Бъдещото разширяване на европейския съюз уважаеми колеги

Тъй като ще говорим за възможните сценарии за разширяването на ЕС в бъдеще, аз бих искал да се спрем на всички възможни опции, като не бива да изключваме и възможното негативно развитие, включително свиването или дезинтеграцията на Съюза. Следвайки този подход, в настоящата лекция ще разгледаме бъдещото разширяване на ЕС в трите възможни посоки:

• 
  Западна Европа;
  
• 
  Югоизточна Европа;
  
• 
  Източна Европа.
  

• 
  Русия и ЕС;
  
• 
  Свиването или дезинтеграцията на ЕС.
  

1. 
   Възможното разширяване в рамките на Западна Европа
   

Известно е, че всяко значимо политическо решение в Швейцария минава през референдум, в т.ч. и решението за започване на преговори за присъединяване към ЕС. Всички опити, обаче, да се подкрепи такова решение чрез референдум, досега не са успявали. Обясненията за това са много, но най-логичното е прочутият швейцарски неутралитет, който според швейцарците, трудно би могъл да бъде съхранен при участието на страната в каквито и да е било съюзи, включително и в такива, които нямат военен характер и не са свързани със сигурността и отбраната. След учредяването на Европейския икономически и валутен съюз през 1999 година, сред швейцарците възникна още едно опасение и то е, че с присъединяването към ЕС, те ще загубят своята национална валута - швейцарския франк, независимо, че членството във валутния съюз не е задължително за всички страни-членки. Отчитайки тези две групи опасения, за сега е трудно да се предвиди дали и кога Швейцария би могла да се присъедини към Съюза, но от 1992 година, когато страната подава молба за членство, без да я оттегли, тази опция винаги е била отворена. Считам, че тя ще бъде отворена и за в бъдеще.

2. 
   Възможното разширяване в Югоизточна Европа
   

Нека да започнем с Турция, страната, която е асоциирана членка на ЕС от 1963 година, но която получава статут на страна-кандидатка едва в края на 1999 година. На базата на този статут, от 2000 година Европейската комисия разработва съответното Партньорство за присъединяване и Турция получава достъп до предприсъединителните фондове. В своите заключения Европейският съвет от юни 2004 година, отбелязва напредъка на Турция в реформите и подкрепя усилията на турското правителство да изпълни политическите критерии за членство. Същият съвет препотвърждава ангажимента на ЕС да започне без отлагане преговори за присъединяване с Турция, ако Европейският съвет през декември 2004 година, на основата на доклада на Комисията реши, че тя е изпълнила политическите критерии от Копенхаген.

Наистина Европейският съвет на 17 декември 2004 година взима най-после историческото решение за започване от 3 октомври 2005 година на преговори за присъединяване на Турция към ЕС, но тези преговори ще се водят при доста по-различна рамка от тази, при която се водеха преговорите по време на Петото разширяване. Основното различие е, че преговорите за присъединяване могат да не доведат непременно до пълноправно членство на Турция. Освен това, ще могат да се прилагат и постоянно действащи защитни клаузи от отделните страни-членки в сфери като свободното движение на хора или в структурните политики и селското стопанство. Също трябва да се ма предвид, че още от сега някои страни-членки обявиха, че ако се стигне до подписване на договор за присъединяване на Турция към ЕС, той ще трябва да премине през референдум преди да бъде ратифициран. А това е едно много сериозно, дори непреодолимо препятствие пред членството на Турция в ЕС.

Рекордно дългият период от 36 години на асоциирано членство на Турция до получаване на статут на страна-кандидатка /за сравнение, този период за България е само 2 години/, както и рекордно дългият период от 5 години на страна-кандидатка до започване на преговори за присъединяване /за сравнение, този период за България е 2 години/, говорят за сериозното колебание сред страните членки относно кандидатурата на Турция за членство в ЕС. Като официална причина за това забавяне досегашните страни-членки изтъкват неизпълнението от страна на Турция на политическите критерии от Копенхаген и по-конкретно тези, свързани с основните човешки права, с независимостта на съдебната система и с гражданския контрол над армията.

Наред с тези публично лансирани причини, реално съществуват още цяла поредица други причини, но най-сериозните от тях са три. Първата е повече формална и тя се свързва с факта, че по-голямата част от територията на Турция (над 90%) е на азиатския континент и поради това тя трудно може да бъде считана като европейска държава. С решението за започване на преговори за присъединяване, на практика тази причина вече е преодоляна. Втората причина е по-съществена, но тя не се изтъква открито. Това е, че Турция е изцяло ислямска държава и нейната култура и манталитет трудно може да се впише в християнска Европа. И третата, най-сериозната причина са размерите на тази страна, чиято територия и население са почти 25 % от територията и 20% от населението на досегашните 15 страни-членки, взети заедно. В същото време БВП на Турция е малко над 2% от БВП на досегашните 15 страни-членки, взети заедно. Повече от ясно е, че при тези съотношения Турция ще бъде в продължение на десетилетия нетен реципиент на помощта на досегашните страни-членки. По думите на някои анализатори, това може “да катурне лодката” на целия Съюз, претоварена и без това от новите 12 страни-членки. Именно поради това, дори да започнат преговорите за присъединяване с Турция през настоящата година, те ще се проточат поне два пъти по-дълго от преговорите с 12-те нови страни-членки, които траяха седем години, което означава реално членство доста след 2015 година. Още повече, че в новата рамка за водене на преговорите с Турция се предвижда, най-ранната възможна дата за осигуряване на средства за нея като страна-членка да бъде 2014 година, която е първата година от финансовата рамка на ЕС за периода 2014-2020 година.

От петте страни на Западните Балкани, Хърватия е най-близко до членство в ЕС. Тази страна успява да подпише Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС още през 2001 година, а Европейският съвет през юни 2004 година, отбелязва, че Хърватия е изпълнила политическите критерии от Копенхаген и условията на процеса за стабилизиране и асоцииране и решава, че Хърватия е страна-кандидатка за членство и че тя може да започне присъединителния процес. На тази основа, същият съвет решава преговорите за присъединяване на Хърватия към ЕС да започнат в началото на 2005 година. Като условие за това, Европейският съвет изисква Хърватия да продължи да сътрудничи изцяло на Международния съд в Хага, като издири и предаде останалите обвиняеми, както и да положи допълнителни усилия по човешките права, завръщането на бежанците, реформата на съдебната система, регионалното сътрудничество и борбата с корупцията.

Европейският съвет на 17 декември 2004 година взима решение за започване от 17 март 2005 година на преговори за присъединяване на Хърватия към ЕС, при условие, че тя сътрудничи изцяло с Международния съд в Хага. На основата на това решение, правителството на Хърватия има амбицията да приключи преговорите до края на 2006 година и в първата половина на 2007 година да подпише и договора за присъединяване, с оглед от 2008 година страната да стане пълноправен член. Ако бъде постигната тази амбициозна задача, на практика Хърватия би могла да се включи в Петото разширяване. Тази задача би се улеснила, ако за едната или за двете страни от втората вълна – България и Румъния, се приложи защитната клауза за отлагане с една година на присъединяването, поради неизпълнение на приетите в преговорите ангажименти. Но като се отчита фактът, че ратификацията на Договора за присъединяване на Хърватия към ЕС трябва да се осъществи от парламентите на 27 страни-членки (в т.ч. България и Румъния), дори ако този договор бъде подписан през първата половина на 2007 година, реалистичният срок за фактическото присъединяване на Хърватия може да бъде най-рано през 2009 година. Не бива да се забравя също, че финансовата рамка на ЕС за периода 2007-2013 година, която тепърва предстои да бъде приета, трябва да предвиди и съответните финансови средства за тази бъдеща страна-членка.

Сред досегашните страни-членки преобладава мнението, че след последното Пето, най-голямо разширяване в историята на ЕС (с 12, а може би с 13 нови страни-членки), непременно ще настъпи умора от разширяването и което е особено важно, самият Съюз ще се нуждае от повече време, за да се адаптира към новия формат от 27 или 28 страни-членки, а също така и към новата конституция, която се очаква да влезе в сила през 2006 година. Към това трябва да прибавим и възможността да се появят някои неочаквани странични ефекти при адаптацията на новите страни-членки, както и някои проблеми при изпълнението на техните ангажименти, произтичащи от членството. Ако отчетем и проблема с присъединяването на Хърватия, която както казахме вече ще се опита да се включи в Петото разширяване, но редица страни-членки ще се опитат това да не става по-рано от Шестото разширяване, най-реалистично е да се очаква, че въпросът за това Шесто разширяване не би могъл да получи по-голяма яснота и конкретика преди 2010 година. Още повече, че до тогава не всички страни от Западните Балкани биха могли да изпълнят критериите за започване преговори за присъединяване. Но нека да се спрем накратко на всяка една от тях поотделно.

За сега, най-напреднала от четирите Западно-балкански страни е Македония. Тя дори първа подписва Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС още в началото 2001 година, почти седем месеца преди Хърватия. Но въоръжените етнически сблъсъци в страната през същата година отлагат ратифицирането на това споразумение от страните-членки и то влиза в сила едва на 1 април 2004 година. Седмица преди това, Македония внася официално своята кандидатура за пълноправно членство в ЕС. Европейската комисия се отнася с доста сериозни резерви към тази кандидатура, тъй като Македония все още е в началната фаза на изпълнението на поставените от ЕС условия: разрешаване на спора за името на държавата с Гърция; успешно осъществяване на реформите в политическата област, преструктуриране и създаване на функционираща пазарна икономика, създаване на здрава макроикономическа рамка и най-важното пълно прилагане на споразумението от Охрид. Събитията около приемането и прилагането на новия Закон за териториалното деление на страната показват, че тези резерви са основателни. Ако към тях прибавим и изискванията за финализиране на правителствената програма за завръщане на бежанците и прогонените лица по родните места и за поставяне началото на структурна реформа в сферата на държавната администрация, сами ще се уверим, че Македония има все още доста работа преди започването на преговори за присъединяване към ЕС. Все пак трябва да се отбележи, че в приоритетите на настоящото Люксембургско председателство е изразено очакването, че в първата половина на 2005 година Македония ще предостави отговорите на въпросника на Европейската комисия, на основата на който тя ще може да изготви позицията си по отношение на молбата на тази страна за членство в ЕС.

Албания също има определени аспирации за бъдещо членство в ЕС, пътят до което, обаче, задължително минава през подписването на Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС. В началото на 2003 година Албания започва преговори с ЕС за подписване на такова споразумение, но ходът на тези преговори зависи от изпълнението на цяла поредица изисквания, поставени от Брюксел. По-важните от тях са: промяна на избирателния закон и избирателната система, спазване правата и свободите на личността, вкл. и икономическите, промяна в закона за собствеността и реституцията, реформиране на съдебната система, решителни действия срещу организираната престъпност, корупцията и нелегалните трафици.

Досега са се провели не малък брой кръгове на преговорите, но те показват, че има сериозно разминаване между оптимизма на албанското правителство за скорошното им приключване и решимостта на ЕС да държи за изпълнение на изискванията. Така, че все още е под въпрос дали може да се стигане до подписване на Споразумението за стабилизиране и асоцииране по време на сегашното Люксембургско председателство, което си постави амбициозната задача да спомогне за приключване на преговорите през първата половина на 2005 година. Но дори и това де се случи, след него предстои ратификацията на това споразумение от 25 страни-членки и едва тогава въпросът за започване на преговори за присъединяване може да бъде включен в дневния ред на ЕС. И ако не настъпи радикална промяна в албанските власти в досегашния им формален подход към европейската интеграция, би било доста оптимистично да се приеме 2010 г. като начало на започване на преговори за присъединяване на Албания към ЕС.

Що се касае до Босна и Херцеговина, тя все още не е започнала преговори за подписване на Споразумение са стабилизиране и асоцииране с ЕС. През 2003 година Европейската комисия провежда предварително проучване с цел сключване на такова споразумение, но според направените изводи и препоръки, през първото полугодие на 2004 година властите в БиХ трябва да изпълнят 16 условия, като постигнат промени в редица области и направления, от които особено важни са: ефикасно управление на ниво държава и укрепване на институциите на властта, ефективно сътрудничество с Трибунала в Хага от страна на Република Сръбска, създаване на единно икономическо пространство и на единен енергиен пазар в БиХ, изработване на план за рационализиране работата на държавната администрация, укрепване на институциите, отговорни за борбата с организираната престъпност и защитата на човешките права.

В изпълнение на тези условия, правителството е подготвило пакет от мерки, които включват разработването на 46 нови закона, което вече е постигнато. Целта е да се пристъпи към започване на преговори за подписване на Споразумение за стабилизиране и асоцииране. Настоящото Люксембургско председателство е амбицирано да спомогне за започване на тези преговорите през първата половина на 2005 година. Но дори и да започнат тези преговори и да се стигне до подписване на такова споразумение, то няма да реши набора от вътрешно-политическите проблеми каквито са: наличието в страната на международни мироопазващи сили /SFOR/, които са индикатор, че страната все още не може сама да осигури вътрешния междуетнически мир; съпротивата на съществуващите два ентитета (особено на Република Сръбска) срещу развитието на БиХ като единна държава; завръщането на прогонените от родните места бежанци; високото ниво на безработица (в някои кантони то достига до 50%); наличието на голям брой минни полета (някои от които все още не са идентифицирани). Не е малък списъкът и на външно-политическите проблеми, с които БиХ не би могла да се присъедини към ЕС. Такива са например отношенията на БиХ със Словения и с Хърватия и особено със Сърбия и Черна гора. Ако към всичко това добавим и стремежа на сръбската общност в БиХ за “специални” отношения със Сърбия и на хърватската общност - с Хърватия, ще допълним сложната картина на съществуващите вътрешни междунационални противоречия в БиХ, които внасят напрежение в отношенията със съседните страни и които отдалечават БиХ от членство в ЕС доста след 2010 година.

От всичките пет страни от Западните Балкани, Сърбия и Черна гора е в най-сложна и трудно предвидима позиция по отношение на бъдещото й присъединяване към ЕС. И тук проблемът не е толкова в това, че предварителното проучване за подписване от тази страна на Споразумение за стабилизиране и асоцииране започва най-късно. Основният проблем произтича от неясната съдба на самата държавна общност Сърбия и Черна гора и особено от реалната опасност за нейната дезинтеграция в близките години:

Първо, конституцията, на основата на която е формирана и съществува тази общност, предвижда три години след нейното конституиране да се проведе референдум във всяка от двете републики, чрез който населението ще може да изрази волята си дали желае неговата страна да остане в рамките на Сърбия и Черна гора. Още от сега всички институции на Черна гора и преобладаващата част от населението на тази страна заявяват категоричното си желание за отделяне от общността, което автоматически ще доведе до нейното разпадане.

