Барабан на смърта алан Шарп

Цели два часа, обясни той, сме водили битка с Ви дьо Кале. Кораб с двойно по-тежки оръдия от тези на Велиант. По пладне френският ветроход напуснал сра-жението след загуба на фокмачтата и половината си бизанмачта. преследван от нашия ожесточен огън. Тези вести предизвикаха глухо „ура” у ранените - макар че аз лично не изпитах особено въодушевление.

Работата в кубрика продължи, докато и последният човек не бе отнесен от масата - мъртъв. Някои бяха починали преди да стигнат до нея - от тежките си рани или от загуба на кръв, докато чакат.

Мъртвите бяха осемнадесет, а ранените още по-вече. Пред камбуза под бака бе сглобен лазарет от брезентови платна.

Открих, че сега на кораба цари същото оживление, както по време на битката. Въздухът бе наситен със силната миризма на оцет. използван за измиване на кръвта от палубите. Самият Велиант бе претърпял тежки повреди и сега започваше дългата работа по поправките. Каютата ми все още я нямаше. Интендантът се спря да ме попита как съм. Отвърнах му - „Капнал”. Той обясни, че повечето моряци ще спят по палубите тази нощ, но за мене е уредил „хамак” - в една от корабните лодки, завързани за бимсовете на „кръста”!

Нощта бе топла, а в лодката удобно, но не можах да заспя. Главата ми бе пълна със събитията от изминалия ден. Мислите ми се върнаха в онзи миг пред кубрика и думите на интенданта „сякаш е намушкан с кинжал” а после тези на стюарда „Двамата с него прекарахме пет години заедно на борда на Джейсън.” В моя списък имаше десет кораба. Осем бяха зачеркнати. А може би сега вече бяха девет - и дали не предстоеше още една смърт? Но морякът, премазан от оръдието, като че ли нямаше връзка със списъка. И кой бе липсващият, погребан в морето?

Сънят най-сетне ме пребори. Събудих се, за да открия, че още не бе съмнало. Покатерих се от лодката. Облечен бях в чужди дрехи, тъй като моите бяха подгизнали от кръв. Реших да посетя Джордж Барет в лазарета на долната палуба (33) - но може би щях да имам по-представителен вид, ако преди това успея да си възвърна собствените дрехи от трюма (35).

Стори ми се, че изминаха часове преди да започне стрелбата. Пръв гръмна Велиант - със залп от батареята на главната оръдейна палуба. Шумът бе оглушителен, но нищо в сравнението с онова, което последва. Когато врагът отвърна на нашия огън, към шума и вибрациите на собствените ни оръдия се добави грохотът от цепещо се дърво - гюлетата на вражеските оръдия улучваха целта си. Този грохот се редуваше с почти пълно затишие - не по-малко страшно, докато корабите маневрираха, за да зае-мат позиция. Сетне отново започваше стрелбата. В кубрика взеха да пристигат първите ранени.

Окървавените, окадени от пушека тела, с откъс-нати или премазани крайници, за миг изтриха от съзнанието ни всяка мисъл за ада над нас. Първият ранен бе на масата - ловки ръце срязаха дрехите, за да се открие раната. Бръснарят - як мъжага - трябваше да притиска пациента, да налее ром в гърлото му и да пъхне кожена каишка между зъбите му. Задачата на месаря бе да асистира в операцията, ала ръцете му трепереха и виждах, че от него полза няма. Захванах аз да подавам инструментите - като първо ги загрявах в топла вода, за да се намали шокът, особено при ампутация.

В жегата от печката и свещите изпаренията от ром и пот започнаха да ме удрят в главата. Хирургът работеше без почивка, но докато ровеше с форцепса за куршум, заседнал в плешката на един моряк, аз се възползвах от случая и излязох от кубрика за глътка свеж въздух. Интендантът, който пренасяше ранени, ме последва навън.

- Месарят загуби съзнание - рече той. - Бръс-нарят го бива да притиска ранените - за това не се изисква особено умение, но иначе е по-безпомощен и от месаря! Ако смяташ, че ще се справиш, сега не е време за излишна скромност! (29)
32
Избрах горната оръдейна палуба с надеждата. че двадесет и четири фунтовите гюлета ще са по-малко страшни от тридесет и четири фунтовите оръдия, разположени на палубата отдолу. А може би и въздухът нямаше да е така наситен с пушек и задушаващ благодарение на отвора в „кръста”. Бе настъпило напрегнато затишие. Оръдията се пълнеха и зареждаха. Стрелците чакаха, а мнозина използваха тази последна възможност да съобщят кой да наследи вещите им, ако загинат в боя. Един от артилерийските офицери свали кърпата от врата си и я превърза през ушите ми.

Няма да заглуши грохота, но поне го прави по-поносим.

Стрелбата започна с топовете от главната оръ-дейна палуба. Един задъхан юнга се яви на горната палуба със съобщение от капитана за лейтенанта, ръководещ стрелбата. Заповедта бе оръдията да се вдигнат с десет градуса. А целта - да минем откъм бакборта на френския кораб на разстояние от половин миля и да дадем залп, когато нашият щирборд е високо, за да прережем мачтите на врага.

Грохотът на оръдията на Велиант още не бе заглъхнал, когато шумът на разцепващо и раздиращо се дърво ни даде да разберем, че неприятелят ни връща огъня. До мен паднаха двама мъже. Бедрената кост на единия бе счупена. Стърчеше през плътта на бедрото му, а от прекъснатата му артерия шуртеше кръв. Сложих турникет, като му казах да го разхлаби само колкото да не спира напълно кръвообращение-то. Обърнах се към другия ранен, за да открия, че готвачът Иванс бе вече клекнал до него.

- Трябваше да угася огъня в камбуза преди да дойда - рече той. - В последната битка си имах две ръце и две очи - и бях помощник-топчия - но не ми се ще да мисля, че ставам само за правене на какао!

Вече отнасяха някои ранени долу. Мъртвите - а подозирах, и умиращите - биваха безцеремонно из-хвърляни зад борда без официалности и последно причастие! Стрелбата продължаваше, накъсвана от почти пълни затишия, докато корабите маневрираха, за да заемат позиция, но - докато лазех по подгиз-налата от кръв палуба и оказвах, според силите си, помощ - си дадох сметка, че грохотът и трескавата дейност наоколо вече нито ме плашат, нито ме разсейват.

Интендантът, който пренасяше ранени, приклекна до мен.

- Месарят е припаднал в кубрика - съобщи ми той. - Бръснарят успява да притиска ранените, но за друго не го бива. Наблюдавах те как работиш...

Молеше ме да помогна на доктора. Съмнявах се дали ще ми стигнат умение и смелост. Да поема ли този риск (29) при положение, че със сигурност щях да съм от полза и тук (34)?
33
В лазарета заварих господин Селдън. Попитах дали има още нещо, с което да помогна.

- Не - отвърна той. Мисля, че мога да разчитам на помощниците си да сменят компресите с оцет на раните от изгаряне и да раздават опиумова тинктура. - Попитах го за курсант Барет. - Той е млад. Силен. Ако не развие тетанус, има големи шансове да се оправи. Сега е буден. Иди поприказвай с него.

Прекосявайки до мястото, където лежеше Барет, видях, че господин Селдън си тръгна. Учуди ме нео-чакван вик на ура, който се надигна от ранените.

- В твоя чест е - обясни Барет. - Знаят какво направи вчера.

Изпитах необяснимо желание да се разплача - но запазих достатъчно самообладание, за да кажа, че всеки друг би сторил същото и да попитам Барет как се чувства. Може би трябваше да се досетя, че загубата на дясната му ръка го вълнуваше по малко, отколкото как това би се отразило на повишението му.

- Би трябвало на деветнадесет да взема изпита за лейтенант. Господин Къминс е вече първи лейтенант, а е само на двадесет и три. А лорд Нелсън е командвал бригантина още преди да е навършил двадесет и една.

- Сега е адмирал - отвърнах аз, - и като че ли добре се справя с една ръка и едно око.

Знаех, че Нелсън вече е бил контраадмирал, когато е изгубил ръката си - но думите ми постигнаха желания от мене ефект. Джордж Барет изглеждаше къде къде по-весел! Възползвах се от случая да го попитам нещо, което се надявах да прозвучи съвсем естествено:

- Да знаеш случайно дали се е случило нещо необичайно с десет кораба, които са били в някакво английско пристанище на 13 юли 1799 година?

Другите разговори, които се водеха около мене, секнаха. Във въздуха се усети напрежение.

- Не е никаква тайна - отвърна Барет, -просто нещо, за което флотата избягва да говори. И не става въпрос за „някакво английско пристанище”. „Английско пристанище” е наименованието на кея В Антигуа. Това бе последното място, където моряк бе „бит от цялата флота”, задето е ударил офицер - един курсант.

- Какво значи - попитах аз, - „бит от цялата флота”?

- Щом настояваш да знаеш - отвърна той, - виновникът се връзва в най-голямата корабна лодка и се развежда от кораб на кораб. На всеки кораб получава определен брой камшични удари. В този случай са били петдесет, когато стигнали до десетия кораб, морякът бил мъртъв. Говори се, че последните петдесет камшика били нанесени на труп. Затова за този инцидент се мълчи! (36)

Оръдията, които през последните няколко минути мълчаха, отново загърмяха. Гюлетата от неприятел-ските топове удряха кораба на нивото на горната оръдейна палуба и разпръскваха смъртоносен дъжд от дъбови трески. Последва ослепителен блясък и оглушителен взрив, доловим дори над грохота на оръдията - през един от оръдейните портове бе влетял куршум и взривил гюле на палубата.

Макар и временно заслепен от блясъка. В ушите ми прокънтяха писъци - пронизителни и непрестан-ни. Зрението ми се проясни. На десетина метра през пушека разпознах фигурата на Джордж Барет. Лице-то му бе обляно в кръв. Не виндах очите му, но реших, че е ослепял. Той се препъна в едно от оръди-ята и падна връз него. За миг тялото му се изпъна, сетне се отпусна неподвижно, а крайниците му се полюшваха като на парцалена кукла. Писъците бяха престанали. Куршум на снайперист, прицелил се през оръдейния порт, бе попаднал точно в целта.

Чувствах, че всеки миг ще повърна. Изправих се на крака - цялото ми тяло трепереше - и потърсих нещо, на което да се опра. В този миг усетих болка в гърба, сякаш от допира на нажежено желязо. Краката ми омекнаха. Рухнах на палубата. Помъчих се да стана но от кръста надолу бях безчувствен. Плъзнах ръце по тялото си и пръстите ми напипаха нещо топло и мокро. Вдигнах длани, само за да установя, че целите са облени в кръв. Над мене се надвеси Иванс.

- Ще те сваля при доктора, ако ще и сам да те нося.

Иванс още не бе тръгнал да тьрси помощ, когато почувствах - някак изведнъж - да ме обзема необикновено спокойствие. Досетих се, че кървя обил-но от стомаха, но знаех, че няма начин да спра кръвта. Мнозина чакаха преди мене и докато дойде моят ред при доктора, щеше да е много късно.

По време на сражение съществува правило, че ранените получават помощ от лекаря, строго спазвайки реда си, неза-висимо от своя ранг и чин. Когато при Трафалгар снайперист ранил смъртоносно Нолсън, той бил отнесен в кубрика. Макар и още не осъзнал, че умира, Нелсън заповядал на хирурга Биъти да се погрижи първо за другите ранени. Биъти оста-вил Нелсън, за да ампутира крака на един курсант.

- Господин Прескът. Фактът, че поемам вместо вас първа вахта до полунощ, би трябвало да ви радва - а не да става повод за спор...

Като ме забеляза, той тутакси млъкна. Извиних се, че ги прекъсвам, и си зададох въпроса. Отговори ми господин Прескът:

- Интендантът е или на орлопдека, или в трюма. А, както чувам, заслужаваш поздравления. Целият кораб говори за чудесната работа, която свърши вчера.

Господин Къминс само изсумтя, което взех за съгласие от негова страна. Усетих, че трябва да се оттегля - и то бързо!

Господин Траск наистина бе на орлопдека, близо до носовия погреб.

- И с какво мога да съм полезен днес на помощник-доктора? - пошегува се той. Казах му, че си искам дрехите. - Лесна работа - отвърна той. - Знам къде складираха сандъците. Аз ще сляза долу с фенер, а ти ще ми посочиш кой е твоят сандък.

Продължихме разговора, като аз се провиквах надолу в люка. Видях моя сандък. Видях също, че ще трябва да размести доста друг багаж, за да го измъкне. Но господин Траск се захвана за работа без да се оплаква. Имаше един въпрос, на който силно желаех да получа отговор. Надявах се така да го задам, че да прозвучи съвсем естествено.

- Господин Траск. Случайно да знаете дали се е случило нещо необичайно с десет кораба в някакво английско пристанище на 13 юли 1799 година?

Последва дълго мълчание преди да получа отговор.

- Има една история - рече той. - Ще ти я разкажа - макар че не ти препоръчвам да я повтаряш. Нашите лордове и офицери не одобряват тя да се разпространява. Кълнат се, че в нея нямало капка истина, което най-вероятно означава, че е тъкмо обратното, но така или иначе, тя не представя флотата в добра светлина. И не става въпрос за „някакво английско пристанище", а за едно място, наречено „Английско пристанище”, на остров Антигуа, близо до твоите родни места. Тогава за последен път моряк е „бит от цялата флота”, и то само защото ударил един курсант - който най-вероятно си го е заслужил.

Вече бе изровил сандъка ми (37).

- Исках да ти благодаря за вчера - рече той. - Ако не показах никаква изненада по време на работата, то е защото баща ти ми каза, че проявяваш забележителни знания и талант в областта на хирургията. И още нещо. Чух какво току-що ти разказа Барет. Повярвай ми - без да питаш защо - че има много основателна причина да не повтаряш тази история - особено на този кораб.

Явно бе, че повече няма да ми каже. Но аз уважавах господин Селдън и щях да изпълня неговия съвет. Както очаквах, Каютата ми все още не бе възстановена - но се надявах поне да възвърна собствените си дрехи, затова тръгнах да диря господин Траск.

Открих го на орлопдека да разговаря с коменданта на кораба и с началник артилерията.

- Тревожиш се, че ти липсват някакви си гюлета и един спусък от оръдие - изчезнали, вероятно, по време на боя. А аз трябва да отговарям за изчезва-нето на корабната камбана и, ако щещ вярвай, на един барабан! - Забелязвайки ме, той прекъсна разговора и дойде при мене. - И какво мога да сторя днес за нашия помощник-хирург? - пошегува се той. - Още не сме открили твоята мангуста.

Бях се отказал от всякакви надежди да намеря Хорацио. Казах му, че си искам дрехите. Исках си и дневника. Имах много неща за записване - но реших, че сега не е моментът да питам за него. Сандъкът с дрехите ми бе върнат незабавно. Господин Траск предложи да отида в лечебницата на доктора, за да се преоблека, а може би и да оставя сандъка си там.

- Господин Селдън няма да има нищо против -каза той. - От вчера всички са ти приятели - с изключение може би на господин Къминс. Днес той не е ничий приятел - освен на господин Прескът. Чух го да казва, че довечера ще поеме първа вахта вместо него. Държи се, сякаш очаква неприятности. Може би е просто суеверен - нали днес е петък, 13 юли!

С напредването на деня времето продължи да се влошава. Задържа се топло, но гъсти облаци забулиха небето, а морето се покри с бели вълнички. Господин Селдън ме заговори след вечеря.

- Онези, които твърдят, че познават времето - обясни той, - предвещават буря, макар че аз не бих се обзаложил! Траск ми каза, че снощи си спал в една от корабните лодки. Ако се боиш от бурята, можеш да пренощуваш в лечебницата.

Предпочитах лодката (39), но дали лечебницата в близост до задния кубрик на орлопдека. не бе по-разумният избор (41)?


37
Господин Траск заедно със сандъка ми се качи на палубата.

- Какво означава - запитах аз. - да бъдеш „бит от цялата флота”?

- Връзват провинилия се моряк в най-голямата корабна лодка и го разкарват от кораб на кораб. В Английско пристанище виновникът е получавал по петдесет камшични удара на всеки кораб, когато стигнал до десетия, лекарят установил, че е мъртъв. Капитанът заповядал последните петдесет камшика да се ударят на трупа.

Очевидно нетърпелив да смени темата, той предложи да се преоблека в лечебницата на доктора и да оставя сандъка си там.

- Господин Селдън няма да има нищо против. От вчера целият кораб много те обича!

- Не и господин Къминс - отвърнах аз и му разказах за случката на орлопдека.

- Тъй като господин Къминс по принцип не дава нощна вахта, изглежда очаква неприятности. Нашият първи лейтенант винаги очаква неприятности. Липсва му зрелост. Така е, когато се дават офицерски чинове на толкова млади хора. Само преди шест години господин Къминс беше прост курсант - но забрави, че съм ти казал това. Не биваше да го споменавам. А, докато не съм забравил, още не сме открили твоята мангуста. Съжалявам.

Вече се бях отказал от всякакви надежди, че Хорацио е още жив, но благодарих на господин Траск за любезността му.

Посетих Джордж Барет, ала го заварих заспал - бяха му дали опиумова тинктура.

Видях господин Селдън чак на храна същата вечер. Това бе първата му възможност да ми благодари за помощта, която можах да му окажа в кубрика:

- Баща ти ми каза, че си роден за хирург. Не го взех на сериозно. Но съм грешал!

Докато двамата излизахме от каюткомпанията, за малко щях да се търкулна по палубата. Корабът се люлееше както надлъжно, така и настрани, и то по-силно от всякога. Времето бе започнало да се влошава от сутринта, гъсти облаци покриха небето, надигна се остър вятър - макар и да бе още задушно.

- Пророците на времето предвещават буря -каза докторът. - Те най-често грешат, но днес все пак е петък, 13!

Мина ми през ум, че трябва да видя къде да преспя!

Казах на господин Селдън, че съм оставил сандъка си в лечебницата. Той предложи, ако искам, да преспя там. Труден избор. Беше истинско удоволствие да се спи в лодката, но може би нямаше да е толкова приятно по време на буря. В лечебницата щях да съм на сухо - но това бе единственото предимство. Все пак имам още един час, за да реша дали да бъде лодката (39) или лечебницата (41).
38
Сведенията, изложени по-долу, се основават на записки в корабния журнал на френския боен кораб Ви дьо Кале. Журналът се пази в архивите на Музея по военноморска история в Париж.
В дванадесет часа по пладне на 12 юли 1805 година Ви дьо Кале се изтегли от битката с британския кралски кораб Велиант. Загрижен да не бъде преследван или въвлечен във втори сблъсък, френският командир пое курс на югоизток.

Сутринта на следващия ден Ви дьо Кале се върна към предишния си курс, тъй като Велиант повече не бе забелязан. Командирът бе убеден, че поне стотина мили вече делят двата платнохода.

За курса и бързината на Велиант след битката може само да се гадае, но скоростта и курсът на Ви дьо Кале са известни. Напълно е възможно около полунощ в нощта на 13 юли двата кораба да са били всъщност на разстояние от двадесет и пет мили помежду си, като Велиант се е намирал почти право на север от Ви дьо Кале.

В Журнала на Ви дьо Кале е записано, че в дванадесет без четвърт през нощта на 13 юли докато плавали в силна буря, корабните вахтени съобщили, че виждат зарево ниско над северния хоризонт. Отпърво светлината била ярка и бяла на цвят, но бързо преминала в жълто, а после в червено и за не повече от четвърт час напълно изчезнала.

Бурята утихнала около шест на следкащата утрин. В единадесет часа същата сутрин Ви дьо Кале се натъкнал на носени от вълните останки. Изглеждали скорошни - макар че по тях нямало ясни следи от обгаряне. Възможно е това да са били доказателства за експлозия и пожар на борда на кралския кораб Велиант, но не са намерени никакви оцелели корабокрушенци.
Единствено сигурно е, че Велиангп е видян за последен път по времето, когато Ви дьо Кале е напуснал битката. Корабът така и не е акостирал в никое пристаните. Съществуването на части от журнала на Велиант, както и страници от дневника - по които няма следи от измокряне - подсказва, че част от екпажа му е оцелял. Ако е така, ние не знаем какво е станало с тях и дали сред оживелите е бил и авторът на дневника.
39
С наближаването на осем часа същата вечер „Изгасете светлините” не отбелязваше просто опреде-лено време от денонощието. Когато се покатерих в лодката, почти се бе стъмнило, а небето - надвис-нало от гъсти сиви облаци. Бурята нямаше да ни се размине. Можех да се подслоня в лечебницата, но имах силно предчувствие, че през следващите четири часа ще се случи нещо необикновено. На днешния ден, точно преди шест години, един човек бе умрял от ужасяваща смърт сред десетте кораба В Английско пристанище. Четирима души, свързани по някакъв начин с онази ескадра, бяха намерили своята смърт на борда на Велиант. Дали зачеркнатите кораби в намерения от мене списък не означават, че останалите петима са умрели преди това другаде? Все пак несвързаната със случая смърт, както и липсващият моряк, не ми даваха мира.

Чух как господин Къминс се качи на квартердека. Познах го по гласа, когато заговори един от дежурните на щурвал. Лежах В лодката и чаках - макар и да не знаех какво точно! На всеки половин час удряше камбаната - комендантът на кораба и корабните полицаи правеха своята обиколка. От време на време лейтенантът се провикваше към наблюдателните постове по върховете на мачтите, за да се убеди, че не спят, и караше някой от дежурните на щурвал да погледне в нактоуза и да съобщи на глас отчетения от компаса курс. Но вече имаше нещо странно. Пехотинецът, който тряббаше да е на стража пред камбуза, стоеше с пясъчния часовник на квартердека при лейтенанта, като се отделяше всеки половин час, само колкото да удари корабната камбана.

Въпреки това навярно съм задрямал. Следващото ми усещане бе, че съм внезапно разбуден, а в главата ми се разиграва сцена, която не можеше да бъде друго освен сън. Отново наблюдавах погребението в морето, на което бях свидетел преди три седмици. До мен стоеше господин Селдън. Докато гледахме как плъзгат телата във водата, той рече: „Само двама от тях са истински. Третата койка е пълна с парцали и сланина от камбуза - за да придобие тежест и вид на тяло”.

Сцената избледня, но думите останаха - ясно запечатани в съзнанието ми. Никой не липсваше! А човекът, убит от оръдието, нямаше никаква връзка с десетте кораба, защото е станал жертва на непредвиден нещастен случай! Канбаната бе била пет пъти. Оставаха още двама, осъдени да умрат. Единият загина по време на сражението. Значи предстоеше още една смърт!

Въздухът стана по-задушен и от преди. Небето над мен се раздра от светкавици и дълъг глух тътен на гръмотевица. Но чух и друг звук (40)!