АЗ, другарката с полското име



Дата01.01.2018
Размер137.1 Kb.
#39607
АЗ, ДРУГАРКАТА С ПОЛСКОТО ИМЕ

Анна Антонова Рошковска

Издателско ателие Аб , София, 2003, 139 страници

ISBN 954-737-394-3


Анна Антонова Рошковска е доктор на изкуствата. Обект на найните изследвания са културните движения на Балканите в периода XV-XIX векове, връзките Европа - Балкани, Изток - Балкани и формиране на белезите на българската национална художествена култура, изкуството от епохата на Българското национално възраждане, неговата връзка с циклите на развитие на европейската култура. Има над 450 научни и научно-популярни студии у нас и в чужбина, над 30 научно-популярни и документални филми за Българската телевизия и Студия за документални филми, радиопредавания и лекционна дейност. Носител е на орден "Св. Св. Кирил и Методий" II степен, на Златна значка на Българската академия на науките.

...

"Съдбата ми даде да осезая климата в три от хуманитарните института на БАН - за изкуствознание, фолклор и етнография."


"Институтът по изкуствознание процъфтява и до днес. Но и до ден днешен този институт, създаден от колоси в културата ни като Александър Божинов, Иван Пенков, Асен Василиев, съществува с прозвището си Голямата спалня на БАН."
"Иска ми се да кажа малко повече за Илия Бешков. За мен това беше и си остана единствения жив Гений, когото познавах лично. ... Бешков се усмихна и ми каза: Знаеш ли дете, аз скоро ще умра. .. не се плаши, аз ще си лежа в ковчега, който ще изложат във фоайето на Националната художествена галерия, Иван Петров ще е нарисувал портрета ми, който с черна лентичка от единия ъгъл ще е поставен над главата ми. Наоколо в две редици с траурно черно-червени ленти строени ще мълчат и ще се правят на жални Иван Петров и целия останал синедрион на партийната организация. Аз ще ги гледам отгоре от едно облаче и ще се смея, ли смея!"

...

"Най-подробните ми и отговорно сътворени автобиографични опуси датират от периода 1983-1987 г. и бяха предназначени за партийното бюро при Института за езикознание, БАН във връзка с обявения в съотвения институт конкурс за старши научен сътрудник. Да аспирирам за по-висока научна степен в онзи момент ми даваше основание вече натрупания почти четвъртвековен трудов стаж, защитената кандидатска степен, авторските ми изследвания на възрожденското художествено наследство на градовете Пловдив, Копривщица, Карлово..., на множество селищни и манастирски църкви, джамии, текета, синагоги, които като оформени самостоятелни печатни книжни тела наречени Научно-мотивирани предложения и защитени пред Специализирания научен съвет при Института за паметниците на културата, им даваше статут на ПАМЕТНИЦИ НА КУЛТУРАТА и ги правеше защитени от разруха. Имах вече 7 книги, около 200 научни студии и статии, отпечатани у нас и в чужбина, множество популярни статии; Имах 10 реализирани филма за Българската държавна телевизия, за Студията за документални филми, лекционна дейност, доклади на конгреси, симпозиуми... Но явно това не стигаше, за да аспирирам за по-високо научно звание. Спънка се оказа, че имах конкурентка в конкурса, която познавах и от училището, в което завърших средното си образование и от Художествената академия. Искам да бъда добре разбрана. При официално обявен конкурс можеха да се явят различен брой кандидати, при това съвършено законно. Но другарката Павлина Митрева при твърде скромното си научно представяне имаше страхотно силен коз срещу мен - баща участник в славното антифашистко въстание от 1923 г. "



...

"Редом с Мара Цончева в изкуството ни крачеха цяла армия реформатори, автори на еталонни произведения, изпълнени според инструкциите, които им се даваха от такива теоретици-естети като проф. Александър Обретенов - директор на Института по изкуствознание, БАН, добил за заслугите си звание член-кореспондент, като вече споменатия Богомил Райнов, като новоизгряващото светило Атанас Божков, та и такива посредствени набедени учени като Димитър Друмев, който дължеше званието си старши научен сътрудник единствено на партийните си заслуги."


"Нашето време беше време на съвсем целенасочено разпиляване, убиване на интелектуални, творчески ресурси."
"Давахме ли си сметка, че ще помагаме за десетилетия наред да се разпиляват, пропиляват не само творчески, а и интелектуални ресурси!"
"Последва явяването ми на конкурс в Центъра за нови стоки и мода. Трябваше да развия писмена тема за история на облеклото в древен Египет и античния свят и освен това пред комисия да рисувам по зададена тема. С огромно удоволствие писах теоретичната разработка. Макар и едва що завършила мисля, че бях добре подготвена.... Винаги съм си мислила, колко малък е светът и какво коварно нещо е истината, по какви коварни пътища изпъпля. Оказа се, че протоколът за конкурса ми е бил преписван от наша съседка, току що назначена за машинописец в Центъра. С велик смут, жената пристигна у дома, за да ми каже, че тъкмо с тая моя работа - и теоретична и рисуване на място, другарките Йова Раевска и Пепа Даскалова са назначили свое близко лице."
"Изминали са толкова много години и смея да заявя, че при всевъзможните ми срещи с какви ли не - достойни - недостойни, сервилни-праволинейни, подлеци - честни хора, такъв мръсник почти не срещнах. Това се оказа библиотекарката на Института по онова време и досега здравстващата Лили Златанова, една от най-гнусните подлоги на всички институтски шефове и високопоставени в партийната йерархия колеги."
"Важното е обаче, че в нашето време властта, облагите от постове, можеха така лесно да правят хората мръсници! И то мръсници, с голямо М отпред!

Представих се добре на конкурсния изпит и от 1965г. бях зачислена на редовна аспирантура към този така елитарен институт. Разбира се, че елитарен, защото както се оказа, 90 % от пребиваващите в него бяха не просто партийни членове, а представители на партийния елит. Това беше един от идеологическите институти в системата на БАН и беше много важно в него да съществуват проверени, наши другари или техните дечица. Освен това снобството на партийната интелигенция беше така голямо, че тъкмо дечицата на другарите трябваше да имат специалности, подобно на наследниците на изучилите се в чужбина буржоа от миналото. Трябваше да са я изкуствоведи, я театроведи, я киноведи - много фино. Преди мен бяха започнали аспирантура Елка Георгиева Бакалова, Костадинка Паскалева, чийто съпруг Живко Кабадиев първоначално е заемал високи постове в ДС, а в последствие израстна и до един от шефовете на СИБАЛ. Естествено не можех да се меря с тях - младото институтско попълнение, но аз и не исках. Стараех се като начало да се справя със задължителните изпити, които трябваше да положа като кандидатски минимум. Отново трябваше да бъда подкована по въпросите на Маркс-Ленинизма, на Маркс-Ленинската естетика от подобния на някогашната ми преподавателка по БКП Славка Гаврилова - пламенен партиен пропагандатор проф. Панайот Гиндев. Същият безспир се позоваваше на многотомните опуси на Тодор Павлов, на ерудицията на Георги Бакалов. Откъде подобни личности намираха самочувствие и наглост, преподавайки ни да виждат в нас безмисловна манипулируема маса, която само трябва да поема съобщаваните й политически постулати, без никаква критичност и странична различна информация. Гиндев очевидно не можеше да допусне, че някой от нас поназнайва за внедрената от Бакалов фалшификация в културната ни възрожденска история и представянето на Христо Ботев като предтеча на българските комунисти например, съсипателните му аргументи срещу живота и творчеството на такава личност като Алеко Константинов например, да не говорим за Вазов... Страшното е това, че и до сега никой от нашите литературоведи, културолози не изчисти истината в историята от неговите, на Бакалов, натрапени формули за личности, за явления, за развитие на събития и история. Красавецът Гиндев ни гледаше строго от висотата на своето преподавателско ниво, от висотата на професорското си звание и ни затрупваше да четем десетки трудове, от които едва ли не трябваше да наизустяваме цели страници, за да не кривнем в бъдещите си писания от марксическата и партийна правда. За него беше въпрос на лична чест, че при него е взела изпита си внучката на корифея Бакалов - моята колежка Елка."


"Дълго време обаче и то, тъкмо когато бях заета най-активно с писане на труда си, за директор на музея беше назначена една невероятна личност - Донка Кацарова, станала след това Белстойнева. Не срещнах в живота си много подобни на нея и тъпи и ограничени хора. Заела поста поради невероятно силния си партиен актив, тя и като директор на музея вечно хвърчеше по партийни заседания, съвещания, затова пък музеят имаше три инвентарни книги, които почваха от № 1 и свършваха до към № 300, на тавана на купчини жълтееха и се скапваха невероятно ценни документи... Заради авторитета й по партийно повеление същата получи диплома за висше образование със специалност история. За онова време - нормална практика! ... Животът ражда невероятни анекдоти. На върха на партийната си слава, Донка Белстойнева осъмна при факта, че някой от съгражданите й бил открил стара ученическа снимка, на която са се типосали участниците във градската група Бранник. Естествено в средата на групата се кипрела самата Донка. Забавни бяха нейните отговори, че Да!, била е член на такава скапана фашистка организация, но тя била внедрена там от самата комунистическа партия, за да донася за вражеската им дейност! "
"Междувременно се случи нещо доволно показателно за климата в Института, за работата в него. Беше унищожен архивът, съдържащ именно отчетните екземпляри от предаваните планови задачи. Беше унищожен защото при ревизия можеше да се окаже, че има сътрудници, които десетки години не са предавали нищо, но са получавали заплатите си. Референция за тяхната висока научна ценност бяха партийните им билети и документите на сътрудници към различните поделения на МВР, ДС. А така се спасяваше и престижа на научното звено. По предложение на проф. Обретенов беше създадена елитна секция по естетика, в която се водеха Людмила Живкова, Александър Лилов, Светлин Русев, Любомир Левчев, Йонка Коцева и не зная, кои още. От тях, никой, никога не се мерна на сбирка, обсъждане, семинар, но се оказа, че редовно са прибирали полагаемите им се заплати."
"Но историята с другарката Йорданова не беше най-големият срам за директора. За да участва в провеждащ се в тогава ВИТИЗ конкурс в катедрата Киноведство, нашият колега Александър Грозев е трябвало да има защитена кандидатска дисертация. А той нямаше. Възможно е, трудът му да е бил почти завършен, но във всеки случай задължително до датата на конкурса е трябвало да се проведе публичната му защита. Човекът - ключ в тази защита е бил проф. Кръстю Горанов, за съжаление в този момент пребиваващ в чужбина. Трябва да са имали твърде голям кураж, вън от криминалните си склонности и проф. Обретенов и Стоян Стоименов, за да вземат от кабинета на проф. Горанов предварителните наброски - оценка за труда на Ал. Грозев. На базата на тях написват блестяща рецензия и провеждат защита. Естествено е трябвало да направят всичко възможно, за да помогнат на зетя на академик Пантелей Зарев. До ден днешен не мога да си представя все пак, как Ал. Грозев, който беше сериозен и умен наш колега, е приел да участва в това действително криминално деяние. Независимо от сияещия на върха авторитет на Пантелей Зарев, след връщането си Кръстю Горанов изисква ревизия на случая и Института беше наказан в разстояние на една година да няма право да провежда защита на дисертации."
"От 1989г. започна съществуването ни в Института за фолклор, оглавяван първоначално от проф. Тодор Иванов Живков, а след него от Мила Сантова, достойна дъщеря на известния най-вече в системата на ДС Христо Сантов. И то между десетките патили заради него дейци на българската култура и изкуство. Тя трябваше да компенсира хленчещата нерешителност на Живков. Може би неговото държане на шеф на институт би било различно, при това подплатено от съветническата му длъжност към ЦК на БКП, ако по време на възродителния процес в Централно управление на БАН не се беше появил дадзибао, в който се упоменаваха имената на заслужили