Ариел, 2672 година, 8ма година от управлението на император Саймън 4ти

С усмивка направих рязка маневра, за да използвам дипломатическия кораб като прикритие. Бях по-бърз от совалката и траекторията ми завърши точно зад нея, а системата за прехващане започна своята работа. С крива усмивка на задоволство натиснах спусъка, после се отклоних, забавяйки движението си с намерението да влезна обратно в товарното отделение на кораба на Лил. Ярко кълбо от горящи газове бе последното нещо, което ме интересуваше за совалката.

От друга страна, тъкмо правех втори заход около дипломатическия кораб, когато оръдията на катера се задействаха отново атакувайки ме безмилостно. Било ми писано да се справям с катера, явно.

Мини на 183.

Почувствах се, като на празник – екипажа на катера не ми обърна никакво внимание, до момента в който се озовах над тях. Късно, момчета, освободих предпазителя и натиснах спусъка.

Нямаше нужда да се прицелвам дълго – бях твърде близо. За това просто пуснах ракетата и завих рязко настрани, за да не я последвам сред отломките. А отломки беше всичко, което остана от противниковата совалка.

Мини на 117.
165.

Никак не е лесна задача да прихванеш някой на мушка, като се налага да избягваш други двама, които те обстрелват. Можех естествено и да пренебрегна атаките им – не бяха достатъчно силни, за да пробият щита ми, но пък нямаше начин да не го отслабят.

Стандартния начин беше като по учебника, но изискваше сериозни пилотски умения (182), които може би не притежавах. Другия начин беше типичния начин за действие на десантните полкове, когато са в такава ситуация – тежката артилерия и щурм (173).
166.

Нервите и уменията ми не бяха достатъчно стабилни за надиграването в лудешки обръщания, лупинги и подобни изпълнения – това беше занимание за пилотите. Аз бях десантчик и по тяло и по душа. И корабът ми бе проектиран специално за десантните сили. Какво повече мога да кажа в защита на метода “бий стената с главата си, докато се счупи”. Само, че обикновено върши работа, ако си як.

А бях ли достатъчно як? Лазерните лъчи се забиваха в щита ми, докато се прицелвах в едната совалка. Натиснах спусъка и ракетата се отдели от мястото си под изтребителя ми и безмилостно превърна противника ми в кълбо скрап и горящи газове.

Губиш 10 точки щит.

Можех да се разправя с последната совалка с ракета – мини на 162

А можех и да се помъча да я сваля с лазерите си – мини на 156.
167.

Спрях обходните маневри за секунда, колкото да оставя прицелващата програма да си свърши работата, давайки достатъчно време на катера да ме уцели два-три пъти. Добре, че все пак бяха цивилни и точността им беше не особено добра. Прицелващата програма най-културно ми съобщи, че съм данните са обработени и траекторията на ракетата е зададена. Усмихнах се и натиснах спусъка, като едновременно с това започнах нови защитни маневри.

Баражните батареи откриха огън и настъпи битка, на която нямаше как да повлияя – компютъра на ракетата, срещу защитния компютър на катера. Нервите ми се изпънаха до краен предел, въпреки автоматичния контрол на адреналина, който ми налагаше био-чипа. Времето сякаш се забави – всеки плазмен заряд, който минаваше покрай ракетата ми, всяко нейно отклонение за отбягване на същия този заряд…

Кратък вик в чест на успеха се отдели от устните ми, когато най-накрая бойната глава достигна целта си и се взриви, откъсвайки голямо парче от плочата прикриваща реакторния отсек. Сега оставаше само да вкарам още една ракета или бомба вътре…

Мини на 205

Продължих успешно серията от странни маневри и най-накрая успях да прихвана противниковата совалка. Освободих ракетата по пътя й и с удоволствие забелязах, как совалката се взриви доста ефектно. С усмивка се замислих, че остава само един противник. Усмивката ми изчезна, когато щита ми почервеня рязко – бях се разсеял и му позволих да нанесе доста точно попадение. Сега въпросът бе, какво да правя тази досадна последна совалка?

Да я унищожа и нея с ракета (ако имах) – мини на 162

Или да я преследвам с лазерите си – мини на 156

След като сканирах целия катер се завъртях покрай дипломатическата совалка, за да си дам време за анализ. Повечето информация беше безполезна, но успях да видя нещо извън нормалното. Една от секциите на кърмата не беше както трябва. Осъзнах, че това всъщност е причината Империума да продаде катера. Реакторния щит беше скапан. Ариелци се бяха опитали да сложат допълнителна броня, за да компенсират уязвимостта, но това нямаше да им помогне особено. Две попадения на едно и също място бяха нужни, за да се унищожи целия катер. Цивилни!

Нямаше и да е лесно, обаче, щеше да ми трябва поне една ракета или уникално майсторство в пилотирането, за да премахна плочата и после да ударя реактора. Рисково, но все пак може би си заслужаваше да се пробва – мини на 192.

От друга страна, може би трябваше да се придържам към стандартните тактики, като бомбардировка с ядрено оръжие (на 105) или ракетен обстрел (115).

Три към едно в лудешко преследване и надцакване е нещо, което само добър пилот си позволява. Макар че, ако се случеше на Ли, бих останал от страни и бих си почивал, гледайки я, как се забавлява. Естествено, аз не бях Мей Ли. И както тя не можеше като мен да си вдигне самичка бойния скафандър, така и аз не можех да сваля три совалки, без нито драскотина, без това да изцеди и последните ми усилия.

Успях толкова бързо да съкратя разстоянието между моя кораб и совалките, че чак аз самия бях изненадан и за малко да забравя да стрелям. С усмивка на уста, обаче, изпразних един заряд от магнитното си оръдие по кабината на едната совалка, превръщайки всичко вътре в органично-метална кайма. Замислих се, как да довършва третата совалка?

С ракета – мини на 162.

Пак с лазерите – попадаш на 156.

172.

Б1=0

Планът на противникът ми си личеше от далече, но не ми стигна скорост, за да го разбия. Приближих се до бягащата ми совалка твърде късно – вече бях в обсега на баражните батареи. С яд поразих противниковия двигател с оръдието си, после се опитах да се измъкна от баража. И успях, до някъде.

Нервите и уменията ми не бяха достатъчно стабилни за надиграването в лудешки обръщания, лупинги и подобни изпълнения – това беше занимание за пилотите. Аз бях десантчик и по тяло и по душа. И корабът ми бе проектиран специално за десантните сили. Какво повече мога да кажа в защита на метода “бий стената с главата си, докато се счупи”. Само, че обикновено върши работа, ако си як.

А бях ли достатъчно як? Лазерните лъчи се забиваха в щита ми, докато се прицелвах в едната совалка. Натиснах спусъка и ракетата се отдели от мястото си под изтребителя ми и безмилостно превърна противника ми в кълбо скрап и горящи газове.

Губиш 20 точки щит.

Можех да продължа по същия начин – мини на 184

Можех да пробвам и по пилотския стил – мини на 176.

А можех и да мина в лазерен бой – мини на ???

Корабът ми буквално се разтърси от обстрела, който поех. Главната лазерна батарея ме уцели с пълна сила, карайки щита ми да смени цвета си на бял. Плазмените баражни установки също ме обсипаха със зарядите си. Почвах да губя управление, но все пак успях да изпразня целия си бомбен товар по катера. Рязко завих на страни, въртейки се в неконтролируема спирала, с надеждата да не ме удрят повече заряди.

Надеждите ми се оправдаха, но дали заради факта, че катера понесе целия ми бомбен товар или поради факта, че траекторията ми ме отведе зад дипломатическата совалка – не знам.

Губиш 70 точки Щит!

Ако изобщо имаш точки Състояние останали – мини на 154.
175.

Щита ми засвети в червено изведнъж. Бях забравил за совалките!

Двете совалки ме обстрелваха с лазерните си оръдия с явното намерение да ми причинят лоши неща. Въздъхнах дълбоко и се впуснах в защитни маневри. Само, че не вървеше да им бягам така, да не говорим, че в момента, в който в катера успееха да ограничат щетите от бомбардировката, щяха да ми вгорчат живота още повече. Оголих зъби във вълча усмивка, време беше да се разправя с остатъците от първия си заход.

Губиш 16 точки щит.

Можех просто да пренебрегна обстрела и да ги сваля с ракети – мини на 166

Можех да се опитам да отбягвам обстрела и да се мъча да ги свалям с ракети – мини на 186.

Можех и да заложа на лазерите си, като най-сигурен вариант, а ракетите да си запазя за катера – мини на 208.

Двете оцелели совалки се опитаха да ме приклещят, но не успяха. Замислих се, дали има смисъл да се пазя от такива слабаци изобщо. Но имаше – всяка щета по щита щеше да ми вгорчи живота в последствие, срещу катера.

Осъзнах, че не ме бива за тази работа. О, успях да хвана на прицел едната совалка, проблемът е, че не успях да избегна обстрела на втората. Освободих ракетата по пътя й и с удоволствие забелязах, как совалката се взриви доста ефектно. С усмивка се замислих, че остава само един противник. Въпросът беше, какво да правя с последната совалка?

Да я унищожа и нея с ракета (ако имах) – мини на 162

Или да я преследвам с лазерите си – мини на 156

178.

Защо нямаше начин Ли да ме наблюдава! Бях перфектен! За пръв път от години успявах да извърша всяка маневра, всяко завъртане и всеки завой, точно както трябва. И накрая усилията ми бяха възнаградени – лазерите ми облизаха красиво корпуса на едната совалка, превръщайки я в купчина скрап. Направих изящен лупинг над останките й и се насочих към оцелелите две.

Можех да подгоня и другите две совалки, убеден в уменията си – мини на 208.

Можех и да сменя лазерите с ракети – 176.

Продължих успешно серията от странни маневри и най-накрая успях да прихвана противниковата совалка. Освободих ракетата по пътя й и с удоволствие забелязах, как совалката се взриви доста ефектно. С усмивка се замислих, че остава само един противник. Въпросът беше, какво да правя с последната совалка?

Да я унищожа и нея с ракета (ако имах) – мини на 162

Или да я преследвам с лазерите си – мини на 156

Последната ми атака върху катера беше унищожителна. Задвижиха се различни верижни реакции, които буквално разкъсваха кораба на парчета. Опитах се да се отдалеча навреме и да се скрия зад дипломатическата совалка, но не бях достатъчно бърз – главния реактор се взриви и обсипа всичко наоколо със смъртоносни шрапнели, някои от които с големината на собствения ми кораб. Успях да избегна повечето, но усетих, как нещо се забива в кораба ми и ме завърта рязко.

Управлението вече не беше в моите ръце, колкото и да се опитвах да го възстановя. Носех се неконтролируемо към повърхността на спътника, край който се бе състояла “дипломатическата” среща. Идеше ми да се разкрещя от яд – бях победил! Победата беше моя! Точно в края ли трябваше да ми бъде отнета така гадно?

В следващия момент автоматичните системи за поправка успяха да ми върнат контрола над системата за маневреност. По-добре от нищо, казах си и се опитах, поне да овладея начина, по който щях да се забия в спътника. За щастие комуникациите ми все още работеха.

- Лил! – извиках в микрофона си. – Лил, къде си в името на Имперските топки!

- Сър! – чух притеснения глас на младия капитан – Сър, лейтенант Вагнер се опитва да пресече курса ви и да ви прибере в товарния отсек! Можете ли да забавите падането си?

- Лил, ако можех, мислиш ли, че не бих! – изкрещях. – Чуй ме внимателно. Мисля, че ще успея да приземя тази каруца така, че да не се превърна в желе. Проблемът ми ще е по-късно!

- Спокойно сър, ще измислим начин да ви приберем!

- Лил, кретен такъв, до половин час, проклетите ариелци ще са над главите ни! Трябва ми истинска десантна совалка, която да влезне по стелт-вектор и да ме измъкне! Връщай се при “Константин” и ми намери една! Тук не можеш да направиш нищо.

- Сър, вече сме почти до вас, можем да опитаме да ви хванем!

- Момче, с тази моя скорост, само ще разбия совалката ти. Няма полза да умираме и двамата!

- Сър…

- Да, сър! – чу се отговора от пилота на дипломатическия кораб.

- Но сър! – Лил се опита да се намеси, но изключих комуникациите. Нямах време за него. Сензорите ми показаха, че дипломатическия кораб се отдалечава от гравитационното поле на спътника и навлиза в под-пространството.

- Знаете ли, капитане, май не бяхте честен с мен. – гласът на лейди Елинор, която бе наблюдавала предимно мълчаливо битката ме стресна. – Мисля, че имате бойни кораби в системата ни!

- Милейди, моля ви, не е сега момента – вече навлизах в атмосферата. Мамка му, как тази малка луна задържаше по-плътна атмосфера от тази на Тера?

- Напротив, искам да знам, преди да умра!

- Да, имам една фрегата и още няколко кораба. Но не исках да се налага да се избиваме!

- Ха! – Елинор не се обади повече.

Самия аз трябваше да се справям с проклетото приземяване. Успях да намаля скоростта в известна степен, но не достатъчно – сблъсъкът със земята под нас беше отвратителен. Последното, което запомних беше стреснатия писък на благородничката. После всичко стана черно…

Мини на 251.

181

С1+3

Опитах се да набера скорост толкова бързо, че противниците ми да не се усетят на време и да не ме обстрелват, но явно не ми е било писано. Едва по един изстрел успяха да направят, но пък по един точен. Самия аз профучах между тях, изпразвайки един заряд от магнитното си оръдие право в кабината на едната совалка, превръщайки я в каша от метал и биологичен материал.

Замислих се, как да довършва третата совалка?

С ракета – мини на 162.

Пак с лазерите – попадаш на 156.

Спуснах се към совалката, която ми изглеждаше най-лесна за прихващане, премятайки изтребителя си в сложни маневри, за да не стана аз лесна мишена.

Катера определено беше уязвен, но не и победен. Това, което започна да ме притеснява беше факта, че капитанът му, най-накрая се сети за основната си мисия и започна да завърта кораба си по посока на совалката на Лил. С ужас видях, как люка покриващ отверстието на магнитното оръдие започва да се отваря. Изпсувах ядно – не беше само яд, че може да свалят мой подчинен кораб (беше се случвало достатъчно често, за да не треперя от страх всеки път, когато нещата тръгнеха в такава посока). Най-вече ме притесняваше факта, че без Лил нямах никакъв начин да се върна при Константин – щях да увисна тук в орбита около спътника и щях да съм идеална мишена за неизбежните ариелски подкрепления.

Ако имах останал коз, сега беше момента да го използвам.

Можех да пробвам да бомбардирам проклетия катер с атомни бомби – мини на 105

Ако имах ракети можех да пробвам нещо с тях – на 115.

Ако бях свършил всичките си тежки оръжия ми оставаше само да нападам двигателите с лазерите на кораба си и да се моля уменията и късметът ми да са достатъчни – на 233.

Насочих се към следващата совалка без да променям стратегията си – вършеше ми прекрасна работа. Отново стоически понесох обстрела, докато се прицелвах. После най-спокойно пуснах ракетата превръщайки и последната совалка в скрап с поредната ракета. Екипажа на последната совалка май не се чувстваше особено добре. Как трябваше да се разправя с нея?

Да я унищожа и нея с ракета (ако имах) – мини на 162

Или да я преследвам с лазерите си – мини на 156

Не се справих зле, ако трябва да съм честен – успях да маневрирам бързо и ловко, а не както преди – бавно и тромаво. Изядох няколко попадения, но нито едно пряко, а накрая усилията ми бяха възнаградени – лазерите ми облизаха красиво корпуса на едната совалка, превръщайки я в купчина скрап. Направих изящен лупинг над останките й и се насочих към оцелелите две.

Можех да подгоня и другите две совалки, убеден в уменията си – мини на 208.

Можех и да сменя лазерите с ракети – 176.
186.

Реших да започна една безумна поредица от маневри, която бях научил от Ли. Проблемът на тези маневри беше във факта, че искаха много високи пилотски умения, за да действат като хората, а пръв си признавах, че не съм кой-знае какъв пилот. Но пък може би се подценявах.

Попадна на едно от малкото места в книгата, където има чиста случайност. Хвърли едно зарче/монета и:

При четно число/ези – премини на 210.

При нечетно число/тура – попадаш на 214.

Започнах да се превъртам лудешки, опитвайки се да стана възможно най-трудна мишена за лазерните оръдия на катера. Не бях нито достатъчно добър, нито достатъчно далеч, за да се опитвам да избягвам самите изстрели, естествено…

Най-накрая, с много усилия успях да настроя прицелващата програма и да пусна ракетата насред един лупинг. Въпреки ясното ми знание, че е невъзможно, сякаш усетих, как ракетата се отдели от корпуса на кораба ми и се понесе към целта си.

Баражните батареи откриха огън и настъпи битка, на която нямаше как да повлияя – компютъра на ракетата, срещу защитния компютър на катера. Нервите ми се изпънаха до краен предел, въпреки автоматичния контрол на адреналина, който ми налагаше био-чипа. Времето сякаш се забави – всеки плазмен заряд, който минаваше покрай ракетата ми, всяко нейно отклонение за отбягване на същия този заряд…

Кратък вик в чест на успеха се отдели от устните ми, когато най-накрая бойната глава достигна целта си и се взриви, откъсвайки голямо парче от плочата прикриваща реакторния отсек. Сега оставаше само да вкарам още една ракета или бомба вътре…

Мини на 205

Опитах се да наподобя до колкото мога на стила на летене на Ли в подобни ситуации. Не че можех да го копирам наистина – нейното приличаше на кораб с унищожена система за управление, а не на летене – но успях да се превърна в ужасна мишена и в същото време да успея да прихвана едната совалка.

Ракетата се отдели от нишата си под корпуса на изтребителя ми и излетя към целта си, по средата на преобръщането ми през крило. Проследих полета й с частица от съзнанието си, тъй като цялата ми концентрация бе в управлението на кораба. Малко кълбо от горящи газове бе последното нещо, което забелязах от совалката.

Мини на 176.

Радарът ми напомни за съществуването на още един противник – оцелялата от първоначалния ми заход совалка ме преследваше с идеята да ме сваля. Въздъхнах – нямаше да се научат. Правилния ход в момента би бил да изчака катера да поднови обстрела си по мен и чак тогава да ме погне. Но пък стратегически, така не ми позволяваха да се прибера на дипломатическата совалка.

Изпсувах, щеше да се наложи да се разправя с нея първо и тогава да се опитам да се прибера и да избягам. И да се надявам катера да не се съвземе на време от атаката ми.

Може би трябваше просто да й пусна една ракета и да забравя – мини на 162

Ако нямах ракети ми оставаше единствено да заложа на магнитното си оръдие или лазерите – мини на 156.
191.

Не, определено не се бях подобрил особено от академията насам. Маневрирах все така тромаво и предсказуемо, което позволяваше на противниците ми да ме уцелват. С триста зора успях да се вклиня в едната совалка и почти от упор да я обстрелям с лазерите си и да я превърна в отпадъчен материал. Направих изящен лупинг над останките й и се насочих към оцелелите две.

Можех да подгоня и другите две совалки – мини на 208.

Можех и да сменя лазерите с ракети – 176.

Имаше два основни варианта, по които можех да подходя:

Единия беше едновременно по-сигурен и по-опасен. Трябваше да се спусна през баражния огън от батареите и да атакувам защитната плоча с лазерите си няколко пъти подред, преди да я отслабя достатъчно, та да мога (отново с близък заход) да вкарам в дупката ядрена бомба или ракета. Сто процентова сигурност в успеха на атаката… стига на не ме сваляха преди това. (мини на 202)

Втория вариант беше приложим, ако имах ракети за пилеене – можех да изстрелям една-две срещу плочата, за да я отслабя. Минусът на плана ми се коренеше във факта, че баражните батареи бяха все пак там, а основното им предназначение беше точно да спират ракети. Щеше да ми е нужна голяма доза късмет или много ракети, за да успея. (мини на 218).

От определен ъгъл на нещата можех и да пробвам да се справя с атомна бомба за пробиване на плочата. Всъщност ако уцелех, можеше да се свърши всичко от раз. Все пак да уцелиш с бомба толкова малка мишена не е никак лесно – щеше да се наложи да имам доза късмет и да изстискам последните си капки умение за пилотиране (на 197)
193

Опитах се да наподобя до колкото мога на стила на летене на Ли в подобни ситуации. Не че можех да го копирам наистина – нейното приличаше на кораб с унищожена система за управление, а не на летене – но успях да се превърна в ужасна мишена. Проблемът беше във факта, че съм си надценил способностите – не можех да прихвана добре нито един противник.

Можех да рискувам да пропилея една ракета и все пак да опитам – мини на 187.

Можех и да сменя тактиката, приемайки, че ще ме уцелят и да се прицеля, без да се мъча да отбягвам – мини на 173

А можех и просто да сменя тактиката и да ги погна с лазерите – на 170.
194

Първата ракета не беше късметлийка – не един а цели три плазмени заряда буквално я изпариха. Но никога не съм и мислел, че тя ще успее. Целта беше да бъде унищожена. Буквално стотни от секундата след това, втората ракета мина през останките на сестра си и през появилата се дупка в баража, за да се забие с хирургическа точност в центъра на плочата криеща реактора. Експлозията отнесе половината плоча и разкриви цялата конструкция.

Сега ми оставаше само да вкарам още една ракета или бомба вътре.

Мини на 205.

Престарах се. Не само уцели, ами уцелих твърде точно. Рязкото покачване на радиационното ниво ме убеди, че съм направил грешка.

Мини на 180.
196.

Започнах да се превъртам лудешки, опитвайки се да стана възможно най-трудна мишена за лазерните оръдия на катера. Не бях нито достатъчно добър, нито достатъчно далеч, за да се опитвам да избягвам самите изстрели, естествено…

Най-накрая, с много усилия успях да настроя прицелващата програма и да пусна ракетата насред един лупинг. Въпреки ясното ми знание, че е невъзможно, сякаш усетих, как ракетата се отдели от корпуса на кораба ми и се понесе към целта си.