Архилох, Тиртей, Алкей, Сафо и Пиндар старогръцка лирика



страница3/10
Дата22.07.2016
Размер1.37 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

АРХИЛОХ

ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО:


Архилох (\/II-\/I век пр.н.е.) е най-яркият представител на старогръцката ямбическа и елегическа лирика. Роден е на остров Парос. Син е на освободен роб и на робиня. Известни са данни за участието му като наемник в колонизирането на остров Тасос и за смъртта му - загива в битка между жителите на о. Парос и о. Тасос. Архилох е високо ценен като поет още през античността. Затвор-ческите си постижения и влияние върху по-късните поети е сравняван с Омир.

Новатор в метриката, езика и темите на лирическата поезия, той въвежда ямба в лириката. В много свои стихове Архилох възпява любовта си към Необула. Според легендата поетическите му нападки срещу братята и баща й, който му отказва ръката й, и срещу самата нея са толкова жлъчни и ожесточени, че ги довеждат до самоубийство. На Архилох се дължи и въвеждането на подигравателния тон в лирическата поезия, подет по-късно от представителите на атическата комедия. Пише елегии, еподи, басни с традиционни сюжети (за маймуна и лисица, за лисица и орел и др.), епиграми, епитафии и химни. Използува изключително разнообразна метрика, както и мелодекламация, за която сам композира музика на флейта. От произведенията му са запазени значителен брой фрагменти. Твори на разговорен йонийски диалект, на места (в елегиите) с епически форми."

АНТИЧНА ЛИТЕРАТУРА. Енциклопедичен справочник, ст. на Надина Радева, ДИ „Д-р Петър Берон", 1988, стр. 37

Гъркът е бил буен, горещ, всякога жива плът и кръв, неотстъпен поклонник на живота и на всички наслади от него... Ето Архилох от остров Парос, творил към средата на седмото столетие пр.н.е. Той е бил стихиен темперамент. Изгубва имота си и се впуща в странни авантюри по целия свят. Скитник, гол, пламва по малката,

пъргава като сърна, русокоса Необула, която се кичела „с миртово клонче и с ален трендафил, хубаво цвете; а пък косата и сянка държи на плещи и на снага". Или както я рисува на друго място: „Разпуснала коса и снага - ех, и старец би се залюбил". Баща й Ликамбес го отблъсква просташки „Мен, клетник бездушен, страст ме яде; боговете ме пронизват с остри болки до кости." Но защо да се мъчи само той? Със своите по-люти от болките си ямби накарва и баща, и дъщеря да полудеят и да се обесят. Ето как се подиграва сам с бащата:

Дядо Ликамбе, кажи ми що чиниш? Кой ти взе ума? Нали ти беше нявга с ума си! А сега си станал за смях на целия град." Ту побеснява от злоба, ту си измива с лек присмех над себе си позора от челото. Като бягал в боя, изгубил щита си. Нищо, нали си е той пак в кожата! Щитове много... Рядко се е раждал поет с такъв груб и мощен израз. С две-три думи охарактеризира цял остров. Така е, когато говори за планинския Тасос:

Ето го, изправил се като магарешки гръб със своята грива."

АЛ. БАЛАБАНОВ, Студии. Статии. Пътеписи. Писма... с. 162-163

Борците за личната свобода, или, по-добре, за личната необузданост, Алкей и Архилох, само по силата на израза се различават, но ней по това, което искат. Темите и на единия, и на другия са: „моето аз е всичко". Те, и двамата, синове на революционна епоха, или поне близки до революционно минало, дават, тъй да се рече, образа на първите идеи на новото време, на първите мечти за достоянието на отделната личност. Това право за лично достояние и двамата разбират по-другояче, отколкото поета за свобода на модерното време. Не за това или против това, което е направено на народа мислят те, а за това, което т я м не желаят да се прави. Не в услуга на обществото владеят те своята лира, нито даже своето копие, а за своя лична отбрана. Който иска, нека ги взима за пример и нека се пази като тях. По тоя особен начин те са полезни и на своя народ. По-старият от тях, Архилох, поет и воин в едно лице, служител на Ареса и на Музите, както се нарича сам, „на копието си намира своя изпечен хляб, на копието вино Исмарийско, облегнат, пие."