другари за това невероятно в съвременната ни история деяние на държавно ниво. Между посочените имена фигурираше името на тази забележителна личност, а редом с имената стоеше рисунката на окървавени ръце. Другарката Сантова смело зае директорския пост с негова, Живкова благословия и започна властничеството си с такава войнстваща решителност, че Института за фолклор беше напуснат тутакси от цяла група стойностни, умни, работещи сътрудници. Между тях бяха: Анатол Анчев, Милена Беновска, ст. н. с. Радост Иванова, ст. н. с. Станка Янева и още др. Напусна дори счетоводителката на института. Но ако за мен има деяние, което най-точно показва що за личност е тази борбена, с безкрайни претенции и амбиции Мила Сантова, това е отношението й към сътрудничката Ралица Гелева-Цветкова. Млад учен, получила образованието си в СССР, където баща й е заемал дипломатически пост, тя идва в института да оползотвори не само знанията си, а и получените в чужбина шансове. Тя дава заявка за дисертационна тема - публикация и коментар на уникална, абсолютно неизвестна досега колекция от национални костюми и шевици, подарени на император Александър II като знак на благодарност за освобождението ни от Османско робство. Огласяването на тази колекция е неоценим шанс за нашата не просто етнографска и фолклорна наука, а за цялата ни национална и културна история. Залатен шанс е, че руски учени, професори на Ралица Гелева, сами са й предложили не просто достъп, а разконспирирането на тази колекция век и четвърт, след като тя е потънала в някакви фондохранилища на Русия и никому не е идвало на ум, че България има право на информация за нея. Уникален шанс! Особено като се знае, че ние така и не знаем и до днес, какво от нашата старина потъва в депа и фондове на тази велика братска страна. След катастрофалната загуба на изумителните оригинали, след бомбардировката на Етнографския музей в София по време на Втората световна война, това е просто невероятен случай! Но в БЪЛГАРСКАТА академия на науките в институт, където се изследва БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА КУЛТУРА, самият директор отказва такава тема - шанс за толкова още научни дялове, чиито обект е изучаването на етническия произход на българите, границите за заселването им, връзките с други етноси оставили следи именно в облеклото и в такова значимо явление като орнамента ... . Сантова отказва и втора, предложена от Р. Гелева тема за живота на камбаните, създаването, вида, функциите им в битието на българите. Гелева се спира на трета тема - за народната керамика, която предава завършена. За да спре защитата й, Мила Сантова стана автор на многотомна преписка до Специализирания научен съвет по изкуствознание, на който съм член, до високите нива на ВАК, до какви ли не нива на БАН, силно разчитайки на помощта и на лични връзки. Е, Ралица Гелева, доколкото ми е известно, е напуснала и тя на свой ред Института за фолклор, но директорът си стои непоклатим като маяк и както се говори като булдозер работи за кандидатурата си за член-кореспондент."
"През 1994г. заедно с групата бежанци - фолклористи се озовах в Етнографския институт на БАН. ... Дойде времето на Рачко Попов. Обиколен от сугубо женски антураж, така както демонстрираше силна привързаност към настъпилите промени след 1989г., той почти козируваше при неизменното присъствие край себе си на другарката Живка Стамова - почти несменяем партиен секретар на Института. Най-интересното беше, че минала школата на лозунгарската говорилня на БКП и можеща да взима отношение по всякакви, дори и непознати ней въпроси, но с боева принципност и демонстративна гражданска съвест, тя също беше от най-пламенните застъпници на новото. ... В института беше известно, че предстои пенсионирането на Снежана Данчева - Благоева. Но за голяма изненада се оказа, че същата от специалист към музея е прехвърлена в една от секциите на Института с тенденция да й бъде легализирано звание научен сътрудник. Явно и за самия директор не беше ясно как да се оправи в цялата сложна ситуация, защото по време на едно от заседанията на научния съвет, сам, открито, пред всички беше съобщил, че под дъските на кабинета на Благоева са се оказали, странно защо, отделни експонати - накити. Ставаше дума за явна приватизация не, а за прихватизация, но никой не повдигна искането на отговорност за такова деяние, за искането на съдебна отговорност, толкова повече, че от този доходоносен фонд липсите са били и доволно чести. Не е била известна само системата на измъкването им. Но явно от голямо значение се оказа намесата и на партийната демократка Живка Стамова и на Ганка Михайлова - близка на Митко Григоров, шеф на секцията, в която Благоева се беше скатала. На бърза ръка специалистката по накити скалъпи някаква дисертация, с която показваше освен това, че не познава българската история от вековете на робството, че не знае такива и на ученици известни термини като данък девширме, че не може исторически обосновано да мотивира създаването на Панагюрска златарска школа, че не свързва живота в това селище от една страна с центровете на златарството и в предишни векове в Северозападна България, че не търси връзки с такива оживени търговски производствени центрове през XVIII и XIX векове като Пазарджик, Пловдив, и че единствената заслуга на труда й е да събере имената на работилите в Панагюрище майстори и да опише технологията на работата им. Тази дисертация мина! Мина! Така, както се даваха дипломи на партийни лидери, завършили я второ, я трето отделение, за да могат да заемат високи постове! Както при измислената система на рабфаци се даваха и дипломи за висше образование! Както при т. н. закрити защити се произвеждаха кандидати на науките! Благоева стана и тя кандидат на науките. И с нечувано нахалство на бърза ръка заведе съдебен иск и пак на бърза ръка стана старши научен сътрудник. Удивителен прецедент. Толкова повече, че директорът Рачко Попов, убеден не само, а възмутен от всичко случващо се, отново се ската, за да не си създава ненужни неприятности. И още, с още по-голямо старание започна да се солидаризира с мнението, да зачита силата на Ж. Стамова и котерията, към която тя принадлежеше."
"Колко много неща не знаехме. А и дали точно аз трябва да пиша за продажността, скудоумието, наглостта и какво ли още не на хора, от които зависехме? Иска ми се да отбележа нещо, което е свързано с така прясното удостояване със званието академик на Светлин Русев. Безспорно значима фигура в нашето изкуство и културен живот, тъкмо той по повод на 70-годишнината си не се посвени при откриване на юбилейната си изложба в Градската галерия с лекота да отмине факта, че пред страничната фасада на същата стои пластиката на проф. Величко Минеков Жажда, която той превърна в живописно изображение и благодарение само на може би великодушието на В. Минеков не беше обвинен в плагиатство. И това единственият случай ли е? ... Защо никой никога не му зададе въпроса, как събра колекциите си? ... Ами размахваната му гражданска съвест? Прочутият Русенски комитет! Обгазявания от страна на Румъния има и сега, защо не вдига шум за съответните инциденти? Ами помпозно демонстрираното му отношение по повод събитията в Ирак? Какво беше това? Пак бунт на гражданската му съвест в удобния момент, когато се печеше изборът му за академик?"
"Може би е щастие, че у нас не се стигна до това масово хорско изтребление като в СССР, но макар и в намалени размери нима у нас не тръгна машината, която трябваше да смели като първо интелигенцията на страната, предприемчивото и работоспособно население, да смели структурите на гражданското общество; да въдвори като действаща обществена сила най-компреметираната, деморализирана, непродуктивна част от българите, да ги лансира с облага заради заслугите им на доносници, лозунгарстващи при това некадърни агитатори, партийни лидери, служители на вътрешния ред...

Шарен беше животът ни, когато до нас гъмжеше от активни и не дотам активни борци, партизани и партизанска челяд, ятаци, та и в последствие появилата се срамна категория помагачи. Трябваше да живеем живота си сред тях, да се стряскаме без край от тях, да не бъдем това, което сме зарад тях... Страшно беше знаенето за всичко около нас, но още по-страшно беше незнаенето, съмнението. Не е толкова чудно, че чужди са поспечелили някой лев, пишейки информации за мен. Това, че мои близки, роднини са били информатори за мен е въпрос на тяхната съвест, особено ако са лъгали за своя изгода. Но аз ще си отида с огромното съмнение и мъка, че през 1949г., когато към органите на ДС е открита за мен партида като белогвардеец, сигналът е подаден от собствената ми майка, от страх нейният брак и дете - белогвардейче да не станат повод за неприятности за семействата на нейните братя, които тя безкрайно обичаше."


"Но повече ми се искаше да разкажа за срещи, за личности, събития, които даваха колорита на така бързо търкалящите се дни, но и за дълго оставящи не дотам светли следи. Заради тези именно следи, които така или инак всеки от нас носи със себе си, които остават в характерите ни, в натрупаните комплекси, не можех да спестя истината за едни или други лица, държах те да фигурират в написаното с истинските си имена. В своите Бивалици проф. Вера Мутафчиева поставя навсякъде инициали. С инициали пишат спомени, мемоари, много от нашите съвременници. Просто не си е отишъл вероятно страхът, на който платихме такъв страшен данък. Детинство, юношество, младост, време на сериозна зряла реализация... Навсякъде ни следваше страх - страх от хора, страх от събития, страх от това, което може тепърва да ни се случи... Е, аз не можех, не исках и не искам да доживея дните си така. Платихме цената на криеницата, нека поне в това, което ни остава да бъдем истински, за да не ни е срам от потомците ни, че не сме имали в достатъчна степен доблест да отстоим самите себе си. И така тези наши потомци ще плащат в достатъчна степен вместо нас цената на нравствената разруха, върнато назад културно развитие, загубеното усещане за национално достойнство, усещането за двойствено присъствие в собственото ни време, счупеното доверие в хората край нас и колко още. ... Как можахме да утрепем като марионетки толкова десетилетия в това да скандираме на събрания КПСС!, Ленин!, Сталин! ... БКП!, Димитров!, Живков! ... и никой ръкоплещейки не смееше да си седне на стола, за да не го натропа някой от бдящите наоколо му, че не откликва на патоса на новото крилато време. Не знаехме ли, че освен Хитлер има зловещи фигури като Ленин и Зиновиев, Сталин и Берия, че техният свят ражда една такава чудовищна машина за човекоунищожение като НКВД. Не знаехме ли, че в СССР от 1938г. се трепят немци, поляци, българи ..., ами вълните на глада, милионите изгинали в лагерите, изкоренената онази, велика руска интелигенция..., че и ние така ентусиазирано се бяхме затирили нататък? В какво време живяхме? И какво ни даваше сили да оцелеем - може би си казваше своето все пак младостта и неизменно присъщите й любопитство и кураж да преодолява непречупения докрай дух."
Каталог: pueron -> publikacii -> knigi
publikacii -> Кои са академизираните олигарси в бан?
publikacii -> Първа награда на конкурса на боис за студентско есе „Просперитетът обича свободата” Просперитетът обича свободата
publikacii -> Закон за научните степени и научните звания, който да регламентира правилата за кариера в науката [21]
publikacii -> До: Ректора на всу “Л. Каравелов” София доц д-р инж. Георги Годинячки писмо-декларация
publikacii -> Унсс – университетът, който пречупи представите ми Анелия Попова – III курс “Журналистика и масмедии”
knigi -> Висшето образование между държавния контрол и университетската автономия
publikacii -> Д-р Дроздстой Стоянов: бан е развъдник за пенсионери
knigi -> Хибридният характер на българското развитие


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница