Аспекти на суетата

Библейски текст: Еклесиаст 2:12-23

Предмет: суета

Тема: аспекти на суетата

Изложение на целта:

І. Причината за суетата на човешкото съществуване

ІІ. Последиците от суетата на човешкото съществуване

Увод: Здравейте,

Видяхте ли как е заглавието на днешната проповед? Животът е ужасен. А видяхте ли как е заглавието на проповедта за следващата събота? Животът е прекрасен.

Какво ще кажете? Ужасен или прекрасен?

Такива следващите два текста от Еклесиаст 2 глава. В единият, който ще разгледаме днес авторът сякаш казва, че животът е ужасен. В другият – че е прекрасен.

Някой би помислил, че Еклесиаст е шизофреник – две напълно противоречиви изказвания стоят едно до друго и той ги твърди с пълна сила, толкова е убедителен.

Какво ще си помислите за мен, ако ви кажа: Аз съм най-нещастният човек на света. След половин час – аз съм най-щастливият човек на света. Може би нещо се е променило –забранили са чалгата със закон .

Нещо се променя наистина в последните няколко стиха от тази глава. Но все още не сме стигнали до там. Все още сме в най-мрачната част от книгата.

В предишните текстове видяхме, че мъдростта се е провалила. Удоволствията също. Тогава какво му остава на човек? Изводът към който авторът ни води още от самото начало на книгата е, че целият живот на човека е суета.

Но все още не сме получили отговор на въпроса защо се оказва, че всичко е суета. В следващите стихове авторът говори за причината за суетата на човешкото съществуване и за въздействието, което откриването на тази суета оказва върху човека.

Еклесиаст 2:12-23

Още един път ще повторя, че заключенията до които авторът достига не са някакви откровения от Бог. Той прави наблюдения върху живота. Решава да експериментира и да търси смисъла на живота тук на тази земя, като изключим идеята за Бог, за спасение, за вечност.

Вижте следните изрази, които показват как Соломон стига до изводите в този текст:

- ст. 12 – обърнах се да разгледам

- ст. 13 – тогава видях

- ст. 15 – тогава рекох

Той иска експериментът му да е пълен и за това към живота под слънцето подхожда не с Божиите критерии, не с картината, която Библията рисува за това как се е появил човека, какво е неговото бъдеще, какъв е Божият план. Не, човекът е сам, тук на тази земя и живее съобразно с това, което може да види с очите си и да пипне с ръцете си.

Защо прави това?

Той емпирически доказва, че животът, лишен от Бог е безсмислен.

Ако дойда аз и като пастор кажа – животът на тази земя е суета и фалш. Не си търсете щастието в мъдрост, знание, богатства, ядене и пиене, лукс. Ще се разочаровате. Сигурно хората ще кажат, пасторе, това ти е работата, разбираме. Остави настрана Библията, ние не вярваме на нея, вярваме на това, което виждаме и чуваме и пипаме.

Добре, а дали до същия извод може да се стигне с чисто човешки методи, с човешка мъдрост. Дали това е само заключението на Бог или това е заключението на всеки честен човек, който е решил да си търси щастието – ето това е въпросът. И за де е пълен експериментът Соломон подхожда напълно човешки, без помощта на Божието откровение, само с помощта на човешкото преживяване, логика, анализи и заключения.

На пет места се повтаря „всичко е суета” – ст. 15, 17, 19, 21, 23 – това е най-голямата концентрация на повторение на този израз.

Нека да видим тази чисто човешка логика, която би трябвало да доведе всеки честен човек до същите изводи като тези на Еклесиаст.

І. Причината за суетата на човешкото съществуване – ст. 12-16

Защо животът на човека е суета?

Нека да разгледаме стих по стих.

Ст. 12 – той е в края на живота си и е стигнал непостижими върхове и сега го гложди една мисъл – кой ще дойде след него и какво повече от това, което е направил ще може да направи наследникът му. Ако той, който е постигнал всичко това и не е получил удовлетворение – какво ли ще преживее този след него? Освен това – какво по-различно откритие за живота може да направи следващия.

От тук тръгват две мисли, които са развити по-надолу – оценката на мъдростта и безумието и идеята за преходността (загатната, че след царя идва някой друг). Тези две изграждат аргумента за суетата на човешкото съществуване.

Еклесиаст взима един пример, с който иска да покаже причината за човешкото съществуване – мъдростта.

Защо мъдростта е суета?

Какво значи всичко е суета?

Значи ли това, че всички неща имат една и съща стойност?

Отговорът е: Не!

Не можем да дадем една и съща оценка за престъплението и за благодеянието. Не можем да кажем, че богатството и бедността имат еднаква стойност.

Всичко е суета не защото всичко е лошо.

Ст. 13

Мъдрост – светлина

Безумие – тъмнина

Ето го библейското разбиране за мъдростта, което можем да открием и на други места. С мъдрост се строи къща, тя дава успех в живота, книгата Притчи – възхвала на мъдростта.

И тук може да има един момент на успокоение и откритие – ето – това е, което ни трябва – мъдростта, тя ще направи животът ни стойностен.

Но причината всичко под слънцето да е суета е не в това, че всички неща са лоши.

О, има толкова много неща, за които можем да кажем – това е добро, полезно, похвално, жизнено необходимо. Помислете си за приятелството, за любовта, за изкуството, за образованието, за семейството, за възпитанието, …

Голямата трагедия е, че хубавите неща не правят живота стойностен. Напротив, те още повече подсилват идеята за суетата. Ако животът беше само лош, тогава бихме казали, че смисълът е в смъртта. Но тъй като животът е изпълнен с хубави неща, тогава и смъртта се превръща в суета – ти губиш всичко хубаво и ценно, което си имал докато си бил жив.

Вижте – разликата между мъдрия и безумния е като разликата между светлината и тъмнината. Като слепия и този, който вижда.

Коя е причината тогава животът да е суета, мъдростта да е суета?

Ст. 14-б-16 – една участ имат всички под слънцето – смъртта.

Двама души – единият мъдър, трупал знания, добродетели, опит, умения, подсигурил децата си, внуците си, дал образование и възпитание, построил къщи, развил бизнес.

Другият – безумен, пропилял живота си в лентяйство, пиене, хулиганство, престъпност.

Кой е живял по-добре? Няма съмнение, че първият.

Е, и какво от това. Това е болката на Еклесиаст – какво от това, като и двамата имат една участ – смърт.

Ето я причината за суетата на човешкото съществуване под слънцето – смъртта – тази енигма, този факт, който приравнява доброто и злото, който приравнява добрият и злият, мъдрият и безумният.

И точно затова Еклесиаст си задава въпроса в ст. 15:

„Защо прочее аз бях по-мъдър?”

Същият въпрос си задават много хора днес и си казват: Защо да съм само аз глупакът, защо да съм честен, защо да съм добър?

Защо да си плащам билетчето в автобуса?

Защо да не си изхвърлям боклука през терасата?

Защо да възпитавам децата си да уважават другите?

Защо да живея здравословно?

Защо да имам цели, стремежи в живота?

Така смъртта обезсмисля и обезценява мъдростта и всичко в този живот, което само по себе си е добро.

Смъртта обезсмисля доброто и злото, красивото и грозното, скъпото и евтиното, мъдростта и безумието.

Смъртта е част от това кривото, което не може да се изправи и от това недовършеното. Тя е нещо, което човек не може да промени.

До къде води тази идея. Какво причинява тази мисъл на мъдрия човек.

ІІ. Въздействието на суетата на човешкото съществуване – ст. 17-23

Ако бяхте на мястото на Соломон как бихте се чувствали?

Но тук не говорим за Бог. Тук говорим за живота без Бог. Всичко е суета в един такъв живот.

И за какво е намразил живота, вече на няколко пъти казахме, не заради болести, страдания, мизерия, заради богатство, жени, лукс, ядене и пиене – тежък живот, заслужава съчувствие.

Но в живота под слънцето, където всичко се оказва безсмислено, това е естествена реакция.

Ти постоянно мислиш за смъртта. От както се раждаш вървиш към смъртта и тя е единственото нещо, което ти е гарантирано 100%. Ти си безсилен пред нея. Е, тогава какъв ти е стимулът да работиш, твориш, да се радваш, да се наслаждаваш? Смъртта идва и помита всичко след себе си.

За това и омразата към живота е последвана от омраза към труда.

Когато бях във Варна, пътувах една нощ към София, на сутринта две възрастни дами, помогнах им, разменихме телефони, оказаха се наследнички на братята Пилософ, богати евреи, напуснали страната при идването на фашизма и после комунизма. Имали шивашка фабрика на пристанището, дъщерите в Италия, възрастни, всичко, което братята са градили сега беше запустяло, бях в архива – баланси, какви са били годишните печалби, на колко се оценява фабриката при национализирането и т.н. Сега водят дела и процедури за собственост, граници, за да го продадат.

Всичко, което са имали и развили сега е унищожено.

Смъртта слага край – вече те няма, не можеш да продължиш делото си, мислиш за онова, което си постигнал. Точно това носи още по-голяма мъка и страдание. Ако този, който идва след теб не може да продължи твоето дело, а го пропилее?

Единствената ти утеха е, че делото ти не е било напразно, че ще донесе на следващите поколения някаква полза. Но ако бъде пропиляно от следващия?

Така и става със Соломон, синът му Ровоам – води такава икономическа политика, че има бунт, разделя се царството и от тук нататък всичко е загубено. Израил тръгва надолу.

Ти си умрял и повече никога няма да имаш шанса да се намесиш, да оправиш нещата, да се бориш, да постигаш, да успяваш.

Ст. 20, 21 – Лили от Велинград, наследствената къща и разпродаването на всичко.

Представям си как Соломон е гледал всичко, което е постигнал и си е мислил какво ли ще стане с това.

Дори нощта – ст. 23 е кулминацията на оплакването. Тук стига до най-ниската си точка – това е изключително напрежение – да нямаш спокойствие дори през нощта, не можеш да спиш. Причината – осъзнаването на пълното безсмислие на живота. Това е като да си хванат в капан, от който няма излизане.

Тогава животът се превръща в ад, в нещо непоносимо.

Животът се превръща в едно очакване на смъртта. Не знаеш кога ще дойде.

Четох за един 115 годишен пуерториканец на име Еухенио Марто, който се самоубива с аргумента, че му е омръзнало да чака смъртта. Живял 115 години и се самоубил, защото целият му живот бил едно очакване на смъртта.

Албер Камю в Митът за Сезиф.

„Има един-единствен действително сериозен философски проблем — самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно.

… В известен смисъл да се самоубиеш е както в мелодрамата — да се разкриеш. Това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш. Все пак да не прекаляваме с тези аналогии, а да се върнем към по-обикновените неща. Това означава само да си признаем, „че не си струва труда“. Естествено, никога не е лесно да живеем. Човек продължава да извършва движенията, наложени му от съществуването, по много причини, първата от които е навикът. Да умреш доброволно предполага, че си прозрял, макар и инстинктивно, смехотворната същност на този навик, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието.“

Тук в тази точка на своето преживяване авторът стига до този ужасяващ извод – животът не си струва.

Каква полза? – 1:3; 2:22

Никаква – ето това е отговорът на този въпрос за живота под слънцето.

Заключение: От тук по-надолу Еклесиаст няма къде да отиде. Той е стигнал дъното. По-ниско от това да намрази живота и да се отчая до смърт няма.

Това е отчаяние, породено от празнотата и безсмислието на живота, дължащата се на факта на смъртта.

Но този проблем със смъртта в живота под слънцето е решен в живота с Бог.

И това е една от основните мотивации в живота на вярващия човек. Смъртта не е краят. Тя не обезсмисля човешкия живот.

Тя е само една спирка, една почивка. Не случайно Библията я нарича сън. Само едно кратко прекъсване и после след възкресението животът продължава с пълна сила. Така че животът тук има смисъл, той е част от вечността.

На фона на християнската надежда животът придобива друга стойност:

Ако смъртта е премахната, тогава и суетата е премахната.

Тогава всичко отново може да бъде изпълнено със смисъл – мъдрост, успехи, постижения, удоволствия.

Тогава това, което преживяваш не отива в небитието заедно с теб, а остава да бъде част от теб през вечността.

За това и апостол Павел когато говори за възкресението завършва с тези думи:

1 Коринтяни 15:58

Живейте пълноценно, дайте най-доброто от себе си. Нищо не е загубено. Нищо, което направите в името на Бог и за прослава на Бог във вашия живот няма да бъде напразно.