Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р

 

П Р Е Д Г О В О Р

Историята на младия Ники Круц е забележителна. Тя обхваща всички елементи на трагедията, силата, интригата, както и най-важния от всички елементи - могъществото на Евангелието на Исуса Христа.

Първите глави представляват тъмния, заплашителен фон, на който се развива действието. Ники е млад човек, но той днес упражнява силно влияние върху голяма част от младите хора в САЩ. Не бива вече по-възрастните поколения с лекота да подминават заплашителните проблеми на младежта от ХХ век. Тази младеж търси смисъла на своя живот. Тя не е съгласна с нашите остарели социални форми. Тя се стреми към политиката, бори се за права на страдащите. При моите срещи с хиляди млади хора от училища и университети ми е правило силно впечатление техния стремеж към истината, справедливостта, честността. Много от тези младежи търсят бурно правдата на нашето общество. И това е правилно. Някои от тях стават проповедници на насилието и се оставят да бъдат въвлечени леко в различни съмнителни неща. Ники Круц е един блестящ пример за това, как неспокойната младеж може да намери смисъл и цел в живота си.

При нашите големи евангелизации повече от половината слушатели са на възраст под 25 години. Те идват тук не, за да се подиграват с нас, а защото честно търсят истината. Стотици от тях приемат поканата на Христа. Тази книга предлага една история, пълна с напрежение. Аз се надявам, че тя ще бъде посрещната с интерес и читателите ще разберат, че Исус Христос беше Този, Който преобрази празното, неспокойно сърце на Ники Круц, като го превърна в една легендарна личност.
Били Греъм

ОТПЪТУВАНЕТО

Очаквах с нетърпение излитането на самолета от летището на Сан Хуан. Когато най-после се отлепихме от земята, въздъхнах с облекчение и се отпуснах в мекото кресло. Не помня как съм задрямал.

Събудих се, когато самолетът бе кацнал вече в Ню Йорк и пасажерите се засуетиха около стълбицата. Както при качването ми в Сан Хуан, така и сега аз бързах - исках да бъда пръв - Ню Йорк ме очакваше.

На входа стоеше мургава девойка, облечена в хубава униформа и преглеждаше паспортите. Аз имах паспорт, но не устоях на желанието да я провокирам. Когато стигнах до нея, я блъснах силно и хукнах към оградата, която отделяше нашата група от залата за посрещачи. Тя трепна и мигновено сигнализира за нарушението. Ставаше забавно. Аз полетях като стрела. Вече бях в средата на оградата на летището. Зад мен чух гласове и бързи крачки. Спуснах се по дългия коридор, като се промушвах между хората. Изведнъж се намерих в една голяма зала на противната страна на която се намираше изходът. След миг аз бях на улицата.

Един автобус със запален двигател и отворена врата стоеше до тротоара. Хората се качваха и аз се бутнах между тях. Шофьорът ме хвана за ръката и ми поиска пари. Свих рамене и му отговорих на испански. Той ме бутна без желание настрана. Имаше твърде много работа, за да се занимава с някакво момче, което дори не знае да говори на английски. Докато неговото внимание беше привлечено от една жена, която нямаше дребни пари, аз се мушнах между хората и влязох в автобуса. Един поглед през рамо ми подсказва, че шофьорът не ме е забелязал. Вмъкнах се по-навътре и седнах на едно място до прозореца.

Когато автобусът тръгваше, аз видях дебелия портиер, който стоеше запъхтян на улицата и пъшкайки, се оглеждаше на всички страни. Не можах да устоя на изкушението да почукам на прозореца и да му махна с ръка. Бях успял да се измъкна! Облегнах се на седалката, натиснах колената си в предното кресло и опрях чело на мръсния прозорец.

Автобусът си проправяше път през гъстото нюйоркско движение към центъра на града. Сняг и кал покриваха улиците и тротоарите. Досега си бях представял снега като нещо чисто, а това беше само лепкава кал. Дъхът ми замъгли прозореца и аз нарисувах една кръгла глава.

Спомних си вчерашния ден. Тогава стоях на хълма пред нашата къща. Припомних си зелената трева под краката ми, изпъстрена с нежни цветя. Полето се спускаше с лек наклон надолу към селото. Аз си спомних за лекия полъх на вятъра, който нежно галеше изгорелия ми от слънцето гол гръб.

Порто Рико е една прекрасна страна, пълна със слънчева енергия и босоноги деца. Страна, в която мъжете не носят ризи, а жените се мъкнат уморено под палещото слънце. Ден и нощ там звучат китари и барабани. Това е една страна на песни, цветя, засмени лица и лазурносиня вода. Но това е също една страна на духовна нищета, суеверие и магьосничество. В мрака се носят удари на барабани, под ударите на които магьосниците извършват своята работа принасят жертви на боговете и танцуват около огньове, целите обвити със змии.

Моите родители бяха магьосници. Те изкарваха прехраната си, като изпъждаха демони и влизаха във връзка с духовете на умрелите. Татко беше човек, от когото всеки се страхуваше. Той беше един от най-страшните хора на острова. Имаше висок ръст и широки рамене. Ето защо островните жители го наричаха “Големия”. През Втората световна война той бил ранен и сега получаваше пенсия от правителството. Но семейството имаше седемнайсет момчета и едно момиче и след войната той трябваше отново да се върне при своите духове, за да можем всички ние да живеем.

Майка ни му служеше като медиум. Нашият дом беше главната квартира на всевъзможни церемонии, заседания и магьосничества. Стотици хора от целия остров идваха тук за заклинания, магии или да участват в спиритически сеанси. От нашата къща на върха на хълма пътят се спускаше надолу към селото на Лас Пиедрас, където се гушеше долината. Неговите жители идваха тук, за да посетят дома на магьосника.

Татко беше водач на спиритистите, които използваха нашата къща като главна квартира. Някои оставаха у нас седмици наред, за да бъдат освободени от демоните и злите духове. В предната стая се намираше дълга маса, на която сядаха хората, които желаеха да разговарят с духовете на умрелите. В тази област татко беше напреднал много и притежаваше богата библиотека с магьоснически и спиритически книги.

Рано една сутрин двама мъже донесоха обладана с духове жена. Брат ми Джен и аз скочихме от леглата си, за да видим какво ще стане. Поставиха жената на дългата маса. Тя се въртеше непрекъснато и издаваше стенания. Двамата мъже стояха от двете й страни и я държаха здраво. Мама седна в краката й и като издигна очите си към тавана, започна да пее някаква странна мелодия. Татко отиде в кухнята и се върна с малка черна урна, в която гореше тамян. Той носеше и голяма, зелена жаба, която постави върху тялото на жената. След това окачи урната на тънка верижка над главата й и посипа прах върху гърчещото се тяло.

Ние се разтреперахме от страх, когато той заповяда на злите духове да излязат от жената и да влязат в тялото на жабата. Изведнъж болната отметна глава назад и издаде нечовешки крясък. Жабата скочи с един скок през вратата навън. Жената започна да се мята и да удря около себе си. Откъсна се от ръцете на мъжете, изтърколи се от масата и падна на земята. Устата й се запени. Изглежда зъбите й се бяха наранили, защото на устните й се появи кървава пяна.

Постепенно тя се успокои. Баща ми обясни, че тя е изцелена и мъжете му дадоха пари. След това те взеха жената и я отнесоха обратно, като благодариха на татко и го наричаха чудотворец.

Ранното ми детство беше изпълнено с ужас и страх. Голямото семейство беше причина всяко отделно дете да получава твърде малко внимание. Не обичах тяхната професия. През лятото, преди да тръгна на училище, татко ме заключи в гълъбарника. Беше късно вечерта, когато той ме хвана при опит да извадя няколко монети от портмонето на мама. Опитах се да избягам, но той ме хвана здраво за яката.

- Мразя те! - изкрещях му аз.

Той ме вдигна от пода и ме разтърси във въздуха като малко кученце.

- Аз ще те науча как се говори с баща!

След това ме взе като чувал с жито и ме понесе под ръка през тъмния двор към гълъбарника. Чух само, че отключи вратата.

- Ще останеш тук, при птиците, докато се поправиш!

След това ме бутна през вратата и я тръшна след мен. Намерих се в абсолютна тъмнина. Чух как той заключи вратата и гласът му прозвуча отвън:

- И вечеря няма да получиш.

Крачките му бавно се отдалечиха. Аз почти се вкамених от страх. С юмруци удрях по вратата, ритах с крака, крещях и виках. Изведнъж гълъбарникът се изпълни с пляскащия звук от крилата на възбудените птици, които в тъмнината летяха срещу стените, блъскаха се в мен, в тялото ми и ме кълвяха с човките си. Шумът от пляскащите крила изпълваше цялото помещение. Стори ми се, че е минала цяла вечност, когато татко най-сетне ми отвори вратата и ме измъкна навън.

- Следващият път ще си помислиш, когато поискаш да крадеш и да говориш дързости на родителите си - каза той. - А сега се измий и марш в леглото!

През нощта аз плаках на сън и сънувах пляскащите крила на птиците, които ме обкръжаваха. Аз вече мразех татко и майка така, както мразех училището. Мразех всеки авторитет. На осемгодишна възраст аз напълно отхвърлих родителите си.

Това се случи в един топъл летен следобед. Мама беше седнала с други няколко жени, на които служеше като медиум. Беше ми омръзнало да играя с братята си и влязох във всекидневната, като тупах една топка по пода. Една от жените се обърна към мама:

- Твоят Ники е хубаво момченце и прилича много на теб. Сигурно си много горда с него?

Мама ме погледна остро, а след това започна бавно да извърта стола си, като остави главата си да увисне назад. Очите й се обърнаха така, че можеше да се види бялото им. Тя държеше ръцете си протегнати към масата. Пръстите й се отвориха и затрепериха. След това тя ги издигна над главата си и с някакво странно полупеене, полуговорене каза:

- Това не е мой син... Не, не Ники... Той е дете на най-големия от всички магьосници. Той не е мой... Той е син на сатаната... Той е син на дявола...

Аз изтървах топката и тя се търколи през стаята. Уплашен се притиснах до стената, а мама продължаваше да вика в транс. Гласът й се издигаше все по-високо:

- Не е! Не е мой... Ръката на дявола е над неговия живот... Пръстите на сатаната са докоснали неговата душа... Той има знака на грабливо животно в сърцето си... Не, не, той не е мой!

Видях как по страните й се спуснаха сълзи. Изведнъж тя грозно се обърна към мен и с изумени очи тя изкрещя:

- Марш, дяволе! Махни се! Излез! Махни се!

От страх не можех да се помръдна. След като се поокопитих, изтичах в стаята си и се хвърлих на леглото. Мислите се блъскаха в главата ми като водопад в тясно корито: “Не съм тяхно дете... Син на дявола... Тя не ме обича... Никой не се грижи за мен... Никой!”

След това дойдоха сълзите и аз плачех и виках. Болката, която изпитвах, беше непоносима. Започнах да блъскам с юмруци по леглото, докато се изтощих напълно. Омразата преминаваше в сърцето ми като вълна, която се блъска о коралов риф. Мразех майка си. О, Боже, как я мразех! Исках да я измъчвам! Исках да й създам болки! Блъснах вратата и се втурнах с вик към всекидневната. Жените седяха още около масата. Аз прострях ръце напред и закрещях. Омразата обхвана сърцето ми до такава степен, че започнах да заеквам. Думите не желаеха да ми се подчиняват.

- Мразя те! - извиках аз и с треперещ пръст сочех майка си. - Мразя те! За всичко ще ми платиш, чу ли? Ти за всичко ще ми платиш!

Двама от по-малките ми братя стояха любопитно до вратата. Скочих от стълбите надолу и се мушнах под верандата на едно сенчесто и прохладно място, където и преди това бях се скрил. Докато газех в мекия прах, чух как жените започнаха да се смеят и гласът на майка ми звучеше над всички други. Тя викаше:

- Видяхте ли? Аз ви казах! Той е истински син на дявола.

Как я мразех! Аз исках да я унищожа, но не знаех как. Плачех от разочарование. “Мразя те!”- крещях аз. Никой не ме чуваше. Никой не се грижеше за мен. В своето разочарование аз грабнах кал от земята и започнах да се мажа с нея. Най-накрая се успокоих. На двора чух, че братята и сестрите ми си играят. Някой от тях пееше за птиците и пеперудите. Обаче аз се чувствах самотен и изоставен от всички. В мене напираше желанието за отмъщение, но същевременно ме сковаваше ужас. По едно време чух как вратата на гълъбарника се затвори, а след това крачките на татко по стълбата нагоре. Изведнъж той се спря и се наведе над един процеп между стълбата.

- Какво правиш там долу, момче?

Замълчах с надеждата, че няма да ме познае. Той вдигна ръце и продължи по-нататък, като затвори вратата след себе си.

“Никой не се грижи за мен” - помислих си аз.

Вкъщи звучаха смеховете и басовият глас на баща ми се смесваше с гласовете на жените. Знаех, че те се смеят все още на мен. Отново ме обхвана омразата, отново дойдоха сълзите и аз отново започнах да крещя:

- Аз те мразя, мамо! Мразя те!

Моят глас изпълваше празното пространство под къщата. В състояние на пълно разочарование аз се търколих в прахоляка. Изтощен, затворих очи и плаках, докато изпаднах в неспокоен сън.

Слънцето беше вече залязло, когато се събудих. Измъкнах се от скривалището си под верандата. Зъбите ми скърцаха от пясък. Навън се обаждаха жаби и пееха щурци. Чувствах студената роса по голите си крака. Татко отвори задната врата и един жълт сноп светлина падна върху мен.

- Ах, ти, свиня! - изкрещя той. - Къде беше се заврял толкова дълго? Виж! Погледни се! Тук не се нуждаем от прасета. Марш! Измий се и ела да вечеряш!

Подчиних се. Докато се миех на помпата, си помислих, че вечно ще го мразя. Знаех, че никога няма да мога да обичам някой човек. Аз знаех също, че вече няма да плача. За сина на дявола съществуваше само страх, мърсотия и омраза. Аз бях започнал своето бягство.

Традиция на порториканските семейства е да изпращат децата си в Ню Йорк, когато те станат достатъчно големи, за да се грижат сами за себе си. Шест от моите по-големи братя бяха вече там. Те бяха женени и успяваха кой повече, кой по-малко да се справят с живота. Аз бях още малък, но през последните пет години родителите ми се бяха убедили, че не ще мога да остана задълго в Порто Рико. В училище бях бунтовник. Много обичах непрекъснато да търся скандали с малки деца. Един ден ударих едно малко момче с камък по главата. След удара спокойно наблюдавах как кръвта се стича по лицето му. Детето крещеше и плачеше, а аз стоях и се смеех. На следващата вечер баща ми ме удари по лицето и от устата ми потече кръв.

- Кръв за кръв! - извика той.

Купих си флоберова пушка, за да стрелям по птиците. Обикновената смърт не ме задоволяваше. Правеше ми удоволствие бавно да разкъсвам техните нежни телца. Братята ми бягаха от мен, защото се плашеха от моя необикновен стремеж за кръв. В осми клас имах неприятности с учителя си. Той беше висок, мършав човек. Един ден по време на час го нарекох “негър”. Класът изведнъж притихна. Другите деца оставиха заниманието си. Напрежението се чувстваше във въздуха. Учителят пресече стаята и дойде при мен.

- Знаеш ли какво, моето момче - каза той, - ти имаш голяма уста!

- Много съжалявам, негър! - отговорих аз. - Не исках да бъда с голяма уста.

Преди да мога да помръдна, той ме сграбчи с мършавата си ръка и аз почувствах как зъбите ми се удариха зад устните от силния шамар. Усетих кръвта в устата си и отпуснах долната си челюст. Без да разбирам какво върша, аз се хвърлих към него. Той беше възрастен, а аз нямах и 50 килограма, но бесът ме заслепяваше и кръвта повишаваше възбуждението ми. Учителят ме задържа с протегната ръка далеч от себе си и юмруците ми безпомощно се мятаха във въздуха. Когато разбрах, че е безсмислено да продължавам, аз се отдръпнах настрана и казах:

- Засега достатъчно, негър! Отивам в полицията.

И с това напуснах класната стая. Той изтича след мен и извика:

- Чакай! Съжалявам!

Но аз бях вече далеч. Не отидох в полицията, а при баща си. Разказах му как учителят се е опитал да ме убие. Той побесня, изтича в къщата и когато се върна, видях, че беше мушнал в колана си един тежък пистолет.

- Ела, момче! Ела да видим кой кого ще може да убие!

Ние отидохме отново в училище. Не можах да догонвам крачките на баща си, но през цялото време се радвах на това, че дългият учител ще види какво представлява гневът на баща ми. Но учителят не беше в клас.

- Чакай тук, момче! - ми каза татко. - Аз ще говоря с директора и ще изясним някои неща.

Той изръмжа още нещо и изчезна. Татко стоя дълго в канцеларията на директора, а когато излезе, отново ме хвана за ръката.

- Мисля, моето момче, че имаме да си обясним още нещо. Тръгвай за дома!

Отново поехме през малкото село по пътеката нагоре към дома. Татко ме мъкнеше с ръка зад себе си.

- Ти, мръсен лъжец! - каза той, когато застана пред къщата.

Той вдигна ръката си да ме удари, но аз се измъкнах и побягнах по пътеката надолу.

- Да! Така е добре! - извика той след мен. - БЯГАЙ, МАЛКИЯ, БЯГАЙ! Ти пак ще се върнеш и ще получиш своята порция бой.

Аз наистина се върнах вкъщи, но три дни по-късно. Полицията ме залови на шосето, което водеше към вътрешността на острова. Дълго молих полицаите да ме пуснат, но те ме върнаха при баща ми и той удържа на думата си. Но аз исках отново да бягам и да бягам. И когато ми се отдаваше възможност, правех това с желанието никога да не се върна назад. През следващите пет години аз пет пъти бягах от къщи. Всеки път полицията ме хващаше и връщаше. Най-сетне, отчаяни, родителите ми писаха на брат ми Франк и го помолиха да ме вземе при себе си в Ню Йорк. Той се съгласи и ние се подготвихме за заминаване.

Сутринта, преди да полетя, всички братя и сестри се събраха до вратата на къщата. Майка ми ме притисна силно. Искаше да каже нещо, но думите не й се подчиняваха. Аз не чувствах нищо. Равнодушен към всички, взех куфара си и седнах в малката кола, с която татко щеше да ме закара на летището. Нито веднъж не се обърнах. До летището на Сан Хуан имахме 45 минути път. Там татко ми даде билета и ми бутна една 10-доларова банкнота в ръката.

- Извикай Франк по телефона, когато пристигнеш в Ню Йорк - каза той. - Пилотът ще се грижи за теб, докато дойде брат ти.

Той дълго ме гледа. Беше много по-висок от мен и къдравата му коса се развяваше от лекия вятър. За него аз трябва да съм изглеждал малък и събуждащ съчувствие, застанал до вратата с картонения си куфар. И все пак долната му устна трепереше, когато ми подаде ръка. След това той ме прегърна внезапно с дългата си ръка, притисна ме до себе си и, хълцайки, ми каза:

- Хийо мио! /Сине мой!/

След това веднага ме пусна и ми каза бързо:

- Бъди добро момче, малка птичко!

Аз се обърнах и се изкачих по стълбата, за да си осигуря място до прозореца. Навън стоеше голямата самотна фигура на баща ми, “Големият”, както го наричаха в селото. Той вдигна ръка, сякаш да помаха, но я отпусна смутено. След това се обърна и тръгна към колата. Как ме беше нарекъл? “Малка птичка”? Спомних си, че преди много години татко ми беше казвал така. Той седеше на люлеещия се стол на верандата, пушеше лулата си и ми разказваше за една птица, която в Порто Рико беше станала легенда. Тя нямала крака и затова трябвало да уповава само на крилете си. Татко ме гледаше тъжно.

- Ти приличаш на нея, Ники. Ти си неспокоен като тази птица, която непрекъснато трябвало да бъде в движение.

Той бавно поклати глава, погледна към небето и изпусна облак дим към листата, които висяха над верандата.

- Птичката е малка и лека. Тя не тежи повече от перо. О, тя улавя и най-малкия полъх на вятъра и спи във въздуха. Непрекъснато е в бягство. Тя бяга от ястребите, от орлите, от бухалите, от всички грабливи птици. Крие се непрекъснато от враговете си и се старае да стои между тях и слънцето. Ако те полетят по-високо от нея, могат да я забележат на тъмния фон на земята. Но крилата й са прозрачни като бистрата вода на лагуната. Докато тя лети високо, те не могат да я забележат. Тя никога не си почива.

- Но как яде тогава? - попитах аз.

- Яде както лети - отговори татко.

Той говори дълго, замислено, като че ли виждаше нежната птичка пред себе си. Историята ми хареса.

- Ами, когато времето е лошо? - попитах аз. - Когато няма слънце? Тогава враговете й ще я хванат...

- При лошо време тя лети високо и никой не може да я види, Ники. Само веднъж престава да лети. Само веднъж слиза на земята - при смъртта си. Когато се докосне до земята, тя никога не може да полети отново.

Татко ме потупа и ме отнесе вкъщи.

- Хайде, малка птичко, лети! Твоят баща ще те извика, когато е необходимо.

Аз се затичах по поляната, прострях ръце встрани и исках да литна...

Моторите на самолета забучаха и пуснаха черни облаци дим. Това ме стресна и ме изведе от света на спомените. Най-сетне ще мога да летя! Аз бях на път...

Автобусът спря. Навън уличното осветление и светлинните реклами блестяха в студения мрак. Човекът от другата страна на средния вход се изправи, за да слезе. Аз го последвах. Зад мен вратата се затвори със скърцане и автобусът изчезна зад следващия ъгъл. Аз бях сам в един град от 14 млн. души.

Грабнах шепа мръсен сняг и го разтрих между пръстите си. Той искреше. Исках да го сложа в устата си и да го изям, но забелязвах малки черни петънца върху неговата блестяща повърхност. Изведнъж забелязах, че въздухът беше пълен със сажди от комините наоколо. Снегът бързо губеше своя цвят на бяло сирене и се превръщаше в черен пипер. Захвърлих го.

Два дни се влачих из града. На една странична улица намерих старо палто, захвърлено от някого върху кофата с боклук. Ръкавите му стигаха до коленете, а полите му се влачеха до земята. Копчетата ми липсваха, джобовете му бяха скъсани, но палтото ме затопли. През тази нощ спах на една спирка в метрото. В края на втория ден аз се почувствах ужасно гладен и треперех непрекъснато. Два пъти се опитвах да заговоря хората и да ги помоля за помощ. Първият човек не ме погледна. Той отмина, като че ли изобщо не съществувах. Вторият ме блъсна назад:

- Махай се, хлапе! Ще ме напълниш с мръсните си буболечки.

Аз се уплаших, но се постарах да прикрия страха си. Вечерта продължих да скитам по улиците. Дългото палто се влачеше по паважа. Аз все още се мъкнех с малкия си куфар. Хората бягаха от мен и се оглеждаха. Никой не проявяваше съжаление към мен. Те ме поглеждаха с безразличие и продължаваха пътя си. Тази вечер аз изхарчих десетте долара, които татко ми беше дал. Влязох в един малък ресторант и си поръчах топли наденички. Понеже не знаех езика, показах ги на рекламата, която висеше над тезгяха. След това пожелах да взема още една порция. Човекът зад тезгяха поклати ръка и протегна ръката си напред. Бръкнах в джоба си и извадих смачканата 10-доларова банкнота. Продавачът я поглади с ръка и я бутна в престилката си. След това ми даде още една порция наденички със сос. Когато свърших, хвърлих поглед към него, но той изчезна в кухнята. Взех куфара си и отново излязох на студената улица навън. Моята първа опитност с американския делови живот беше зад гърба ми. И от къде можех да зная, че порцията наденички в Америка струва пет долара?

Поех надолу по улицата и спрях пред някаква църква. Тежка стоманена решетка преграждаше пътя, а входът беше заключен с катинар. Стоях пред сивата ограда и гледах към кулата нагоре, която се издигаше към небето. Студените каменни стени и тъмните стъкла на прозорците, като че ли търсеха прибежище зад желязната ограда. Статуята на някакъв мъж с усмихнато лице и тъжни очи стоеше зад стълбовете на оградата. Неговите протегнати ръце бяха покрити със сняг. Той беше от камък, а и оградата ми пречеше да се доближа до него. Промъкнах се отново по улицата все по-нататък и по-нататък. Беше почти полунощ, когато почувствах, че треперя от страх и студ. Все още се надявах, че някой ще ме спре и ще ме попита дали се нуждая от нещо.

Но аз бях сам, изплашен и изгубен. Забързани хора минаваха покрай мен и никой не ми обръщаше внимание. Аз още не знаех, че между милиони хора можеш да бъдеш самотен. Аз мислех, че самотата означава да бъдеш загубен сред пустинята или да се намираш на самотен остров. Но сега, тук, аз бях много по-зле. Срещах елегантно облечени хора, които излизаха от театър, възрастни мъже, които продаваха вестници и плодове, полицаи, които вървяха на двойки по улицата. Тротоарите бяха пълни със забързани хора, по лицата им се четеше пълна самота. Никой не се усмихваше. Всички бързаха.

Седнах на земята и отворих малкия си куфар. Там се намираше една бележка, написана от мама с телефонния номер на Франк. Изведнъж почувствах, че някой застана зад мен. Това беше едно старо куче с увиснали уши, което като че ли искаше да се скрие под моето огромно палто. Протегнах ръка, хванах го за шията и го привлякох при себе си. То облиза бузите ми и скри муцуната си в обятията ми. Не знаех колко дълго съм стоял така с треперещото куче, но когато погледнах нагоре, видях краката на двама полицаи, които стояха пред мен. Техните ботуши бяха мокри и мръсни. Кучето усети опасността и побягна по улицата. Един от полицаите ме потупа с гумената си палка по рамото, а другият приклекна до мен на тротоара.

- Мога ли да ти помогна, малкия?

Аз кимнах и му показах бележката с номера на Франк. Там беше написано и неговото име.

- Брат? - попита той.

Аз кимнах отново. Той ме вдигна на крака и тръгна с мен към телефонната кабина зад вестникарската будка. Извади една монета от джоба си и избра номера. Когато сънливият глас на Франк се обади, полицаят ми даде слушалката. След малко време аз вече бях на сигурно място в жилището на Франк. Топлата супа имаше чудесен вкус и топлото легло беше много приятно. На следващата сутрин Франк ми каза, че ще трябва да остана при него. Той щял да се погрижи за мен и да ме праща на училище. Но нещо ми подсказваше, че няма да остана дълго тук. Аз бях започнал своето бягство и вече нищо не можеше да ме спре.