Б я г а й, м а л к и я, б я г а й !



страница9/18
Дата21.12.2017
Размер1.89 Mb.
#37284
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   18

БЛАТО

Три дни преди Великден с още четири момчета стояхме пред църквата на ъгъла на “Оберн” и “Едуард стрийт”. Знаехме, че вярващите по това време жертват много пари и искахме да ограбим църквата. Един полицай от патрула ни видя облегнати на желязната ограда и се приближи до нас.

- Ей, вие! Порторикански въшки! Изчезвайте веднага от тук!

Ние продължихме да стоим облегнати, с ръце над желязната ограда и го гледахме безизразно.

- Казах ви, изчезвайте! - повтори отново той.

Другите момчета тръгнаха, но аз останах. Полицаят ме погледна:

- Ей, мръсен хлапак! Изчезвай и ти!

Той замахна с гумената си палка, като че искаше да ме удари. Аз го заплюх. Тогава той разярен налетя върху мен. В този миг аз се отместих и полицаят заби глава в желязната ограда. Скочих на гърба му и го хванах за врата. Той беше два пъти по-голям от мене. С цялото си сърце желаех да го убия. Измъкнах ножа, но забелязах, че той е отворил кобура на пистолета си и вика за помощ. Отскочих няколко крачки назад и вдигнах ръце.

- Предавам се!

Полицаите от патрула се спуснаха, хванаха ме и ме завлякоха в участъка. Ченгето, с което се бях бил, ме удари в лицето. Усетих вкус на кръв върху устните си.

- Вие сте голям и имате пистолет - казах аз, - но вътрешно сте страхливец, също като всички тук.

Той ме удари още веднъж и аз се престорих, че падам в безсъзнание на пода.

- Ставай, мръсна свиньо! Този път веднъж за винаги ще си разчистим сметките с теб!

Когато ме носеха към съседното помещение, чух един полицай да казва:

- Това момче наистина загуби съзнание. Трябва веднага да го заключим, докато още не е убил някого.

Често ми се случваше да ме арестуват, но в затвора още не бях влизал. Никой не смееше да се изпречи пред мен. Всеки знаеше, че ако се опита да ме бутне в затвора, аз ще го убия, когато изляза отново на свобода. Ако не аз, някой “Мау-мау” ще направи това. Но този път ме преведоха през целия град и ме бутнаха в една килия. Когато прекрачвах прага на килията, надзирателят ме блъсна. Аз се обърнах и го хванах за яката с двете си ръце. Тогава той ме измъкна отново в коридора. Дойде и другият му колега и двамата ми нанесоха побой.

- С тези хлапаци се постъпва така! Трябва да ги пребием, за да изгоним дявола от тях! - каза единият.

- Те всички са мръсни, миризливи свини. Целият затвор е пълен с негри, проститутки и порториканци. И ти си като тях. Ако искаш да ни танцуваш по нервите, бъди сигурен, че ще се отнасяме с тебе така, че животът ти ще стане тежък.

Отново ме блъснаха в килията, а когато легнах на мръсния под, той ме напсува.

- О’кей! - каза пазачът.

- Заключи вратата.

- Защо не станеш да потанцуваш малко? Предполагам, че не си някое нежно момиченце.

Стиснах устни и нищо не отговорих, но реших да очистя този тип веднага щом изляза от полицията. На следващият ден пазачът дойде отново в килията ми. Докато още отваряше вратата, аз го хванах за гърлото и го бутнах назад. Той успя да ме удари с връзката ключове по главата и аз усетих как кръвта тече по лицето ми.

- Хайде, бий ме, бий ме! - крещях аз. - Но един ден ще дойда при теб, у дома ти, ще очистя жена ти и децата ти и ти ще наблюдаваш това.

Бях обвинен в дреболия противопоставяне при задържане и непочтително държание с полицията. Това дължах на невъздържания си характер.

Моят процес се състоя през следващата седмица. Бях заведен в съда с белезници. Сложиха ме да седна на един стол срещу полицая, който беше призван като свидетел на обвинението.

Съдията, човек на около 50 години, със строго лице и златни очила, каза:

- Не съм ли виждал това момче друг път тук в съда?

- Да, ваше благородие! Той стои за трети път в съда, а освен това е задържан до сега 21 пъти по различни обвинения - кражби, изнасилване и опит за убийство.

Съдията ме погледна:

- На колко години сте, млади човече?

Аз се изплъзнах от стола и седнах на пода.

- Изправете се, когато говоря с вас! - продължи съдията.

Станах и го погледнах.

- Попитах ви на колко сте години! - повтори той.

- На 18 - отговорих аз.

- Вие сте на 18 години, а сте арестуван 21 пъти? Защо не сте при родителите си?

- Те живеят в Порто Рико - отвърнах аз.

- С кого живеете тук?

- С никого. Живея сам за себе си.

- И от колко време живеете така, сам?

- Три години, откакто дойдох от Порто Рико.

- Ваше благородие - намеси се полицаят, - този тук не струва пукната пара. Той е президент на “Мау-мау”, от които произлизат всички бъркотии в този район. Досега аз никога не съм виждал такова потайно и решително куче като него. Той е като диво животно. Като бясно куче. Мисля, че трябва да се затвори. Аз бих препоръчал, ваше благородие, да го осъдите на затвор, докато стане на 21 години. Може би тогава ще приведем в ред кварталите наоколо.

Съдията се обърна към полицая:

- Вие казвате, че той е като животно, като бясно куче?

- Правилно, ваше благородие. Ако вие го оставите да си отиде, той ще убие някого още преди да се е стъмнило.

- Да, вярвам ви. Имате право - каза съдията и ме погледна отново. - Но аз мисля, че най-малкото трябва да разберем защо той се държи като животно, защо желае да краде, да бие и убива. Стотици подобни на него момчета застават всеки ден пред мен в съда. Аз мисля, че държавата има задължение да се грижи за тях. Ние не можем просто да ги затворим до края на живота им. Аз вярвам, че дълбоко в това бясно куче се крие душа, която трябва да бъде спасена!

След това той се обърна отново към полицая:

- Не мислите ли, че трябва да опитаме?

- Не зная, ваше благородие - отговори полицаят. - През последните две години тези момчета убиха трима полицаи само по време на моите дежурства. В квартала станаха повече от 50 убийства. Те не реагират на нищо друго, освен на насилието. Аз съм убеден, че ако вие го пуснете, скоро ще трябва да го арестуваме отново и този път - за убийство.

Съдията погледна документа, който лежеше пред него.

- Круц, нали? Приближете се, Ники Круц!

Аз се приближих до масата и почувствах, че коленете ми треперят.

Съдията се облегна назад и ме погледна.

- Ники, аз имам син приблизително на твоята възраст. Той ходи на училище, живее в един почтен дом и има добри приятели. Не ни създава неприятности. В отбора на училището играе бейзбол и носи отлични бележки. Той не е бясно куче и ако не е такъв, това се дължи на обстоятелството, че има някой, който го обича. Изглежда, че ти нямаш човек, който да те обича, а ти не обичаш никого, но не можеш изобщо да не обичаш. Ти си болен, Ники! Аз искам да разбера причината за тази болест. Бих желал да знам как е станало така, че ти си започнал да мразиш тъй много. Ти не си като другите момчета. Полицаят има право. Ти си животно. Ти живееш и се държиш като животно. Трябва ли и аз да се отнеса с теб като с животно? Не! Аз искам да открия защо си така различен. Ще предам делото в ръцете на нашия съдебен психолог д-р Джордж Гудмън. Той ще те поразпита и ще се произнесе. От неговото решение зависи съдбата ти.

Аз кимнах. Не знаех дали ще ме пусне или ще ме прати отново в затвора, но разбрах, че не иска да ме осъди. Най-малкото - нямаше да ме осъди веднага.

- И още нещо, Ники! - добави съдията. - Ако ти създаваш отново трудности и ако бъдеш изправен още веднъж пред мен, дори с нищожно обвинение, аз ще бъда принуден да последвам съвета на другите да те пратя в поправителен лагер. Разбра ли това?

- Да, сър! - отговорих аз. Бях извън себе си от изненада, защото за първи път в живота си нарекох някого “сър”. Чувствах, че в дадения случай тази дума беше намерила мястото си.

На следващата сутрин при мен дойде съдебният психолог д-р Грудмън. Той беше едър човек с преждевременно посивяла коса. На лицето му имаше белег. Яката на ризата му беше износена, а обувките му - непочистени.

- Натоварен съм да се занимая с твоя случай - каза той. После седна до мен на леглото. - Това означава, че ще прекараме известно време заедно.

- Чудесно, старче! Точно така! Ще стане, както си мислите.

- Чуй, момче! Аз всеки ден разговарям с по 20 хлапака от твоя сорт. Не се опитвай да си отваряш човката, защото няма да бъде добре за теб!

Суровият му тон ми направи впечатление, но аз продължих да се подигравам.

- Имате твърде изискан тон за “перач на мисли”. Може би искате през някоя от следващите вечери да получите посещение от “Мау-мау”?

Преди да мога да издам звук, той с една ръка ме вдигна във въздуха.

- Виж какво ще ти кажа, момченце! Четири години съм бил в банда, три във флота, преди да вляза в университета. Виждаш ли раната тук? - обърна той към мен глава, за да видя по-добре белега, който разсичаше цялото му лице от окото до врата. - Този подарък получих в бандата, но преди да ми направят това, аз бях натръшкал шест хлапака. Ако мислиш да се шегуваш, попаднал си на лош адрес. Ясно ли ти е?

След това ме пусна и ме тръшна до себе си на леглото. Изплюх се на пода, но не посмях да кажа нищо. Гласът му отново прозвуча приятелски и той каза:

- Утре сутринта ще пътувам за Форт Монтейн. Ти можеш да дойдеш с мен, за да имаме време да си поприказваме.

Целият следващ ден прекарахме заедно с психолога. Излязохме извън града. За първи път от три години насам, откакто бях напуснал Порто Рико, излязох извън асфалтовата джунгла на Ню Йорк. Чувствах приятно възбуждане, но оставах мълчалив и отговарях арогантно на въпросите, които д-р Грудмън ми поставяше. След кратко посещение в някаква клиника, той ме заведе в една зоологическа градина. Разхождахме се по пътеките между клетките и аз често се спирах да разглеждам дивите животни.

- Харесваш ли зоологическата градина? - попита ме той.

- Не мога да я понасям! - отговорих аз и обърнах гръб на клетките.

- Така! А защо?

- Мразя тези смрадливи животни, които непрекъснато се хвърлят насам-натам из клетката и искат да се измъкнат.

Седнахме на една пейка и се заприказвахме. Д-р Грудмън измъкна един бележник от джоба си и ме помоли да нарисувам няколко картини: коне, крава, къщи. Нарисувах му една къща с много голяма врата.

- Защо й е на къщата тази голяма врата?

- За да могат тъпите “перачи на мисли” да влязат в нея! - отговорих аз.

- Не вярвам! Дай ми друг отговор!

- Добре! За да мога бързо да се измъквам, когато някой е зад мен.

- Обикновено хората рисуват врати, през които желаят да влязат.

- Аз не искам да вляза! Аз искам да изляза.

- Сега ми нарисувай едно дърво! - каза той.

Започнах да рисувам и се сетих, че дърво без птица ще изглежда тъжно. Затова на клона сложих една птица. Д-р Грудмън разгледа картината и ме попита:

- Обичаш ли птиците, Ники?

- Мразя ги!

- Струва ми се, че ти мразиш всичко?

- Да, може би. Обаче птиците най-много!

- Защо? - попита той. - Защото са свободни?

Някъде в далечината прогърмя. Този човек започна да ме плаши с въпросите си. Взех молива и пробих дупка там, където беше нарисувана птицата.

- Така! Вече няма да ме питате за нея. Аз я очистих!

- Ти мислиш, че можеш да се справиш с всичко, от което се боиш? Искаш да убиеш всички, от които се плашиш? Нали?

- За какъв ме мислите? - ядосах се аз. - Да не смятате, че с тъпите картини, които ме карате да рисувам и с въпросите, които ми поставяте, вече знаете всичко за мен? Така ли? Аз не се боя от никого, но всички се боят от мен! Попитайте “Епископите” и те ще ви разкажат нещичко. В целия Ню Йорк няма банда, която да застане срещу “Мау-мау”. Ние не се боим от никого.

Без да забележа, гласът ми беше станал креслив и аз се изненадах, че не говоря, а крещя. Д-р Грудман си вземаше бележки.

- Седни, Ники! - каза той. - На мен не можеш да ми вземеш акъла!

- Чуйте, човече, ако мислите така да се държите с мен, скоро ще бъдете мъртъв!

Гръмотевиците ставаха все по-силни и аз треперех от страх. Д-р Грудмън ме погледна остро, като че ли искаше да ми каже нещо, но първата дъждовна капка падна върху бележника му. Той поклати глава и каза:

- Хайде, по-добре да си отиваме, преди да сме се намокрили!

Седнахме в колата и затворихме вратите. Първите тежки дъждовни капки започнаха да се блъскат в предното стъкло. Д-р Грудмън седеше мълчаливо на кормилото. Измина доста време, докато запали мотора и потегли по улицата.

- Не зная, Ники! - каза накрая той. - Наистина не зная!

Обратният път беше ужасен! Дъждът непрекъснато плискаше колата. Д-р Грудмън караше мълчаливо, а аз без всякакво желание се връщах в града. Мисълта, че отново ще се намеря в килията, не ми даваше спокойствие. Не можах да понеса, че ще бъда затворен като диво животно. Дъждът престана, но слънцето беше вече залязло. Ние пътувахме край стотици еднотипни сгради. Струваше ми се, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в някакво лепкаво блато. Искаше ми се да изскоча и да избягам. Вместо да се отправим към затвора, д-р Грудман сви по авеню “Лафайет” и пое по “Грийн стрийт”.

- Няма ли да ме закарате в затвора - попитах аз изненадан.

- Не! Имам право да реша дали да те пусна или да те задържа. Убеден съм, че затворът няма да ти помогне!

- Най-после сме на едно мнение! - изхилих се аз.

- Не ме разбираш! Аз съм на мнение, че вече няма нищо, което би могло да ти помогне.

- Значи, така мислиш, докторе? Считате ме за безнадежден? - изсмях се.

- Почти, Ники! От година работя с момчета от твоя тип. Самият аз съм живял в гето. Обаче никога не съм срещал толкова студено, диво и твърдо момче като тебе. Ти мразиш и се боиш от всеки, който се докосне до твоята сигурност. Ти трябва да осъзнаеш този факт и затова те оставям на твоя страх.

Той отвори вратата и излезе.

- Според мен вие можете да вървите по дяволите, докторе! Аз не се нуждая от вас, нито от съветите ви!

- Ники - каза той. - Преди да си тръгнеш, искам да ти кажа нещо съвсем открито. Ако ти не промениш живота си, тогава по най-прекия път през затвора ще попаднеш на електрическия стол и от там - в ада.

- Тогава ще се видим отново! - казах аз.

- Къде? - попита той.

- В ада, човече! - ухилих се аз.

Той поклати глава и потегли. Исках да се засмея, но почувствах, че усмивката замръзва на лицето ми.

Стоях на ъгъла на улицата с ръце в джобовете на шлифера си. Беше седем часа вечерта. Улиците бяха пълни с безименни лица. Аз се чувствах като лист в това море от хора, понесен от една вълна на безсмислено страдание. Наблюдавах минувачите. Всички се движеха. Струваше ми се, че винаги имат цел. Беше май, но вятърът бе тъй студен! Раздвижих краката си, но чувствах, че душата ми е замръзнала.

Думите на психолога се повтаряха в съзнанието ми като повредена грамофонна плоча: “Ако ти не се промениш, тогава по най-прекия път - през затвора - ще попаднеш на електрическия стол и от там - в ада!” До този момент аз никога не бях се замислял за живота си. Да, в огледалото не изглеждах зле. Винаги съм се старал да бъда чист и изгладен - нещо, което за порториканците от този квартал беше рядко явление. За разлика от другите момчета в бандата, аз обръщах внимание на облеклото си. Носех с удоволствие цветни ризи и връзки. Панталоните ми бяха винаги изгладени, употребявах крем и най-различни одеколони. Пушех малко, за да имам приятен дъх.

Сега изведнъж се почувствах вътрешно нечист. Ники, когото виждах в огледалото, не беше същият, истинският Ники. Този Ники беше изоставен, мръсен, нечист. Мюзикбокса на папа Джо свиреше. Момчетата до бара пушеха наркотици. Това беше истинският Бруклин. Бавно тръгнах по “Грийн стрийт” към моето жилище. Вятърът носеше вестници по улиците и ги прилепваше по витрините. Наоколо се търкаляха счупени бутилки и пластмасови чаши от бира. Във въздуха се носеше миризмата на тлъсто ядене. В душата ми се надигаше силна болка.

Земята се разтресе под нозете ми, когато въздушната железница с шум премина над мен и изчезна в тъмната неизвестност. Пред мен се клатушкаше дребна, стара жена. На главата си тя носеше черен шал, под който се показваше жълто червеникава коса. Беше облечена в старо, флотско яке, най-малко шест номера по-голямо от нейния размер. Тънките й крака в черни чорапи приличаха на клечки между мъжките обувки. Аз я мразех. Тя беше символ на цялата нечистотия и ужас в моя живот. Напипах ножа в джоба си. Този път аз не се шегувах. Преценявах колко пъти трябва да я ударя, за да може острието на ножа да премине през дебелото флотско яке и да попадне в гърба й. Представях си как кръвта ще избие на якето и ще започне да се стича по улицата. Изпитах приятно чувство. В този миг някакво малко кученце се спусна по улицата и се завъртя около жената. Тя се обърна и го погледна с безжизнени очи. Сега я познах. Това беше стара проститутка, която живееше в нашия дом. От израза на лицето й разбрах, че беше на “градус”.

Отпуснах ножа и отново се замислих. Вятърът носеше по улицата някакъв светлочервен балон. Най-напред помислих да прекося улицата и да го спукам. Мразех го! Ах, как го мразех! Той беше свободен! Изведнъж ме обхвана вълна на съжаление. Изведнъж си спомних, че този глупав, люлеещ се балон съм аз самият. Стана ми мъчно. За първи път в живота си почувствах съжаление и то към някакъв безжизнен предмет, подхвърлян безпомощно от вятъра.

Вместо да спукам балона, аз се върнах назад и го последвах. В тази мръсна обстановка той изглеждаше съвсем не на мястото си. По тротоара се търкаляха празни бутилки от “Кока-кола”. От двете страни на улицата стърчаха високите стени на затвора, в който живеех. И тук, сред всичко това, във въздуха се носеше от невидимата сила на вятъра един свободен, червен балон.

Какво всъщност ме привличаше в този глупав балон? Ускорих крачките си, за да не го изтърва. Надявах се, че той няма да се пукне скоро. Все пак знаех, че той е твърде чист, нежен и лек, за да може да съществува сред този ад. Всеки път, когато подскачаше върху паважа, аз задържах дъха си. Чаках експлозията. Но балонът продължаваше своя лъкатушен път. Помислих си: “Може би ще успее да стигне края на жилищните блокове и след това ще се спусне на свобода в парка? Може би има още един шанс?” След това си спомних за парка, за този мръсен, необработван и неподреден парк. Какво ще стане, ако наистина балонът достигне парка? Той няма да може да влезе там. Той ще се спре пред ръждясалата мрежа и ще се спука. И ако успее да мине през мрежата, сигурно ще падне върху тръните. Какво ще стане тогава с него?

Може някой да го вземе със себе си. Ще го занесе вкъщи и той ще остане до края на живота си в някакво мръсно, мизерно жилище. Не, няма никакви надежди, нито за него, нито за мен.

Една полицейска кола профуча през улицата. Преди да успея да извикам, чух как колелетата на колата смазаха балона и той експлодира. Исках да побягна след колата и да извикам: “Вие, мръсни ченгета, защо спукахте балона?”

Исках да ги убия, защото те бяха спукали моя балон. Но като че ли животът в мен беше угаснал. Стоях на ъгъла и гледах с празен поглед по улицата. От балона не бе останало нищо. Той беше паднал в калта и самият беше станал част от нея. Седнах на стълбите на нашия блок. Старата проститутка, влачейки крака, изчезна в тъмнината. Вятърът продължаваше да свири и мъкнеше хартия и отпадъци около мен. Аз се страхувах! Ах, Ники! Сърцето ми беше пълно със страх. Стиснах главата си с ръце и си помислих:

“Д-р Грудман има право. За мене вече нямаше надежда, само затвор, след това - електрическия стол и накрая - адът!”

Като че ли всичко ми стана безразлично. Президентството на бандата щях да предам на Израел. За мен вече нямаше надежда. Бях уморен! Не можех да бягам. Какво беше казал съдията? От какво се нуждая аз? От любов! Но къде в това БЛАТО мога да намеря любов?!


 

Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница