Астероиди откриване на астероидите



Дата31.03.2018
Размер190.05 Kb.
#64511
НАРОДНА АСТРОНОМИЧЕСКА ОБСЕРВАТОРИЯ

Юрий Гагарин”



СТАРА ЗАГОРА

КУРС ПО ОБЩА АСТРОНОМИЯ


Надя Кискинова

АСТЕРОИДИ




ОТКРИВАНЕ НА АСТЕРОИДИТЕ



Правило на Тициус-Боде
През 1766 г. Тициус обърнал внимание на една закономерност в планетните разстояния, популяризирана по-късно от Боде. Тя може да се изрази с емпирична формула за средните разстояния на планетите от Слънцето в астрономически единици:

а = 0,4 + 0,3.2*n (а.е.)

като n за Меркурий е (-безкрайност), за Венера е 0, за Земята е 1, за Марс е 2, за Юпитер е 4 и за Сатурн е 5.

Липсвала обаче планета с n =3.




Планета

n

Меркурий

-

Венера

0

Земя

1

Марс

2

Астероиди

3

Юпитер

4

Сатурн

5

Уран

6

Нептун

7

Плутон

8

Съвпадението между големите полуоси на орбитите и получените от правилото стойност е наистина удивително.

След 1781 г., когато била открита планетата Уран и е установено, че голямата полуос на нейната орбита също се съгласува с формулата, доверието към правилото на Тициус-Боде нараства. Предположението, че на 2,8 а.е. от Слънцето трябва да се намира неизвестна планета, се превръща в увереност.

През 1796 г. петима европейски астронома под ръководството на Франц Цах създават астрономическо общество, наречено “отряд на небесната полиция”, за издирване на криещата се планета.


Откриване
Откритието, както обикновено става, дошло случайно. Директорът на сицилийската обсерватория в град Палермо Джузепе Пиаци в самото навечерие на ХІХ век в нощта на 1 януари 1801 г., работейки върху съставянето на звезден каталог, забелязал звездообразен обект от 7–8 зв.в. в съзвездието Бик, който обаче се премествал на фона на звездите и то чувствително – с по 6 дъгови минути за денонощие. Поради заболяване, скоро след това Пиаци загубил обекта.

Тогава 24-годишния Карл Фридрих Гаус, наречен “кралят на математиците” показва на какво е способен. Прилагайки своя метод на най-малките квадрати, въз основа на оскъдните наблюдения на Пиаци той изчислил елементите на орбитата на звездообразния обект и предсказал положението му. На 1 януари 1802 г. Олберс потвърждава откритието на Пиаци и Гаус.

Тогава първооткривателят Пиаци дал име на новата планета – Церера – богинята на плодородието, покровителка на Сицилия. А Гаус бил назначен за директор на Университетската обсерватория в Гьотинген, която оглавявал до края на живота си.



Най-големия астероид Церера от основния астероиден пояс по плътност и размери е идентична с новооткритите тела зад орбитата на Нептун и затова имаше дискусии за класификацията на телата от Слънчевата система.Той отговаря на въведеното понятие за планета от Международния астрономически съюз от 2006 г. И засега е единствена е вече не астероид, а планета-джудже

И така, Церера е на разстояние 2,77 а.е. от Слънцето, орбитата й е умерено сплесната като на типична планета с е = 0,08, наклонът й спрямо еклиптиката е 10,6 градуса, а размерите й са само 950 км.

С тези нищожни размери трудно било да се причисли новооткритото тяло към познатите дотогава планети. Дори най-малкият Меркурий е 4-5 пъти по-голям от Церера. Откритията продължават и узаконяват наименованието на тези тела – астероиди – „звездоподобни”, защото дори най-големите се виждат като светли точки, които за разлика от звездите се движат на фона им като доста по-близките типичните планети.
Много скоро след това, през същата 1801 г. на 28 март Олберс открил друг звездоподобен обект, наподобяващ по движението си планета. Тя била на 2,8 а.е. от Слънцето и обикаляла около него за 4,61 земни години. Сплеснатостта на орбитата й е е = 0,24. Наклонът спрямо еклиптиката – 35 градуса. Тъй като орбитите на Церера и новооткритата малка планета с диаметър само 600 км, наречена Палада, се доближавали, Олберс предположил, че Церера и Палада са части от предишна планета.
Към частите на хипотетичната голяма планета скоро били добавени

Юнона, открита на 1 септември 1804 г. от Хардинг, с диаметър 250 км и

Веста, открита на 29 март 1807 г. пак от Олберс, с диаметър 525 км.


Веста все още е само кандидат за планета-джудже.
Настъпил период на “затишие” от почти 40 години.

През 1845 г. отново духовете били възбудени с откритието на поредния астероид, както предложил Уилям Хершел да се наричат малките звездовидни планети. Нарекли го Астрея.


До края на ХІХ век визуално били открити 343 астероида.


Астероидният пояс между орбитите на Марс и Юпитер.

След 1891 г., когато започнал да се прилага фотографския метод в астрономическите наблюдения, броят на откритите астероиди рязко нараства и днес са известни повече от 100-тина хиляди.

С нарастване на възможностите на наблюдателната техника, откриват се все повече слаби бързодвижещи се обекти – астероиди.


Астрономите Карл Стапелфелд и Робин Еванс са открили стотина малки астероида от 28 000 изображения, получени с Широкоъгълната планетарна камера 2 на космическия телескоп “Хъбъл”. Тук са 4 от тези изображения със следите от преместването на астероидите на фона на звездите и галактиките, както е на долния десен кадър.

Източник на имената на астероидите бе античната митология. По-късно било прието да се използват женски имена или мъжки, с окончание като женските – Неуймина, Ломоносова. Мъжки имена се дават само на астероиди с особени орбити, като Ерос, Аполон и др. Те са представители на цял рояк близки и пресичащи земната орбита астероиди.

Ерос е един от малкото астероиди, чиято повърхност е изследвана отблизо с космически апарат. Интересът към тази група астероиди не е просто научен. Такива близопреминаващи астероиди застрашават нашата планета и живота.


На 12 февруари 2001 г. сондата NEAR Шумейкър кацна на повърхността на астероида Ерос в предвиденото място, оградено с жълто кръгче – най-едрото повърхностно образувание – седловидната долина Гимерос. При падането си апаратът постоянно снима повърхността на астероида, така че астрономите получиха най-подробните снимки, на които се различават детайли от порядъка на 10 см.


От разстояние 50 км повърхността на Ерос се вижда, че повърхността на един от големите кратери е покрита с реголит. Защо – остава въпрос. Вероятно е голяма част от светлия и тъмен реголит на този астероид да е в резултат на множеството падания на повърхността му на метеорити и микрометеорити


През юни 2002 г. 100-метров астероид 2002 MN бе забелязан в близост, когато вече бе отминал Земята. Той е от опасните – тези, които пресичат подлунното пространство. Вероятността за падане на подобни тела е 1 на 1000 години. Не са опасни толкова непосредствените поражения, колкото последиците за климата на Земята примерно, които могат да додедат до измиране на видове и рязка промяна на жизнените условия.

Друг такъв астероид 99942 Apophis с диаметър 390 м, открит през 2004 г. застраша повече Земята. Той ще премине през 2029 г.

Има вече значителен брой астероиди с български имена:

2206 Габрово, 2371 Димитров, 2530 Шипка, 2575 България, 2609 Кирил-Методий, 3860 Пловдив.

Българските астрономи Шкодров и Иванова откриват астероидите 3903 Климент Охридски, 4400 Багряна, 4891 Блага.А техни имена носят астероиди, открити от американци – 4364 Шкодров и 4365 Иванова.



Характеристики на астероидите
РАЗМЕРИ

Първи оценки за размерите на току-що откритите астероиди дава Барнард в края на ХІХ век. Това той прави по отражателната способност на повърхността на астероидите – албедотото. От средното албедо на най-големите Церера, Юнона, Палада и Веста, получава оценки за размерите на всички останали известни астероиди. Това е доста приблизителен метод, тъй като според преобладаващия химичен състав повърхността на астероидите е светла или тъмна.

По-късно метода на Барнард се допълва от радиометрични измервания.

Сега са уточнени размерите и на големите астероиди:

Церера – 950 км

Палада – 583 км

Юнона – 268 км

Веста – 555 км.

Диаметърът на тяло, съставено от всички астероиди трябва да е едва 1400 км.


