Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

Не нарушавайки тия славни традиции, аз избутах някак си основното училище не толкова поради своето усърдие, колкото благодарение на вниманието на баща ми към учителите. През тези четири години аз усърдно ловях мухи, правех по тетрадките огромни мастилени петна, дялках с ножче чиновете и се връщах всеки ден у дома с нацапани от мастило пръсти, като че ли учех бояджийски занаят, а не основно училище.

В края на четвъртата година мама ми облече нови дрехи, закопча ме внимателно отзад, пъхна ми в джоба чиста и добре сгъната кърпа за нос, среса ме на път по средата и сама ме отведе в училище, където аз издекламирах пред многобройните гости патриотично стихотворение, за което попът ме целуна по челото, окръжният началник ме помилва, а баща ми се просълзи. Цялата тая церемония означаваше, че от тоя момент аз съм прогимназист.

Когато тръгнах в прогимназията, баща ми произнесе една дълга реч, убеждавайки ме, че сега вече трябва да стана по-сериозен и да помисля за своето бъдеще, мама ме благослови, а лелите ми плачеха потресени, сякаш съчувствувайки ми за мъченията, които ми предстояха. В своята реч баща ми особено наблегна на това, че сега трябва така да се старая, че той да се гордее с мене. Аз приех много присърце тия негови думи и вероятно щях да ги изпълня, ако учителите нямаха нищо против това. Спомням си, че само веднъж, в час по гимнастика, се проявих така, че баща ми да може да се гордее с мен, но си разбих носа. Иначе по другите предмети бях… пази боже. Това, което попът казваше за учителите — че в час по смятане говорели за закон божи, а в час по рисуване за слънчевото затъмнение, — аз го вършех тъкмо наопаки. Ако учителят ме питаше нещо по закон божи, аз му отговарях за слънчевото затъмнение, а ако ме питаше по смятане, аз му разправях нещо от катехизиса. При малко по-добра воля от страна на учителите, именно благодарение на тоя факт — че никога не отговарях това, за което ме питаха, те можеха да открият в мене известен политически талант. Но те не забелязваха това и тук е зародишът на всички недоразумения между тях и мен. И естествено в края на първата година аз пропаднах на изпитите по три предмета и останах да повтарям първи клас.

Добре си спомням тоя свой първи успех в живота. Сутринта, преди да тръгна за изпит, мама ми облече пак новите дрехи с колосана дантелена яка, изряза ми ноктите, вчеса ме на път, сложи в джоба ми чиста кърпа и ме целуна с думите:

— Дано ме зарадваш, синко!

А татко, като отидох да му целуна ръка, каза:

— Сине, това е всъщност първият ти сериозен изпит и първата ти стъпка в живота и аз искам да те възнаградя за успеха. Ако се върнеш от изпита и ми кажеш, че си го взел, ще получиш тоя дукат — и ми показа един съвсем нов златен дукат, — а ако те скъсат, можеш спокойно да не се връщаш у дома, защото ще те пребия от бой.

След като се провалих благополучно на изпита, аз се спрях пред училищната врата и започнах да размишлявам:

„Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа — двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“

В миг ме осени щастлива идея и тръгнах по улицата, подскачайки от крак на крак.

Влязох възторжен и весел при татко и при мама, целунах им ръка и извиках:

— Издържах, издържах с отличен!

Сълзи на радост се търкулнаха по страните на мама и татко. Татко бръкна в джоба си, извади новия дукат и ми го даде, като ме целуна по челото.

Разбира се, след това аз изядох боя, но поне изядох и дуката. Впрочем това е дреболия, която споменавам между другото, само да констатирам, че веднъж в живота си съм взел хонорара и на един бой.

Друг път, в трети клас, до който аз все пак се домъкнах някак си, казах на баща си, че ми е необходимо да вземам частни уроци по аритметика — наука, която винаги ми е създавала големи неприятности. Затова трябва да започна да се занимавам с най-добрия ученик от нашия клас, като татко му плащаше за тия уроци тридесет гроша месечно. Разбира се, това беше един мой другар, още по-слаб ученик от мене, с когото през време на уроците играехме на дама, а на края на месеца си разделяхме хонорара. По такъв начин за лошия си успех аз си обезпечавах възнаграждение от петнадесет гроша месечно, с които успяха добре да уредя живота си. И това би могло да продължи още доста дълго, ако не бе се открило на изпита, че и аз, и моят учител еднакво не можем да обелим нито дума по предмета, по който той ме занимаваше.

Ето така някак си вървеше училището и все пак се преминаваше от клас в клас. Как ставаше това, и сега не бих могъл да кажа. Мога само да кажа, че ние всъщност не минавахме от клас в клас, а завладявахме клас след клас. Ние, всички, които учехме заедно в един клас приличахме на рота доброволци, която има задачата да завземе един след друг неприятелските окопи. И наистина педя по педя, стъпка по стъпка, с тежки усилия и с нечувана храброст завладявахме ние окоп след окоп. Борбата беше тежка, имаше и ранени, имаше и убити, които оставаха по пътя, но ние останалите, които, така или иначе, бяхме избягнали смъртоносния куршум, си пробивахме път напред, предчувствувайки, че колкото повече наближава победата, толкова по-голяма става опасността. Защото, след като превзехме няколко окопа на прогимназията, пред нас се изправи огромната крепост на гимназията, въоръжена с най-модерни средства за унищожение на учениците. Зад стените и кулите на тая крепост се криеха огромен брой всевъзможни синуси, косинуси, хипотенузи, катети, корени, логаритми, деклинации, конюгации и разни други неизвестни смъртоносни величини. Можете да си представите колко храброст и колко самопожертвователност бяха необходими, за да се настъпи с голи ръце срещу една такава крепост като гимназията.

Но ние не се отчайвахме. Падахме и ставахме. Раняваха ни и цели ваканции лекувахме раните си, събирайки сили за нови атаки. Пленяваха ни и прекарвахме по две години в робство в един и същи клас, но накрая нашата упорита седемгодишна война ни доведе все пак до решителната битка — матурата.

Ако поискате от мен да ви кажа как съм можал да издържа матура, то знайте, че ми поставяте въпрос, на който е невъзможно да се отговори — все едно, че ме питате как може да се научи слон да свири на мандолина. На такива въпроси обикновено не се отговаря. Според здравия разум, според логиката, по мое дълбоко лично убеждение, по всички божи и човешки закони и по всички правила аз трябваше да пропадна на матурата. Но ето че не пропаднах. Значи, наистина всяко правило си има изключения. Спомням си, че с тая така мъдра мисъл се опитваше да се оправдае и се оправда пред мен едно младо момиче, което — за разлика от мен — се провали, когато по всички правила не би трябвало да се проваля. Наистина тя не пропадна на матура, а на оня изпит, на който животът така често подлага младите момичета, но и тя използува за свое оправдание горната мисъл: „Аз зная, че не биваше, че трябваше да пазя доброто си име и честта си, да, зная, това е правилото, но всяко правило има изключения!“

Да си извоюваш зрелостно свидетелство, съвсем не е обикновена и проста работа. Това свидетелство е официален документ, издаден от съответните държавни власти, с който ти се признава зрелост. Известен е случаят с познатия белградски кавгаджия Драголюб Аврамович-Бертолд. При едни режими него го затваряха дори в лудницата, а при други го пускаха на свобода. И тъй като у нас режимите често се сменяваха, Бертолд ту беше в лудницата, ту излизаше оттам. Един ден, когато това му омръзна, той се яви пред властите и поиска официално удостоверение, че е нормален. И след като получи такова удостоверение, Бертолд започна да се бие в гърдите, че е единственият човек в Сърбия, официално признат за нормален. Точно такъв документ ми изглежда на мен и свидетелството, с което се удостоверява зрелостта на човека. Когато го получих, аз почувствувах, че зрелостното свидетелство е документ, въз основана който мога да направя в живота всякакви лекомислия.

