Архиепископ Йосиф Соколски

На 16 август 1817 г. постъпва в Троянския манастир. През 1822 г. бил ръкоположен йеромонах и назначен от гръцкият ловешки епископ за управител на разположения в района Калоферски манастир. Отива в Света гора (Атон) откъдето завръщайки се през 1824 г., донася в Габрово „Житие на Онуфрий Габровски“.

През есента на 1832 г. архимандрит Й. Соколски заедно с йеромонах Агапий пристигат в местността Сокола, където през 1833 г. бил построен манастира „Успение на Пресвета Богородица“. Постепенно манастира се разраства, построена е каменна църква, битови сгради, училище. През 1839 г. (или 1842) слага началото на девически манастир в Габрово – „Благовещение на света Дева Мария“.

През ноември 1860 г. заминава за Цариград, където на 18 декември 1860 г. е подписан „Акта за присъединение“ към Католическата църква. Драган Цанков и Никола Сапунов го приобщават към унията. На 15 март 1861 г. заедно с Драган Цанков, д-р Миркович, дякон Р. Попов заминава за Рим. Папа Пий ІХ го ръкополага за архиепископ и апостолически наместник на съединените българи. Така на 2 април Й. Соколски става първия архиепископ на присъединените към Католическата църква българи. Делегацията се завръща в Цариград на 14 април. На 1 юни 1861 г. султан Абдул Меджид издал берат² признаващ архиепископ Соколски за патриарх и народоначалник (миллет-баши) на съединените българи. Така те били признати за отделен от гърците народ и изрядна в граждански и църковен аспект организация.

На 6/18 юни Соколски е примамен в руската лятна резиденция на Буюк дере и с параход е отведен в Одеса. Така започва продължилото 18 години заточение. По решение на руския Свети синод, узаконено чрез царски указ, определило се да се прати „на покой“ дядо Йосиф в Киевско-Печорската лавра „Успение Богородично“. По време на своето заточение той остава верен на Католическата църква. Поради възникналите проблеми на Русия с Рим и изгонването на епископа на гр. Холм, той като епископ ръкополага72 свещеници. Архиепископ Йосиф Соколски починал на 30 септември 1879 г. Опелото му се извършило като на обикновен монах³ и е погребан като такъв в гробището на Спасо – Преображенската църква.

Слово на Й. Соколски към папа Пий IX при първата аудиенция⁴

Подмамени от лош пример и коварни съвети, се впуснахме да търсим или по-скоро да вземем частта от наследството си; отрекохме се от единството на семейството и се изгубихме в най-отдалеченото и отчаяно място – това на заблудата. Уви! В течение на дълги векове бяхме обилно захранвани с жълъди, тоест с нечистата Фотиева схизматична доктрина, и тъй като погивахме от глад и нищета, си спомнихме отново за нашия Отец, за този, който наистина вдъхна и възроди в душите ни християнския живот и тогава си казахме: да станем и да Го потърсим, съзнавайки с неудобство, че сме съгрешили срещу Небето и срещу самия Бог.

И тъй, Пресвети Отче, окуражени от призива Ви, който не само дава прошка, но е и гласът на обичта и нежността, се завръщаме в лоното. Ние, дошлите тук, сме слаби изразители на желанията на българските ни събратя, изповядващи като нас католическата вяра. Ако все още съществуват някакви предразсъдъци, незнание или други пречки, спиращи ни на прага, то надяваме се, че благословията, която ще ни дадете, ще осигури благодатта над всинца, и ще се превърнем в едно стадо, начело с един Пастир. Амин!“
Слово и изповедание на вярата на Й. Соколски към папа Пий IX при ръкополагането
„Преблажени Отче, бих искал в тази тъй радостна тържествена атмосфера, вещаеща само добрини, да изтъкна заслугите Ви и да засвидетелствам нашата безкрайна благодарност. Но се опасявам, че няма как да се отблагодарим за всичките Ви благодеяния. Защото Вам дължим това, че бяхме мъртви, а оживяхме, изгубени бяхме, и се намерихме. Бих желал от свое име, а и от името на българския народ, публично и тържествено да засвидетелствам вярата си. Бъдете уверен, Преблажени Отче, че ние вярваме и изповядваме всичко онова, което се съдържа в утвърдения от Светата Римска църква Символ на вярата. Освен това почитаме и признаваме всички събори, утвърдени от папската власт, и преди всичко Флорентинския събор, и изповядваме неговите решения, а именно:

Вярвам, че вечното съществуване на Светият Дух е от Отца и Сина, че Неговата същност и Неговото битие идва както от Отца, така и от Сина, че Той вечно произхожда от Единия и от Другия, според един-единствен принцип и с едно-единствено действие.

Вярвам, че думата «filioque» (и от Cина) правилно и разумно е прибавена към Символа, за да се обяви истината и поради крайна необходимост;

Вярвам още, че в пшеничения хляб с квас или без квас, Тялото на Исуса наистина се освещава; и че свещениците трябва да освещават същото Тяло на Господа или с единия, или с другия хляб, съобразно с обичая на тяхната Църква – Източна или Западна.

Вярвам също, че душите на истинските каещи се грешници, починали в Божията любов, преди да са успели да удовлетворят Бога чрез достойните плодове на покаянието, са пречистени след смъртта им чрез мъките в чистилището и че помощта на живите верни може да облекчи тези страдания чрез служби, молитви, милостиня и други благочестиви дела, които верните, според църковния обичай, обикновено извършват за другите; че душите на онези, които след кръщението не са се омърсили с никакъв грях, и на онези, които, след като са се омърсилии, са се очистили, в този или в другия живот, се приемат веднага на небето и там съзерцават открито самия Триединен Бог такъв, какъвто е, едните обаче по-съвършено от другите, съобразно с техните достоинства; а душите на онези, които умират в състояние на смъртен грях или само първороден, слизат веднага в ада, за да бъдат подложени там на различни наказания.

Че на Апостолическия престол и на Римския първосвещеник принадлежи първен­ството на цялата вселена и че Римският папа е наследникът на блажения княз на апостолите Петър, истинският Христов наместник, главата на цялата Църква, Бащата на всички християни и техен Учител; и че нему, Римския първосвещеник, в лицето на блажения Петра се е дало чрез нашият Господ Исус Христос една пълна власт да води, нарежда и управлява вселенската Църква, както това се съдържа в актовете на вселенските събори и в светите канони и в декларацията на Флорентинския събор.

Накрая, приемаме и изповядваме Светата Римска църква и осъждаме, отхвърляме и изричаме анатема над всичко, което й противоречи, както и схизмата, и ересите, осъждащи, отхвърлящи и анатемосващи същата тази Църква.

Това смятат и вярват българите, които напоследък, чрез благодатта на Светия Дух, изпълнени с радост и усърдие, възобновиха свещения и тъй желан съюз с Престола на свети Петър, притежаващ върховенството над цялата Църква. Аз самият поддържам и вярвам в тези истини, ще обуча в тях паството, което Ваше Блаженство ще ми повери. Бих бил много щастлив, ако с усилията си успея да продължа и довърша онова, което Ваше Блаженство е започнал с такава загриженост. Освен това, ако вършим нещо добре, ако поведението ни е правилно и чрез ежедневните си молитви получим част от Божието милосърдие, то всичко туй дължим на делата и заслугите на Онзи, който притежава вечна власт и господстващо влияние в Римската катедра.“