Б я г а й, м а л к и я, б я г а й !

КЪРВАВО КРЪЩЕНИЕ

Няколко седмици по-късно, към осем часа вечерта аз напуснах стаята и отидох в кръчмата на папа Джо. Един млад порториканец на име Тино се беше облегнал на вратата и пушеше цигара. Бяхме се срещали няколко пъти с него и знаех, че е първокласен майстор на ножа. Той ми каза:

- Ей, Ники, искаш ли да дойдеш тази вечер с мен? Ще те запозная с Карлос. Той е шеф на нашата банда.

Аз бях слушал за тези сбирки на бандите, но никога не бях ги посещавал. Ето защо с готовност приех поканата и последвах Тино в тъмната съседна улица, която водеше към едно избено помещение под стълбите на жилищен блок. Моите очи бавно свикнаха с тъмнината. Когато влязох в помещението видях двойки, които плътно прегърнати танцуваха под звуците на лека музика. Един младеж държеше зад гърба на своето момиче бутилка с вино. От време на време вдигаше шишето до устните си и бавно отпиваше глътка след глътка. Няколко момчета седяха на малка маса и играеха карти. Те пушеха и, както разбрах по-късно, това беше марихуана. Няколко бутилки вино седяха в средата на масата. В най-отдалечения ъгъл на помещението, доколкото можех да различа това на слабото осветление, върху една рогозка на пода лежаха две двойки.

Пред краката ми лежаха купища списания със снимки на голи и полуголи жени. Тино ме хвана през рамото и ме бутна към средата на помещението.

- Ей, спрете! Този тук е мой приятел! Какво, няма ли да го поздравите?

Едно русо момиче пристъпи от сянката на вратата и ме хвана за ръка. Тя носеше плътно прилепнал до тялото черен пуловер и кървавочервена пола. Беше боса. Аз я погледнах и казах:

- Хей, бейби! Искаш ли да танцуваме?

- Как се казваш? - попита тя и преди да мога да отговоря, Тино се намеси:

- Казва се Ники. Той е мой приятел и е дяволски добър хлапак. Може би той ще се прояви и при нас.

Момичето се притисна към мен.

- О’кей, Ники! Ако си наистина добър борец, хайде да видим дали можеш добре да танцуваш.

Свих рамене и започнахме да танцуваме. Чувствах всяко движение на тялото й и я притиснах още по-близо до себе си. Изведнъж тя постави ръцете си на гърдите ми и едновременно каза:

- Ти какво си мислиш?! Аз принадлежа на Дико и той ще ти отреже главата, ако те види с мен.

Тя сигурно забеляза моята изненада и разочарование, защото се усмихна, постави си устните до ухото ми и каза:

- Не бързай толкова много!

Ние потанцувахме известно време. После видяхме няколко младежи, които изпробваха смелостта си с ножовете. Един от тях се изправи до стената, а другите започнаха да хвърлят камите си около краката му. Всеки се стремеше ножът му да се забие възможно по-близо. Ако момчето трепнеше, това означаваше, че то е страхливо. Веднага си предложих услугите, но момчетата не пожелаха да ме използват. Мисълта за кръв ме възбуждаше. Русата в черния пуловер ме помъкна по-нататък.

- Ела с мен! Сега ще те запозная с един много важен човек.

Тя ме заведе в съседното помещение. Висок, мършав порториканец лежеше в един люлеещ се стол, а краката му бяха сложени на масата. Беше прегърнал едно момиче и усилено издухваше дима от цигарата си в косите му.

- Ей! - извика той към нас. - Не знаете ли, че трябва да искате разрешение, за да влезете при мен?!

Той ме погледна и попита:

- Що за тип е пък този?

Русата отговори:

- Това е моят приятел Ники. Тино го доведе и каза, че е добър в боя.

Мършавият младеж избута момичето и ме изгледа изпитателно. След това ми подаде ухилено ръка.

- Добър вечер, Ники. Аз съм Карлос, президент на “Мау-мау”.

Аз подадох ръка и ние допряхме само повърхността на дланите си, както беше обичаят сред бандите. За “Мау-мау” аз бях слушал вече. По улиците те можеха да се видят със своите черни, кожени якета, с двойно “М” на гърба. Те носеха много специални, тиролски шапки, които често бяха набучени с кибритени клечки. Повечето от тях носеха бастуни, а обувките им бяха толкова остри, че можеха да причинят смърт на човека. Карлос се обърна към ъгъла на стаята и аз открих момчето, което бях видял на игралната площадка в парка.

- Това е Израел, нашият вицепрезидент.

Израел ме погледна с безжизнен поглед. Черните му очи имаха вид на дупки. Вглеждайки се в него, изпитах неприятно чувство. По-късно научих, че президентът и вицепрезидентът са почти винаги заедно и се защитават в случай на нападение.

- На колко години си, Ники? - попита Карлос.

- Шестнадесет - отговорих аз.

- Разбираш ли нещо от бой?

- Естествено! - отговорих аз.

- Би ли могъл да се биеш срещу всеки срещнат, дори и срещу полицията?

- Разбира се!

- Успял ли си вече да намушкаш някого?

- Не! - отговорих със съжаление.

- А опитал ли се е някой теб да намушка?

- Да! - отговорих аз.

- Да? - интересът на Карлос нарасна. - И какво направи хлапакът с тебе?

- Нищо - отвърнах му и аз. - Сега чакам да ми падне още веднъж и тогава непременно ще го очистя.

Израел се намеси:

- Престани! Ако ти желаеш да станеш член на нашата банда, трябва да приличаш на нас. Ние сме най-дивата банда от всички. Дори и полицията се страхува от нас. Страхливци не искаме. Ако желаеш да бъдеш член на нашата банда - добре; но ако си страхливец - аз лично ще ти разпоря корема.

Не се съмнявах, че Израел говори истината. Вече бях слушал, че момчетата от “Мау-мау” бяха убили един от собствените си членове, защото беше ги предал на друга банда.

- Трябва да обърнеш внимание - каза Карлос - на две неща, ако искаш да влезеш в бандата. Това означава, че ти ставаш член на “Мау-мау” завинаги. Никой не може да се откъсне по-късно. И второ, ако те пипнат ченгетата и ти се разбъбриш, рано или късно ще те пипнем. Ще те чакаме да излезеш от затвора или ще те очистим в килията.

Израел се засмя.

- Е, момче, как е? Искаш ли да станеш член на нашата банда?

- Дайте ми три дена да си помисля - казах аз.

- О’кей! - каза Карлос. - След три дена ще ни кажеш какво си намислил.

Той се залюля отново в креслото. Постави крака върху масата и притегли момичето отново към себе си. Исках да изляза, но Карлос се обади:

- Още нещо, Ники. Ако чуем, че си казал на някого къде се събираме, тогава си свършен! Ясно ли е?!

- Ясно! - отвърнах аз. Знаех, че говори напълно сериозно.

Вън на улицата попитах Тино:

- Какво мислиш, да вляза ли в бандата?

Тино вдигна рамене.

- Това не е лош бизнес. Ако ти членуваш в нея, тя ще се грижи за теб, а ако не дойдеш при нас, ти и без това си загубен. Нямаш голям избор. Трябва да влезеш в някоя банда, ако желаеш да останеш жив.

- Що за тип е този Карлос? - попитах аз.

- О, той е наред! Не говори много, обаче като отвори устата си, знае какво казва. Той е шеф и всички се съобразяват с това.

- Вярно ли е, че президентът може да притежава всяко момиче, което пожелае?

- Разбира се - отговори Тино. - Те при нас са около 75. Президентът си избира която пожелае. Ако иска, той може да има всеки ден различно момиче. И това се харесва на момичетата. Това е почти чест да си приятелка на президента. Те даже се карат помежду си. Това не е всичко. Бандата се грижи за президента. От всичко, което се краде, той има право да получи най-хубавото. Това му стига за наема, за ядене и дрехи. Чудесна работа е да си президент.

- Кажи, Тино, щом като така добре играеш с ножа, защо не си станал президент?

- О, това не е за мен. Президентът не трябва много да се бие. Той трябва да стои назад и да планира всичко. Аз желая да бъда по-активен, изпълнител. Президентската служба не е за мен.

- И аз мисля същото, Тино.

Моето желание беше да се бия и да гледам кръв. Тино се върна при папа Джо, а аз се отправих към Грийн плейс. Започнах да мечтая: вечери, момичета и преди всичко кървави битки. Сърцето ми започна да бие по-силно. Може би аз ще мога наистина да намушкам някого! Почти видях кръвта да капе от ръцете ми. Вървях по пътя и замахвах във въздуха, като че ли мушкам някого. Бях обещал на Карлос да отговоря след три дни, но още в същия момент вече бях решил. Две вечери по-късно отидох отново в главната квартира на бандата. Карлос ме поздрави на вратата:

- Ало, Ники! Идваш точно навреме. Тук има едно момче, което иска да стане “Мау-мау”. Искаш ли да наблюдаваш приемането му?

Не знаех какво има предвид, но кимнах утвърдително. Карлос продължи:

- Може би желаеш още тази вечер да ни кажеш дали ще дойдеш при нас?

- Разбира се. Аз искам да се бия. Вярвам, че съм достатъчно твърд и ще участвам в битките може би не по-зле от вас.

- Добре - каза Карлос. - Сега ще имаш възможност да наблюдаваш, а след това ти си наред. Имаме два начина за приемане, чрез които разбираме дали кандидатът е страхливец. Или ще търпиш, без да издаваш звук, докато петима по-големи момчета те бият, или ще застанеш на стената и ще чакаш ножа. Ако покажеш страх, не можеш да бъдеш член на бандата. Малко е страшно, обаче тъкмо сега е моментът да разберем дали наистина си мъж.

Огледах се в помещението и открих другото момче. То беше на около 13 години. По лицето му имаше лунички, а дългата му черна коса падаше върху очите му. Беше малък и слаб, а ръцете му висяха като откъснати от тялото. Стори ми се, че съм виждал това момче някъде в училище, но не бях много сигурен, защото то беше по-малко от мен.

Около четиридесет момчета и момичета очакваха с напрежение представлението. Карлос им заповяда да направят място и те се наредиха около трите стени. Четвъртата оставаше свободна и до нея застана момчето. Карлос държеше своя автоматичен нож в ръка. Острието блестеше в мрака.

- Сега аз се обръщам и правя двадесет крачки назад - каза той. - Ти ще останеш там, където си, за да докажеш, че наистина си смело и сериозно момче. След като направя двадесет крачки, аз се обръщам и хвърлям ножа. Ако трепнеш или отскочиш настрана, значи ти си страхливец и не можеш да станеш “Мау-мау”. Ясно ли е?

Момчето кимна.

- Още нещо - каза Карлос. - Ако се уплашиш, докато аз още вървя и броя крачките, достатъчно е само да извикаш и аз ще спра. Но в такъв случай трябва веднага да изчезваш от тук, иначе ще ти отрежем ушите и ще те накараме да ги глътнеш.

Момчетата и момичетата се разсмяха и започнаха да ръкопляскат.

- Хайде, човече! Започвай! - викаха те на Карлос.

Карлос обърна гръб на момчето и тръгна бавно. Той държеше ножа на височината на очите, готов за хвърляне.

- Едно, две... три... - броеше Карлос.

Тълпата започна да крещи:

- Хайде, Карлос! Извади му окото! Нека се поразкървави малко хлапакът!

Момчето се притискаше до стената като мишка, видяла пред себе си котка. То напразно се опитваше да си придаде смелост. Ръцете се притискаха до тялото, пръстите се свиваха на юмрук, а лицето му беше бяло като стената.

- Единадесет... дванадесет... - броеше Карлос високо и отмерваше крачките.

Напрежението растеше. Момчетата и момичетата крещяха все по-високо и по-високо.

- Деветнадесет... двадесет... - Карлос бавно се обърна, вдигна ръката си до ухото и задържа за миг острието му нагоре.

Всички присъстващи бяха обхванати от кървав бяс. В момента, в който Карлос се готвеше да хвърли ножа, момчето се хвана за лицето и изкрещя:

- Не! Не!

Ножът се заби в стената, само на сантиметър от главата му.

- Страхливец! Страхливец! - крещеше тълпата.

Карлос побесня. Той стисна устните си, а очите му се свиха.

- Хванете го! - заповяда той.

Две момчета хванаха ръцете на страхливеца и го натиснаха до стената. Карлос пресече помещението и застана пред треперещото момче.

- Страхливец! - изсъска той. - Веднага разбрах, че си страхливец, още, когато те видях за първи път. Трябваше всъщност да те очистя.

Останалите се хванаха за думите му.

- Очисти го! Убий мръсния хлапак!

- Знаеш ли какво правим тук със страхливците? - попита Карлос.

Момчето го погледна. Размърда устни, но от устата му не излезе никакъв звук.

- Искаш ли да ти го кажа?! Ние им отрязваме крилата и те никога вече не могат да летят.

Той измъкна ножа от стената и каза:

- Опънете го!

Докато момчето се усети, останалите го хванаха за ръцете и краката и го простряха на стената. С едно движение, което аз почти не можах да проследя, Карлос заби ножа си под слабината, под ключицата на момчето. То изкрещя от болка. Кръвта пръсна навън и бялата му риза бързо започна да почервенява. Карлос извади ножа си и го взе в лявата си ръка.

- Виждаш ли? - каза той и натисна ножа си в другата слабина под ключицата. - С лявата ръка работя не по-лошо от дясната.

Момчето падна на земята и се мъчеше да спре кръвта от раните. То крещеше и се търкаляше. Ризата му напълно беше пропита от лепкава кръв.

- Изхвърлете го навън! - заповяда Карлос.

Две момчета грабнаха ранения. Жертвата отпусна глава назад, когато се докоснаха до ръцете му. Карлос го удари по устата, за да прекрати виковете му.

- Марш вкъщи, страхливец! И ако още веднъж те чуя да крещиш или се разбъбриш за нас, ще ти отрежа езика. Разбра ли?

Детето кимна с глава. Момчетата го грабнаха и го изхвърлиха на тротоара. Карлос се обърна и се вгледа в мен.

- Кой е следващият? - попита той.

Всички замлъкнаха. Спомних си, че Карлос каза в началото, че сам мога да си избера изпита. Карлос сега беше много възбуден. Ако го оставя да хвърли ножа си върху мен, той непременно ще се опита да ме улучи. Аз бях достатъчно умен, за да избера другия метод.

- Има ли тук още един страхливец? - попита Карлос.

Едно високо и стройно момиче с тесни, черни панталони извика:

- Какво става с малкия? Страх ли го е? ние имаме излишна кръв и ако на теб ти липсва такава, ще ти дадем.

Всички започнаха да се смеят и те имаха право. На пода, където до преди малко бе лежало другото момче, имаше голяма локва кръв.

- Не! Не ме е страх! - казах аз. - Ти можеш да опиташ, бейби! Къде са момчетата, с които ще се бием?

Знаех, че всички ме наблюдават и наложих на лицето си спокоен израз. Хората наоколо бяха напълно сериозни. Бих предпочел да умра, но не и да се покажа страхливец.

- От мен готово! Карайте!

Карлос извика пет имена:

- Джони! - едно ниско, набито момче излезе от тъмното и застана пред мен. Той беше широкоплещест, имаше ниско чело и дебел врат. Главата му изглеждаше набита в раменете му. Опитах се да сравня моите 55 килограма с неговите 80. той ме гледаше безстрастно и очакваше заповедта за нападение.

- Мети! - Напред излезе още едно момче. На ръст то беше колкото мен, но ръцете му бяха по-дълги. Той направи няколко движения с юмруци, като боксьор, а след това наведе главата си и я насочи към гърдите ми. Момчетата крещяха и свиреха от възторг.

- Джоуз!

Третото момче излезе напред. Лявото му око беше потънало в дълбок белег. Той съблече ризата си и направи няколко упражнения като културист. Целият беше изграден от мускули. Той ме обиколи и огледа от всички страни.

- Оул!

Останалите момчета и момичета изкрещяха от възторг. Оул по всяка вероятност беше техен любимец. По-късно научих защо го наричат Ойле (бухал), защото през нощта виждаше така добре, както и на дневна светлина. При уличните сражения той излизаше винаги напред, първи откриваше противника. Имаше големи, кръгли очи и счупен нос. При някаква битка бяха го ударили с автомобилна антена и сега половината му ухо беше откъснато. Оул беше пълен, нисък младеж с напълно безучастен израз.

Този обаче не можех да видя. Някой зад мен извика:

- Хей, Ники!

Аз се обърнах и изведнъж почувствах удара на юмрук, който ме подпря отзад в областта на кръста. Болката беше непоносима. Имах чувството, че ми се късат бъбреците. Докато си вземах въздух, той ме удари още веднъж. Когато протегнах ръце към бъбреците си, другият ме удари в стомаха и аз останах без въздух. Нямах и най-малкият шанс да отвърна на удара. Чувствах, че падам. Някой ме хвана за косата. Тялото ми падна на пода, обаче главата ми беше издигната нагоре. Някой ме ритна с мръсната си подметка право в лицето. Почувствах пясъка върху устните си. Посипаха се ритници от всички страни.

После ми причерня и повече нищо не си спомням. Малко по-късно усетих, че някой ме пляска по бузите:

- Хей, събуди се!

Не виждах нищо, освен пода на стаята. Когато избърсах лицето си с ръка, разбрах, че цялото е в кръв. Изведнъж забелязах дебелия хлапак, когото наричаха Оул. Кръвта ме подлудяваше. Надигнах се и го ударих с юмрук по устата. Внезапно цялата ми енергия се върна. Започнах да ритам наляво и надясно всеки, когото можех да достигна. Някой ме хвана за краката и ме натисна на пода, докато се усмири моя бяс. Израел се наведе над мен и смеейки се, ми каза:

- Ти си от нашите, Ники! Ние ще можем да те използваме. Ти си всичко друго, но не и страхливец. Това е сигурно! Вземи!

Той бутна нещо в ръката ми. То беше пистолет.

Ти си “Мау-мау”, Ники! Истински “Мау-мау”.