Барабан на смърта алан Шарп
Изтегляне 0.7 Mb.
|
8 Засрамих се, че само при мисълта за бичуването ми се догади. Опитах да си внуша, че това се дължи повече на движението на кораба. Каквато и да бе истината, бях благодарен на лекаря, задето ме остави до трапа, по който „бягството” ми към долната палуба щеше да е лесно. Широкият отвор в „кръста” осветяваше добре палубата под мене. Но бях забравил за ефекта от продължителното стоене под ослепителното тро-пическо слънце. Когато заслизах надолу, сякаш се гмурнах в пълен мрак. По-скоро по инстинкт успях да се добера - слепешката и залитайки - до каютата си в кърмата. С постепенното нормализиране на зрението ми осъзнах, че има още нещо, което не бях предвидил. Квартердекът над мене бе скрит от погледа ми, но не и от слуха ми. Големият отвор в „кръста” не пропускаше само светлина! Стените на каютата не помагаха особено. Те представляваха съвсем тънки прегради от брястово дърво. Ако корабът влезеше в бой, те се разглобяваха и заедно с цялата мебелировка се складираха в трюма. Наблюдавах как става това вчера, по време на учение. Надявах се никога да не го видя в действителност! Чух капитанът да дава заповедта „Изпълни дълга си!” Удари корабната камбана - два пъти. Очаквах да последва вик на болка от камшика, врязващ се в голия гръб на моряка. Но вик не последва само странно мълчание. То бе нарушено от гласа на лейтенанта, който гневно викаше. Чух и думите: „Ти ли удари камбаната?” И да е последвал отговор, той се изгуби в тропота от забързани стъпки в коридора пред каютата ми. Макар и още да ми се гадеше от клатушкането на кораба, любопитството ми надделя, примесено обаче с няакво особено чувство на страх. Потиснах страха си. На не повече от тридесетина метра от мене, на стража пред камбуза, стоеше въоръжен пехотинец. Навярно съм минал на сантиметри край него на връщане от най-горната палуба. Не го бях забелязал, но това най-вероятно се дължеше на временното ми заслепение. Сигурно беше там. Стъпките, минали край вратата ми, бързо се върнаха - а с тях дойде и онова странно, необяснимо чувство на страх! Баща ми ме бе научил винаги да гледам страха право В очите, но все още се колебаех - да отворя ли вратата на каютата (11) или да я оставя затворена (9)?! 
9 Вече свиквах с равномерното полюшване на кораба. Но не бях подготвен за внезапното пропадане, което ме събори и захвърли в другия край на каютата. Ударих глава в писалището - достатъчно силно, за да ми се завие свят, но не дотам, че да не чуя гърмежа, който със сигурност бе изстрел от мускет. Трябваше ми известно време, за да се изправя отново на крака и да се почувствам достатъчно стабилен, за да се пусна от писалището. Неясното ми чувство на страх се бе изпарило. Отидох до вратата и я отворих. Необикновената гледка, на която се натъкнах, надхвърляше и най-развитото въображение. Изправен до камбуза в предната часта на палубата, стоеше готвачът Иванс. С една отрязана ръка, едно сляпо око - бяло и премрежено като мрамор - и с белязаната си разкривена уста той никога не е бил приятна гледка. Ала сега в единствената си ръка държеше месарски сатър и бе целият облян в кръв. С него бяха първият лейтенант господин Къминс, Комендантът и един от корабните полицаи. Не долових целия им разговор, но чух достатъчно, за да схвана какво се бе случило. Докато помощник-боцманът на квартердека се е готвел да започне бичуването. пехотинецът на стража пред камбуза стрелял по него и го убил! Единствената причина, по думите на Иванс, била че пехотинецът „сигурно напълно е откачил". Чувайки изстрела, Иванс изскочил от камбуза, само за да бъде нападнат от пехотинеца с приклада на мускета му. Иванс държал сатъра в ръка и го използвал, убивайки на място нападателя. По жестовете на готвача и по това. че групичката се премести от другата страна на камбуза, реших, че там навярно лежи трупът. Бях жиеял на гъмжащия от болести остров Барбадос, където ежегодно от жълта треска умираха стотици хора; бях помагал понякога в болницата; все още помнех агонията на майка ми и брат ми - ето защо бях претръпнал към уродливото лице на смъртта. Ала при гледката на подгизналите от кръв дрехи на готвача нямах никакво желание да зървам трупа. И все пак през цялото време, докато слушах, една мисъл непрестанно глождеше ума ми стъпките. Някой друг бе видял разигралата се пред камбуза сцена. Защо мълчеше? Можеше да има много причини, но -дори с риск да видя трупа - дали сега е моментът да разкрия тези сведения пред лейтенанта (13)? Или по добре да го изчакам В неговата каюта, където ще мога да го попитам и за регистъра (14)? 
10 Не прецених едно нещо обаче. Палубата под мене бе добре осветена от големия отвор в „кръста”, но тъй като бях стоял продължително време под ослепителното слънце, като заслизах надолу, имах чувството, че потъвам в пълен мрак. Поради тази причина отначало не осъзнах какво стои точно пред мене. Видях лице, лице с едно сляпо око бяло и премрежено като мрамор - което обаче се стрелкаше заедно с черния му събрат. Сгърчен белег разсичаше устните и ги изкривяваше в неизменно озъбена усмивка. А сега видях какво има под лицето - разкъсана риза. Левият ръкав висеше празен. Дясната ръка бе свита в лакътя, така че виждах какво стискат пръстите - месарски сатър. И сатърът, и ризата бяха целите в кръв! Стоях онемял и вцепенен от ужас. Това продължи не по-дълго от миг - след което изведнъж осъзнах, че до мен се намира господин Къминс с извадена сабя. Причинителят на внезапния ми ужас проговори. - Имайте милост, сър. Не ме убивайте! Това съм аз, сър старият Иванс готвачът. Бог ми е свидетел, че веднъж вече се разминах на косъм със смъртта. И то само преди минута! 
Лейтенантът свали сабята и сега забелязах, че край мене стояха също комендантът на кораба и един корабен полицай. Иванс се оттегли надолу по трапа. Другите го последваха, а заедно с тях и аз. Възползвах се от случая, за да се отделя от групичката - но не толкова далеч, че да не чувам какво казват. Отново говореше Иванс: - ... луд, сър. Това е единственото обяснение. Шетам си аз в камбуза, кротко си изпълнявам задълженията, когато изведнъж чувам изстрел. То се знае, веднага отварям вратата - като очаквам отвън да видя пехотинеца на стража, дето пази някой да не вземе от храната, дето не му се полага. Господин Къминс му нареди да „говори по същество”. Заварил пехотинеца да стои с вдигнат мускет, от който още излизал дим - и то прицелен към квартердека. Онзи моментално нападнал гот-вача с приклада на мускета си. Иванс се защитил с това, което вече държал в ръка сатъра за месо. Готвачът сочеше отстрани на камбуза. Досетих се, че там се намира трупът на пехотинеца. Съдейки по количеството кръв по Иване и сатъра, нямах желание да виждам повече. Върнах се в каютата на лейтенанта, решил да го изчакам там (14).
Следващият ми спомен бе, че гледам в лицето на момче, което на години изглеждаше да е почти колкото мене. Имаше сини очи, руса рошава коса и лунички. Чух думите: „...вече буден.” Второ лице застана до първото на по-възрастен момък, но със същите сини очи и руса коса. - Барет - рече второто лице. - Аз съм флотски курсант Джордж Барет. А това - обърна се той към момчето, - е брат ми Уилиям. Той още не е истински курсант. - Ще стана след две години, на петия ден от юли - последва отговорът на Уилиям. - Тогава навършвам петнадесет години. Вече бях разбрал, че се намирам в собствената си каюта и лежа в „койката” си. Носът ми бе изтръпнал и усещах тъпа болка в тила. - Паднал си - реши да обясни Джордж. - Нашият лечител господин Селдън каза, че най-вероятно си паднал два пъти. Носът ти беше разкьрвавен, а на тила ти има цицина колкото яйце. Не може при едно падане да се удариш едновременно и отзад, и отпред! Помнех само как изхвръкнах през вратата на каютата. - Тогава си ударил главата си в коридора, където те откри господин Къминс. Сигурно си разкървавил носа си преди това. Господин Къминс каза, че регистърът с имената на новопостъпилите в Барбадос членове на екипажа е бил у тебе - а когато го намерил в каютата си, върху него имало няколко капки кръв. Да знаеш, че той хич не е доволен от цялата работа! Пристигна господин Селдън и младите ми посетители си тръгнаха. Благодарих им и казах, че се надявам пак да се видим. - Съмнявам се - обясни лекарят. - Малкият изобщо не биваше да се появява тук, при госта на капитана. Аз помолих господин Къминс да прати брат му, но нашият първи лейтенант обича да държи курсантите си изкъсо, което изключва приятелските посещения. Радвам се да те видя жив. Ударът на главата е сериозен - а двама мъртви за един ден са предостатъчни! Бяха ми казали, че съм разбил носа си (за което нямах спомен), че съм оцапал регистъра (който така и не можах да намеря) с кръв, а за двамата мъртъвци изобщо не знаех нищо (15)!
С изумление установих, че чувам разговор, в който безпогрешно разпознах гласовете на готвача и на господин Къминс. Думите се носеха през пушещия отвор на комина! Говореше готвачът Иванс: „Чувам изстрел, току пред камбуза. Знам, че отвън на стража стои пехотинец да не би някой да открадне от храната, дето не му се полага, тъй че отворих вратата. А той стои там, прицелил мускет в квартердека а от дулото още излиза дим! После се нахвърли върху мене! Знаете, аз имам само една ръка, та беше голям късмет, че в нея държах този сатър.” Сетне обясни как е нанесъл смоъртоносния удар и защо е целият в кръв. Зарадвах се, че избрах да не слизам долу! Едноръкият едноок Иканс с разкриве-ната му уста поначало не бе приятна гледка, а какво остава, когато целият е облян в кръв! Разговарящите край камбуза навярно се бяха преместили, може би. за да видят трупа, защото вече не чувах ясно думите им. Отново насочих вниманието си към дърводелеца и неговия помощник. Дърводелецът обясня-ваше на помощника, че главата на камбаната, както и поставката, са износени. Налагаше се да свалят цялата стойка долу в работилницата в предния кубрик, където да се поправи както трябва. Видях как свалят тялото на помощник-боцмана по трапа в задния край на пътеката, където стоях преди. Реших да се върна по същия път и да изчакам лейтенанта в неговата каюта - и по този начин да избягна гледката от работата на готвача със сатъра (14)!
- Не мога с нищо да му помогна - рече той, хвърляйки поглед към тялото. - Куршумът е влязъл право в гърлото и е пробил черепа отзад. Но има един човек, който ще е благодарен - морякът, дето трябваше да изяде боя за това, че е ударил камбаната в мъглата. Бесант отмени наказанието. Морякът твърди, че камбаната е ударила сама. Пък и всички ние чухме камбаната да бие два пъти - при двама свидетели, готови да се закълнат, че никой не я е доближавал! Тялото трябва да бъде свалено на орлопдека - с него ще се занимае шивачът на платна. Погребението ще е утре сутрин. - Той замълча за миг и огледа палубата. За днес няма да имаме повече неприятности с камбаната. Като гледам но-вия помощник на дърводелеца, може да не я поправят и до края на пътуването! Пътят ми напред все още не бе освободен. Групата с тялото бе слязла долу, но дърводелецът и четирима матроси мъкнеха на ръце цялата стойка с камбаната през палубата, на път да я свалят в предния кубрик. Помощникът на дърводелеца, който навярно вече бе ходил до трюма, му съобщи, че не е могъл да намери резервната корабна камбана в складовете на трюма. Твърдеше, че я няма, въпреки мнението на дърводелеца, че новият му помощник не би забелязал и кораба Виктъри. дори да седеше насред главната улица на Портсмът! Междувременно корабният полицай се бе отделил от групичката край камбуза, навярно за да съобщи нещо на капитана. Екипажът явно бе разпуснат с разпореждане да се заеме с обичайните си задължения. Двама от младите курсанти бяха слезли от квартердека и спрели край камбуза да видят какво става. Третият лейтенант вървеше след тях и двамата получиха по един як шамар през ушите за своето любопитство. Появи се капитан Бесант и засега се отказах от всякакви намерения да разговарям с господин Къминс. Двамата курсанти сега стояха до мене. Единият, все още разтривайки ухото си, рече на другия: - Чакат ни още такива плесници, ако не си държим устите затворени. Значи брат ти Джордж казва, че всеки път. когато камбаната удари сама, някой умира - е да, но онзи пехотинец, дето застреля помощник-боцмана, не е никакъв призрак! Това бе нова идея за мене. Реших, че е най-добре да изчакам лейтенанта в неговата каюта. Пък и още не бях намерил регистъра (14). 
14 Вратата на каютата на първия лейтенант бе отворена. Срещу вратата стоеше малко писалище. А на писалището лежеше регистърът. който търсех! Взех го. Кожената подвързия бе лепкава на пипане. Погледнах ръбата си. По пръстите ми имаше кръв -прясна кръв. Огледах по-внимателно ръцете си, но не открих следи от порязване. Чух гласа на господин Къминс отвън в коридора: „Кажете на курсант Барет да се яви при мене - незабавно!” От десетимата курсанти на борда на Велиант - някои от тях почти на моята възраст - единственият, когото бегло познавах, бе Джордж Барет. Той имаше брат на име Уилиям, който обаче още не бе навършил петнадесет години и беше твърде малък, за да бъде „истински курсант". Както изглежда, Джордж бе загазил! Господин Къминс влезе в каютата си. - Капитанът - отсече той - очаква да управлявам кораба при наличието само на две трети от екипажа - половината от които са необучени и недисциплинирани. За два дни загубихме още трима души. А сега, както научавам, един от моите курсанти е подхванал някаква история за омагьосана камбана, която биела сама, за да предизвести нова смърт! Ако все още имате работа, моля идете в собствената си каюта. Моята ми трябва, за да се срещна с някой си господин Барет. От това заключих, че сега съвсем не бе моментът да тревожа господин Къминс с моите загадки - които навярно щяха да се окажат нито толкова тайнствени, нито толкова важни. Отнесох регистъра в каютата си, за да се заема с преписването.
Видях се отново с господин Къминс на обяд и вечеря в каюткомпанията, но нямах сгоден случай да разговарям с него. И в двата случая не се спомена нищо за сутрешните събития. Може би имаше някаква заповед да не се говори за това и аз прецених, че не е моя работа да разпитвам. В осем си легнах в моята „койка” - все още непрививнал със „загаси осветлението” в такъв ранен час. Но неусетно съм заспал, за да бъда разбуден посред нощ, както ми се стори, от два удара на корабната камбана. Драснах кремъка, за да погледна колко е часът по часовника - подарък от баща ми на заминаване от Барбадос. Беше два и петнадесет. В този час камбаната не се биеше. Лежах и се чудех - да изляза ли в коридора, за да проверя дали всичко е наред (18), или да си остана в койката (16)? Дали звънът на камбаната, който ми се стори, че чух, не е бил просто сън?
- Мисля си разсъждаваше той, докато ме почукваше с пръст, - че няма как да знаеш за двата смъртни случая. Настъпили са след като ти си ударил главата си. Започна се с помощник-боцмана, тъкмо когато се готвеше да нагости един моряк с „котката”, задето бе ударил корабната камбана в мъглата. Човекът твърдеше, че камбаната ударила сама - на което никой не повярва - и тъкмо тогава тя отново звънна! Два пъти - и този път имаше двама свидетели, готови да се закълнат, че никой не се е доближавал до нея! Исках да кажа нещо, но ми бе наредено: - Не говори. Ако те заболи, охкай. - Сетне продължи - После се разнесе изстрел от мускет - и видяхме как помощник-боцманът падна мъртъв на палубата. Знаем обаче кой е стрелял - пехотинецът на стража пред камбуза. Но не знаем защо - нито някога ще узнаем! Същият този изстрел е накарал готвача Иванс да излезе от камбуза, където е бил нападнат с приклад на мускет. Той прекъсна разказа си, за да ми съобщи, че не намира други наранявания по мене и да ми препоръча повече почивка, диета от гъста овесена каша и кисела супа, а може би и малко мляко от козата на капитана. Очаквах, че ще си тръгне. - О! Искаш да узнаеш края на историята. Е, Иванс може и да има само една ръка и едно око, но за късмет в ръката си е държал месарски сатър. Разцепил черепа на пехотинеца почти наполовина. Сега изпий това. Ще те приспи, за да оздравееш по-бързо. Заспах, но сънувах кошмари. Един запомних. Стоях сам на бака, когато изведнъж изникна Иванс, размахвайки сатъра. Краката ми отказаха да помръднат. Иванс се приближи, докато накрая се взрях в лицето му с бялото, премрежено като мрамор, сляпо око и белега, който изкривяваше устните му във вечно озъбена усмивка. Той вдигна сатъра и замахна. Острието мина на косъм от мене и удари корабната камбана. Замахна повторно, ала отново удари камбаната. Вдигна за трети път ръка - и тогава всичко потъна в мрак. Сигурно бях умрял. Жив бях! Лежах буден в тъмното - но в главата ми отекваше камбаната. В действителност ли бе звъняла? Драснах кремъка и погледнах часовника - подарък от баща ми. Беше два и петнадесет. Да изляза ли в коридора, за да разбера дали всичко е наред (18), или всичко е било само сън (16)? 16 Оригиналните страници от дневника за 24 и 25 юни липсват. Онова, което следва, е доизмислено, за да продължи разказът и затова не е отпечатено в Курсив. 24 юни През втората нощна вахта се случиха две неща, от които и досега настръхвам. В два часа и петна десет минути корабната камбана удари два пъти. Това ме разбуди, ала не можех да бъда сигурен дали бие в действителност или е само сън. Дори сега не мога да твърдя, че е било действителност - макар че други, които са били будни, както и вахтените, са я чули. Всички са единодушни, че звънът е дошъл откъм бака, където обикновено стои корабната камбана. Но снощи я нямаше! Камбаната заедно със стойката се намираха през три палуби в работилни-цата на дърводелеца за поправка! 
Третият лейтенант - господин Прескът, който е дежурел на щурвала, е заповядал да се вдигнат на крак „всички матроси” за претърсване на кораба, но преди заповедта да бъде изпълнена, едно от оръдията на горната оръдейна палуба се отскубнало. То пробило единия борд на кораба и потънало в морето, но преди това повлякло със себе си още две от оръдията - всяко от които тежи по два тона! Те били извадени от екипажа с помощта на товарните и странични мрежи - опасно начинание, в което няколко човека били ранени, а един опитен моряк - убит. И сега изтръпвам при мисълта, че аз също можех да се намирам на палубата, когато оръдията са се отскубнали, вместо на безопасно място в каютата си! 25 юни Вчера трима мъже бяха погребани в морето -помощник-боцманът, пехотинецът и опитният моряк. На борда няма свещеник, затова капитанът изнесе простичка погребална служба. Телата бяха зашити в койки и плъзнати по дъски във водата. От време на време дочувам разговори сред екипажа. Днес като че ли не се приказва за нищо друго, освен за камбаната и за мъртъвците. Камбаната бе звъняла - при загадъчни обстоятелства - всичко на всичко пет пъти. Мъртвите са четирима, ако се брои и пехотинецът, за когото сметнаха, че е паднал зад борда в мъглата. Хората вярват, че на борда на кораба витае зъл дух и са убедени, че скоро ще настъпи още една смърт. Капитанът забрани подобни приказки, тъй като те „рушат дисциплината”, и заплаши с тежко наказание всеки, огото чуе да ги повтаря (17). 17 11 юли Изминаха почти три седмици. откакто напуснахме Барбадос. Много неща се промениха - и малко от тях за добро! В кошарата на главната оръдейна палуба все още има няколко живи говеда, но прясното месо и зеленчуците, които натоварихме на острова, отдавна вече са изядени или изгнили в тропическата жега. От осоленото говеждо и свинско, дори след продължително варене, не остава друго освен сланина и хрущяли, маслото граняса, а в сиренето се завъдиха червеникави червеи. Загадката с корабната камбана така и не се разреши. Като че ли се позабрави - може би защото не последва пета смърт. Възможно е да се дължи и на факта, че оттогава хората работят с удвоени усилия - и често изглеждат капнали от умора. Часовете след вечеря по традиция са отредени за пиене и пеене на любими песни, като „Капки коняк” и „Нанси Досън”, в акомпанимент на флейта. Но дори тогава липсва шумното веселие, което