Радостта ми, разбира се, нямаше край. Хукнах у дома, прегърнах и разцелувах майка си, сестра си, а на по-малкия си брат от вълнение ударих плесница. Преди това, още пред училището, аз бях прегърнал и разцелувал училищния слуга, който не бе ми предавал никакъв предмет и съвсем не бе виновен за това, че аз съм получил зрелостно свидетелство. В своето въодушевление отидох още по-далече — прегърнах и разцелувах съседа ни, бакалина; прегърнах и разцелувах и една вдовица, мамина приятелка, и й извиках:

— Госпожо, аз узрях.

Същото нещо после доказвах и на готвачката ни.

Прегърнах и разцелувах и бръснаря, защото след първите изблици на радост и вълнение аз си спомних първото задължение на зрелостника — да се обръсне. От бръснене тогава аз особено не се нуждаех, но в моите очи, а и в очите на всички тогавашни зрелостници бръсненето беше един вид външен израз на зрелостта.

— Младият господин желае да се подстриже? — попита ме предупредително бръснарят с ехидност, свойствена на всички бръснари.

— Не, искам да се обръсна! — отговорих аз гордо и седнах на стола, късайки се от яд, че краката ми не достигат до пода и висят във въздуха.

При думите „искам да се обръсна“ на мене ми се стори, че казвам нещо голямо, значително, че става някакъв прелом в живота ми, като че ли след мъчителни усилия съм отворил някаква тежка желязна врата, през която ще вляза в нови непознати предели, като че ли прекрачвам прага, зад който започва животът. В този момент думите „искам да се обръсна“ ми изглеждаха много по-важни и по съдбоносни от Цезаровите слова „jacta est alea!“^[4]

Но когато бръснарят свърши и ме изми от сапуна, нямаше и помен от някаква промяна нито по лицето ми, нито в душата ми. Неочакваното, неизвестното, което ми предстоеше, животът, в който трябваше да навляза, като че ли бяха още далече, много далече. Единственото чувство, което имах, след като излязох от бръснарницата, бе, че съм обръснат и че в джоба си нося зрелостно свидетелство.

Но с казаното дотук далеч не свършва историята на моето учение. Пред мен беше университетът. Но на университета ние не гледахме като на училище, в което се учи, а само като на място, където „се следва“, а това ни изглеждаше някак си по-лесно — все ще го изкараме. Дори да се задържи човек някоя година повече в университета, не е неприлично, защото с встъпването си в него той става „гражданин“, а да бъдеш „гражданин“ година повече или година по-малко, не е никак трудна работа. Често пъти е по-добре да бъдеш гражданин в университета, отколкото полицейски писар в Арил или учител-стажант в Бърза паланка.

Но аз не съм разказал още всичко за времето, прекарано в гимназията, където човек прахосва най-хубавите си години. Училището и бракът са двата най-важни периода в човешкия живот, затова и се казва, че който завърши добре училище и се ожени сполучливо, той си е осигурил живота. Нещо повече, училището и бракът имат и много общи отличителни черти. Така например и в училището, и в брака се учиш, докато си жив, без надежда, че ще научиш нещо; и в брака, както и в училището, има строги и добри учители, тежки и леки предмети; и в брака, както и в училище, можеш да получиш и добра, и лоша бележка; и тук, и там нямаш право да закъсняваш и всяко отсъствие ти се отбелязва; и в брака, както и в училището, получаваш бележки за поведението си; и в брака, също както в училището, могат да те скъсат на изпит; и в брака както и в училището се радваш на ваканциите. Единствената разлика е сигурно това, че бракоразводното дело с жената трае много дълго, а бракоразводното дело с училището е една от най-кратките процедури в света. Освен това, ако в училище човек едва на края на учението си започва да има някаква стойност, то на края на брака той загубва всякаква стойност.

Затова още много страници от тая книга ще трябва да посветя на училището. Отначало мислех да разказвам последователно, минавайки от клас в клас, но като си припомних колко усилия съм положил, мъкнейки се от клас на клас, изгубих всякакво желание да се връщам още веднъж по тоя път. По-добре ще бъде да се спра на отделните предмети. Така ще имам поне възможност да си отмъстя на ония от тях, с които бях във вражда, за мъченията, които някога са ми причинили.

Но нека вървим поред, започвайки от основното училище.

В ОСНОВНОТО УЧИЛИЩЕ

Детето прекрачва прага на основното училище с известно предчувствие, че му предстои да яде бой. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предчувствие е така дълбоко заседнало в душата на детето, че почти се превръща в действителност, а уверенията на родителите си остават само заблуждение. Но учителят от основното училище, при когото аз попаднах, беше добър и благ човек, тъй че пръчката, която висеше под иконата на св. Сава, беше повече педагогическа декорация и само понякога инструмент за възпитание.

Като влязохме в клас, учителят ни нареди по височина и ни настани по чиновете. Най-ниските седнаха на първите, а по-високите на по-задните. По-късно започнаха да ни нареждат по знания — най-добрите ученици седяха на първите чинове, по-слабите — зад тях, а най-лошите — на последния чин, който се наричаше магарешки. По времето, когато аз посещавах основното училище, като възпитателно средство се използуваше и тоя магарешки чин, на който учителите поставяха ония, които наистина не знаеха нищо. Струва ми се, че това беше един много хубав принцип, защото по тоя начин ония, които не знаеха нищо, свикваха с мисълта, че са магарета. Откакто той е премахнат, те все някак си не могат да се помирят с тоя факт и затова в живота обикновено магаретата седят в първите редове.

Така наредени на чиновете по големина, ние приличахме на семки в резен диня — всички еднакви, всички безлични, всички сополиви. И все пак кой би могъл да каже, че тук седят един до друг бъдещ министър и бъдещ разбойник, бъдещ епископ и бъдещ лихвар, бъдещ арестант и бъдещ финансист-милиардер. Какво щастие би било за човечеството, ако можеше още от ранни детски години да се разбере кой какъв ще стане. Ако не друго, то поне, докато сме деца, щяхме на воля и до насита да тупаме бъдещия министър, бъдещия епископ и бъдещия милиардер.

В началото не учехме нищо, само учителят ни питаше за имената ии и най-вече за професиите на родителите ни.

— Какво работи баща ти?

— Файтонджия е.

— Добре, седни си! А твоят?

— Колбасар.

— А, колбасар? Е, поздрави баща си! А твоят?

— Зарзаватчия.

— Зарзаватчия, така ли? Поздрави и ти баща си!

Отначало ние не разбирахме какво значат тия поздрави. Едва по-късно, когато всички научихме една приказка за доброто и за лошото дете и когато забелязахме, че всеки път учителят променя професията на героя на приказката в зависимост от това, как различните родители са отговорили на неговия поздрав — всичко ни стана ясно. Така например един ден, когато синът на колбасаря му донесе четири наденици, приказката гласеше така:

— Имало две момченца — Симо и Ненад. Симо бил син на един файтонджия и бил непослушен, глупав и непрокопсаи, а Ненад бил син на един много почтен човек, честен и при мерен гражданин, колбасар. Разбира се, и синът приличал на баща си и бил почтено и добро момче.

Ако например синът на зарзаватчията не си знаеше урока, но беше донесъл наскоро двадесетина зелки и три венци лук, учителят го съветваше по следния начин:

— Виждаш ли, моето момче, баща ти е честен и почтен човек, вземи пример от него. За днеска ти прощавам, но гледай утре да си знаеш урока. Поздрави баща си.

А ако урока не си знаеше синът на гробаря, учителят го кореше по следния начин:

— От тебе, моето момче, нищо няма да излезе. И собственият ти баща няма да може да ти изкопае гроба — ти ще свършиш на бесилката.

Професията на родителите ни определяше и успеха и поведението ни. Най-добрият ученик например беше синът на колбасаря, а непосредствено след него следваше синът на месаря, след него идваше синът на един бакалин, след това — синът на зарзаватчията (и то след като баща му започна освен зеленчуци да изпраща пилета и пуйки) и чак на най-последния чин седяха синът на гробаря, на един музикант, на файтонджията и въобще синове на родители с непродуктивни професии.

Отначало и моят баща като търговец се числеше към непродуктивните професии и затова и аз бях лош ученик. Но след като два-три пъти (за Коледа, за Великден и за Нова година) занесох на учителя нещо, сгънато в един малък, бял плик, то аз преминах в първата редица и известната приказка получи следния вид:

— Имало едно време две момченца — Си мо и Ненад. Симо, син на един файтонджия, бил лош, непослушен, глупав и тъп, а Ненад, син на един търговец, бил…

След свършването на основното училище можехме спокойно да пресметнем колко е похарчил всеки от нас, за да се научи да чете и пише…

Така например на Симо Янкович това му струваше 380 яйца, на Перо Вукич — четири гъски, десет пилета и 140 яйца, на Миленко Пурич — сто зелки, седемнадесет венци кромид лук и десет чифта телешки крака за пача, на Янко Попович 294 чифта наденици, четири бута шунка, четири суджука, две парчета сушена сланина и единадесет чифта пушени ребра.

Такава е приблизително стойността на нашата грамотност, изразена в материални величини. Жалко, че днес са изчезнали вече тия идилични отношения между учители и ученици и по такъв начин е загубена и мярката за преценяване на грамотността. Затова, изглежда, и неграмотността е добила такава висока цена.

В основното училище научихме „Отче наш“, азбуката и числата до сто.

„Отче наш“ научихме наизуст и го произнасяхме като някакви тайнствени слова, също както врачките произнасят думи, чийто смисъл нито знаят, нито разбират. С тая непонятна молитва, която не разбирахме, ние всеки ден в хор се обръщахме към бога. Но това, че ние не я разбирахме, още не беше нищо — аз съм уверен, че и самият господ, към когото я отправяхме, не разбираше нищо и ако имаше възможност, положително би забранил с полицейска заповед това бръмчене, което ние наричахме молитва.

Едва по-късно си обяснихме изчезването на буквите, и то по един твърде особен начин. Веднъж учителят ни разказваше, че човек има тридесет и два зъба, които съответствуват на тридесет и две букви в азбуката. И ние със своята детска фантазия си представихме, че всяка буква виси, закачена на един зъб. Зъбите ни се струваха като клавиши на роял. Дори един от нас, някой си Сретен Алексович, който изговаряше йотуваните съгласни като една, понеже не можеше да ги различава, се оправдаваше с това, че няма три зъба, с което искаше да каже, че са изпаднали от клавиатурата му три клавиша и един-единствен му служи за всичките четири. Когато пък учителят допълни, че човек всъщност има тридесет зъба, а двата мъдреца му изникват много по-късно, едва когато напълно узрее, то ние окончателно се убедихме, че той е прибрал двете букви в чекмеджето си, защото няма зъби за тях.

Иначе ние доста лесно научихме азбуката благодарение на метода, който прилагаше нашият учител. Обикновено той започваше така:

— Милане, виждал ли си някога жаба?

— Виждал съм, господин учителю.

— Помниш ли как изглежда?

— Помня.

— Изглежда ей така, нали — отгоре глава, отдолу опашка, а отстрани — четири крака, два изпънати напред и два назад.

— Да.

— Ето така — и написваше с тебешир на таблата буквата Ж, която в тоя момент на всички ни изглеждаше като жаба с глава, опашка и четири крака. И по тоя начин ние всички запомнихме добре буквата Ж.

И понеже ние лесно запомнихме всички тия сравнения, за него беше много лесно, когато ни вдигаше на дъската.

— Иване, напиши думата бог! Иван, разбира се, в първия момент се обърква, но учителят добавя:

— Бухалка, дупка, бесилка.

И думата веднага биваше написана.

— Хайде, Перо, напиши ти думата дух! Перо, разбира се, също се обърква и не може да си спомни, докато учителят не му каже:

— Представи си агне на шиш между турски нужник и магаре за дърва.

И Перо веднага се сеща и написва думата.

Ето така учехме ние и накрая научихме азбуката.

С цифрите също нямахме големи мъчнотии. За да ни обясни понятието един, учителят ни показваше единия си пръст, за понятието два — два пръста и така нататък, докато, не използува всичките пет пръста на едната и четирите от другата си ръка. Но когато трябваше да ни обясни значението на нулата, настана истинско объркване, което постави и него в затруднение. Той опитваше разни начини, но или на него не му се удаваше да ни обясни, или ние не можехме да го разберем.

— Нулата, деца, не е нищо и все пак може да бъде нещо. Когато е сама, не е нищо, не струва и лула тютюн, но като я поставиш след числото едно, става десет. А като я поставиш след две, става двадесет. Бог знае защо е така, но така е. Не може лесно да се обясни. Но ето — например моята жена … Преди да се ожени за мене, да кажем, моята жена е била нищо и никакво, а сега с мене, сега тя е госпожата на господин учителя. Така ли е?

— Така е! — отговори целият клас.

След това обяснение, разбира се, всички започнахме да смятаме съпругата за нула, а всяка десетица ни изглеждаше като брачна двойка. В нашата детска фантазия госпожите от нашия град ни се струваха нули, а цифрите край тях бяха техните мъже. Даже отделни хора ни изглеждаха като определени цифри. Така например окръжният началник и неговата госпожа ни приличаха на числото 90. Това нито беше произволно, нито пък произлизаше от високото обществено положение на господин началника, подходящо за голямото число. Просто господин началникът наистина ни приличаше на деветица. Той имаше къси и тънки крака, шкембе, гърди и глава, които се сливаха в едно и изглеждаха като бъчва, наклонена с цялата си тежест напред. Докторът (с жена си) ни приличаше на числото 70, защото от цялата му тънка фигура напред изпъкваше (като горната чертичка на числото седем) неговият нос — един от ония носове, които неговите прадеди са пренесли ненамокрен през Червено и Йонийско море и аклиматизирали в Европа. Директорът на гимназията (с жена си) приличаше на 10 — не защото единицата беше негова любима бележка, с която щедро даряваше учениците, а защото, сух и щръклест, той наистина приличаше на телеграфен стълб. Банковият директор пък (с жена си) ни приличаше на 50, защото изглеждаше някак си, като че ли шкембето му е отзад и напълно приличаше на петица. По тоя начин ние намерихме по една брачна двойка и за всички останали десетици. Единствена трудност ни причиняваше попът, който в расото си отдалеч не се отличаваше много от жена си и затова и двамата ни приличаха на две нули.

Всички тия сравнения ни бяха много полезни. Когато учителят вдигнеше някого па дъската и му кажеше да напише например числото 70, достатъчно беше той да се сети само за носа на доктора и веднага написваше зададеното число.

И всичко вървеше добре дотогава, докато един ден учителят не написа на дъската числото 100. Това предизвика страшно смущение сред нас, защото никак не можехме да разберем тая полигамия.

— Не ви е ясно, нали — каза учителят, предвиждайки цялата трудност на предстоящото обяснение. — Знаех си, че няма да го разберете. А какво ще правите, ако ви кажа, че има и такива цифри! — и той взе тебешир и написа на дъската 70 000 000.