Attendrez провикна се Катрин Уолъс. Nous arrivons!

– Attendrez – провикна се Катрин Уолъс. – Nous arrivons!

Когато спря на стълбите, за да изчака другите двама, пред очите на Кейт сред мрачната мъгла затанцуваха малки точки светлина. Тази сутрин се бе пристегнала здраво, бе дръпнала връзките толкова силно, че отворите в корсета ѝ почти се бяха допрели, и сега гърдите ѝ се повдигаха и спускаха тежко, докато се опитваше да си поеме дъх... дишай, издишай, дишай.

– Успяхме – каза Джейми Арол, щом я настигна. – На косъм беше.

– Ето билетите – каза тя. – Качете се на борда. Сестра ви ей сега ще дойде.

Двайсетина души чакаха нетърпеливо в ракитената гондола, мъжете с подобни на камбани боброви шапки, а жените – имаше само две – с подплатени с кожа пътнически палта. Но

атракционният балон не беше пълен, не и в тази студена зимна сутрин с оловносиво небе, което сякаш всеки момент щеше да се стовари върху главите им, не и в единайсет часа сутринта,

в понеделник.

Въжетата се обтягаха от духащия от Сена вятър; вятър, който вдигаше пясъка и снега и ги сливаше в млечнобяла мъгла. Под балона миришеше на ново въже и горещ катран, на дим, издухван от мангала в коша, а под всичко това се усещаше намек за нещо алкохолно. Сигурно мъжете горе си подават манерка с някаква напитка, помисли си Кейт. И тя самата не би отказала глътка. Щом стъпи на борда обаче, всичко ще бъде наред. Няма да допусне да си представя нищо нередно, няма да вижда в съзнанието си образа на издигащата се нагоре гондола, която избухва в пламъци, нито как се спуска стремително надолу и се разбива на парчета в земята, нито как отплава далеч над покривите на къщите като балона на Гамбета през 1871 година. Не, няма да позволи страхът да я завладее. Беше прочела внимателно рекламната брошура. Ще бъдат вързани за платформата с дълга верига. Беше напълно безопасно. И когато се изкачат догоре, на височина 300 метра, ще погледне и ще види ясно целия свят.

– Хайде! – провикна се тя към повереницата си. – Всички ни чакат!

Алис Арол най-сетне приближи стъпалата, но изведнъж забави ход. Малка група парижанки стоеше в подножието на платформата. Държаха чадърите си отворени, за да попречат на вятъра да отвее шапките им. След като им хвърли един поглед, лицето на Алис застина в уж небрежно изражение.

– Всъщност – каза тя, намествайки ръкавиците си, и вдигна очи към надвисналото небе, – мисля, че ще остана тук.

Само допреди пет минути не бе на себе си от вълнение. Кейт не успя да прикрие почудата си.

– Сигурна ли сте? Не беше ли ваша идеята за балона?

Очите на Алис се разшириха предупредително и устните ѝ се извиха надолу в презрителна усмивка.

– Не ставайте смешна – изсмя се тя. – Не би ми хрумнало дори да стъпя в подобно неприлично съоръжение!

Бузите ѝ се бяха зачервили, а къдриците ѝ се виеха в златист ореол около лицето. Цветът на косата ѝ се бе запазил рус, не бе потъмнял с годините. Така изглеждаше по-млада, отколкото бе в действителност; кожата ѝ бе по детски розова и бледа като тебешир, с лек син нюанс около очите. Беше на деветнайсет, но често я смятаха за много по-млада. Кейт изпита прилив на нежност. Момичето все още не се справяше добре с новопридобитата зрялост, носеше я като свръхголямо палто и се надяваше с времето да ѝ стане по мярка.

Механиците на балона започнаха да развързват въжетата. Кейт погледна към перилото на коша. Нямаше и следа от Джейми. Трябваше да му каже за промяната в плана. Обърна се към Алис.

– Ще ме изчакате ли тук?

– Смятате да отидете без мен? – попита момичето.

До този момент мисълта дори не бе хрумнала на Кейт. Разбира се, че трябва да остане; тя бе компаньонка, на която плащаха, за да придружава и контролира Алис и брат ѝ, Джейми Арол. Освен това беше на трийсет и една, прекалено възрастна, за да проявява спонтанност. И по-важното, височините, стръмните изкачвания и дори местата в горната част на театъра я

ужасяваха. И все пак, както си бе напомнила във файтона, докато пътуваха през плаца, щеше да има такъв шанс само веднъж и трябваше да се възползва.

– Може би трябва – каза тя. – Имате ли нещо против?

– Не, не се съобразявайте с мен.

– Нали ще сте в безопасност тук? Не се отдалечавайте и на крачка от това място.

– Няма да се оставя да бъда съблазнена, обещавам. Просто вървете, мисис Уолъс.

– Билетите вече са платени – извика Кейт, докато се качваше, хващайки се за протегнатата ръка на пилота на балона. – Би било ужасна загуба, ако не ги използваме. Чичо ви ще бъде възмутен! Покрусен! Можете ли да си представите?

Погледна назад точно когато Алис се засмя за миг на глас, а след това бързо прикри устата си с ръка. Иронично, но за девойка, която прекарва толкова дълго време да усъвършенства

израженията си в огледалото, бе най-красива, когато забрави да се контролира.

Щом и последните торби с пясък бяха хвърлени през борда, а въжетата бяха навити, пилотът се облегна на един лост, въздухът нахлу в горелката, огънят изрева и балонът започна да

се издига с възходящата инерция на въздушно мехурче през вода. Кейт затвори очи и се хвана здраво за ракитения ръб на коша, докато балонът се издигаше. Въпреки всичко усещането

бе велико.

Осем години по-рано не би и помисляла, че ще се озове тук, издигаща се в небето над Париж, на практика в безтегловност, на смайваща височина. Беше омъжена, с уреден и стабилен живот. Съпругът ѝ, Сол Уолъс, беше хубав и изискан мъж, домът им в Глазгоу бе голям и удобен, общото им бъдеще се простираше пред тях като червен килим. Очакваха ги деца, семейни празници, годишнини. Сол бе само на 32 години, когато влакът му напусна едната страна на река Тей и не успя да стигне до другата. Беше три дни след Коледа, декември 1879 година. Докато палеше камината у дома и разгръщаше страниците на един роман, Кейт не знаеше – а и как би могла, – че в този момент животът им заедно приключва, че мостът на Тей се срива и Сол Ангъс Уолъс потъва в дълбините на черните води под няколко тона съскащо желязо.

Балонът достигна края на веригата и спря с внезапно друсване. Кейт отвори очи. Горелката ревеше, балонът все още се носеше във въздуха, светът бе такъв, какъвто го помнеше отпреди миг; Париж – долу, небето – горе. За миг се съсредоточи единствено върху дишането си. Няма да мисли за празното пространство под гондолата, няма да си представя височината, която бяха стигнали. Останалите пътници се втурнаха от едната страна до другата, очевидно без да се смущават, че на място ги задържа само обикновен горещ въздух. Никой друг не се боеше, никой друг не стоеше като нея на няколко крачки от ръба на коша, обхванат от чист ужас.

– Каква гледка! – Джейми Арол надничаше надолу, почти изпаднал в истерия от щастие. – Елате и вижте.

– Ще го направя – каза тя. – След минутка.

Той се обърна и забеляза, че е сама.

– Мис Арол промени решението си – обясни Кейт.

– Тя губи – сви рамене момчето. – Ето го Пантеона... Триумфалната арка... А там... Мисля, че това е „Нотр Дам“! Погледнете!

Кейт събра цялата си воля и след това внимателно, предпазливо, колебливо надникна през ръба. И там, далеч под нея, бяха широките булеварди на барон Осман, които следваха линията на старите стени на града, зеленото петно на Булонския лес, стълбовете черен дим от фабриките на юг, лъчите на звездата, излизащи от площад „Етоал“, и още по-близо площад „Трокадеро“. Виждаха се редиците конски екипажи, пъплещи като малки черни бръмбари, миниатюрните като мравки хора, и градът, малък и грижливо подреден като комплект детски каменни кубчета, поставени върху лист за рисуване.

– Е? – попита Джейми.

Зрението ѝ се замъгли, главата ѝ започна да бумти отвътре; дойде ѝ твърде много. Тя отстъпи назад.

– Вие треперите! – разсмя се Джейми. – Почакайте само да кажа на сестра ми.

– Добре съм. Или поне ще се оправя, след минутка. Вие давайте, давайте, насладете се пълноценно на гледката.

Въпреки топлината от горелката, въздухът тук бе много постуден, отколкото на земята. Ръцете ѝ наистина трепереха, но не само от студа. Това, което я плашеше най-много, не бе мисълта, че може да падне от гондолата, а чувството, че във всеки момент може да изпита непреодолимо желание сама да скочи. След смъртта на съпруга ѝ тази паника често я владееше, сякаш съществува в гранично пространство, наполовина в този свят, наполовина извън него.

Потръпвайки, този път от идващата от огъня топлина, Кейт се опита да се съсредоточи върху нещо, каквото и да е. Чу леко щракване и се обърна. В другата част на коша някакъв мъж бе застанал зад малка дървена кутия със замислено изражение на лицето. Носеше прегледно завързана папийонка и за разлика от останалите пътници мъже беше без шапка. После, сякаш усетил погледа ѝ, той мигна и се огледа. За не повече от част от секундата очите им се срещнаха. Сърцето на Кейт заби учестено, бързи удари срещу солидната стена от банели и вълна. Тя преглътна и отмести поглед. Какво, за бога, мислеше, че прави? Една истинска дама не отвръща на погледа на непознат мъж. Обърна се и потърси други, по-безопасни обекти, които да отвлекат вниманието ѝ. До нея група американци обсъждаха ресторанти.

– Пет франка за една ябълка в чиния – възмущаваше се един от мъжете. – Това си беше пладнешки обир.

– Но виното беше на много прилична цена – изтъкна спътникът му.

– Може и така да е, но това е само защото усетиха, че се ядосвам. Смятам да избягвам ресторанта на нашия хотел до края на престоя си. Французите надушват наивността, така съм чувал.

Кейт изведнъж осъзна, че мъжът без шапка е дошъл от нейната страна на балона и гледа отвъд реката, към северната част на града. Фокусира цялото си внимание в историите на американците за ужасната храна и кошмарните им хотелски преживявания. Но бе напълно наясно с неговата близост, с присъствието на дървената кутия, която носеше, с отметнатата над челото му коса, падаща на тъмни къдрици върху яката му, и със замръзналия му дъх, който се сливаше с нейния.

– Бълхи! – прокънтя един глас. – Навсякъде имаше бълхи!

– При мен имаше дървеници – съгласи се друг. – Стигнаха дори до четката ми за зъби.

Мъжът извади от първата кутия друга – по-малка, и внимателно я постави върху три метални крака. Приличаше на някакъв вид фотографско устройство. Фотографията бе новата мания в Париж и Кейт бе виждала десетки мъже, носещи тези кутии от махагон и месинг, да се разхождат нагоре-надолу по кейовете или да ги разполагат из Люксембургската градина. Сега забеляза, че той е малко по-възрастен, отколкото ѝ се бе сторило отначало, може би около четирийсет. Тъмната му коса бе изпъстрена със сиви кичури, палтото му бе с елегантна кройка, а обувките му бяха лъснати; приличаше на мъж, който се грижи за себе си. И все пак имаше нещо в начина, по който се движеше, в наклона на раменете му и в маниера, по който заемаше мястото си в този свят, нещо, което тя добре познаваше. Беше самотен, или поне дълго време е бил такъв, и самотата го беше белязала. Докато го наблюдаваше, той отвори кутията и издърпа малка, подобна на хармоника разтягаща се част отпред. След това пристъпи до края на гондолата и се надвеси през ръба. Кейт усети призива, инерцията на падането с главата напред в нищото. Инстинктивно протегна ръка и го стисна за рамото. Мъжът се обърна.

– Мадам?

Отвори уста, но не можа да изрече думата.

– ... да се хвърля надолу? – попита той на френски.

Тя мигна нервно.

– Щях да кажа, да паднете.

– Не днес, но ви благодаря за загрижеността.

Непознатият сведе поглед към мястото, където ръката ѝ все още стискаше ръкава му. Беше лявата ръка, на която преди носеше брачната си халка.

– Много съжалявам – каза тя, докато я отдръпваше.

– Недейте. Добре ли сте?

– Страхувам се от височини – обясни Кейт.

Колко ли нелепо звучи, помисли си внезапно, колко абсурдно и очевидно невярно, след като от всички места на света се намираха в балон с горещ въздух в небето. Очите му обаче бяха впити в нея, погледът му не се промени. Не се смееше.

– Прекарвам много време във въздуха – каза мъжът.

– Наистина ли? С какво се занимавате? Въздушен акробат ли сте?

Сега вече мъжът се засмя и лицето му сякаш светна. Не е, каза си тя, неприятно лице.

– Близо сте. А вие, наслаждавате ли се на преживяването?

– Със сигурност е интересно. Досега не съм била в балон. Но не съм убедена, че ще опитам отново.

– На мен ми харесва. Особено усещането, че си привързан към земята само с верига. А сега, ако ме извините за момент, трябва да направя още една снимка.

Приближи апарата си към ръба, погледна през малка дупка отзад и регулира хармониката отпред. Очевидно удовлетворен, завъртя капачката, бръкна отново в кутията си, извади друга черна кутия и я прикрепи към гърба на фотоапарата.

– Англичанка ли сте? – попита мъжът, докато вадеше тънка метална пластина от вътрешността на новата кутия.

– Шотландка.

Той се усмихна, после погледна джобния си часовник и започна да навива един по-малък лост.

– Експонирам плаката – обясни, без да го питат. – Трябва да остане неподвижна точно двайсет секунди.

Тя затаи дъх, докато той отброяваше секундите.

– Voilà! – възкликна мъжът, като завърташе обратно капачката. – Ето. Точно навреме.

Кейт вдигна глава и забеляза, че край тях е започнала да се спуска тънка мъгла, която обгръщаше балона в бяло.

– Явно ще ни се наложи да си представяме гледката – каза тя.

Мъжът се обърна, отново насочил цялото си внимание към нея.

– Тогава си представете една кула, най-високата кула в света. Ще бъде издигната точно тук, на Марсово поле, за Световното изложение, в чест на стогодишнината от Френската революция. Вече няма да ви се налага да се издигате дотук с балон.

– А, тази кула ли! Всички казват, че ще бъде ужасна, просто един гигантски стълб.

Събеседникът ѝ се разсмя и се зае да прибира фотоапарата си.

– Или много жалка улична лампа – допълни той. Изведнъж усетиха рязко подръпване и балонът се спусна с няколко метра надолу. Пътниците нададоха тревожни викове, после се разкикотиха истерично. Може би не всички бяха толкова безстрашни, за колкото се представяха.

– Беше доста кратко – каза Джейми, който се появи внезапно до нея. – А и вече не може да се види нищо. Не съм сигурен, че цената си струваше.

– Трябва да вземете параход, някое от екскурзионните корабчета – предложи французинът на английски език. – Маршрутът от Шарантон до Отьой е най-добрият и струва само двайсет сантима. А така ще минете през целия град по реката.

Двамата се заговориха, както правят мъжете, за професиите си и за различни проекти. Кейт изпита леко разочарование; искаше ѝ се Джейми да не бе идвал да я търси.

– Вие сте инженер – каза младежът. – Какво съвпадение! Може би сте чували за чичо ми, Уилям Арол. Нашата компания работи по моста „Форт“, в близост до Единбург. И почти завършваме моста на река Тей, на мястото на онзи, който се срути.

Погледна припряно към Кейт. Балонът се спусна надолу с още няколко метра. Едновременно с него нещо вътре в нея също я повлече надолу. Беше се увлякла, какво си мислеше... Тя бе на трийсет и една години; бе получила шанса, който ѝ се полагаше.

– Какви са настоящите ви проекти? – попита Джейми.

– Кула, изработена от желязо – отвърна мъжът и се усмихна на Кейт.

– Да не е Айфеловата кула? – ахна Джейми. – Тази, която започват да строят някъде тук?

– Аз и моят колега Морис Кеклан6 сме проектантите – отвърна той. – Работим за Густав Айфел.

Кейт закри устата си с ръка. Усети как под пръстите страните ѝ пламтят.

– Трябваше да ми кажете – възмути се тя. – Когато я нарекох „много жалка улична лампа“.

Джейми я погледна. Очевидно се бе обадила не на място.

Французинът обаче не изглеждаше обиден, а развеселен.

– Аз я нарекох така, не вие. Днес се опитвах да направя няколко снимки на мястото за нашия архив – обясни той. – Ще започнем да копаем основите следващата седмица.

– Наистина ли? И колко време очаквате да отнеме строителството? – попита Джейми.

– Трябва да бъде готова за Световното изложение, така че две години най-много. И след като бъде издигната, ще се вижда от всички части на града.

– Впечатляващо! Знаете ли, аз самият се обучавам за инженер.

Кейт се изненада от думите му. Чичото на Джейми плащаше за училището му, за университета, а когато той се отказа от следването, го назначи на стаж в компанията си. Обеща му ръководен пост, но Джейми трябваше първо да се докаже, като измине целия път догоре, както бе направил чичо му – от най-ниското стъпало в цеха. Младежът бе научил основите на гражданското инженерство чрез чертаене на безкрайни скици и пробиване на дупки за нитове, но не блестеше с нищо, закъсняваше и си тръгваше рано следобед. След няколко напрегнати разговора с чичо си се съгласи да си вземе отпуск, за да прецени положението и да реши какво иска да прави. Докато

обикаляха Европа през последните шест месеца, бе обмислял кариера като търговец на вино и вносител на шоколад.

– Опасявам се, че не разбрах името ви? – попита Джейми.

– Емил Нугие.

– Щом сте я проектирали вие, защо кулата не е наречена на вас? – полюбопитства Кейт.

– Айфел купи патента от нас – отвърна той. – А и сега, след започване на строежа, той плаща по-голямата част от него.

– Чух, че ще му струва милиони франкове – вметна Джейми. – Вярно ли е?

– Така е. Но се надява да възстанови част от парите чрез продажба на билети.

Гондолата се приземи с трясък върху пясъка на плаца. Американските пътници спонтанно изръкопляскаха.

– За мен беше удоволствие да се запознаем, мосю Нугие – каза Джейми. – Дали съпругата ви е на борда?

– Уви, няма дама, която да отговаря на това описание.

– Значи сме в едно и също положение. Трябва да се запознаете със сестра ми.

Емил Нугие кимна вежливо към Кейт.

– Не, аз съм просто семейна приятелка. Катрин Уолъс.

– Простете – каза той тихо на френски език. – Катрин.

По тялото ѝ премина бърза тръпка. Беше се обърнал към нея на малко име. Най-добре е, реши, да не обръща внимание. Да се направи, че не е забелязала тази фамилиарност.

– Е... – каза тя. – Успех с кулата.

– Благодаря ви.

Почти всички пътници вече бяха слезли. Екипажът навиваше въжетата и трупаше пясъчни чували, кошът с горещи въглени бе залят с кофа вода.

– Мисис Уолъс! – провикна се Джейми, застанал на стъпалата на платформата, готов да ѝ помогне да слезе. – Не мога да ви чакам цял ден!

Алис стоеше в подножието, лицето ѝ бе застинало в кукленско безразличие. Дамите с чадърите си бяха отишли.

– Как беше? – попита тя.

– Трябваше да дойдете – отвърна Кейт.

– Искам да се запознаеш с един човек – провикна се Джейми

зад нея.

Алис погледна Кейт с ужас. За Бога, казваше лицето ѝ, нима може да се намери някой достоен за запознанство на атракционен балон?

– Позволете да ви представя сестра си – каза Джейми, щом с инженера слязоха по стъпалата. – Мис Алис Арол. Това е мосю Нугие, много изтъкнат инженер.

Действията на Джейми бяха пределно прозрачни; млада неомъжена сестра, крещяща демонстрация за нейната неангажираност, намек, че Нугие може да е с обществено положение,

към което си заслужава да се прояви интерес. Но ако инженерът бе забелязал всичко това, изражението му не го показа по никакъв начин.

– Мадмоазел – поклони се леко той.

– Enchantée – отвърна Алис.

Възцари се пауза, изпълнена с очакване.

– Колко дълго ще останете в Париж? – попита французинът.

– Само до края на уикенда – отвърна Джейми. – Ние сме на нещо като европейска обиколка. Поскитахме известно време из Ниските земи и останахме твърде дълго в Рим. Трябваше

да пропуснем напълно Венеция. Но престоят ни в Париж е напълно оправдан сега, след като се запознахме с вас.

Както всеки път в Париж, Кейт болезнено осъзнаваше невежество им по отношение на социалния етикет и колко пределно ясно бе за всички, че идват от не толкова изтънчено място.

Маниерите им бяха провинциални, ограничени; толкова ограничени, че дори не си даваха сметка за това.

– Ако имате време, преди да си тръгнете, ще се радвам да ме потърсите – Нугие подаде визитката си на Джейми. – Като инженер може да ви е интересно да видите фабриката ни в Льовалоа-Пере.

– С удоволствие – отвърна Джейми. – Благодаря.

След като французинът си тръгна, Алис завъртя престорено очи.

– Моля те, не ни мъкни в никакви фабрики.

– Знаеш ли кой е това? – прошепна брат ѝ. – Той работи с Густав Айфел, със самия Густав Айфел. И е необвързан!

– Джейми! Преди да решиш да ме сватосваш без мое съгласие, бих искала да забележиш, че дори не носи шапка!

– Шшшт... – каза брат ѝ. – Може да те чуе.