помня от първите си дни на борда. А капитанът постигна желанието си да превърне Велиант отново в боен кораб. Виждам как марсовите моряци се катерят по такелажа като маймунки. Стрел-ците потапят мишените по-бързо, отколкото успява да ги изработи дърводелецът - и за една минута дават залп с цялата батарея на единия борд, което - както разправят - бие дори рекорда на Колингуд. По мнението на господин Селдън, бръснарят и месарят в ролята си на негови помощници едва ли ще станат дори "фелдшери” - но са доста заети да превързват рани. Такива колкото щеш - резултат от пръчката на боцмана или камшиците на неговите помощници, използвани доста свободно за подтикване на екипажа към по-голямо усърдие! Няколкото елементарни хирургически умения, които съм придобил от баща си, ме карат да споделям мнени-ето на господин Селдън за неговите помощници, но едва ли мога да му го кажа. Мангустата ми отново избяга от клетката си. При предишните бягства винаги се е връщала в каютата ми, но сега я няма цял един ден. Претърсих почти целия кораб, но не смея да задавам много въпроси. Не съм сигурен дали капитанът знае, че Хорацио е с мене. Хорацио още не е решил как ще се казва. Вече реагира и на „Хорацио”, и на „Джордж”, в зависимост от настроението му! Единственото място, където не съм търсил, е в трюма. Трюмът е и мястото, където ме посъветваха да не ходя - единствено, струва ми се, заради ужас-ните зловония, която се носят оттам. Но се безпокоя за мангустата си. Виждам, че трябва или да събера смелост и да сляза при вонята (20), или да чакам и да се тревожа (19)! 18 Нощта бе топла. Наметнах си само куртката. Каютата ми, която се намира на бакборта, бе тъмна, но откъм щирборда грееше ярка луна и осветяваше едно четириъгълно петно от горната оръдейна палуба. 
Нощем на щурвала има по четирима кормчии и един дежурен лейтенант. Комендантът на кораба и корабните полицаи правят обиколки на всеки половин час. Помощниците на дърводелеца и на началник артилерията проверяват по два пъти на всяка вахта капаците на оръдейните портове, както и въжетата и такелажа, които държат оръдията. Но в този момент горната палуба изглеждаше пуста. В каютите около мен никой не шаваше. Целият кораб бе потънал в тишина, като изключим нощните скърцания на въжетата и дъските или плясъка на платната при промяна на курса спрямо вятъра. Реших се да ида до осветеното петно на горната оръдейна палуба, макар и вече да бях почти сигурен, че звънът на камбаната е бил само сън. И тогава чух стъпки над себе си. Очертан от лунната светлина, видях силует, който тичаше по пътеката откъм щирборда. Когато стигна до бака, се скри от погледа ми, макар че все още чувах стъпките. После се разнесе гласът на коменданта: - Дежурният на щурвал е прав, сър. Няма камбана Дори стойка няма! Те все още са долу в дърводелската работилница. - Нали се говореше за резервна камбана? Въпросът дойде откъм кърмата на квартердека. Гласът бе на третия лейтенант господин Прескът. - Не можахме да я намерим, сър - последва отговорът. - Тогава знаете заповедта. Трябва да разбудите първия лейтенант. Той ще реши дали да уведоми капитана. Боцманът да свири „всички матроси”. Да се претърси всеки сантиметър от този кораб - и ако на борда има шегаджия, не бих искал да съм на негово място! Откъм бака чух забързаните стъпки на коменданта След миг щеше да е на трапа, водещ към горната палуба. Макар и да знаех, че не аз съм „шегаджията” по-добре да не ме виждат тук! Двадесет метра ме деляха от каютата ми. Да се опитам ли да я стигна без да ме видят или чуят (16)? Мястото, Където стоях, бе ярко осветено, но под пътеката откъм щирборда бе съвсем тъмно. Ако се скрия между оръдията, подредени от тази страна на палубата, нямаше ли да има по-удобен момент, в който да избягам (21)? Изтегляне 0.7 Mb. Сподели с приятели:
|