Това не е кокал, а астероида 216 Клеопатра от основния астероиден пояс. Той стана обект на изследване с наземен радар чрез радиовълни. Сега учените считат, че астероидът се състои основно от никел и желязо. Уникалната форма и състава на астероида свидетелстват, че той е преживял челни удари с по-големи астероиди преди милиарди години. Астероидът не е компактен – повърхността му е съвкупност от свобоно-свързани ледени и каменни парчета, макар че ядрото му може и да е огромен монолитен магнит. Няма опасност точно този астероид да се сблъска някога със Земята. Той и такива като него каменно-метални отломъци могат да станат източници на суровина в бъдеще.

СРЕДНА ПЛЪТНОСТ

Съдейки по видовете метеорити на Земята и тяхната средна плътност на веществото, може да се приеме, че:

Средната плътност при желязо-каменните астероиди е от порядъка на 3,5 г/куб.см, а за въглеродните (въглищни) астероиди – 2,6 г/куб.см. Или около 3 г/куб.см средно за всички астероиди.


МАСА


Масите на астероидите се определят трудно и неуверено.

Като се вземе предвид оценката за средната плътност на

метеоритите, съответно – астероидите масата за

Церера е 1,5.10*21 кг.

Сумарната маса на целия астероиден пояс трябва да е 4,5.10*21 кг, което е 1/1500 от земната маса и 1/милиардна от слънчевата маса. Дори масата на Луната е 200 пъти от масата на целия астероиден пояс.

1/3 от тази обща маса на астероидния пояс се пада на Церера.


ОБЕМ

Ако всички астероиди се съберат на едно място и се сложат в куб със страна 500 км, половината от този обем се пада на Церера, Палада, Веста и Юнона, в ¼ от останалия обем ще се вместят още 100-тита от по-големите астероиди, а след 1000-ния по ред астероид запълването на куба почти се прекратява.




На бързовъртящия се и богат на вода астероид 1998 KY26 има диаметър с размер 30 м. На него денят продължава по-малко от 11 минути. Това изображение с разделителна способност от 3 метра е получено в резултат на оптическите и радарни наблюдения веднага след откриването на астероида през 1988 г. Тогава той е би на 800 000 км от Земята, което е двойно повече от разстоянието Земя-Луна. Счита се, че поне 10 милиона такива астероида преминават в близост до Земята, но известните сред тях са много малко. Астероидът не е образувал в резултат на акреция, тъй като е много малък и гравитацията е несъществена. По-скоро той е монолитен отломък откъснал се от по-голям астероид.


Астероидът Антиопа е двоен. Всеки от компонентите е голям 80 км, а разстоянието между тях е 160 км. Въртят се така, сякаш са окачени на краищата на въртящ се ластик – с период от 16,5 часа около общия си център на масите. Този рядък случай на двойнственост на астероида позволява да се оцени по-добре масата и плътността на обектите. Изненадващо е, че въпреки много тъмната им повърхност, те се състоят предимно от вода.

Това изображение на двойния астероид Антиопа е получено с адаптивната оптика на обсерваторията Кек на Хаваите.
ОКОЛООСНО ВЪРТЕНЕ

Голяма част от астероидите променят своя блясък с периоди от порядъка на часове, които са свързани с периодите на тяхното околоосно въртене. Пряката зависимост между тези два фактора говори за неправилната форма на астероидите, чиято повърхност е с големи неравности.

Например, астероидът Ерос е продълговато тяло с дължина 2,5 пъти по-голяма от ширината.



Астероидът Ерос е открит на 13 август 1898 г. от Густав Вит, директора на обсерваторията Урания в Берлин, Германия.

Класификация на астероидите
СПОРЕД ОРБИТИТЕ
Астероидите обикалят около Слънцето в права посока на разстояние между 2,2 и 3,6 а.е., като орбиталните им равнини са под наклон обикновено от 5 до 10 градуса спрямо земната орбита, и е = 0,2-0,4. Линейната им скорост по орбитата е около 20 км/сек, а периодите на обикаляне около Слънцето са 3-9 години.

Но има и астероиди с орбити под и над основната част на астероидния пояс.




  • Церера и Палада оглавяват групата от астероиди на разстояние от 2-3 а.е. от Слънцето;

Две групи от около 1000 (926) астероида всяка, като най-големите 20-тина са с размери повече от 150 км, са на орбитата на Юпитер – едната група пред, другата – зад него, отстоящи на по 60 градуса от планетата – в така нар. Либрационни точки.




През 1772 г. Лагранж решава задачата за трите тела в небесната механика в 2 частни случая – когато трите тела са върху една права и когато са във върховете на равностранни триъгълници. Самият Лангранж смятал, че това е само умозрителна математическа задача и трябвало да минат 2 века, за се убедят астрономите на примера на “троянците”, че в природата наистина съществуват тела, “възползвали” се от гравитационната устойчивост на по-масивните си съседи. Всяка от групите на “троянците” е във върха на равностранен триъгълник, в другите два върха на които са Юпитер и Слънцето.

В едната група “троянци” са астероидите от единия военен лагер в битката за Троя: 588 Ахил,624 Хектор, 659 Нестор, 911 Агамемнон, 1143 Одисей, 1404 Аякс, 1437 Диомед, 1583 Антихол, 1647 Менелай.

В другата група “троянци” са астероидите с имена на герои от другия лагер: 617 Патрокъл, 884 Приам, 1172 Еней, 1873 Агенор, 2895 Мемнон, 3240 Лаоконт.

Нещо повече, открити са “троянци” и на орбитата на Марс – 1 пред и 4 зад планетата.


  • групата на далечните астероиди – поясът на Куйпер

Историята на откриването на малки тела зад орбитата на Нептун започва от 1992 г. Потвърждава се хипотезата на Кенет Еджеуърд и Джерард Куйпър 40 години преди това за втори астероиден пояс именно натова място. Той се простира от 4 млрд км до над повече от 30 а.е. Обектите от пояса на Куйпер имат периоди на обикаляне около Слънцето от 300 и повече години.




Тази диаграма показва орбитата на астероида 2001 КХ 76 от пояса на Куйпер и най-големия астероид в Слънчевата система. Техните орбити твърде наподобяват орбитата на Плутон.

През 1977 г. е открит астероида Хирон , по-късно е открит на стари снимки от 1895 г.. Това дало възможност точно да се определи неговата орбита, която в афелия си достига пространството между Сатурн и Уран – на 18,9 а.е. е афелия му от Слънцето, а перихелия – на 8,5 а.е. Голямата полуос на орбитата на Хирон е 13,7 а.е. Обикаля около Слънцето за 50,7 години, диаметъра му е 500-800 км.

Към групата на далечните астероиди спада и Хидалго с голяма полуос на орбитата си 5,7 а.е. В афелия си доближава орбитата на Сатурн.

Зад Нептун са и новооткритите Седна и Аоура с диаметри около 1000 км. Може би там наистина съществува цял пояс от кометно-астероидни тела – пояса на Куйпер, от който все още виждаме само по-големите.


Ако астероидите между Марс и Юпитер или от т.н. основен астероиден пояс са древни остатъци от времената на възникване на Слънчевата система, но те са претърпели доста влияния на големите планети и слънчевата радиация, то далечните обекти от пояса на Куйпер са били пощадени от тези въздействия. Тяхното вещество е по-близо до първичното, от което преди 4,5 години са се формирали планетите. Ето защо предизвикват особен интерес, полетът на първата космическа сонда „Нови хоризонти” към Плутон-Харон и обекти от пояса на Куйпер вече е в ход.


  • групата на близко преминаващите до Земята астероиди

Това астероиди, които проникват вътре в орбитата на Марс и периодично доближават Земята:

ГРУПА НА Амур

Астероидите от този група се движат по орбити, доближаващи земната, като перихиите им са на 1,3 а.е. и на практика те запълват пространството между Земята и Марс.
ГРУПА НА Аполон

Перихелийнто им разстояние е по-малко от разстоянието Земя-Слънце и те периодично пресичат земната орбита.


ГРУПА НА Атон

Най-застрашаващата с близостта си група астероиди, чиито орбити са в по-голямата си част вътре в земната орбита. От тази група е и прословутият Икар, открит през 1948 г. с перихелий от само 0,19 а.е.





На 29 септември 2004 г. на разстояние 1,5 млн. км от Земятаили само 4 пъти по-далеч от Луната прелетя астероидът 4179 Тутатис. Прелитането му не бе изненада, то бе предвидено и се очакваше, но още веднъж напомни за дебнещата астероидна опасност.

На изображението отляво е радиолокационната карта на астероида, направена при едно от предишните му близки преминавания покрай Земята.

Вдясное комбинираното изображение на астрономите Джон Чумак от Дейтон, Охайо и Юрген Волф от Пало Алто, Калифорния, проследяващо пътя на астероида по небето.

Тутатис има силно сплескана елиптична орбита, стигаща в единия си край до астероидния пояс между Марс и Юпитер. За 4 години прави една обиколка по тази орбита. При преминаването му покрай Земята през 1992 г. бе получено радарно изображение на астероида, който се оказа че има силно неправилна гирообразна форма с ширина 2,4 км и дължина 4,8 км.

Деленето на астероидите по този начин е условно, тъй като са известни не един случай на преминаване на астероидите от една група в друга.




Защо има толкова равни участъци на повърхността на 500-метровия астероид Итокава? Няма определен отговор, но се счита, че това е свързано с динамиката му.

Оказа се, че повърхността му не прилича на нито едно тяло от Слънчевата система, заснето отблизо. Липсата на кратери, толкова необичайно за телата от Слънчевата система, може да се обясни с това, че астероидът се състои от купчина камъни и буци лед, обединени в общото си движение от гравитацията, но това не е едно цяло тяло. Всеки път, когато астероидът прелита покрай някоя планета – в случая покрай Земята, - той ще се деформира. Възникват ямички , които скоро се запълват от пренаредбата на близките камъни – като заличаващи се от само себе си следи в пясък.

Другото предположение е, че част от повърхността на астероида е от заредени електрически от слънчевия вятър частици, които повдигани от приливното въздействие на по-масивно тяло се пренареждат и заглаждат повърхността.

Около този странен астероид в края на 2005 година бе изстреляна японската сонда Хиабуса, чиято цел бе да вземе проби от астероида

Зла съдба преследва японския космически апарат Hayabusa. Преди всичко той пристигна в близост не до този астероид, към когото се планираше в началото, а и самото изменение на траекторията му не мина без проблеми. Имаше неудачи и при експеримента за кацане на половинкилограмовия робот MINERVA с 3 цифрови камери на повърхността на астероида Итокава. На 12 ноември 2005 г. зондът се отдели от апарата и преодоля самостоятелно 55 метра, но не успя да достигне астероида. Загуби се в космическия простор.

Малко по-късно, на 20 ноември, самият апарат Hayabusa се отправи към астероида, за да изпълни основната задача на мисията – кацане на повърхността, вземане на проби и доставката им на Земята. За ориентировка на зонда при кацането на повърхността бе изхвърлено неголямо кълбо с отражателно покритие в ролята на своеобразен маяк. Така апаратът успя да се приближи към астероида на 17 метра, но престана да получава команди от Земята. По-късно връзката бе напълно изгубена. В крайна сметка се оказва, че Hayabusa все пак каца върху астероида, но не успява да вземе проба от повърхността.

Упоритостта на японските учени все пак победи – на 26 ноември Hayabusa направи втори опит за кацане върху астероида и вероятно е успял да вземе проба от повърхността, но дали ще успее да се завърне на Земята след поредицата от неприятности, съпътстващи мисията.

Изчисленията показват, че този астероид представлява заплаха за Земята -през следващите няколко милиона години той може да се сблъска с нашата планета.

До 1945 г. предварителните обозначения и номера на астероидите дава Астрономическият изчислителен институт в Берлин. След това тази функция поема Центърът на малките планети, функциониращ към една от Комисиите (№ 20) на Международния астрономически съюз при обсерваторията в Цинцинати, САЩ. От 1978 г. Центърът на малките планети се премества в Смитсонианския институт в Бембридж, САЩ.

През декември 1994 г. астероид с размерите на средно голяма къща е засечен да преминава само на 100 000 км от Земята, т.е. на 1/3 разстояние Земя-Луна.

От деветдесетте години на ХХ век е организиран патрул на застрашаващите с близостта си астероиди, включващ едни от най-големите професионални обсерватории в света.

Българските астрономи проф. Шкодров и ст.н.с. Виолета Иванова получават признателност от американските си колеги, които наричат с техни имена астероидите 4364 Shkodrov и 4365 IVANOVA. Двамата български учени ръководят група по наблюдение на малки тела още от построяването на Националната астрономическа обсерватория на Рожен през 1980 г. Тяхната група открива над 100 астероида, някои от които носят други български имена. Нашите астрономи са участници в международния проект INAS за търсене на астероиди, застрашаващи Земята.



Учените неизменно следят движението на астероида 99942 Apophis с диаметър 390 м, който бе открит на 19 юни 2004 г. и решително молят правителствата да предприемат стратегия за отразяване на неговата атака.

В египетската митология Апофис е духът на злото и разрушенията, демонът, който се стреми да потопи света във вечна тъмнина – напълно подходящо в случай име на заплашващия да падне върху Земята астероид. Вероятността това да стане през 2029 г. предизвиква тревога. На астероида Apophis е даден бал 4 по 10-степенната скала на Торино, според която се измерва заплахата от страна на опасните обекти. Степен 10 е неминуемо стълкновение, способно да предизвика глобална катастрофа. Засега на Apophis е присъдена най-голямата вероятност за космическа опасност. В края на миналата година вероятността за сблъсък през 2029 г. бе изключена при уточняване параметрите на орбитата на астероида.

Когато се доближи до нас на 13 април 2029 г. Земята ще го отблъсне и ще измени орбитата му. – казва Алън Фитцимонс от Кралския университет в Белфаст. – В случай, че той премине през определена точка в пространството, т-н гравитационно мочурище – притеглянето от Земята може да измени положението му и когато той отново се върне през 2036 г. да се сблъска с нас.”Вероятността астероидът да премине през това място от около 600 км е 1:5 500. Все пак, ако среща със Земята се състои, вече е пресметнато, че при сблъсъка ще се отдели 100 000 пъти повече енергия, отколкото при ядрения взрив в Хирошима. Под непосредственото въздействие на ударната вълна ще попаднат хиляди квадратни километри, а върху останалата Земя ще се изсипе прахът, изхвърлен ватмосферата.



Въпреки малката все пак вероятност за сблъсък с астероид, кометно тяло или голям метеорит, нито едно предложение от стратегията в такъв случай не остава без внимание, защото, както казва Моника Грейди, експерт по метеоритите, въпросът е не дали, а кога ще стане това.



Как се изменя орбитата на астероид, застрашаващ с близостта си Земята? Може да се създаде такава масивна сонда, която с гравитацията си да тегли на буксир астероида, избутвайки го от опасната му траектория.

И това не е просто фантазия, защото и сега има техническа възможност за такава мисия.



Всеки ден малки космически камъчета падат на Земята, а през 2003 г. канара с размерите на автобус прелетя под лунната орбита. Астероидът 2007 TU24 Ида привлече вниманието не само с близкото си преминаване, но и с внушителните си размери от 250 метра. Ако такъв космически гостенин падне върху Земята ще има значителни последици – кратер с размерите на град, земетресение от бал 7 или огромни цунами, ако падне в океана. Това радарно изображение е получено 2 дена преди приближаването на астероида до Земята и показва продълговата му неправилна форма.

КЛАСИФИКАЦИЯ СПОРЕД ХИМИЧНИЯ СЪСТАВ (албедото) на астероидите



  • тъмни, клас С – около 80% от астероидите са въглеродни (въглищни) хондрити. Те са от групата на далечните спрямо нас астероиди от външната страна на астероидния пояс – на около 2,9 а.е. От химична гледна точка това са най-древните астероиди, чието вещество поради отдалечеността им от Слънцето е най-малко нагрявано и видоизменяно от времето на възникване на Слънчевата система.

Такива са Троянците, спътниците на Марс, които несъмнено имат астероиден произход – Фобос и Деймос, астероид № 1 Церера, 52 Европа.


  • светли, клас Sоколо 20%. Червеникави на цвят, напомнящи обикновени силикати (скали). Заемат средната част от астероидния пояс - на коло 2,6 а.е. разстояние;




  • много светли, клас Uмного малка част от астероидите. Имат все още неизяснен минерален състав.

Към тях спада 4 Веста.


  • метални, клас М –като 16 Психея с размери 250 км, 22 Калиопа – 117 км, за щастие не спадащи към групата на близко преминаващите покрай Земята астероиди.



След кацането на Ерос слънчевите батерии на сондата NEAR-Shoemaker се оказа откъм подслънчевата страна, така че продължиха да се зареждат и снабдяват с енергия гама-спектрометъра. С този прибор може да се определя състава на почвата до дълбочина 10 см с безпрецедентна точност. Получените данни са дадени на графиката, където добре различими са пиковете, съответстващи на наличието на желязото, кислорода, силиция и калия. Магнитометърът потвърди, че Ерос няма магнитно поле. Сега апаратът е изключен и милиарди години ще си остане на астероида недалеч от котловината му Химерос. Панелите със слънчеви батерии понякога ще са осветени и е възможно апаратът от време на време да “оживява”.


ПРОИЗХОД НА АСТЕРОИДИТЕ


  • Олберс – от разпадането на планетата Фаетон, намираща се на разстояние 2,8 а.е. от Слънцето.

Сега тази хипотеза има само исторически интерес, тъй като изучаването на метеоритите води до извода, че те не може да са били във вътрешността на една голяма планета.


  • Льоверие – астероидите се образуват и сега от сгъстяване на междупланетното вещество, т.е. продължава фрагментацията на веществото. Хипотеза, също така само попълваща списъка от изказани някога предположения за произхода на астероидите. Днес се наблюдават и са доказани по-скоро обратни процеси – на раздробяване на по-големи родителски тела, може би родоначалници на отделните потоци или групи от астероиди. От друга страна, дори и в астероидния пояс междупланетния газ и прах вече е в твърде незначително количество, за да има място процес на сгъстяване и възникване на по-големи космически тела.

Днес за обяснение произхода на астероидите имат място хипотезите като тези на:




  • Хершел – че астероидите са “изсъхнали” кометни ядра. Поне по такъв начин се “държат” някои от най-известните големи астероиди, начело с Церера, която съдържа 10-15% вода и летливи вещества, сублимиращи от вътрешността й, а също и най-големите астероиди от втория астероиден пояс зад орбитата на Нептун, включително такъв е състава на Плутон и Харон – неговия спътник.




  • Куйпер – през 50-те години на ХХ век той изказва хипотезата, че астероидите са възникнали от раздробяването на немного – 10-тина примерно по-големи първични тела в резултата на вътрешно налягане, приливно въздействие от страна на Юпитер най-вече, на въртене с огромна ъглова скорост или най-вероятно поради удари едно с друго.




  • И разбира се, разгледани в аспекта на теорията на звездо- и планетообразуването, астероидите или родителските тела от които произлизат са планетозимали. Различията в химическия състав на астероидите от различните части на астероидния пояс могат да се обяснят с различните условия, при които са се формирали в зависимост от разстоянието до Слънцето. Така се обяснява и различието между двете основни групи планети в Слънчевата система – планетите от земен тип и планетите-гиганти.

Наличието на няколко групи хипотези все още говори за недостатъчно изяснен въпроса относно произхода на астероидите. Днес, особено с откриването на обектите от пояса на Куйпер все повече се налага мнението, че разграничените като астероиди, комети и метеороиди малки тела в Слънчевата система би трябвало да се разглеждат в единство и взаимообвързаност в смисъл, че някои астероиди може да са „изсъхнали” комети и че някои от метеорните роеве имат за родителско тяло не комета, а астероид.


Повече в статията

Взаимосвязь астероидов, комет и метеорных потоков


Ю.В.ОБРУБОВ






Каталог: sites -> default -> files -> site-documents -> sun-system -> asteroids
sun-system -> Презентацията космогония надя Кискинова наоп, Стара Загора слънчева система космогония закони на небесната механика 2
sun-system -> Слънчева система
sun-system -> Курс по обща астрономия
sun-system -> Презентацията космогония надя Кискинова наоп, Стара Загора слънчева система космогония закони на небесната механика 2
sun-system -> Закон за всеобщото привличане и законите на Кеплер, а кометата, открита на "върха на перото" получава името на своя откривател халеева комета


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница