Барабан на смърта алан Шарп



страница3/5
Дата06.11.2017
Размер0.7 Mb.
#33998
1   2   3   4   5

19
По време на обяда в каюткомпанията същия ден се водиха оживени разговори относно заповедта на ка-питана да се смени курса - в направление, което щеше да ни върне в Европа през Канарските острови. Храна-та продължаваше да е доста по-добра от тази на обикновените моряци, но бяха необходими големи ко-личества от евтиното, сладникаво мексиканско вино, за да я преглътнеш. Добрата вест, съчетана с виното, като че ли развесели всички. Не бях престанал да се тревожа за Хорацио и реших, че моментът е подходящ да поискам съвет от господин Селдън, който поне знаеше, че крия мангустата в каютата си.

Той обеща да каже една-две думи на интенданта господин Траск, който слизаше в трюма всеки ден. „Приеми, че знам твърде много за не дотам почтено водените сметки на господин Траск, за да ми отка-же тази дребна услуга." Казах на господин Селдън да предупреди господин Траск, че Хорацио има един неприятен навик - да скача изневиделица върху главите на хората!

На кораба винаги беше оживено, но този следобед усетих, че става нещо необичайно. Надничайки през вратата на каютата си, видях коменданта на кораба, интенданта, шивача на платна и готвача вкупом да влизат в каютата на първия лейтенант. Реших да проверя какво става долу.

На главната оръдейна палуба се провеждаше обучение по стрелба с големите тридесет и две фунтови оръдия. „Барутените маймунки” - всичките още малчугани - качваха гюлетата от погреба. Началник артилерията крещеше на командирите, а стрелците обслужваха оръдията с трескава бързина. Ревът на топовете бе оглушителен; след всеки залп палубата се покриваше с тръпчивата миризма на барут и с плътна завеса от задушлив дим, през който трудно се виждаше дори на три метра. Но във всичко това нямаше нищо необичайно. Насочих се надолу към орлопдека.



Наобиколили люковете към трюма, стояха неколцина мъже, между които господин Къминс и господин Селдън. С помощта на специално изграден скрипец и въжета те вадеха от трюма нещо увито в брезент. Когато се показа над отвора, „нещото” се люшна встрани, като за малко не ме отнесе. Господин Селдън намери време да ми каже да се прибирам в каютата си, където щял да дойде да ме види по-късно. Тъкмо си тръгвах, когато зърнах сгънато листче хартия в краката си. Вдигнах го и с мисълта, че тук не е мястото да го разглеждам, го отнесох със себе си на горната палуба (23)


20
По време на обеда в каюткомпанията същия ден се водиха много оживени разговори относно запо-ведта на капитана да се смени курса по направ-ление, което щеше да ни върне в Европа през Канарските острови. Храната продължаваше да е доста по добра от тази на обикновените моряци, но бях необходими големи количества от евтиното, сладникаво мексиканско вино, за да я преглътнеш. Добрата вест, съчетана с виното, скоро породи онази шумна и весела атмосфера, в която можех да се измъкна незабелязан.

Сега бе най-подходящият момент да сляза в трюма. За да сляза там, трябваше да мина през орлопдека, две палуби по надолу в този час орлопдекът би трябвало да е напълно пуст. Матросите все още се хранеха между топовете на главната оръдейна палуба. Неумението ми да слизам по стълбите в люлеещия се кораб винаги даваше повод за шеги, но сега никой не ми обърна внимание, докато се спусках, залитайки. надолу. Орлопдекът бе празен - поне тази част, където се помещаваха сандъците с платната и въжетата. Пред погребите в предната и задна част стоеше въоръжена охрана, но самите складове ме скриваха от техния поглед.

Тук, под ватерлинията. бе мрачно и потискащо. За осветление служеха единствено „Вощениците на ин-тенданта" свещи окачени в тежки фенери. Над палубата тегнеше адска воня, въпреки платното за проветрение - парче брезент, опънато на палубата, за да насочва част от вятъра към вътрешността на кораба - и няколкото ръчни вентилационни помпи, предназначени да изсмуквнт лошия вьздух от трюма и да го изхвърлят през брезентовите тръби.

Трюмът не представляваше едно помещение, а се състоеше от няколко отсеци и отделения - отделение за гюлета, отделение за риба, отделение за хляб, склад за алкохол, а в по-просторните помещения, зарити в баласт, стояха бъчвите с барут, месо и прясна вода. В трюма се влизаше през няколко люка. Откачих един фенер от стената и вдигнах капака на най-близкия от тях. За миг дъхът ми спря от вонята на гранясала храна, застояла трюмна вода (и други неща, за които по-добре да не споменавам). Надвесих фенера над отбора. Пламъкът на свещите трепна, но не изгасна. Видях дървени бурета, наполовина зарити в баласт - чакъл, който ги крепеше да не се търкалят при движението на кораба. Тихичко извиках Хорацио по име. Нищо не помръдна, макар че, честно казано, фенерът едва разсейваше гъстия мрак. Дали не е по добре да пробвам другите люкове (24), или направо да сляза в този вонящ трюм (22)?


21
Откакто излязох от каютата си, палубата бе останала почти неподвижна под краката ми. Сега обаче явно сменяхме курса и корабът започна неудър-жимо да се люлее. Бях избрал място между две от петнадесетте двадесет и четири фунтови оръдия, подредени в редица от страната на щирборда. Тази част на палубата бе не само най-тъмната, но и се намираше под пътеката, откъдето щеше да дойде комендантът на кораба - и вероятността да пог-ледне в моята посока, докато слиза по трапа, бе минимална.

Палубата започна да се накланя доста стръмно надолу - протегнах ръка, за да се задържа и сграбчих едно от въжетата, което прикрепяше най-близкото оръдие. Вкопчих се във въжето - ала в следващия миг ръката ми бе дръпната рязко напред и някаква сила ме повлече по палубата преди да успея да се пусна. Мигновено разбрах, че оръдието се е отскубнало от стойката си и двутонният топ, с все лафета, се търкаля свободно по люшкащата се палуба!

Чувах грохота на дървените колела, докато оръдието набираше скорост. Вдигнах глава навреме, за да видя как прекоси осветеното от лунна светлина петно. Някъде над мене се чу вик „Отскубнато оръдие!” Думите почти се изгубиха в трясъка на разцеп-ващи се дъски от удара на оръдието в противоположната страна на кораба. Последва плисък и в насрещния борд зейна огромна дупка, чиито нащър-бени краища изпъкваха на фона на проблясващите под луната вълни, сега съвсем ясно видими.

Изпитах едновременно шок и облекчение - шок, че се бях разминал на косъм със злополука или смърт, и облекчение, че откачилото се оръдие навярно е ударило в изгнил участък и, за щастие, бе изхвръкнало, потъвайки дълбоко в океана. Палубата започна да се накланя в обратната посока. И през ум не ми бе минало, че пробитият борд е най-малката беда, като можеше да стори оръдието - докато не чух тътена, а сетне и видях в осветеното от луната петно, как двете съседни оръдия се търкалят устремно към мене. Помъчих се да стана, но кракът ми беше безнадеждно оплетен в едно от скъсаните въжета.


Сред оцелелите разпокъсани страници от бордовия журнал на Велиант са следнитите недатирани записки: „... преди отскубналите се оръдия да могат да бъдат уловени с мрежи. Имаше само неколцина леко пострадали и е истинско щастие, че бе изгубен само, един живот, този на...”
22
Вече в трюма миризмата не бе така натрапчива, макар че с това бедите ми не свършваха. Буретата бяха влажни и хлъзгави, а кравата ми затъваха в подвижния баласт между тях. А ако Хорацио беше в трюма, несъмнено щеше вече да е скочил на любимото си място върху главата ми!

Скоро се убедих, че не е между буретата и че почти нямам шансове да го намеря. Претърсването на всички помещения и отсеци на трюма би отнело много часове. Тъкмо си пропрявах път да изляза, когато кракът ми изрита измежду чакъла листче хартия. Взех го. Изглеж-даше старо, но беше изписано. Вдигнах го към фенера. Първите думи бяха: „Английско пристанище, петък, 13 юли 1799 година”, а под тях следваше списък с имена - Суордфиш, Венчърър. Ридаут. Без съмнение това бяха имена на кораби - всичко десет на брой - всички зачеркнати с мастило с изключение на два - Конкуест и Джейсън. Погледнах отново към мястото, където намерих списъка. От баласта стърчеше краят на чо-вешки пръст!

Късно същия следобед господин Селдън дойде в моята каюта.

- Веднъж вече ти казах - припомни ми той, - че животът на борда на бойния кораб е тежък и често пъти кръвопролитен. Но нямах пред вид онова, което става на този кораб!

Знаех, че не бива да го казвам, но през последните няколко часа все това ми се въртеше в главата.

- Това е петата смърт, нали - онази, която всички очакваха?

Лекарят се поколеба.

- Виждам. че никой не ти е казал. Тялото, което ти откри в трюма, веднъж вече е било официално погребано. Или поне така смятахме! То е на пехотинеца, чийто череп бе разцепен с месарския сатър.

- Но аз видях...

- Видял си три тела, зашити в койки. Но пехотинецът не е бил сред тях. И ако ще ме запиташ кой е бил на негово място - не знам. Това е въпрос, на който неколцина биха искали да получат отговор, включително и нашият капитан!

Бях вдигнал тревога за трупа. За листчето хартия не казах нищо, забравил за него сред вълненията на момента. Но то все още бе у мене. Може би трябва да ида при първия лейтенант - макар че, ако то наистина е ключът към загадката, бях сигурен, че господин Къминс няма да ми го каже!

Господин Селдън се канеше да си върви. Да му покажа ли листчето (25), знаейки че може да ми го отнеме, или да го задържа, докато препиша съдър-жанието му (27)?


23
Знаейки, че имам време до посещението на господин Селдън, използувах случая да погледна листчето хар-тия, което намерих на орлопдека. Бях усетил, че е влажно, но не и че вони. Тези две неща подсказваха, че е изпаднало от „нещото", което извадиха от трюма.

Разгънах листчето. Очевидно беше старо, ала написаните думи бяха напълно четливи. Най-отгоре пишеше: „Английско пристанище, петък, 13 юли 1799 година”, а под това имаше списък с имена – Суордфиш, Венчърьр, Ридаут... Несъмнено бяха имена на кораби. Бяха всичко десет, зачеркнати с мастило с изключение на две - Конкуест и Джейсън. Имената нищо не ми говореха - изглежда бе списък на кораби, които навремето са се намирали на пристан в някое английско пристанище. Тъкмо прибрах листчето, ко-гато пристигна господин Селдън - по-бързо, откол-кото очаквах.

- Е - каза той, - ако не беше вдигнал тревога за твоята мангуста - която така и не намерихме - щяха да минат дни преди да открием онова, което извадихме от трюма.

Нищо не разбрах и го погледнах Въпросително.

- Извинявай - продължи той, - предположих, че си се досетил какво е убито в брезента. Очевидно миризмата не е стигнала до теб! Беше труп – един доста разложен труп!

Забравил за заповедта на капитана. изрекох на глас първата мисъл, която дойде в главата ми:

- Петата смърт - онази, която всички очакваха!

- И да, и не - бе озадачавщият отговор.

Мислехме, че този вече сме го погребали. Трупът бе на пехотинеца, чийто череп бе разцепен от сатъра на готвача!

- Но аз видях...

- ... три тела, зашити в койки и погребани в морето. Пехотинецът обаче не е бил сред тях. А ако ме попиташ кой тогава, не знам. Немалко хора, като капитана например, търсят отговор на този въпрос.

Ако листчето, което намерих, е изпаднало от трупа, може би беше важно и би трябвало да го предам на първия лейтенант - макар че ако то е ключът към загадката. бях сигурен, че господин Къ-минс няма да ми го каже.

Господин Селдън като че ли се канеше да си върви. Да му покажа ли листчето (25), знаейки, че най-вероятно ще ми го отнеме, или да го задържа (27) и поне да препиша съдържанието му?


24
Имах не повече от половин час до края на обеда. За това време очевидно не бих могъл да надникна във всички люкове към трюма - камо ли да претърся всички помещения вътре. Реших да свърша колкото мога побече работа.

Поставих фенера върху комингса - защитния перваз около отвора. Самият капак на люка бе тежък и едва успях да го поставя на мястото му. Докато се мъчех с него. съборих фенера в трюма.

- Не можеш да го оставиш там вътре. Вярно е, че има само бъчви с вода, но не трябва да се поемат никакви рискове за пожар на кораба - а и интендантът непременно ще усети липсата на фенера!

Зад мене стоеше курсант Джордж Барет. Обясних, че търся мангустата си.

- Ако е там долу - отвърна той, - най-вероятно ще е при храната - и плъховете, но тези помещения са заключени. Ще ти извадя фенера.

Реших да го предупредя, че ако Хорацио все пак е долу, той има злощастния навик да скача върху главите на хората! Барет се забави по-дълго, отколкото очаквах. Когато най после показа глава през отвора, дори загорялата му кожа не можеше да скрие факта, че е блед като платно. С излизането си на палубата повърна. Попитах дали мога да му помогна с нещо. Отвърна ми, че най-голямата ми помощ ще бъде да се прибера в каютата си. Начинът, по който го каза, ме убеди, че е по-добре да не споря с него.

Обратно в каютата, дори след като имах време да размисля, все още си въобразявах, че прилошаването на Барет се дължи единствено на зловонието в трюма. Но с напредването на следобеда долавях все по оживено сноване насам-натам, особено към и от каютата на господин Къминс. Любопитството ми най-сетне ме убеди да направя второ посещение до орлопдека.

Около отворения от мене люк се бе сбрала група от няколко човека, сред които господин Селдън и господин Къминс. С помощта на специално изграден скрипец и въжета те вадеха от трюма нещо, увито в брезент. Когато „нещото" се показа над отвора, то се люшна встрани, минавайки на косъм край мене. Господин Селдън намери време да ми нареди да се връщам в каютата си, където щял да ме посети по-късно. Тръгвайки си, забелязах сгънато листче хартия в краката си. Знаех, че преча, но се наведох и го взех, но усещайки, че сега не е моментът да го чета, го отнесох със себе си (23).


25
Подадох му листчето, като обясних къде и как съм го намерил. Докторът го погледна. По лицето му мина някакво много странно изражение, ала (за миг изчезна. Може би изненада, смут, гняв - но бе така мимолетно, че не разбрах кое от трите. Гласът му обаче бе, както винаги, спокоен и тих, когато рече:

- Бъди сигурен, че не е нещо важно тази история е отдавна отминала и забравена.

Ако това бе истина, очаквах да ми върне листчето и протегнах ръка. Но той просто не обърна внимание на жеста ми, смачка хартията и с нея в ръка си тръгна с обяснението, че имал много работа.

Каквито и да бяха желанията на капитан Бесант по повод всякакви обсъждания на смъртните случаи и възможната им връзка с призрачния звън на корабната камбана, те бяха напълно пренебрегнати по време на храна същата вечер в каюткомпанията. Най-големи спорове предизвика липсващият член на екипажа, който е бил погребан вместо пехотинеца, намерен в трюма. Беше абсолютно невъзможно някой да липсва от кораба в продължение на шестнадесет дни и никой да не забележи!

Всяка вечер се провеждаше преглед на матросите по техните постове, а на всеки десет дни се свикваше общ сбор на целия екипаж с поименна проверка по корабния регистър. Целта беше да се откриват дезертьорите, падналите зад борда - незабелязано или след сражение, както и убитите по време на бой. През последните шестнадесет дни имаше два общи сбора, а вторият бе едва вчера. И въпреки това не бе открит нито един липсващ!

Когато се върнах в каютата си, започнах да преглеждам преписите на регистъра, които бяха у мене, за да нанеса в месечните отчети на интенданта направените за всеки моряк покупки. В главата ми се въртеше мисълта, че при толкова много новопостъ-пили в Барбадос, и още повече преквалифицирали се, е възможно някой да е бил пропуснат при преписването. Започнах с изписаните от болницата в Барбадос. Неколцина познавах по име - готвача Иванс, Мъри и Бартолъмю, и двамата помощник-артилеристи... До името на всеки бе нанесен корабът, който е напуснал, за да постъпи в болницата. Пехотинецът Морган, който падна зад борда, бе служил на Ридаут, а Парсънс, застреляният помощник-боцман - на Суордфиш (26)!


26
Чух свирката за пускане на мрежите. Денем те се набиваха на рула и се разполагаха по горните палуби -по юта, около „кръста” и на бака - за да прикриват войниците при евентуален бой. Всяка вечер се сваляха и провесваха - повечето на главната оръдейна палуба. След последната проверка камбаната биеше осем пъти и започваше първа вахта. Нищо повече не можех да сторя тази вечер.

Върнах се към книжата на следващата утрин. Както пехотинецът, убит от готвача, така и опитният моряк, смазан от оръдието, бяха стари членове на екипажа на Велиант и нямаше записки, които да укажат къде са служили преди.



Курсант Джордж Барет надникна в каютата ми на път за господин Къминс. Попитах го дали знае в кои други кораби са служили пехотинецът и опит-ният моряк. Пехотинецът споменал нещо за Медуза. Медуза бе едно от имената върху листчето, което бях намерил! Опитният моряк, обясни Барет. е бил взет насила във флотата и е служил единствено на Велиант. Велиант не фигурираше в моя списък. По-чувствах се разочарован и това явно се изписа върху лицето ми.

Над нас се разнесе вик: „Платноход - право зад кърмата!” Стояхме, занемели и наострили уши. Барабан започна да думка „Храбри английски матроси”.

- Сигналът всеки да заеме поста си при бойна тревога! - възкликна Барет възбудено. - влизаме в бой!

Когато барабанът замлъкна, целият кораб закипя от движение. Вцепенен от така внезапно настъпилите събития, попитах:

- Аз какво да правя?

- Едно е сигурно, тук не можеш да останеш - последва припреният отговор. - След десетина минути стените, мебелите, всичко ще бъде прибрано в трюмовете - или изхвърлено зад борда, заедно с всички живи говеда. Ако искаш да си в безопасност, иди в каюткомпанията. Там стените са от брястово дърво. Дъбовите трески убиват повече хора, отколкото вражеските куршуми или гюлета. Но ако искаш да помагаш... Няма да ти стигнат силите да пренасяш ранени - но щом баща ти е лекар, сигурно владееш някои хирургически умения. Скоро по палубите ще има предостатъчно хора, които ще се нуждаят от турникет - а може би ще си по-полезен при доктора!

Знаех как се връзва турникет, макар че грохотът на оръдията ме стряскаше, дори по време на учения! Веднъж бях помагал на татко при ампутация - на един работник, който бе разсякъл ръката си, докато режел захарна тръстика на полето. Все пак имах избор - да помагам на оръдейните палуби (32) или на доктора в задния кубрик (31).


27
Веднага щом докторът си тръгна, седнах зад писалището да препиша листчето. За да си разчистя място за работа, трябваше да преместя някои преписи на корабните регистри. Бях ги използвал, за да нанеса срещу името на всеки моряк покупките, включително дрехи, направени от интенданта. Един от регистрите лежеше разтворен. Всички имена на страницата бяха на хора, постъпили на кораба в Барбадос. Учудих се колко много от тях познавам не само по име, но и по лице - готвача Иванс; Мъри и Бартолъмю, и двамата помощник-артилеристи; Децимъс Аг, един от най-добрите марсови моряци. Всички имена на тази страница бяха на хора, изписани от военната болница, а до всяко от тях бе нанесен корабът, на който са служили. Имената на корабите ми бяха познати. Но не означаваха нищо за мене - до този момент!

Първото име на страницата бе Джеймс Морган, а корабът му - Ридаут. По-надолу следваше Елиас Парсънс - от Суордфиш. Морган бе пехотинецът, който падна зад борда. Парсънс застреляният помощник-боцман. Ридаут и Суордфиш - и двата фигурираха в моето листче!

- Откъде взе това?

Развълнуван от своето откритие, не забелязах, че господин Къминс е влязъл в каютата ми. Той взе листчето от ръката ми. Казах му кога и къде съм го намерил. Очаквах да се разгневи, задето не съм го предал нему или на капитана, ала в гласа му нямаше и следа от гняв, когато рече:

- И си въобразяваш, че си направил важно откритие. Трябва да те разочаровам. Тази хартийка съдържа просто списък на корабите от несъществуващата вече ескадра на Мъсгрейв. Мъсгрейв е отдавна мъртъв. Открил си, че двама от убитите на този кораб са служили на два от корабите в тази ескадра. Има и трети - който не ще намериш в списъка. Той вече служеше на Велиант. Пехотинецът, който застреля Парсънс и нападна Иванс, е служил навремето на Медуза - още едно име от твоя списък.

Това е съвпадение, и то не особено необичайно. Моряците често се местят и мнозина служат на по няколко кораба. И ако искаш доказателство, че е чиста случайност, ще ти кажа, че Ход, премазаният от отскубналото се оръдие, не е служил на друг кораб освен на Велиант. А Велиант никога не е бил в ескадрата на Мъсгрейв.

След това ми каза, че целта на посещението му била да вземе регистрите, които му трябвали - не каза защо - и отнесе листчето със себе си (28).


28
Ако господин Къминс смяташе, че ме е убедил в липсата на каквато и да било загадка, грешеше!

Един въпрос оставаше без отговор. Ако пехоти-нецът, открит в трюма, не бе един от погребаните в морете, то кого бяхме погребали? На вечеря в каюткомпанията същата вечер не се говореше почти за нищо друго. Всяка вечер преди лягане се правеше преглед на матросите по постовете им, а на всеки десет дни се свикваше общ сбор и целият екипаж се проверяваше поименно по корабния регистър. След смъртта на пехотинеца бяха проведени два общи сбора - вторият едва вчера. И никой не липсваше!

На следващото утро регистрите все още бяха у господин Къминс - а аз нямах работа! Отидох на бака. Вече се намирахме доста на север от еквато-риалната зона на безветрие, където често пъти пълното затишие внезапно се сменя с щорм и ураганни ветрове. Не ни бе сполетяло подобно нещо, но сега вятърът се вдигаше, а такова бурно море не бяхме имали от началото на пътуването. От съгледвача на върха на бизанмачтата се разнесе вик: „Платноход - точно зад Кърмата!”

- Виждаш ли снаряжението му? - последва вик в отговор.

- Да, сър. корабът е линеен - и ако се съди по белотата на платната му, френски!

Само за секунди Велиант закипя от движение. Свирката изсвири „Всички на борда”. Барабанчикът на бака подхвана пронизителния ритъм за „бойна тревога”. Отведнъж сякаш всичко около мене се задвижи. Опъваха се мрежи, които да хващат падащия такелаж. Платната и корабните лодки, вързани здраво за бимсовете на „кръста”, се обливаха с кофи вода - голяма част от която окъпа и мене! Появиха се водни помпи и маркучи. Войници тичаха към юта, към „кръста” и бака. Мина доста време докато успея да се върна на горната оръдейна палуба. Там не бе по-спокойно!



По палубата се разхвърляше мокър пясък, вдигаха се капаците на оръдейните портове, а оръдията се освобождаваха от въжетата, които придържаха дулата към отворите. Моята каюта бе изчезнала. Матроси, понесли стените и мебелировката надолу, се разминаваха с други, които с мъка се изкачваха, помъкнали квичащите животни от кошарата, за да ги хбърлят през борда. Веднага се сетих за Хорацио, но зърнах господин Прескът и го попитах с какво мога да помогна.

- Щом баща ти е лекар - отвърна той. - сигурно те е научил на нещо. Можеш да си от полза като поставяш турникети на оръдейните палуби (32), или - ако не ти прилошава от кръв - при доктора в задния кубрик (31).
29
Последвах интенданта обратно в кубрикКа. Тъй като помещението бе вече претъпкано с ранени, готвачът и стюардът на капитана разполагаха но-вите ранени на палубата пред вратата. Интендан-тът се спря край един мъж, когото тъкмо бяха положили на палубата.

- Мъртъв е - каза той.

- Не бяхме сигурни - отвърна стюардът. - По тялото му няма никакви рани.

Интендантът клекна и обърна тялото на една страна. Видях как рязко дръпна нещо. Показа ни дъбова треска дълга двадесетина сантиметра, дебела колкото пръст в единия край и остра като игла в другия.

- Право в сърцето рече той, сякаш е намушкан с кинжал!

- Както казах, не бяхме сигурни повтори стюардът, - а когато познаваш човека от толкова време, по-добре да си сигурен. Преди да постъпим на Велиант, двамата с него прекарахме пет години заедно на борда на Джейсън.



Джейсън бе едно от двете незачеркнати имена в списъка, който бях намерил. Но тази мисъл отлетя почти мигновено от главата ми!

Гледах през отворената врата на кубрика. По масата все още се стичаше вода. лисната, за да измие кръвта. Отгоре лежеше дребна фигура, лицето - бяло като платно, очите - затворени, русата коса - сплъстена от кръв. По-голямата част от дясната ръка бе откъсната. Дребната неподвижна фигура беше на Джордж Барет. Отидох до масата и застанах до доктора. Той едва ме погледна и се зае да разрязва десния ръкав на ризата.

- Китката може и да не е засегната - каза той, - но ако ампутираме на става, костта трудно ще зарасне. Ще трябва да режем над китката. Приготви турникет и компрес.

Бръснарят държеше момчето, но от ром нямаше нужда. Слава богу, Барет бе изгубил съзнание. Навярно шокът от това, че видях Барет, ми бе вдъхнал фалшива самоувереност, но се залових за работа със сигурна ръка.

Мястото на рязане се отбелязваше първо с лента, а сетне се правеха резки със скалпел. С помощта на чаршаф с дупка по средата издърпах нагоре плътта - която после щеше да покрие раната - докато докторът отряза с трион двете Кости под лакътя. Разхлабих турникета, за да може докторът да намери артериите и да ги зашие с копринен конец. Раната бе зашита и бинтсвана.

Нямаше време за размисъл. Масата бе измита и друг ранен вече лежеше на нея. (30).



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница