Архилох, Тиртей, Алкей, Сафо и Пиндар старогръцка лирика



страница1/10
Дата22.07.2016
Размер1.37 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




© Борислав Георгиев, преводач, 1993

© Георги Спиридонов, художник, 1993

ISBN 954 539 024-7

Архилох, Тиртей, Алкей, Сафо и Пиндар

СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА


scaned by slideworld

Отговорен редактор доц. Гено ГЕНОВ Художник Григор СПИРИДОНОВ

Формат 32/84/108

Печатни коли 7.5

Излязла от печат 1994 год.

ISBN 954 539 022-0

РИК "ПЕГАС" ― Велико Търново Издателство "СЛОВО" ― Велико Търново

Тази книга на рекламно издателска къща "ПЕГАС

и издателство "СЛОВО" е отпечатана в печатницата на ДФ "АБАТАР" ― Велико Търново

Адрес ма издателството:

5000 Велико Търново, п.к. 467

тел. 062/2-79-90, тел./факс 062/2-79-70

склад в печатницата 062/4-48-19

София

ул. "Любен Каравелов" №12

Книжарница "СЛОВО", тел. 80-79-81

АРХИЛОХ, ТИРТЕЙ, АЛКЕЙ, САФО И ПИНДАР

СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА

КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТИ И КОМЕНТАРИИ


Превод от старогръцки Борислав ГЕОРГИЕВ

" ПЕГАС" • "СЛОВО"

ВЕЛИКО ТЪРНОВО

1994
СЪДЪРЖАНИЕ

Архаичната епоха 5

Обособяването на самосъзнание у човека 10
Възникване и етапи в развитието

на старогръцката лирика 19

Дялове и жанрове на старогръцката лирика 32

Архилох ― живот и творчество 42

Поетичният свят на Архилох 46

Тиртей ― живот и творчество 53

Поетическият свят на Тиртей 54

Алкей ― живот и творчество 60

Поетическият свят на Алкей 62

Сафо ― живот и творчество 71

Поетичният свят на Сафо 74

Пиндар ― живот и творчество 93

Поетическият свят на Пиндар 98

ПРОЧИТИ И КОМЕНТАРИИ

АРХАИЧНАТА ЕПОХА


През VIII и VIIв. в гръцкия свят се появява онази оригинална политическа форма, каквато е градът ― държава, т.е. държава със скромни размери, в чийто център е един град, седалище на обществените институции и гражданските култове. Навсякъде, където се създават градове, често от обединяването на няколко селски поселища, ние наблюдаваме възникването на тази политическа единица по мярката на човека: тя е рамката, в която се е развила класическата култура. Размножаването на гръцките градове е явление толкова удивително, колкото е разпространението на техните колонии; има стотици от тях, чиято история е останала неизвестна за нас, но които все пак показали трайна виталност... Що се отнася до Атина (2500 кв. км.) или Спарта (8400 кв. км.) това били градове ― държави с изключителни размери...

Съзнанието на гърците, че принадлежат към една общност, чийто израз и символ от 776 г.пр.н.е. нататък станали Олимпийските игри, не пречело нито на съперничеството, нито на войните помежду им. Местният патриотизъм, подклаждан от поетите, поддържал и изострял конфликтите. Изискванията на въоръжената борба довели до увеличаване броя на войниците, наложили промени във въоръжението и тактиката; като последица от това настъпило нарушаване на социалното равновесие. Вътрешни кризи и войни в чужди земи - ето картината, която ни предлага архаична Гърция в перспективата на времето, опростяваща и уедряваща нещата.

В развитието на Гърция, което е извънредно сложно в подробности, могат да се набележат няколко основни линии; в областта на вътрешната политика много градове претърпяват политически и социални промени, в резултат на които се увеличава броят на гражданите и се отрежда по-голямо място на най-бедните граждани. В сферата на отношенията между градовете няколко държави играят водеща роля: едни се проявяват с търговската си дейност -такива са градовете на Евбея и преди всичко Коринт, други се налагат с военната си сила, като Аргос и най-вече Спарта. От VI в.пр.н.е. растящата мощ на Атина става факт с решаващо значение...

Борбата срещу привилегиите на аристокрацията -политически, юридически и поземлени - често довеждала до това, че всички власти се съсредоточавали в ръцете на един човек. Когато това бил арбитър, избран от враждуващите социални групи, този облечен с извънредна власт човек давал закони на града, които страните се задължавали да спазват. Архаичната епоха в Гърция била златният век на законодателите. Законодателят е можел да бъде чужденец, към когото се обръщали заради славата му на мъдрец или защото се надявали, че ще бъде по-безпристрастен, понеже не бил замесен по рождение в местните вражди. Така, за да реформират своите институции, киренците към средата на VI в.пр.н.е. повикали в Либия един мъдрец от Мантинея. Ефес се обърнал към атинянин, Тива - към един законодател от Коринт. Другаде жителите обличали в доверието си някой съгражданин, за да възстанови реда и закона... Дракон от Атина към 625-620 г. пр. н.е. принадлежал към атическата аристокрация, както и Солон в началото на VI в.пр.н.е. В Митилена на о. Лесбос законодателят Питак възстановил гражданския мир, като упражнявал върховната власт в продължение на десет години. Със своята твърдост, справедливост и умереност той заслужено бил причислен към Седемте мъдреци, въпреки че сметнал за необходимо да накаже с изгнание поетите Алкей и Сафо. .

... Когато законодателят не успявал в задачата си или въобще не търсели услугите му, трябвало да се прибягва до сила. Там също ролята на личността била първостепенна: архаичната епоха в Гърция е същотака епоха на първите тирани.

Названието тиран, чийто несъмнено чужд произход си остава спорен, означало първоначално всяко лице, облечено във върховна власт; отначало не правели разлика между тиран и цар, базилевс. По-късно това название давали на узурпаторите, които завземали властта и я задържали със сила. Така думата е придобила пейоративен оттенък, който вече се чувства у Херодот и се засилва при Платон и философите от IV в.пр.н.е. Но тиранията ни интересува не толкова заради моралния й аспект, с който се занимават писателите и моралистите, а поради ролята, която тя е играла в гръцките градове от архаичната епоха. Тукидит с обичайната си прозорливост отлично е разбрал това, когато пише: „Изобщо тиранията се установява в града, когато доходите нарастват." Под това той разбира, че забогатяването от занаятчийство и търговия става нов източник за социално неравновесие в държавата и засилва политическите вълнения. Поради отказа на поземлената аристокрация да удовлетвори исканията им, останалите социални класи се виждат принудени да се доверят на някой енергичен и безскрупулен човек, който чрез насилие или хитрост се добира до властта и сломява съпротивата на знатните... Всички тирани ловко и решително използвали местните условия, за да постигнат целта си.

Те застават начело на недоволниците - било на бедните, като Теаген от Магара, който си спечелил популярност, като накарал да изколят стадата на богатите, било на дребните селски собственици, като Пизистрат от Атина, или на някоя етническа група от населението, която се смятала за подтискана, като Клистен от Сикион, водил политика Враждебна на дорийците, които дотогава били управляващият елемент в града. Тиранът си създава или иска да му се определи лична охрана, дорифори или копиеносци, с които си осигурява безопасност и уважение. Набира ги често измежду наемните войници, които още по това време се предлагат на всеки, който е готов да заплати услугите им. Той използва тази сила, за да сломи аристокрацията, когато тя отказва да го признае: така Пизистрат изгонил фамилията на Алкмеонидите, Аркезилай III конфискувал владенията на благородниците от Кирена и раздал земите им на привържениците си. Тразибул от Милет посъветвал Периандър от Коринт (ако не е било и обратното, понеже и двете версии на анекдота са засвидетелствани) да реже главите, които стърчат, както той покосил с пръчката си по-високите класове. Същевременно тиранът удовлетворява някои от исканията на средната класа и простолюдието; в Атина именно Пизистрат решил практически проблема за дълговете и селската собственост, с който преди него се занимавал Солон. Той започнал широко строителство както заради собствения си престиж, така и за да създаде работа на занаятчиите и да облекчи материалното съществуване на гражданите...

...В известни случаи тиранията е била необходим етап по пътя, който водел към демокрацията: това е особено ясно в Атина, то се отнася и за Коринт, за Кирена и за градовете в Сицилия, като Сиракуза и Гела, където тиранията била сменена от умерен аристократически режим. Често тираните поне съумявали да дадат силен тласък на икономическото и културното развитие на градовете, които те управлявали, като същевременно допринасяли за премахване или смекчаване на старите социални различия. Най-после, с изключителната си личност най-прочутите тирани от архаичната епоха са предизвикали оня интерес, изпълнен с възхищение или възмущение, който намерил ярък израз в „Историята" на Херодот, толкова богата с портрети на тирани. Като порицава необузданите им амбиции и липсата на чувство за мярка, наблюдателният историк от Халикарнас не крие човешкия си интерес към своите герои. Въображението на гърците било изпълнено със спомена за изключителните мъже, които със своите природни дарби, енергия или пороци се откроя- вали така ярко от останалите смъртни."

Франсоа ШАМУ, Гръцката цивилизация, Б X, С. 1979 г. с.71-77

В сравнение с по-късната атическа класика архаиката изглежда по-отворена и динамична, по-леко понасяща външните влияния, в известен смисъл по-жизнена и по-наклонна към многообразие. Това се дължи на все още укрепващия кадър на оформилата се в предходната епоха градска община, на по-ли са (градът-държава,) и неговото обществено устройство, дължи се на все още равните сили на елинските култури в Мала Азия и на полуострова. Културните центрове в тази епоха са много, равноправни, покрайнината на елинския свят, където възникват нови центрове, не се възприема за периферия. Отвореното пространство за общуване и подвижността на гърка довеждат до превес на реалистичното виждане ограничено по-късно в по-строгата култура на атическата класика. В архаиката на тази основа се умножават изразните средства- натрупват се документи, появяват се нови словесни жанрове и форми за практическо нетрадиционно реагиране.

Отварянето, за което става дума, не е самостоятелен ценностен и социологичен феномен, следващ универсален културен ритъм. Активизират го социалните промени, в случая кризата, обхванала елинското общество в\/II в.пр.н.е....

Възникналият в предходната епоха за целите на отбраната и завоеванието полис вече има оформена външна структура. В широкия си обхват градът включва земите за прехрана, полето за сеитба и паша до определена граница. Съседните полиси постоянно спорят за тази межда. Собственият град остава вътре в градските стени. Той е определен от една значеща топография - високият град на светилищата, също укрепен, т.нар. акропол, понякога завещан от цитаделата на микенското време, и административния център, агората, където се издига сградата на градския съвет. От височината на акропола може да се обхване с поглед не само същинският град, но и прилежащото пространство, както на дело гражданите на града могат да се видят събрани вкупом или като гражданско опълчение. Но полисът не е толкова пространство за живеене, общуване и труд, колкото самата гражданска общност Приближавайки епохата на класиката, елинският град става все по-изявено общностен, а заедно с оформянето на демократичната гражданска организация все п о - и з р а -зен става и крайният елемент на полисната общност -отделният гражданин. Колкото до епохата на архаиката, отделният човек все още не е подчинен строго на гражданската общност. Самите полиси не съществуват тъй гордо отделени и противопоставени, както в класическото време. Разни форми на обединения им добавят сила - празнични центрове за общи панаири (Делос) или амфиктионии, съдружия на градове."

Богдан БОГДАНОВ, История на старогръцката култура, НИ,С.1989,стр.109,112

ОБОСОБЯВАНЕТО НА САМОСЪЗНАНИЕ У ЧОВЕКА

Поетът, който се издига над ограничеността на собствените си вътрешни и външни състояния, ситуации и свързаните с тях представи и затова прави свой предмет онова, което изглежда на него и на неговата нация абсолютно и божествено, първо, може да се закръгли божественото до един обективен образ и да представи пред погледа на други образа, който е бил нахвърлен и осъществен от вътрешното съзерцание, за сметка на могъществото и величието на възпятия бог. От този вид са например химните, които се приписват на Омир. Те съдържат предимно митологични, не, да речем, само символично схванати, а оформени в епично самородна нагледност ситуации и истории на бога, за прослава на когото са съчинени.

Второ, обратен и по-лиричен е дитирамбоподобният подем като субективно богослужебно издигане, което увлечено от силата на своя предмет, както и разтърсено и зашеметено в най-вътрешния си свят, в съвсем общо настроение не може да доведе до обективно изобразяване и формиране, а остава при ликуването на душата. Субектът излиза вън от себе си, влага се непосредствено в абсолютното и изпълнен от неговата същност и сила, сега запява ликуващо възхвала над безкрайността, в която потъва, и над явленията, в чието величие се изявяват дълбочините на божеството.

Гърците не са останали задълго в своите богослужебни празненства при такива чисти възклицания и призовавания, а са стигнали до това, да прекъснат такива излияния чрез разказването на определени митични ситуации и действия. По -после тези представления, вмъкнати между лиричните изблици, ставали все повече и повече главното нещо и когато се явили сами за себе си като живо завършено действие във формата на действие, те образували драмата, която от своя страна, възприела отново в себе си като интегрираща част лириката на хоровете."

ХЕГЕЛ, Е с т е т и к а, С. 1969 г. стр. 676-677

През различните исторически етапи човек пресъздава картината на света по различен начин. Най-главното и решаващото е съотношението между познаваемия свят и познаващото човешко съзнание. През най-ранните периоди човек не отделя себе си от обкръжаващата го природа. В неговото съзнание субектът и обектът са слети. Пораждайки особени възприятия за причина, време и пространство, тази слятост създава мито творчеството - мисленето с образи. За човека всеки образ означава онова, което предава, и предава онова, което означава. Когато Омир казва „желязно небе", това буквално значи „небе от желязо" или по-точно -„небе - желязо". Тук няма никакъв преносен смисъл.

Гръцкото общество е толкова архаично, че в него понятията все още се изграждат. Но е толкова младо, че този процес в него вече е започнал и даже значително се развива, нещо, което обществото на древния Изток никога не успява да постигне. Трябва обаче да имаме предвид, че познавателните процеси кристализират в сложни идеологии значително по-късно и че техните готови форми и избори хронологически не съвпадат.

Отделянето на субекта от обекта не върви по права линия. Процесът, при който субектът и обектът се проявяват с едни и същи функции, продължава много дълго. Отражението на този дълъг процес все още се долавя през VII в.пр.н.е. Най-поразителният пример за това е раждането на автора. Това изключително събитие става само защото представите за видимия свят се раздвижват и познаващият човек се отдалечава от природата, която опознава. Лирическият автор е особен автор, той в никакъв случай не е по-късният лирически поет, нито поет въобще, а още само певец, продължител на песенната, на мусическата традиция. Анализирайки същността и атрибутите на този лирически автор, аз стигам до извода, че той представлява форма на своеобразен субект - още неотделен напълно от обекта, несамостоятелен, но който поема неговите функции. Опознаващият природата човек е още толкова свързан с обективния свят, който опознава, че се вижда като негово оръдие, като негова пасивна принадлежност. Човек не осъзнава това докрай и все още не е в състояние да осъзнава, но съвсем не произволно с цялото си светоусещане той се възприема с категориите на видимия свят, а на видимия свят в лицето на боговете предава функциите на опознаващия субект. Всичко, което създава образа на лирическия певец, доказва това. Тук работата не е просто 6 свързването на лириката с религията, както е при гръцката драма, а в това, че тук лирическият автор се представя във формата на бог. В божеството кристализира представата за вече отделения от човека свят; но макар отдалечен от божеството, в някои несъзнателни актове човекът все още продължава да се чувства като една от разновидностите му. По този начин е свързана с култа гръцката лирика. Лирическият пе-8ецеформанаАполон;ипо съдържание, и по структура лирическата песен е много близка до оракула. Аз говоря сега не за генезиса. Лирическият автор продължава да бъде божество от познавателна гледна точка. Но това е особена форма на божество, вече не образна, а понятийна. Гръцкият лирически певец представлява обожествената природа, но се възприема чрез понятията, които се зараждат. Всичко показва, че е така: самосъзнанието на певците, тяхната тематика, биографичните митове, формата на песните, предопределението на лирическите жанрове. Може да се посочи как Сафо е била възприемана в категорията на богиня Афродита, как образът на Хипонакт се вае като Хермес, как Алкей в аполоновски одежди се изобразява по аналогия с Аполон като типологичен певец-предсказател... „Поетите" вече не са богове, но те имат функцията на богове... Да си припомним Алкей и Сафо по вазите и да ги съпоставим с вазовите изображения на богове и герои; портрети на хора не са се рисували върху вазите. Същото възприемане на поетите като богове се долавя и в измислените разкази за живота и смъртта на лирическите певци. Подобно на Афродита Сафо се хвърля от скалата заради любовта си към Фаон, любимеца на Афродита. Стезихор ослепява и проглежда заради Елена Аргоска. Делфин спасява умиращия и възкръснал певец Арион. Жерави съобщават за смъртта на Ибик. Индивидуалността на певеца не се долавя . Павзаний (гръцки автор, живял през II в. от н.е., създал съчинението „Описание на Елада", бел. Г.Г.) съобщава, че Анакреонт бил изобразен като пиян старец. Силната типизация показва, че субектът още не е отдел ен в особена познавателна категория. За гърка Анакреонт е пеещ пиян старец, нещо като Силен (син на Пан, най-старият от сатирите, отначало възпитател, а после почитател и неразделен спътник на Дионис, бел. Г.Г.) или същият онзи мусически и опиянен от вино и любов бог, но във формата на лирическия певец Анакреонт. Архилох, Хипонакт, Тиртей, Терпандър имат същите прекалено типизирани, обобщени черти било на злобни превъплъщения - ту куци, ту изгонени от родината, ту просто роби или продадени в робство, било притежаващи особената сила на песенния чар или способността да даряват наслада. Ако ги сравним с чертите на Ерос, неукротимите страсти на Архилох, Сафо, Ибик, Анакреонт ще характеризират този бог на страстта. Повтарям: аз не говоря за митичния генезис на лириците, а за възникването на образите им в историческата реалност, за познавателното отношение на гърка от VII в. пр.н.е. към реалната лирическа личност. И самият лирик в своето мусическо самосъзнание се възприема като боговдъхновен...

Лирическият поет пее за себе си, но това „себе си" е много специфично. Той почти не познава личните емоции. Преди всичко не може да не отчитаме извън личната, традиционна форма, в която пее певецът. След това трябва да имаме пред вид, че самият е г о -мотив принадлежи на архаиката и фолклора. Предлагам да си припомним явно безличната по съдържание форма на хоровите песни. Присъствието на мотива „ аз „ още не означава преживявания на певеца. Но в същото време лирическият автор не пее вече за боговете и героите, а за човека, за себе си. Особеното на това ранно лирическо „себе си" е, че в него няма чисто „аз „, откъснато от обективното „ т о „. Преводачите силно модернизират Архилох, като откриват в него психологическо обръщение към своята душа. ... Нищо подобно няма тук. Архилох разговаря с конкретната душа, която се намира в тялото му . Това вече не е Омировият двойник, а средоточие на Архилоховата духовна сила, неговите мисли и състояния, нещо обектно, което се намира у Архилох- римлянинът би казал „геният му".

Отделянето на познаващото съзнание от познаваемия свят и променените в тази връзка функции на образа водят до разграничаване на първото лице от третото, на субекта от обекта на познанието. Като непроизволен резултат от това ново схващане на света възниква възможността предметът да бъде видян отстрани, без гледащият да присъства в него. Така се създава описанието на външния свят. Докато субектът и обектът са слети, то е невъзможно. Затова В мита няма описания. За да илюстрирам мисълта си, ще напомня, че в гръцкия роман, който използва архаични митове, героите не умеят на описват приключенията си. Те ги разказват във формата на пряка реч, но в присъствието на божеството, а след това, вече изписани, слагат тези речи върху жертвеника и ги оставят 6 храма. Съвсем ясно е, че това доописание изпълнява функцията на жертвоприношение; жертвеното животно само разказва за своите страсти и лежи на олтара, както и тези страсти, пред очите на всички. Така че тук не само няма нищо, което би могло да се види отстрани и да стане предмет на разказ, като някакво събитие със свое самостоятелно, обективно протичане, но изобщо няма никакво протичане във времето и пространството. Произнесената реч лежи неподвижно; тя е атемпо-рална и непространствена като животното върху олтара. В тази реч героят на гръцкия роман едновременно разказва за себе си и като че ли за трето лице, и лично за себе си в първо. За лирическия певец косвеният и прекият план са разграничени, като вече е въведено времето и разгърнатото пространство. Но в най-древната поезия на Сафо авторът по-често говори в трето лице, отколкото в първо и отделянето на автора от персонажа още не е затвърдено. Лирическият певец е вече о т д е л е н и я т субект, който пее „за" обекта ...

... Гръцката лирика още не познава движението на чувствата . През VII в.пр.н.е, още няма чувства в днешния смисъл. Описваният от гръцките лирици Ерос далеч не съответства на любовното чувство. Ерос е особено състояние на богозавладяност, на страстен стремеж, на смъртоносно, гибелно, непобедимо божествено присъствие в жалкия, слаб човек. Това състояние има своя трагичен или своя комичен аспект. Сред намерените папируси откриваме един Хипонакт, чиито неприлични подмятания няма как да се преведат. Трудно се превежда и Архилох. Описваната от Сафо, Анакреонт, Ибик и Архилох страст се проявява изцяло във външни, съвсем физически белези - болка, гърчове, пот, шум в ушите, треска, онемяване, причерняване пред очите...

Така или иначе трябва да се каже: и чувството е историческа категория, която изцяло зависи от съзнанието на обществения човек . Там, където съзнанието едва започва да вижда реалния, земния свят, чувството също е в процес на зараждане. В ранното гръцко общество чувствата са елементарни. Те още нямат специфични изразни форми. Певецът разполага с познатите традиционни форми, в които пее за любовта, омразата, ревността, скръбта. Ограничен е обхватът на тези чувства, ограничен е и начинът на представянето им. И не в тях е заложен най-близкият и най-непосредствен факт на гръцката лирика."

О. ФРЕЙДЕНБЕРГ, Произход на гръцката лирика, ст. в сб. Традиция. Литература. Действителност. (Проблеми на старогръцката литература в световното литературознание, НИ, С. 1984г. с. 193-196,199.

Личните чувства и стремежи на ранните лирици се ограничават в момента, в който човек бъде изтръгнат от устрема на общия живот, в момента, в който човек съзнае, че е откъснат от дървото на вечния растеж, обхващащо всяко живо същество. Тогава именно се открива поглед към собствената душа. Тази индивидуална душевност все още не е носителка на всеобщите завладяващи чувства, а само на реакциите, когато тези чувства биват подтискани. Любовта не е вътрешно чувство, а дар на Афродита и Ерос. Лично е само раздвоението на чувството при нещастна любов. Колкото и своеволен да е Архилох, колкото и съкровена да е Сафо, те все пак не изпадат в романтично опиянение пред дълбините на собственото чувство. И ако Сафо казва, че „красиво е това, което човек обича", тя всъщност има пред вид, че хората намират красотата в различни неща, но всеки е сигурен в своята преценка. Чувството никога не достига до неопределеност , а винаги има своята опора в нещо уста-; новено, което е или желано, или преследвано като цел.

Затова, макар и да се чувстват по нов начин самотни, архаичните поети, както отдавна е установено, говорят не усамотено - монологично, както модерните поети, а винаги отправят думите към някого - било то божество (най-вече в молитвите), сам човек или кръг от хора. И макар че едно личното изложение разрушава някоя стара връзка, новооткритата душевност все пак приобщава съмишленици. Процесът на индивидуализация е процес на ново сближаване ...

Че Омир все още не е можел да схване душевното в неговата принципна противоположност на телесното, проличава по това, че за трите характеристики, които Хераклит определя за душевното, все още не са съществували езикови предпоставки: „напрежение", което същевременно е изразявало интензивност и дълбочина, „спон -танност"и„общност".В личните възприятия на лириците са разкрити раздвоението на душата и съзнанието за общност в областта на духовното. Спонтанността на духа Архилох, Сафо и Анакреонт виждат впрочем само в ограничената област на чувствата. Силната възбуда на духа за тях все още представлява намеса на боговете, с а м о д у-шевните терзания биват тълкувани като лични. Неразкрити обаче остават преди всичко областта на желанието и действието, което се осъществява чак в трагедията, фактът, че това, което откриват лириците, се среща в подобна форма у скулпторите, мислителите и политиците показва, че постиженията на великите личности са били плод на един обхватен исторически процес. Защото историята е така съшита от дела и съдби, че дрехата изглежда така, сякаш от едната страна се състои само от вътък, но ако човек я обърне вижда само основата."

Бр. СНЕЛ, Пробуждането наличността в ранната гръцка лирика, ст. в сб. Традиция. Литература. Действителност. (Проблеми на старогръцката литература в световното литературознание) , Н И, С. 1984, с. 232-233,237-238.

В епически патриархалната епоха личността нито съзнаваше себе си, нито мислеше за себе си. Тя бе доволна и търпелива под опеката на князете и на царете. И тогава се пееше само за царе, за други хора от други далеч изминали времена, за герои и за геройски подвизи. И това пак бе предназначено само за ушите на царете, на князете, на живите патриарси, които не само представляваха, но и бяха държавата, обществото, бяха целият народ. Дали Лудвиг XIV е изказал своето политическо верую с думите, - не се знае положително. Но сигурно е, че Есхил именно тези патриархални условия е имал пред вид, когато е казал това за положението на Зевса в държавата на боговете: „Държавата е той".

Но не само отделната личност, а и самите поети не бяха другояче. Те не само че не можеха и да мислят за своите лична нужди, дела, страдания и радости, но и съсловно те бяха без всякакво значение като лич-н о с т и . Техният еснаф бе съставен от надничари,I ангажирани от един или от друг господар, било за да възпяват неговия род и делата на предците му, било за да му разказват забавни приказки от минало време. Особено е било разпространено поръчването на родови песни, след като се даде материал от господаря. И този] разказвач, който е могъл да представи най-бляскаво миналото, делата на предците, той е бивал предпочитан от всички. А най-ценен е бил този, който е можел да измисли* подвизи и когато ги е нямало в действителност. И да ги измисли тъй, щото и най-големите лъжи и хваления да изглеждат като живи истини, да не се познае никъде, че това не е било никога. Така работодавецът - цар е можел повече да блещи със своето произхождение и да претендира за по-голяма власт и богатство. В този смисъл може да се разбира известната антична похвала за Омира и въобще за всеки поет: „той знае от лъжата да направи истина". Тези надничари, наричани рапсоди, трябваше като всеки друг занаят да изучават изкуството да разказват, т.е. да съчиняват и същевременно добре да изпълняват своите съчинения, за да си изкарват прехраната. Те никога не са могли и да си въобразят, че и техните лични желания, мисли, страдания и дела могат да интересуват някого -те сами не са се| интересували за своето . Даже и Омир, една такава поетическа мощ, макар и надарен с отличен лирически талант, навсякъде удушава личните си чувства,а само там, гдето вече съвсем не могат да се подтиснат, той ги изказва скришом, плахо, като да върши престъпление...

Ал. БАЛАБАНОВ, Любовь и поезия, Хемус, С. 1939 г. с. 17-18
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница