Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

Значително по-леко усвоихме другите уроци благодарение на това, че нашият учител прилагаше нагледното обучение.

В нашата гимназия имаше един глобус, който с години бе стоял на шкафа в кабинета на директора и който изглеждаше така мизерно, че да ти е жал просто да го погледнеш. Оста му беше така изкривена, че при опитите той винаги се въртеше не точно така, както учителят ни убеждаваше, че се върти Земята. Северна Америка беше покрита с едно огромно мастилено петно и ние бяхме убедени, че там именно е Черно море. А там, където трябваше да бъде Африка, имаше една огромна дупка и ние не можехме да разберем дали това са следи от разкопките на англичаните, които са търсели фараонските гробници, или някаква американска експедиция се е спускала в недрата на земята, следвайки напътствията на Жюл Верн. Най-вероятното бе, че учителите са разисквали по време на междучасията въпросите на текущата политика, използувайки глобуса като аргумент.

Поради липса на глобус учителят използуваше главата на нашия съученик Сретен Йович, който наистина беше такъв главчо, че приличаше на истински подвижен глобус.

— Ела тук, Сретене — започваше той на пример урока за деня и нощта. — Излез и за стани тук до прозореца, така че да те огрява Слънцето.

Глобусът ставаше от третия чин и заставаше край прозореца.

— Ето виждаш ли, като обърнеш дясната си страна към Слънцето, цялата дясна половина на главата ти е осветена, докато другата не е. Така ли? Хайде сега обърни лявата си стра на към Слънцето. Ето сега лявата страна е осветена, а дясната не е.

По същия начин върху Сретеновата глава ни бе обяснено и какво представляват полюсите.

— Ето тук, виждате ли — и учителят слага ше показалеца си на Сретеновото теме, — тук е Северният полюс. Тук е вечна зима, никога нищо не цъфти. Всичко е измряло или ако е останало нещо, то е хилаво. Това са впрочем неизследвани пространства.

Друг път пак на Сретеновата глава той ни обясняваше маршрута на един пътешественик, който, за да потвърди от любов към географията четвъртото правило за кълбовидността на Земята, тръгнал от една точка, вървейки все в една и съща посока, и стигнал пак там, откъдето е тръгнал.

— Взимаме, значи, носа за изходен пункт — тук той слагаше показалеца си на Сретеновия нос и го насочваше, влачейки нокътя си по лицето, към лявото ухо — и се отправяме на изток, тоест в оная страна на света, от която изгрява Слънцето. След това… Сретене, да си измиеш ушите, пълни са с кал, като че ли си излязъл от кочина… след това обикаляме земното кълбо и стигаме до противоположната страна на света… още миналия път ти казах, Сретене, да острижеш тая коса… Макар че там, на противоположната страна на света, живеят диваци… аз няма повече да цапам пръстите си с тая твоя мръсна коса… Това е тая страна, където е нощ, когато у нас е ден, и обратно — където е ден, когато у нас е нощ. След това продължаваме по-нататък и по-нататък, минаваме през дясното ухо на Сретен и пак вървим все нататък и нататък и ето ни на Сретеновия нос, откъдето тръгнахме.

Понеже учителят използуваше Сретен за глобус, ние всички много го уважавахме. Изглеждаше ни като истинско училищно пособие и толкова бяхме свикнали с това, че главата му наистина ни приличаше на глобус, представляващ земното кълбо. Неговата рошава коса ни напомняше гъмжащите от диви зверове джунгли; челото му ни наподобяваше изораните египетски равнини; носът му ни приличаше на недостъпен връх — хималайски, а двете реки, които изтичаха от носа и се сливаха малко преди да се влеят в устата — на Тигър и Ефрат.

Нашата представа за главата на Сретен като истински глобус беше толкова силна, че когато веднъж Станко Милич му разби главата и учителят го запита защо е направил това, той отговори:

— Учех си урока по география.

Тогава учителят пусна в обръщение главата на същия тоя Станко Милич, но не толкова заради нагледното обучение, колкото да ни внуши респект — да не смеем да повреждаме учебните пособия. Защото не може да се захвърли Сретен с разбита глава върху шкафа в канцеларията на директора като стария глобус я.

А трябва да кажа, че нашият учител по география имаше доста тежка ръка и твърде често си служеше с нея. Докато разказваше за земните неща, за реките, планините, езерата и моретата — все някак минавахме, но щом се докопа до небето и небесните тела, започна така да размахва ръце и да ни удря такива плесници без всякаква причина, че на нас ни се струваше, че на небето стават междупланетни катастрофи.

Така например веднъж, като предаваше урока за затъмненията, той ни изкара трима души пред дъската. Най-напред извика най-високия между нас, Живко, на когото бяха вече наболи и мустачки, та учителите го съветваха да се ожени. Извика го и го постави така, че да може всички да го виждаме.

— Макар че ти иначе си магаре, Живко, сега ще представляваш Слънцето. След това се обърна към класа:

— Внимавайте добре, главата на Живко е Слънцето. Тя осветява и Земята, и Луната. Земята ще бъде както и друг път главата на Сретен, а за Луна ще ни послужи ето този малкият, от втория чин.

Този малкият от втория чин бях аз.

— Добре, вижте сега, деца. Когато Слънцето е там, където е сега Живко, а Земята там, където е Сретен, и Луната там, където е тоя малкият, тогава Слънцето изпраща своите лъчи и осветява и Земята, и Луната. Така ли е?

Всички мълчат, понеже не могат да разберат как Живко осветява и с какво осветява.

— Обаче — продължава учителят — в своя път около Слънцето Земята се оказва в един момент между Слънцето и Луната… ето така! — и той ни построява в една редица — Живко, Сретен и на края мене. — Сега, както виждате, тоя главчо Сретен е засенчил оня малкия и Живковата светлина не може да го освети. Вследствие на това настъпва лунно затъмнение. Разбрахте ли?

— Аз не разбрах — промърмори Живко, източникът на светлината.

Обстоятелството, че не е разбрал точно този, който трябва да даде светлина на другите, разгневи учителя и той му плесна такъв шамар, че бедният Живко получи, изглежда, съвсем нагледна представа за затъмнението, защото веднага добави, мигайки с очи:

— Сега разбрах!

И разбра не само той. Всички ние си изяснихме защо тоя раздел от географията се нарича физическа география.

Още по-лошо стана положението, когато започнахме да изучаваме устройството на слънчевата система.

— Да излязат ония планети от миналия час — каза учителят.

Тези планети бяхме Живко, Сретен и аз.

— Ти, Живко, както е известно, си Слънцето. Застани тук и тихо, мирно и спокойно се върти около себе си!

— Ти, Сретене, също ще се въртиш около себе си, но въртейки се около себе си, ще тичаш и около Живко, който, както знаеш, представлява Слънцето.

След това постави и мен на мястото ми.

— Ти си Луната. Ти първо ще се въртиш около себе си. Въртейки се около себе си, ще се въртиш и около Сретен, а заедно с него ще се въртиш и около Слънцето, тоест около Живко.

След като ни даде тези разяснения, той взе пръчката и застана встрани като звероукротител, готов да чукне по главата всекиго от нас, който сгреши. И започна под негово ръководство едно въртене, едно тичане — бог да ти е на помощ. Върти се Живко около себе си, върти се бедният Сретен около себе си и около Живко, въртя се и аз около себе си и около Сретен и двамата заедно тичаме около Живко. Още преди да направим както трябва първия кръг, и на тримата ни се зави свят и се сгромолясахме на земята. Най-напред паднах аз в качеството си на Луна, върху мен се стовари Земята, а върху нея — Слънцето. Получи се такава купчина, че не можеш да разбереш къде е Луната, къде Слънцето, къде Земята. Виждаше се само тук да стърчи един крак на Слънцето, там носът на Земята или задникът на луната.

И докато ние охкахме, учителят стоеше гордо над тая купчина и обясняваше на останалите ученици устройството на слънчевата система и движението на небесните тела във вселената.

Можете да си представите каква паника настана между нас, когато, завършвайки тоя урок, учителят ни каза:

— Следващия път ще ви обясня какво представлява вулканът.

Запознати вече с начина, по който той така усърдно прилагаше метода на нагледното обучение, ние бяхме сериозно загрижени на кого ли от нас ще се падне следващия час да бълва огън.

ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ

Към естествената история или природните науки, както още я наричат, спадат: минералогия, ботаника и зоология. Всички останали науки, като например: математика, история, география, вероучение, се отнасят вероятно към неприродните науки.

Що се отнася до минералогията, на всички нас много ни харесваха ония преградени кутии с хубаво подредени и номерирани камъни, които учителят донасяше в класа всеки час и от които по време на урока винаги изчезваше по един екземпляр.

Ботаниката би могла да бъде симпатичен предмет, ако учителите не бяха вмъкнали в нея без никаква нужда латинския език. Учиш по цял ден наизуст: Spinacia olaracea, Raphanus sativus, Cucurbita niole и като започнеш да ги изговаряш, те ти приличат най-малко на надписи от Хорациевите епистоли, а всъщност не значат нищо друго освен спанак, ряпа, тиква. Напразно ни обясняваха, че това са научни имена на тия растения. Тия обяснения само още повече ни объркваха. Окръжният началник, дето е окръжен началник, пък и той се казва само господин Яков Маркович и няма никакво научно име, а една ряпа, виждате ли, имала научно име. А всеки ще признае, че окръжният началник е нещо повече от една ряпа.

Мен лично особено ме вълнуваше въпросът за какво ни е необходимо да знаем как се казва ряпата по латински. Аз не бих могъл да отида на пазара и да кажа на селянина: „Приятелю, колко струва една връзка Raphanus sativus?“ И в ресторанта не мога да поръчам една порция Raphanus sativus защото, ако кажа така, келнерът ще ми иска четири пъти повече, отколкото ако бих му поръчал ряпа. Не биха могли да ми послужат тия думи и като цитат в някоя политическа реч, макар че широко е прието в политическите речи да се дават латински цитати. Защото, ако бих казал например: „Господа, на вас, които вярвате, че в демокрацията се крие моралната сила на едно общество Raphanus sativus…“, това би могло и да значи: „Господа, вие, които вярвате, че в демокрацията се крие моралната сила на едно общество, да ви се не видят стърганите репи!“ След като тия латински думи са така негодни за използуване, не разбирам защо трябва да се изучават. Може би само за това, за да опротивее на учениците един такъв симпатичен предмет като ботаниката.

Впрочем и самият ни учител по естествена история като че ли нямаше особена слабост към ботаниката, а още по-малко към минералогията. Той беше пристрастен към зоологията и поради това ние изучавахме тоя предмет най-прилежно, така че аз мога спокойно да кажа, че от зоологията съм извлякъл много полезни знания.

Така например благодарение на зоологията аз се убедих, че човекът има два крака, а животните четири, което все пак не значи, че пуякът е човек. Освен това научих какво представляват дебелокожите, което можах окончателно да разбера едва по-късно в живота. Научих още, че магарето е търпеливо, че агнето е кротко, конят благороден, тигърът кръвожаден, лисицата лукава, кучето вярно, заекът боязлив, порът подъл, че маймуната е смешна и че човекът притежава всички тия особености, взети заедно, и затова се смята за по-висше същество от животните.

Получил толкова много полезни знания от тоя предмет, редно е да отдам достойна почит и на нашия учител по зоология в своите спомени за него.

Не зная дали сте забелязали, че често пъти със своята физиономия, с маниерите, държането и движенията си човек вече е предопределен за известно призвание в живота. И тези качества, които предразполагат човека за съответно призвание, се проявяват у него още от малък, още от ранно детство. Така например ако някой е предразположен да стане калугер, то той още от малък ще има хитра физиономия, добър апетит и навика да брои чуждите залци, ако е предразположен да стане полицейски чиновник, той още от малък ще подслушва чуждите разговори и ще клевети другарите си пред учителя, а ако е предразположен да стане учител, той още от малък ще забравя да носи книгите си в училище, в разсеяността си ще разменя своята стара шапка с някоя чужда нова и ще бъде лош ученик по предмета, който по-късно ще преподава.

Поради това най-смешно в живота е обратното положение — когато някой е предопределен за поет, а стане касапин или което у нас става по-често, когато някой предопределен за касапин стане поет.

Често пъти смешното се състои в това, че някой има всички данни за призванието, на което се е отдал, но няма физиономия, държание и маниери, подходящи за това. Представете си например, че срещате човек, за когото мислите, че е женски крояч, защото притежава всички маниери, характерни за тая професия, а ви кажат, че е пенсиониран полкови командири, или пък представете си човек с добър апетит и съответствуващ му търбух, с месести увиснали уши, с дебел врат и с ръце на касапин, за когото ви кажат, че е композитор. Нашият учител по зоология беше от бога определен да бъде учител по зоология и нищо друго. Като че ли в момента, когато се е родил, орисницата е сложила ръка на рамото му и е казала: „Ти ще бъдеш учител по зоология!“

Той беше висок, едър, с изпъкнали рамене и с отпуснати дълги ръце, така че изглеждаше, като че ли досега е вървял на четири крака и току-що се е изправил да върви на два. Когато говореше, от време на време така врещеше, че изглежда, с извинение, като че ли ръмжи, а когато се смееше, той просто ревеше като магаре. С една дума, истински кон с пенсне.

Когато ни преподасаше за отделните животни и за техните особености — за благородството на коня, за трудолюбието на мравките, за верността на кучето, за остроумието на лисицата, за философското търпение на магарето, — той ни разказваше всичко това с такъв възторг, така жестикулираше, че на човек просто да му се поиска да стане животно.

Впрочем той точно така и гледаше на нас учениците. Никого не наричаше по име, а на всекиго бе дал по един прякор, взет от зоологията, и така се обръщаше към нас и ни извикваше, като че ли за него не съществуваше дневник, в който бяха вписани кръщелните ни имена. Наистина той поглеждаше дневника и минаваше с писалката по нашите имена, но когато се спреше на някого, казваше:

— Излез ти, Глигане, и ми изгрухти какво знаеш за…

И Глигана ставаше от чина с подвита опашка, излизаше на дъската и започваше да грухти лекцията.

На друг пък ще каже:

— Аз на тебе, Орангутане мой, ще ти пиша единица; нека ти е малко по-дълга опашката, за да можеш да си покриваш с нея революционния задник.

Орангутана трепваше, започваше да мига с очи, почесваше се хитро зад ухото, изплезваше ни се и си сядаше на мястото.

Този начин на общуване на учителя с нас имаше тая полезна страна, че между другото ние научихме много неща. Така например научихме, че свинята грухти, че орангутанът има червено задно лице, че кравата се тели („Едвам можа да отелиш една тройка!“), че порът смърди, че кукувицата снася яйцата си в чужди гнезда и много други полезни неща.

Но това негово държане оказа и друго влияние върху нас. Всеки от нас започна полека-лека, неусетно и постепенно да свиква с името, което му бе дадено, и не само с името, но и с особеностите на съответното животно. От начало, разбира се, всеки се противеше, но след това свикваше, после се примиряваше и накрая се предаваше, докато навикът ставаше така силен, че се превръщаше и във втора природа.

Така например Любо Слона, който в началото на учебната година беше живо и подвижно момче, започна полека-лека, неусетно, постепенно да придобива слонски маниери, да се движи тромаво, да мисли лениво и да мига добродушно с очи. Дори и кожата му започна да става нечувствителна, а носът му взе да провисва надолу като хобот. Йовица Орангутана също така започна да придобива някакви чудни маниери, които дотогава нямаше. Постоянно се чешеше с ръка по гърба, мигаше с очи и се плезеше на другарите си. Дори започна, особено когато се биехме, да си служи вместо с ръце с краката си, да прескача с лекота чиновете, да скача през прозореца, да се преобръща на столовете, така че оставаше само да му сложим синджирче около врата. За Средой Пора не беше необходимо да полага някакви особени усилия, за да се приспособи към особеностите на животното, чието име носеше, а Йова Магарето, който наистина още при постъпването си в училище имаше известни магарешки качества, извънредно много се школува в своята търпеливост. Не само цялата учителска колегия, но и целият клас го биеше и докато в началото все пак до известна степен реагираше, по-късно напълно се помири със съдбата си и я понасяше с истински стоицизъм.

Това влияние на зоологическите имена върху нас беше всеобщо и всички ние волно или неволно се подчинявахме и приспособявахме към характерите, отговарящи на дадените ни имена.

Интересно е, че по-късно, когато навлязохме в живота, колкото и да се стараехме да изгладим и заличим това влияние, все пак запазихме нещо от тези особености и навици и всеки си потърси пътя и призвание в живота, което би му отговаряло и в което би могъл да използува качествата, придобити в детските години. Така например Симо Пуяка стана дипломат и постигна значителни успехи; Йова Магарето стана министър на просветата и направи много и много полезни реформи в това ведомство; Перо Сома стана член на Академията на науките, където и до ден-днешен мълчи като риба; Спиро Тревопасния стана архиерейски наместник и вече е удостоен с червен пояс; Тошо Хамелеона изцяло се отдаде на политика и жъне големи успехи; Средой Пора се намъкна в полицията и навсякъде, където работи, може да се усеща неговата миризма; Андрей Крокодила в качеството си на настойник глътна цяло едно наследство, голяма двуетажна къща и седем хектара земя, и така нататък — всеки пое определения му още от детинство път.

Поради това, че аз бях най-малкият в класа, учителят по зоология ме нарече Мишка. Това е онова малко домашно животинче, от което жените пищят, като го видят, и вдигат роклите си нагоре; онова домашно животинче, което гризе трохите, останали от чуждата трапеза. Ако в края на краищата съдбата ми беше определила само това, жените да си вдигат роклите нагоре, щом ме забележат, това все пак можеше да се търпи, но изглежда, че съдбата бе взела пред вид само второто качество на това животинче. На основание на това, че мишката гризе трохите, останали от чуждата трапеза, съдбата ми определи да бъда — сръбски писател.

ЧУЖДИ ЕЗИЦИ

Приблизително по това време в нашите средни училища бе въведен като учебен предмет френски език и се чувствуваше голяма липса на преподаватели. Но това обстоятелство ни най-малко не тревожеше нито училищните власти, нито нас учениците. Училищните власти определиха един нещастник от учителския съвет и му възложиха задачата да учи заедно с нас френски език. За нас това беше добре дошло, защото по такъв начин тоя предмет не ни създаваше никакви трудности. Напротив, часовете по френски език ни служеха като приятна отмора от останалите занимания и през тях ние много хубаво се забавлявахме.

Когато учителят си беше научил урока, не минавахме много добре, но когато и той не го знаеше, тогава беше съвсем лесно, защото той не се решаваше да разговаряме по предмета, а повеждаше разговор за съвсем други неща. Разказваше ни например, че Митридат VI, крал Понтийски, царувал цял век преди Христа, знаел 22 езика. Разказваше ни и че той лично познавал един черногорец, който много скитал по света и знаел 5 чужди езика, но ги говорел на черногорско наречие.

А когато учителят си знаеше урока, той започваше часа със специален разговор, който винаги имаше следното начало:

— Деца, на френския език трябва да отделите специално внимание. Той не ще ви бъде наложително необходим, ако, да кажем, някой от вас стане министър на външните работи, но ако някой има амбицията да стане портиер в хотел, то знайте, без френски език не може да мине.

След тия мъдри слова той отваряше пред себе си известната книга „Олендорфовата метода за изучаване на френски език“, която беше единственият учебник по френски език по това време, от който се ползувахме и ние, и учителите, и между нас започваше словесен диалог по Олендорфовата метода.

Въпрос: Братът на вашата жена, има ли той една птица, която пее хубаво?

Отговор: Да, братът на моята жена има една птица, която пее хубаво.

Въпрос: Вашата братовчедка не е ли роднина на братовчедката на моя племенник?

Отговор: Да, моята братовчедка е роднина на братовчедката на вашия племенник.

Въпрос: Виждали ли сте ножчето на моя чичо?

Отговор: Да, виждал съм ножчето на вашия чичо на пейката в градината на моята леля, която вчера изяде една ябълка.

Въпрос: Вашият по-голям брат говори ли френски?

Отговор: Моят по-голям брат не говори френски, но той има едно ножче.

Въпрос: Вашата сестра обича ли да яде сирене?

Отговор: Да, моята сестра обича да яде сирене.

Както се вижда от горните няколко примера, тази Олендорфова метода е много добра за изучаване на френски език. Познавам един наш млад дипломат, който бе научил френски по Олендорф и който води следния разговор по време на едно дипломатическо посещение:

— Вашата държава, не е ли тя съгласна да бъде в добросъседски отношения с нашата държава? Вашата държава, не е ли тя съгласна да направи декларация пред нашата държава, че тя, вашата държава, е съгласна да живее в добросъседски отношения с нашата държава?

Младият дипломат, разбира се, използуваше своите знания по френски език, придобити чрез Олендорфовата система, и на дипломатическите вечери. Така той каза веднъж на папския нунций, който седеше от дясната му страна:

— Вашата сестра обича ли да яде сирене?

А когато маркиза Инес Де Херер, жената на испанския посланик, го запита говори ли английски, той й отговори пак по Олендорфовата система:

— Не, аз не говоря английски, но аз свиря на флейта.

Немският език ни се отдаваше малко по-трудно, но се справяхме само благодарение на обстоятелството, че имахме учител, който умееше необикновено ясно да ни обясни много неща, които иначе щяха да ни бъдат неясни.

Като пример ще приведа само случая, когато той ясно и достъпно ни обясни какво представляват спомагателните глаголи в немския език.

— Спомагателният глагол, деца, това е оня глагол, който помага на главния. Например, аз копая лозето. В такъв случай аз съм глаголът graben. Значи: ich grabe. Добре, но graben не може да сколаса да прекопае сам цялото лозе. Денят е къс и той не може да сколаса. Какво да прави, що да прави, хайде да повика на помощ своя съсед haben. И той му казва: „Бъди така добър, съседе haben, помогни ми да прекопая лозето!“ Като добър съсед haben ce съгласява, запретват се двамата да работят задружно и ето ти: ich habe gegraben. Значи, haben в тоя случай е спомагателен глагол, тоест глагол, който се е притекъл на помощ на graben. Да, но не само тогава, когато graben е прекопавал лозето, е бил къс денят, в годината има и други къси дни. Друг път graben трябва да прекопае царевицата. Напъва се той, напъва се — не може да сколаса. Денят е къс и той не може да сколаса. Какво да прави, що да прави, разсъждава той. Не бива да повика пак на помощ haben, тъй като той вече му е направил веднъж услуга и му е помогнал да прекопае лозето. Тогава на graben му идва на ума да повика другия си съсед werden. Като добър човек werden също се отзовава на молбата му и идва да помогне на своя съсед. Запретват ръкави да работят задружно и ето ти ich werde graben. Werden, значи, в случая е също спомагателен глагол. Разбрахте ли сега, деца?

— Разбрахме — отговаряме ние в един глас, защото наистина много добре разбрахме обяснението.

И когато следващия час учителят попита например Сретен Йович какво представляват спомагателните глаголи в немски език, Йович, дълбоко убеден, че е разбрал много добре обяснението от миналия час, отговори:

— Спомагателните глаголи са съседи. Когато някой от тях не може да си прекопае лозето, той вика на помощ съседа си и така за едно прекопават лозето. Друг път пък, като не може да си прекопае царевицата, той повиква другия си съсед на помощ. Затова всички спомагателни глаголи в немски език са съседи.