И както със своето копие, тъй и със своята поезия знае само едно добре: на всеки удар да отговаря с десет удара.

Въобще малко го интересува друго, даже не и военната му чест ― стига той сам да се чувства здрав и добре. Нищо от това, че избягал от бойното поле, нищо от това, че си предал даже и оръжието ― оръжие може пак да си купи, също и слава може да се спечели, но втори път вече никога няма да може да Вижда слънцето. Известно е онова стихотворение на Архилоха за щита, гдето признава това (Вж. сб. Антична поезия, библ. Световна класика, НК, С. 1970 г. стр. 58)

Тези Архилохови признания са намерили поетически отзвук в целия античен мир до най-късни времена, от Алкея, Анакреона до Хорация. Хораций даже измислюва позорни за себе си работи, само за да подражава на Архилоха или на Алкея."

АЛ. БАЛАБАНОВ, Любовь и поезия,... с.39-40

Животът на Архилоха от начало до край е верига от мъки, в които той ту унивал, ту се издигал, като е давал на всяко свое настроение дивен по силата си поетически израз.“

Неговата любов е цяла, В нея не се дели телесно от сърдечно Влечение, също и неговата мъка или радост от тая му любов. Но, когато намери, че някои взимат за себе си само телесното на любовта, без да се грижат за сърдечното, Архилох ги преследва с всички свои средства, като не ги оставя дори и в гроба на мира.

Блудницата „от сласт трепери като врана"...

Тя вони, но не защото е намазана с парфюми, а от себе си, макар вече и стара...

Друга една развратница, на която дава име П а с и ф и п а (любена от всички), той охарактеризира така:

Израсла на (дива) скала смокиня, угодлива домакиня (посрещачка) на кой от где завърне, Пасифило ― Вселюба".

Във Всички откъслеци на Архилоха се чува гласа на неговата нещастна любов. Той бил даже сгоден за своята мила, но тъкмо преди сватбата му отказали, защото бил беден. На което той отговаря, че отначало той бил богат, но сетне обеднял и че не важи нищо за него богатството.

И след отказа отначалото Архилох като че изпада духом и унива, подгонен от любовни мъки.

Такава жад за любов гори сърцето ми, очите се покриват с гъста мъгла, и отиде ми малкото ум, що имах"... „Гризливата притома ме погубва"... „Лукаво ми се подава вода с едната ръка, с другата огън"... „Чезна от томление, нямам вече душа, до мозъка на костите боговете ме бодат яростно с люти мъки и болки".

Но, верен на своя девиз да отплаща за едно с десет, Архилох си отмъстил жестоко на цялото семейство на своята неверна изгора. Той измислял позорни работи за сестрите на своята Необула, за нея самата, за баща й, за майка й, виновници за неговото нещастие. И тия свои измислици е разправял тъй жизневярно, щото, както се разправя в биографиите на Архилоха, цялото семейство полудяло и всички се самоубили чрез избесване. Това може да не е станало тъкмо тъй, но все пак не малко ни се казва и от самия поет за бедствията на Ликамба, бащата на неговата Необула, която му била отказана (Вж. сб. Антична поезия,... с. 55).

Последствията от тези злобни нападки ще са станали причина, за да не може поетът да стои вече на родния си остров Парос.

Нека сега с малко по-сигурни доказателства си представим, коя и каква е била Необула, която тъй много е измъчвала поета. Вярвам, само от неговите няколко стиха за нея, ще можем да я видим.

Тя е именно „по-голямата дъщеря на Ликамбеса"... Вероятно за нея е и това, че „припка като яребичка"...

Благият дъх на косите й и на гърдите й би замаял и един старец". 13

Но Архилох е изобразил с лека ваятелска ръка нежната осанка на своята Необула в три чудни стиха, в които тя сякаш и пред нас се движи със своята младост (Вж. сб. Антична поезия,... стр. 55)."

АЛ. БАЛАБАНОВ, Любовь и поезия,... с.89-91

ПОЕТИЧНИЯТ СВЯТ НА АРХИЛОХ

възгледи, мотиви и образи

Още преди Архилох Калин и Тиртей в своите елегии са възвърнали непосредствеността и живостта на напътствията към воински добродетели, които са намирали у Омир и постепенно са ги превърнали в актуални военни песни, с които в битките на своето време са призовавали воините към храброст. Чрез такова възвръщане от литературното към непосредственото, каквото тук се проявява за първи път, европейскят дух многократно е достигал до нещо ново. Първи Архилох съзнателно и радикално се насочва към непосредственото. Той също стои в литературната традиция на Омировата героична песен, като говори с нейния език за нейната основна тема - войната. Но от войната той снема цялата епична прелест, възприемайки я като отруден настоящ живот: говори за сухия хляб в полето, за глътката вино на поста, за тежката битка, която предстои. Като наемен войник той се сблъсква в живота с всичко, описано в епоса - този път без илюзии, а то означава значително по-осезателно. Колкото и да е несигурен един задочен извод (до нас са достигнали само откъслеци от неговите стихотворения), по всичко личи, че Архилох е говорил не толкова за това, защо се води войната и как да се побеждава чрез смелост, колкото за неволите и несигурността на войната. Тук той е узнал - нова и велика - голяма истина за живота. Военната песен вече губи предназначението, което има у Калин и Тиртей, да вдъхновява войните, престава да наподобява стихотворен боен призив, стимул за затворения кръг на войниците, а произлиза по-скоро от следната социална функция на войника: Архилох преследва свои лични цели; но колкото и да е активен той, стиховете му служат не само в делото, служат му, за да изказва своите вълнения, изразяват житейски неволи и несигурност.

Ако говори за любов, то тя е нещастна. За Омир любовта съществува единствено като едно от радващите неща в живота; споменава я ведно с танц, вино или сън, но за нещастна любов не говори никъде. Любовта бива най-много злощастно заслепение, като във вълшебния пояс на Афродита:

Имаше в него любов, и копнежи, и думи лъстиви,

дето ума заслепява дори на хора разумни." (Омир, Илиада, XIV песен, стих 217-218)

Архилох възприема този мотив:

Копнеж любовен тайно е проникнал Във сърцето,

с мъгла замрежил е очите

и разума добър отнел е от душата." и

Мъглата, с която биват посипани очите, също е заимствувана от Омир, у когото е симптом на смърт или немощ. Именно това навежда на мисълта, че Архилох не наблюдава отстрани у другиго последиците от несподелената любов, както това е у Омир, а говори за своята нещастна любов, защото срещаме този мотив и в друг един запазен откъс, който сигурно се отнася до него самия:

В копнеж лежа, злощастен,

останал без душа - по волята на боговете от болки страшни

дълбоко чак до костите пронизвай".15

Архилох възприема любовта си като нещо, което го приближава до смъртта и немощта. Любовта го пронизва, казва той, по волята на боговете. Представата, че чувствата възникват не спонтанно, от душата на самия човек, а се дават от боговете, е наследена от Омир. Ново е обаче, че той с особена интензивност възприема любовта, на която е попречено да се сбъдне щастливо; но тук любовта не е вече част от радостно осъществяващия се живот, а преминава към обратната крайност, усещането за смъртта. Самата любов поетът възприема като дело на божеството, но това, че е спънат равният ход на преживяването, той осъзнава като нещо лично, като немощ, като безпомощност, подобна на смъртта...

Противопоставянето на обопочитания разкоши обикновените, но по-смислени неща е чуждо на Омир, но подобен мотив, поднесен естествено в съвсем друга област, съществува още у Архилох. Суровият воин, на когото са еднакво чужди нежните тонове на Сафо и одухотвореният чар на Анакреонт, описва как си представя добрия офицер (Вж. сб. Антична поезия, ... с.57).

У Омир не съществува такова разминаване на външните и вътрешните ценности. Наистина Одисеи се завръща като жалък просяк в родината си и все пак той е силният герой; окаяната външност тук е само маска, за да остане той неразпознат; а ако видът и истинските ценности си противоречат, то в никакъв случай вътрешните качества не са противопоставени на външните така, както у Архилох. Пълководецът на Архилох е добър затова, защото не е елегантен. За просяка Ир се казва:

Ни мощ, нито сила бяха останали в него, макар че

бе с ръст исполински",

(Омир, Одисея, XVIII песен, стих. 3-4)

защото тук той е представен като образ, противоположен на Одисеи. До парадоксалност достига едва Архилох - пищната красота прави вожда неспособен, дългите си стройни крака той използува само за бягство (това се чете между редовете), бляскавата външност разрушава вътрешните стойности. „И друг път, далеч по-рязко от Сафо, грубо дори Архилох противопоставя на общоприетите ценности това, което сам той смята за по-ценно (Вж. сб. Антична поезия,... с.58). Какво ме е грижа за някакъв си щит? Животът е по-ценен. Спартанската чест - героят се завръща непременно с щита или върху щита - за Архилох е илюзия, която той дръзко и живо демаскира..:

... С възмущение са наситени и други стихотворения на Архилох, които нямат нищо общо с любовта, но все пак в един съществен мотив са сходни с любовната лирики на Сафо. Едно сурово, но твърде изразително стихотворение на проклятието гласи (Вж. сб. Антична поезия,... с.55 - „Проклятие към другаря-изменник").

Архилох проклина някого да падне във водата и изхвърлен от вълните в студения Север, да заживее там злощастен. Накрая с изненада чуваме, че проклинащият е бил някога негов приятел. И това стихотворение е реакция срещу нещо, несбъднало се според желанието, като засегнатото чувство отново излиза извън рамките на чисто субективното; то е Вече повече от приятелство - то е чувство за справедливост. Както любовта, то е „безусловно" и отива дори по-далеч - поисква да бъде над личностно и божествено. Усетът за справедливост се проявява в различна форма - предупреждение, възхвала, решение и пр. В справедливото си възмущение той не говори за правдата като цел на делото, като основа на реда с държавата или друга някаква норма, а само за връхлетялата го неправда. Архилох борави със стиха като с опасно оръжие против неверния приятел, но стихотворението е нещо повече от проклятие, повече е и от хулните думи на някой Омиров герой, т.е. то е нещо повече от средство в борбата; нещо повече е и от оръжие В спора за правда, за каквото например Хезиод е използувал стиховете си, защото в края си (с последните цитирани думи то завършва) стихотворението на Архилох се насочва към личното усещане: „...приятелят ми бивш, потъпкал нашта клетва". Тук словото вече не е помощ в спора, а израз на безпомощност. Както във Военните му песни, стихът се отдалечава от практическата си насоченост и става носител на лично чувство.

В една от басните си Архилох влага в думите на лисицата продиктуваната от справедливо възмущение молба:

Зевсе, татко ЗеВсе, твоя е мощта над небесата,

на хората делата ти съзираш,

дали са те престъпни или праведни; дори на зверовете

постъпките, дали за зло или за добро са."

(Превод на Ив. Генов)

Архилох иска да има висш съдник, който да наказва неправдата. С това той повече от всички преди него се доближава до представата за нормите на правото, като все пак виждането му за правото остава В рамките на конкретното правораздаване.

Той смята, че е голям недостатък, ако мъжът не познава справедливия гняв, и изглежда именно това е изрекъл в следния стих:

И няма жлъч във твоето сърце."

(Превод на Ив. Генов)

Следователно духовните предпоставки за справедливото възмущение са подобни на тези за нещастната любов. Заговаря душата ― безпомощна пред противоречието между реалните факти и това, което е трябвало да бъде. Сред житейските си неволи Архилох намира утеха в мисълта, че страданието не е трайно, че боговете тласкат човека нагоре и надолу, че затова в човешките чувства се редуват радост и страдание. Това негово основно прозрение тогава е било ново:

Ти Всичко припиши на боговете: те много често

въздигат някого от най-дълбоката беда, потънал във прах та.

А сигурния в свойто щастие повалят на земята;

бедата следва прежната беда - нещастникът се скита

сред страданието с дух угаснал."

(Превод на Ив. Генов)

След бедствието, сполетяло неговия град, той пише:

Наща мъка стенеща, Перикле, никой гражданин

не би осъдил и никого пирът не би зарадвал;

мъже отлични приливът кипящ погълна на морето.

Набъбнали от болка, простенват дробовете.

Но боговете, друже, са дарили лечебно средство

срещу всяка болка нелечима и сила да я понесеш.

Нещастието всекиго постига, а ето го, и нас е сполетяло

под кървавия удар избликва нашето стенание.

А други в бъдеще ще порази; по-скоро

приемете неизбежното, плача, достоен за жена, презрете!“

(Превод на Ив. Генов)

Но човек търпи..." гласи последният стих от едно стихотворение на Сафо. Ето как тя си е възвърнала опората. Следователно и това, че в житейските превратности на човек не остава нищо друго освен твърдо да изтърпява страданията, тя е научила от Архилох. Обогатена с един съществен нюанс, същата мисъл се повтаря още веднъж на друго място у Архилох (Вж. сб. Антична поезия,... стр. 57)."

БР. СНЕЛ, Пробуждането на личността в ранната гръцка лирика, ст. в сб. Традиция. Литература. Действителност... с.213-221
1 *

Да би се случило,

да можех да докосна

ръката

на Необула...

И нежно клонче мирт

я радва,

и розите червени...

По раменете й са паднали

най-леки сенки от косите...

2

Що каза старецът Ликамб?

Кой му ума отне?

По-рано беше мъдър, а сега

за всички граждани е станал

подигравка...

3

Аз съм служител на бога Еналий, военнолюбеца,

но ми е дадено добре да разбирам

на музите любими даровете.

4

С моето копие хлябът ми ръжен замесен е,

с моето копие мачкат

истмарското вино за мене.

Пия - облегнат на моето копие.

5

О, снажен вожд аз не обичам да крачи нашироко

с разкошни къдри и подстригана брада.

Той може да е даже нисък - дори да бъде

кривокрак,

ала походката му твърда - да е изпълнена с

кураж.

6

Доде се сражава наемника,

дотогава той струва, о Главк...
*Забележка: Подреждането на фрагментите и цифровото им означаване е въведено от съставителя.

7

Саянски някой воин ще се радва

на моя щит, излишен вече: аз го хвърлих.

Нали от неизбежна смърт се аз спасих -

щита пропаднал!... - Нищо, ще си взема друг,

и не по-лош...

8

Мъртвият гражданин - никога няма слава и почит.

Живите дават само на живия слава.

Няма по-лошо от участта на мъртвеца.

9

Едно голямо нещо зная:

направи ли ми някой зло,

със страшно зло му се отплаща...

10

Сърце, сърце, не се смущавай от бедите.

Посрещай ги безстрашно, после ги изпращай,

макар и във засада - твърд бъди, не трепери,

а победиш ли в битката - не го показвай

и победен ли си - ти не плачи.

О, тих бъди във радостта,

а в мъка не тъжи.

И знай какъв закон

царува между хората.
Забележка: Виж цитираните фрагментите от същия автор на стр. 44, 45, 47, 49 и 50.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница