Атанас буров и националната катастрофа от 1913 година

Борислав Гърдев

Към 1913 г. Атанас Буров е вече оформен и изявен политик от Народната партия. След школовката на Третото ВНС (9 юни - 9 юли 1911 г., приело промяната на чл. 17 от Конституцията), в което е секретар на Бюрото, в 15 ОНС (15 октомври 1911 - 23 юли 1913 г.) е отново секретар на Бюрото, а от 1 февруари 1912 г. и подпредседател на Народното събрание.

В Балканската война той взема участие като офицер, а след демобилизацията си в началото на декември 1912 г. веднага се връща в политиката. Като зам.-шеф на парламента изживява своя звезден миг на 14 март 1913 г., когато председателства заседанието, посветено на превземането на Одрин от българските войски, осъществено предния ден. С развълнуван глас той приветства населението и армията с голямата победа, посочвайки, че войската “изпълни още една свята служба към България, за която българският народ вечно, докато българското име се произнася, ще й бъде признателен.”

След подписването на Лондонския мир на 17 май 1913 г. еуфорията от победите над турците отстъпва на суровите реалности, свързани с дрязгите на бившите балкански съюзници.

Зле подготвената дипломатически война изправя страната срещу някогашните й помощници Сърбия и Гърция, към които се присъединява Румъния, а малко по-късно и Османската империя.

Осъзнавайки безизходицата, премиерът Иван Гешов, под предлог, че ще обърне внимание на разклатеното си здраве във Виена, подава оставка още на 17 май.

На 1 юни за министър-председател е назначен шефът на парламента и на прогресивните либерали д-р Стоян Данев, в чийто кабинет като търговски министър е привлечен доскорошният му заместник в законодателната власт Атанас Буров.

Правителството поема държавните юзди на 2 юни, а Буров, който е в чужбина, се завръща в родината си 5 дни по-късно.

Обстановката в София през юни съществено се различава от радостно-оптимистичните чувства от март.

В Петербург се свиква конференция на премиерите от балканските страни, на която българският министър-председател се кани да се присъедини в средата на юни. Четат се бюлетини и секретни донесения за сръбски и гръцки провокации на фронта, а в добавка трябва да се преодоляват и щетите от катастрофалното земетресение от 1 юни, съсипало Търново и Горна Оряховица.

Кабинетът е разкъсан в желанието си да послуша разума и да направи допълнителни отстъпки на Гърция (и евентуално Сърбия) или да не отстъпва от справедливите си искания - особено по македонския въпрос.

Настъпва фаталната дата 16 юни. Фердинанд зад гърба на правителството кара помощник-главнокомандващия на армията Михаил Савов да издаде заповед за атака с две армии по сръбските и гръцки части, вече обединени, в оспорваните райони в Македония.

Крал Петър надхитря българския цар, поради което свещената ни кауза е интерпретирана по света като агресия.

В този момент Данев решава да действа енергично и още на 17 юни принуждава Савов да спре бойните действия. Това обърква допълнително сражаващите се родни части. На 18 юни М. Савов е сменен от Радко Димитриев, но България стремглаво се свлича в тресавището на своята първа национална катастрофа. България е атакувана от сърби, гърци, румънци (27 юни) и турци (30 юни).

На коронния съвет на 20 юни Буров защитава народняшката теза за арбитраж, като посочва категорично, че ”ние не можем да отговаряме за извършеното против нас и против България.”

Той търси изход от безизходицата и заедно с още 101 депутати и общественици изпраща молба до цар Николай Втори и Държавната Дума на Русия на 1 юли 1913 г. В нея прозира мъката от преживяната трагедия и наивната вяра, че руският монарх може да помогне на благородния български народ:

“Ужасът обхвана цялата страна. Единственото наше упование в тази критична минута е в Бога и в Русия.

Призоваваме великодушието на Господаря Император и братския нам руски народ да избавят от безчестие жените и децата на България.

Помогнете!”

Помощ естествено не получаваме. На аналогичната молба на цар Фердинанд Николай Втори отговаря високомерно: ”България получи туй, що заслужаваше.”

Облагодетелствани са Сърбия, Гърция и Румъния. Страната ни е унизена и разгромена. На 4 юли кабинетът Данев подава оставка с горчивата му констатация: ”Моята политика фалира.”

С Букурещкия (28 юли) и Цариградски (16 септември) мирни договори родината ни изпива горчивата чаша на поражението.

Буров обаче до края на живота си е убеден, че престъпното царско безумие от 16 юни 1913 г. лишава България от плодовете, които победните й войски са осигурили. За това убедително свидетелства интервюто, което той дава на вестник “Заря”, бр. 61 от 17 юни 1914 г., в блока “Погромът на България”. В него темпераментно, страстно и отривисто ще отбележи:

”16 юни бе последната безумна експлозия на един дълго тъкмен комплот против политиката на отговорното провителство, хвърляне България на въздуха, за да се провали тази политика и да се услужи на интересите на Австрия. Престъпление непредвидуемо поради своето безумие и поради високото положение на човека, който го извърши.

Има хора и партии в България, които искат да омаловажат и потулят тая дата. Те са или съучастници във великото престъпление, или късогледи политици и дворцови угодници, които виждат, че с това си поведение способстват за едно повторение на тая дата, което тоя път може да тури край на съществуването на България.”