозиран за злоупотреби, Хр. Ботев поел вината за несполуката и напуснал БРЦК. Организирало се ново общо събрание , на което обаче взаимните нападки и обвинения отново взели връх. Непосредствено след него БРЦК се саморазпуснал.

Провалът на Старозагорското въстание и репресивните действия на турските власти през септември 1875 г. не са в състояние да спрат обаче революционния кипеж сред българите. Продължаващите въстанически действия в западната част на Балканския п-в и задълбочаващите се противоречия между покровителите на империята и нейните противници са обстоятелства , които усложняват и изострят Балканската криза.

В края на октомври и началото на ноември 1875 г. в Гюргево се събира най-дейната част сред българската революционна емиграция , която след разпадането на БРЦК се оказва без ръководен център. Тук пристигат Стефан Стамболов и Иларион Драгостинов. С помощта на Д. Горов новосформирания Гюргевски революционен комитет започва заседанията си в една специално наета къща , известна като “казармата” . В състава на комитета влизат Ст. Стамболов , Панайот Волов , Стоян Заимов , Иван Хаджидимитров , Иларион Драгостинов , Георги Икономов , Георги Апостолов, Никола Обретенов , Георги Бенковски, Н. Мартинов, Хр. Караминкови Т. Петков.

Заседанията на Гюргевския комитет под председателството на Ст. Стамболов, продължават около месец до средата на декември. Решено е да се подготви народно въстание , което да избухне на 1 май.

С цел да се подготви по-добре в организационното и военно отношение предстоящото въстание комитетските дейци разделят България на пет революционни окръга: първи- Търновски ; втори – Сливенски; трети- врачански; четвърти-Пловдивски и пети – Софийски. Поради стечение на обстоятелствата в действителност остават само първите четири окръга, като последните два от тях трябвало обхванати територията на петия, т . е . югозападните български земи. Определени са ръководителите на окръзите и техните помощници. За главен Апостол на Първи окръг е избран Ст. Стамболовс помощници Г. Измирлиев – военен инструктор и Христо Караминков – Бунито. Във Втори окръг ръководител е Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов, Георги Икономов и Стоил войвода. Главен апостол на Третия окръг е Стоян Заимов с помощнициНикола Обретенов и Никола Славков. В Четвърти окръг главен апостол е Панайот Волов с помощник Георги Бенковски. По военно-тактически съображения по-късно за център на Четвърти окръг е избран град Панагюрище. По-късно като апостоли били привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов.

Прави впечатление , че революционните окръзи , определени от комитета в Гюргево , обхващат районите с най-добре изградена комитетска мрежа от времето на В. Левски. Апостолите и техните помощници са едни от най-изявените революционни дейци , а някои ново привлечени са с високо за българите военно образование.

Гюргевския комитет изяснява и тактиката на предстоящото въстание. Като се съобразяват със задълбочаващата се Източна криза комитетските дейци решават въстанието да започне през пролетта на 1876 г. Предвижда се революционните действия да се водят в планинските и полупланинските райони , които ще бъдат препятствие за действията на редовната турска армия. Освен това се проектира създаването на 20 опорни стратегически точки, където ще бъдат съсредоточени въстаническите сили , за да могат да окажат по-продължителен отпор на турците. Въстанието във вътрешността на страната трябвало да бъде подкрепено от навлезли отвън чети , а замислените диверсионни акции по ЖП линията Одрин-Белово и предизвикването на пожари в големите градове целяло създаването на дезорганизация сред турските административни и военни власти. Комитетът се обръща с призив към всички българи , служещи в руската , румънската и сръбската армии и към известните войводи да се включат в подготовката и осъществяването на въстанието.

Възприетата от Гюргевския комитет тактика е свързана с конкретните условия , създадени на Балканския п-в. Решаването на българския въпрос се свързва с разразилата се криза и с предвижданата намеса на Великите сили. Българското въстание трябвало да задълбочи тази криза и да ускори нейното разрешаване. Поради тази причина революционните дейци предвиждат отбранителни действия в укрепените пунктове, където ще бъдат съсредоточени както населението , така и основните въстанически сили.

В края на декември и началото на януари 1876 г. определените главни апостоли и техните помощници преминават в българските земи по замръзналия Дунав и се отправят към своите окръзи. За координиране на действията между емиграцията и вътрешните дейци в Гюргево остават Ив. Хаджидимитров, Д. Горов и Янко Ангелов. Те развиват активна дейност и подпомагат прехвърлянето на революционни дейци в България. След окончателното им прехвърляне Гюргевския комитет фактически се саморазпуска и престава да съществува. Координаторските функции за вътрешността са възложени на Търновския окръг и на Ст. Стамболов , но в процеса на подготовката той не успява да се справи с тази задача.

След пристигането на апостолите в страната закипяла активна политическа , военна и организационна подготовка за предстоящото въстание.

В Първи Търновски окръг, освен определените вече водачи , пристигат още Петър Пармаков – офицер от руската армия, Никола Генчев, дейно участие вземат и Бачо Киро Петров от Бяла черква , Матей Преображенски и други. По съображения за сигурност центъра на окръга е преместен в Горна Оряховица.

Ръководството на революционната организация в Първи окръг поддържала връзка с емиграциятачрез изградения още от времето на Левски канал Русе-Гюргево. Правят се опити за изграждането на нови комитети в Русенско с цел да се закрепи напълно тази връзка.

Подготовката на въстанието обхваща няколко основни направления : организационна работа, агитационна дейност и военнотехническа подготовка. Докато първите две са на сравнително добро ниво , то военнотехническата подготовка , включваща набавянето на оръжия и боеприпаси , е крайно незадоволително. Опитите за закупуване на пушки , патрони и други бойни потреби от Румъния и за тяхното доставяне в окръга пропадат. Така , въпреки положеното старание, най-съществената страна в подготовката на въстанието остава на практика почти нереализирана.

В Сливенския революционен окръг главният апостол Иларион Драгостинов още в самото начало се натъква на непреодолими препятствия. Твърде ограничената комитетска мрежа в района и противодействието на местните дейци срещу приетата в Гюргево тактика създават ненормални условия за работа. Драгостинов бил принуден да се съгласи с местните дейци , които отстоявали непреклонно идеята за използване на четническата тактика в предстоящото въстание. Това налага създаването на укрепен лагер в местността Куш Бунар , където са пренесени храни , оръжие и боеприпаси. Междувременно Г. Икономов се премества в Панагюрище, тъй като имало опасност от разпознаването му. На негово място е изпратен Г. Обретенов.

Ил. Драгостинов създава редица нови комитети в Сливенско и Ямболско , но и тук въпросът с оръжието е най-тревожен. Като цяло подготовката в окръга била много слаба и се изразявала най-вече в организационна и агитационна работа.

В Трети Врачански революционен окръг подготовката, макар и да започва още през есента на 1875 г. , не се развива според очакванията. Ст. Заимов полага много усилия за възстановяване на комитетите в поверения му окръг и за изграждането на нови звена , но останал без помощници , той се опира най-вече на местните дейци. Макар да намира пари , врачаните не успяват да закупят и пренесат оръжието през Дунава поради засиления контрол на турските гранични стражи. Ст. Заимов разработва “Закон за всички бунтовници” , който регламентира правата и задълженията на участниците. Но с това се изчерпват общо взето подготвителните действия в окръга.

Най-добра подготовка за въстанието се осъществява в Четвърти окръг . Тук в помощ на апостолите се включват много местни дейци , между които П. Бобеков , Ив. Соколов ,Тодор Каблешков и други. В хода на работата се стига да смяна в ръководството. Поради изявените си организаторски качества Георги Бенковски се налага като главен апостол , а Панайот Волов става негов помощник. По ред съображения от стратегическо естество центърът е преместен в Панагюрище

Апостолите и техните помощници обикалят неуморно и възстановяват старите революционни ядра . Създадени са много нови комитети, изготвят се списъци на бъдещите въстаници, определят се техните ръководители. Сериозно внимание се обръща на военно-техническата подготовка- леят се куршуми, закупува се барут , поправя се старото оръжие, правят се опити за закупуването му от Румънияи т. н.

В обхвата на революционната подготовка са включени и югозападните български земи – Разлошко , Малешевско и други.

Тъй като апостолите и местните дейци са единодушни за всеобщо въстание , в подготовката му се включва цялото местно население. Учителката Райна Попгеоргиева извезва главното знаме на въстаниците, подготвени са голям брой въстанически униформи и емблеми.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание , което да обсъди основните въпроси на предстоящата борба. Събранието се провежда на 14.04.1876г. в местността Оборище, недалеч от с. Мечка. В него участват 64 комитетски представителя, без апостолите и секретаря на събранието. Представени са общо 55 селища от Четвърти окръг. След дълги дебати събранието дава исканите от апостолите пълномощия, но поради проливния дъжд то избира комисия , която да продължи работата и се саморазпуска. Комисията под председателството на Бенковски , решава въстанието да се вдигне на 1 май , но допълва , че при извънредни обстоятелства това можело да стане и по-рано. Приема се отбранителната тактика , като се предвижда съсредоточаване на въстаниците и населението в няколко отбранителни пункта в Родопите и Средна гора. Заседанията на комисията приключват на 17 април.

Важно е да се подчертае обаче, че подготовката на въстанието обхваща само част от българските земи. Извън обсега на подготвителната работа остава цяла Източна България – от Дунав до Бяло море. В югозападните български земи , поради провала на Софийския революционен окръг, подготовката за въстание е твърде слаба и епизодична.

Що се отнася до българската емиграция , тя също взема участие в подготовката. Българските колонии в Букурещ , Браила, Галац , Александрия и други градове събирали средства за въстанието. Организирали се чети, които трябвало да навлязат в родината , щом пламнат пожарите на бунта. Направени са и опити за взаимодействие и съгласуване на действията със Сърбия.

Общо взето обаче , емиграцията си остава същата , каквато я познаваме- разпокъсана. Докато “младите “ се въодушевяват от наближаващото въстание, “ старите” остават на позицията , че Русия е главният застъпник на българските интереси и само с нейна помощ може да се постигне освобождението на България.

Въпреки взетите извънредни охранителни мерки на Оборище, тайната за предстоящото въстание не могла да се запази. Сред делегатите е и Ненко Терзийски от с. Балдево, Пазарджишко , който след разпускане на събранието уведомява турските власти в Пазарджик за взетите решения. За да изпреварят събитията турците решават да арестуват ръководителите на революционната организация и с тази цел в Копривщица и Панагюрище са изпратени специални конни отделения. Опитът за арестуване на Т. Каблешков е неуспешен , но в отговор ръководителя на копривщенските революционери обявява въстанието и то избухва на 20 април. Конакът е превзет , мюдюринът убит с което се поставя началото на априлската епопея.

Веднага след превземането на града Т. Каблешков изпраща до Панагюрище т.нар. “ Кърваво писмо” , с което известява апостолите , че въоръжената борба срещу поробителя е захваната вече. Писмото завършва с думите : “Ако вие братя , сте били истински патриоти и апостоли на свободата , то последвайте нашия пример”.

След получаването на писмото Г. Бенковски и останалите апостоли решили веднага да вдигнат въстание в целия окръг. Градът е овладян , Ив. Соколов е обявен за комендант , а революционната власт е съсредоточена в ръцете на военен съвет, наречен Българско привременно правителство . Със специално възвание , подписано от апостолите , българите се приканват да въстанат срещу поробителя . То завършвало с думите : “ … пълна свобода или смърт”.

В първият ден на въстанието се вдигат Клисура и Стрелча.

Изоставяйки ликуващото Панагюрище , апостолите заминали да ръководят въстанието в окръга. В Североизточния район отиват П. Волов и Г. Икономов, Бенковски формира своята “ Хвърковата чета” , която обикаля селата югозападно от Панагюрище – Мечка, Мухово, Церово, Лесичево и ги вдигат на въстание. Част от въстаналите селяни се съсредоточават на връх Еледжик в Средна гора, където се изгражда укрепен лагер под ръководството на Гене Телийски.

На 22 април Бенковски се завръща с четата в Панагюрище. Същия ден тук се освещава знамето на революцията. За знаменосец била определена учителката Райна Попгеоргиева , наречена от народа “Райна княгиня“. След тържеството Бенковски отново се върнал сред въстаналия народ , за да осигури първоначално замисления план за съсредоточаване на отрядите в планинските райони, които апостолите смятали за най-подходящи за сраженията с турските сили.

Междувременно турските власти започват да съсредоточават нередовни и редовни войскови части към въстаналите райони. На 22 април пламнали първите кървави сражения. Башибозуците разбили въстаниците в Стрелча. На 26 април пада и Клисура , а на 30 април в ръцете на турците вече е и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити революционната столица е неуспешен, а отсъствието му от Еледжик е използвано от турските сили , които нападат укрепения лагер и подлагат на жестока сеч жени, деца , старци.

Жестока е съдбата на Батак , където турските зверства трудно се подават на описание. На 4 май там са изклани хиляди жени, деца , старци и мъже.” Онова , което видях там-пише Макгахан – беше така ужасно , че човек не можеше да спре погледа си повече от един миг. Човешки скелети, по които още висеше облекло и месо, гниеха на купища, женски черепи , детски коси разпилени навред …Навред ужаси , ужаси и само ужаси !“

В началото на май 1876 г. въстанието в Четвърти революционен окръг е потопено в реки от кръв. Хилядите жертви обаче не отиват напразно. Това особено добре проличава в думите на Г. Бенковски , който съзерцавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликва:”Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана , която никога няма да оздравее.” Малко по – късно Бенковски и неговите другари са предадени от един овчар и на 12 май в местността Костина сред Тетевенския балкан, ръководителят на Панагюрското въстание пада убит.

В Първи революционен окръг “Кървавото писмо” пристига с голямо закъснение – едва на 25 април. В проведеното общо събрание на 25 срещу 26 се решава въстанието да бъде обявено на 28април. Залавянето обаче на 27 април на Г. Измирлиев и Ив. Семерджиев в Г. Оряховица и на Стефан Пешев в Севлиево обезглавява най-дейните революционни комитети в Горнооряховско.

На 28 април въстават търновските села Бяла Черква, Михалци, Мушна , Дичин, Вишовград и Русалка. Формираната тук чета от 200 души под ръководството на поп Харитон и Петър Пармаков се отправя към Балкана и се укрепява в Дряновския манастир.Между четниците са Бачо Киро Петров , Христо Караминков и други. Манастирът бързо бил превърнат в бойна крепост, в която въстаниците се сражавали от 29 април до 7 май. Срещу тях била изпратена 10 000 редовна и нередовна турска армия. Към деветия ден поради липса на оръжие и барут защитата на манастира станала безнадеждна. При направения опит да се разкъса обсадата една част от четниците съумява да се измъкне от турския обръч, но по-късно са предадени и заловени.

Въстанието обхваща и Габровско – севлиевския край, където се появява формираната в Соколския манастир чета на Цанко Дюстабанов. Въстават селата Баташево , Кръвеник, и Ново село. По своята масовост въстанието в тези селища наподобява на това в Четвърти окръг. В продължение на 10 дни въстаниците удържат турския напор и едва след пристигането на редовни войски те са разгромени , като част от тях се оттеглят във вътрешността на Балкана. Появилата се в Тревненско чета от около 120 души много скоро също била разбита и разпръсната.

Общо взето въоръжената борба в Търновския революционен окръг се проявила като четническа акция.

Както в Търновския , така и в Сливенския окръг превес взема четническата тактика. Противоречията , проявили се още с пристигането на апостолите , продължавали и след известието за обявеното въстание. Турските власти , много по-рано предупредени , извършват поредица от арести. Въпреки това ръководството на окръга решава да се развее знамето на борбата и на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов обявяват въстанието в Сливен. С малко свои последователи те се отправят към лагера Куш Бунар, където по това време се намира Стоил войвода. Към четата се присъединяват и други въстаници. Те показват чудеса от героизам, но постоянно преследвани понасят тежки загуби. Загиват Ил. Драгостинов, Г. Обретенов и Стоил войвода. Останалите бунтовници също са избити, а една малка част попадат в турските ръце. Заради подкрепата на въстаническото движение жителите на с. Бояджик , Ямболско били масово изклани.

Врачанския край не последвал примера на останалите окръзи. Въпреки , че известието за избухването на въстанието дошло на 24 април , Стоян Заимов смятал, че въстанието трябва да започне на 11 май поради куп причини. Чак на 18 май , след като вече се знае за преминаването на Ботевата чета , въстанието е обявено и във Враца. Събралите се неколкостотин души обаче се разпръснали твърде бързо , след като се разнесла мълвата , че към града настъпват турски войски.

В обсега на Врачанския окръг се намирала и Македония, но и тук поради слабата подготовка не избухнало масово въстание. изключение прави само Разлошкото въстание през май 1876г. То също обаче е претопено и неговите участници са преследвани и убивани.

И точно когато въстанието било потушено в цялата странавъв Врачанско се появила четата на Хр. Ботев. Макар да не взема участие в заседанията на Гюргевския комитет, той се включва активно в подготовката на въстанието. Убеден привърженик на тактиката- въстание, подкрепено от навлезли в страната чети , Ботев се захваща с организационна работа. Усилията му са подкрепени от пребиваващите в Румъния Н. Обретенов и Т. Апостолов.

Така била сформирана чета от 200 души. За воевода бил определен Хр. Ботев , за комендант – Никола Войновски, а за знаменосец- Никола Симов- Курото. На 6 май четата овладяла австрийския кораб ”Радецки” и на 17 май преминава на българския бряг близо до Козлодуй. Оттук тя се отправя към Врачанския балкан. Опитът и да увлече нови въстаници не намери отзвук сред населението.

На 18 май сама , без никаква подкрепа , четатат застанала лице с лице срещу огромни башибозушки орди на връх Малин камък. Пламнало люто сражение , при което загиват 30 души, начело със знаменосеца. На 18 срещу 19 май четата се отправила към връх Веслец, а по – късно достигнала връх Вола във Врачанския балкан. На 20 май се водили тежки сражения . Вечерта след приключване на боя ,в местността Йолковица , при неизяснени още обстоятелства единичен изстрел пронизал воеводата и сложил край на неговия живот.

След смъртта на воеводата , четата продължила под предводителството на Н.Войновски . В тежки сражения обаче повечето от четниците са избити, заловени и само малка част успява да се прехвърли в Румъния.

На 16 срещу 17 май на българския бряг , източно от Тутракан , се прехвърля и четата на Таньо Стоянов в състав от около 20 души. Съгласуваността между действията на двете чети е очевидна. Те слизат в почти едно и също времена българска територия и целят подпомагане на българското въстание в Източна и Западна България. На път обаче за Сливенския балкан в Османпазарско тя била унищожена.Така отшумели и последните събития на априлската епопея през 1876 г.

Причините за разгрома на въстанието са многобройни. В историческата литература са изказани мнения , които общо взето започват от военнотехническата неподготвеност на въстанието , преминават през неговата ненавременност , засягат степента на развитие на българското общество и българската буржоазия , обосновават слабостта и разпокъсаността на тази буржоазия като главна причина за неуспеха, изтъкват се и технически и организационни грешки , липсата на едновременни действия в цялата страна, неправилна тактика, ненамеса на Великите сили и т. н. Във всичко казано има както по нещо вярно, така и нещо невярно, което задръства историческото познание на този въпрос.

Истинските причини за неуспеха на Априлското въстание могат да се изведат от особеностите и трудностите на възрожденския процес , те произтичат от цялостното развитие на българското общество, те са свързани с постиженията и недостатъците на една цяла епоха. Вярно е , че България успява в условията на турската деспотия да осъществи едно сравнително богато, духовно и политическо възраждане. Но поради ред условия в международно отношение България не успява да създаде богата , икономически силна и политически подготвена буржоазна класа, която да изведе революцията до успешен край. И така , не в предателствата , които се извършват по време на въстанието , , а в слабостта на българската буржоазия , резултат от историческите условия, в които тя се създава, трябва да се търси една от главните причини за неуспеха на Априлското въстание. Слаба икономически, раздробена и неподготвена политически, буржоазията , която естествено застава начело на Априлското въстание, не може да изкове предварително материалните и морални оръжия на една победоносна революция, не може да обедини нацията в решително действие. Именно поради това съотношенията в силите е толкова ……………… Срещу Османската империя с нейната модерна въоръжена армия и фанатизирани башибозушки орди , българските въстаници излизат със стари пушки , револвери, ловни оръжия, леяни куршуми.Срещу модерните оръжия се възправят черешови топчета.

Все поради своята слабост българската буржоазия не успява и да създаде сериозни контакти с чуждия свят, които в решителния момент да мобилизират широка международна подкрепа в полза на българската клауза. Например такава е направена през 1821 г. когато избухва гръцката революция.

Ненамесата на Великите сили , които за пореден път, водени от своите собствени интереси остават статични, също се отразява върху българската революция. Едва по-късно, когато се разнася в света зверщината на османските башибозуци , Европа започва да гледа с друго око на българския народ.

Причините за неуспеха на Априлското въстание на второ място трябва да се търсят в състоянието на българската нация , в нейните исторически възможности, в отраженията , които петвековното робство беше дало върху българския национален манталитет и т. н. По време на Априлското въстание българската нация , както много често в своята история, не се оказва единна и организирана. Докато въстаналите от Средногорието умираха под турския ятаган, селяните от Североизточна, Северозападна България, Македония и Софийско мирно оряха земите си , недокоснати от националната трагедия. Освен това по време на въстанието липсва реална мобилизация на социалната енергия на всички групи в българското общество.

Националната разпокъсаност намира израз в многобройни организационни , тактически и политически концепции, които смущават единството в решителния момент. Докато Бенковски води въстаниците на смъртен бой, сливенските първенци се стремят да се спотаят в гората, а врачанци и русенци бездействат.

Емиграцията също прави свои дълги пресмятания и търси чужда помощ. Очевидно е , че при това разединено национално съзнание в историческия съдбоносен час, не е било възможна да се проведе всенародно въстание , което да строши оковите на робството.

Оттук нататък вече произтичат организационните и техническите грешки по време на подготовката и в хода на въстанието. По своя замисъл , организация и изпълнение Априлското въстание отстъпва от постиженията на революционно демократическата мисъл, от идеите на В. Левски , че българската революция може да се реализира успешно само ако въстанието бъде всенародно , подготвено организационно и технически , разполагащо с реални сили да унищожи военната мощ на империята.

Априлските водачи обаче отстъпват от тези завети. Те подготвят въстанието набързо и затова още в началото то се появява в спонтанен бунт без стратегическа перспектива. Въстанието е лишено и от един ръководен център , който да съгласува действията върху базата на обща стратегия и тактика.

Тактиката на отбрана в Четвърти окръг обрекла на пасивност най-будните въстанически центрове и предопределила тяхното поражение. В други окръзи надделяло четничеството , което само по себе си е ефикасно, но само когато се съчетае с вътрешни акции в градовете и селата, а по време на въстанието тази връзка не била осъществена.

Важно е да се отбележи , че самите организатори не вярвали в неговия победоносен край. Те го разглеждали като акция , която трябва да покаже на Европа , че положението е нетърпимо, че съжителството между българи и турци е вече исторически невъзможно. З. Стоянов дава много силни доказателства за това настроение сред водачите на въстанието. достатъчно е да се припомни примера на Бенковски , когато гледа от планината горящото Панагюрище. За разлика от В. Левски, априлци желаят чрез кръв да трогнат Европа и да поставят българския въпрос пред съда на историята. Левски винаги е бил противник на подобна мисъл.

Така или иначе , въпреки своя неуспех, Априлското въстание е връхна точка в българското национално движение и има важно значение за българската възрожденска нация.

Преди всичко то нанася неповторим морален удар на турското господство в България, окончателно отхвърля чуждата власт, показва , че тя е едно срамно петно за Европа и всеки , който продължава да я подкрепя , рискува и политически и морално. Зверствата на турската армия, в резултат на които са изклани тридесет хиляди българи , компрометират Турция дори в очите на най-ревностните и защитници. Европа , която гледа в продължение на векове своите интереси, е принудена да се намеси. В тази намеса взимат участие най-големите умове на ХІХ век . Българският въпрос се превръща в основен проблем на големия Източен въпрос, а това разкрива добри перспективи пред руската външна политика. В крайна сметка въстанието предизвиква поредната руско-турска война , която завършва с дълго очакваното възстановяване на българската държава.

Жестокостите на турците не остават скрити за света. сведения за тях дават първи дипломатическите представители на чуждите страни в империята и журналистите на големите европейски вестници. Анкетните комисии , които обикалят въстаналите области отразяват в своите доклади потресаващите факти на жестоката трагедия. В около 200 европейски вестници са публикувани над 3 000 материала , разкриващи истината за потушаването на българското въстание.

Във Франция общественото мнение е категорично в полза на българите . Голям принос за това имат журналистите Жан Петри и Жан дьо Вестин. Един от най-големите хуманисти на 19 век В. Юго застава на страната на България , заявявайки : “ … Трябва да се сложи край на империите , които убиват.”

В Англия най-ревностния защитник на Турция , опозиционната либерална партия , начело с Уйлям Гладстон , организира грандиозни митинги и протести в защита на българите. През есента на 1876 г. Гладстон пише брошурата “ Българските ужаси и Източния въпрос.”

Силен отзвук имат Априлските събития в Италия, където в много градове се провеждат митинги, създават се комитети за оказване помощ на пострадалите. Великият революционер Джузепе Гарибалди изпраща нарочна телеграма, с която изказва съчувствието си към българския народ.

Особен отклик имат българските ужаси сред славянските народи, намиращи се в Австро-Унгария. Видни техни писатели , поети , учени заклеймяват азиатската варващина. В подкрепа на българите се изказва и К. Иречек.

Обединена Германия също изразява съчувствието си към злощастния народ.

Съседните Балкански страни също издигат своя глас в защита на българите . Най-силен е резонансът в Румъния, където цялата интелигенция възроптава срещу турските жестокости.

Най-силна реакция на извършеното в българските земи има в Русия . Славянските комитети и лично лидерът на славянофилството по това време Иван Аксаков разгръщат масовото движение за събиране на помощи в полза на пострадалите българи . В полза на българите се застъпват такива видни руски писатели , общественици и учени като Л.Н.Толстой, Ф.Достоевски ,Д.И.Менделеев, Ив. Тургенев и т. н.

Широката международна подкрепа в защита на българите изостря до краен предел Източната криза. Босфорските политици , изправени пред пълен банкрут , решават да се разделят със султана , с чието име са свързани зверствата в българските земи. На 30 май 1876 г. младотурците, ръководени от Мидхат паша , извършват държавен преврат. Свален е султан Абдул Азис и на негово място е възцарен султан Мурад V. С този акт се цели да се покаже , че Турция скъсва с политиката , която води до този момент – следователно виновниците за българските ужаси са отстранени от държавната власт.

Превратът не дава очакваните резултати. Вместо успокояване , в западната част на полуострова започва нов военен конфликт- този път между Сърбия и Черна гора от една страна и Турция от друга. Сръбско – Черногорско-турската война започва на 18. юни 1876 г. , а само няколко дни след това , на 26 юни се провежда среща в Райхщад между Франц Йосиф и Александър ІІ. Тази среща поставя началото на серия дипломатически инициативи, които в края на краищата довеждат до поредната руско-турска война.

Събитията през пролетта на 1876 г. имали съдбоносно значение за по-нататъшния развой на Източната криза. Жестоките и масовите кланета , с които Априлското въстание било смазано , провокирали силна подкрепа за българите в цяла Европа. Така се стигнало до организирания преврат на 30.05.1876 г. и до Сръбско – турската война от юни същата година. Тази обстановка провокирала ентусиазма сред всички християнски народи. В тази обстановка българските първенци решили да изпратят една делегация в европейските дворове , която да изложи националните искания. В делегацията влезли Др. Цанков и Марко Балабанов. Те представили на 6 велики сили меморандум , съставен на 2/14/ август 1876 г. , в който ги молели да се застъпят за българския народ и той да придобие правото на самостоятелно управление. Успоредно с българската инициатива започнала бурна дипломатическа дейност на Изток. Най-дейна се оказала Русия. Като се страхувала от изолирана акция на Балканите , руската дипломация ,както споменахме по-горе потърсила съдействието на Австрия, поради което се състояла и срещата между Франц Йосиф и Александър ІІ от 26 юни 1876 г. След тази среща руското правителство окончателно формулирало своята теза за създаване на славянски автономни области на Балканския п-в.

Активизирането на Русия породило опасения сред западните държави от засилване на нейното влияние на Балканите. Притиснати от общественото мнение , което съпътствало това на Русия, Англия, Германия , Франция и Австро-Унгария решили също да се намесят открито в Източната криза. Така се стигнало до организирането на международна конференция в турската столица , която да изготви проект за реформи в Османската империя . Тъй като великите сили били представени от своите посланици, тя останала в историята на дипломацията под името Цариградска посланическа конференция.

В началото на декември посланиците се събрали , за да подготвят взаимно приемливи проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато руският делегат ген. Николай Игнатиев настоявал да се създаде автономна българска област , включваща всички територии, населени с българи, без Варна , Одрин и Воден , британския посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна с център Търново и Западна с център София.

Официално Цариградската конференция била открита на 23.12.1876 г. Турското правителство, добре осведомено за противоречията между великите сили по Източния въпрос , още в същия ден обявило, че султанът е дарил поданиците си с конституция , която сама по себе си урежда въпросите , с които се занимава конференцията. Този слух бил разпространен и с дейното участие на британския и германския посланици , които действали по интересите на своите държави.

Въпреки обявяването на конституцията , конференцията в Цариград продължила работата си до подписването на заключителния протокол. В него залегнала възприетата формула за създаване на две автономни области. Той бил официално връчен на Високата порта , но тя категорично го отхвърлила. В отговор но турската неотстъпчивост , Великите сили демонстративно изтеглили своите посланици от Цариград.

След провала на Цариградската конференция , Източната криза бързо започнала да клони към война. Руската дипломация се заела да осигури благоприятни международни условия за своята предстояща военна акция.

Героичната саможертва на априлци през пролетта на 1876 г. се явява като естествена кулминация на вековните борби на българския народ за отхвърлянето на османското господство , за свобода и независимост. С високата цена на грандиозната саможертва пред олтара на свободата и с подкрепата на широката европейска и световна общественост , българския политически въпрос най-после намира място сред аргументите и доводите на великите сили , в стремежа си за уреждане на Източната криза.

Провалът на Цариградската мирна конференция очертава провала и на всички опити да се намери мирен изход от кризата , вследствие на което войната става неизбежна. В този смисъл Априлското въстание не успява да извоюва свободата , но макар и на една твърде висока цена , българския въпрос предстои да бъде решаван макар и не от българите, а от една Велика сила , каквато е Русия във война с Турция. От субект на своето освобождение , революционна България се превръща в обект на своето политическо освобождение с всички произтичащи от това последици.