Второ, още по-неясна е съдбата на Косово, което формално е в рамките на общността Сърбия и Черна гора, но същевременно има статут на протекторат на международната общност. Нескритият стремеж на албанското население в Косово е незабавна промяна на този статут и получаване на независимост чрез пълно отделяне от общността. Съгласно Резолюция 1244 на СС на ООН, обаче, преди промяната на статута, се изисква постигането на определени стандарти, чийто брой за сега е доста голям, а именно: функциониращи демократични институции, правова държава, свобода на придвижване, завръщане и реинтеграция на бежанците, пазарна икономика, право на собственост, диалог с Белград. Наскоро беше изготвен и график за постигане на тези стандарти, както и механизъм за преглед на напредъка в тази посока. Проблемът е, че постигането на тези стандарти изисква силна политическа воля сред органите за автономно управление на Косово, от една страна и готовност за компромиси от страна на Белград, от друга, но и двете условия за сега отсъстват. Така, че общността Сърбия и Черна гора, с която ЕС е готов да подпише Споразумение за стабилизиране и асоцииране, би могла в един момент да престане да съществува и с това да отложи с години въпроса за нейната европейска интеграция.

Към тази реална заплаха трябва да прибавим още една. Това е опасността националистическите сили в Сърбия, чието влияние в обществото е много силно да спечелят следващите парламентарни избори и с това да отклонят задълго тази страна от пътя й към ЕС. Отчитайки всички тези заплахи и много неизвестни за бъдещето на общността Сърбия и Черна гора, днес е много трудно да се прогнозира не само кога, но и дали в днешния си вид тази страна ще се присъедини към ЕС, независимо, че настоящото Люксембургско председателство се е ангажирало да спомогне за започване още през първата половина на 2005 година на преговорите за подписване на Споразумение да стабилизиране и асоцииране.

3. 
   Възможното разширяване на Изток
   

Така например, Украйна, която е най-голямата по територия и население от трите страни и която е икономически най-силна, през последните години настойчиво се стреми към по-тясно обвързване с ЕС и дори, според думите на нейния бивш президент Кучма, през 2011 година тя ще е изпълнила изцяло критериите за членство в Съюза. В тази засилена и донякъде преекспонирана проевропейска ориентация, обаче, много наблюдатели съзират неприкрития стремеж на Украйна да се дистанцира от Русия, от която тя все още зависи икономически, енергийно и военно /руските военни бази в украинските пристанища/.

Разбира се, ЕС се стреми да отговори адекватно на този заявен стремеж на Украйна за членство и на тази основа е активна страна в т.н. Обща стратегия за съседство ЕС-Украйна, като подпомага страната в преодоляването на най-големите пречки в постигането на нейната стратегическа цел. Особено активно ЕС се намеси при провеждането на последните президентски избори, като оспори законността на втория тур и настоя за неговото повторно провеждане, което доведе до избирането на Виктор Ющенко за президент на Украйна. Тази драматична промяна в политическото ръководство на Украйна, макар и силно обнадеждаваща за ЕС, не може автоматично да реши големия набор от проблеми, пред които днес е изправена страната, каквито са: политическата, икономическата и социалната нестабилност, слабостта на демократичните институции и преди всичко на съдебната система и публичната администрация, зависимостта на медиите. Все още изостават структурните реформи в енергетиката и селското стопанство, в банковия сектор. Бедността в страната расте, а реформата в системата за социално осигуряване се забавя.

Но дори и да бъдат преодолени тези пречки и дори ЕС да даде по-ясна европейска перспектива на Украйна, каквито са очакванията днес, нейното присъединяването към ЕС, ще продължи да зависи от ситуацията в нейните съседи и на първо място в Русия. И доколкото тази ситуация е трудно предвидима, в същата степен е непредвидимо засега и евентуалното членство на Украйна в ЕС.

От своя страна, обаче, ЕС счита, че Молдова не само географски, но и социално-икономически е част от т.н. “близко съседство” и настоява тази страна, на основата на подписаното Споразумение за партньорство и сътрудничество да се включи в програмите на Европейската политика на съседство. През пролетта на 2004 година Молдова признава значението на тази Европейска политика на съседство за процесите на вътрешните реформи и за нейната подготовка за постигане на критериите за членство. Но засега това съвсем не е лесно, като се има предвид голямата бедност на тази страна, все още слабите публични власти, едва зараждащото се гражданско общество и високото ниво на корупция и организирана престъпност.

Но най-големият проблем на Молдова е Приднестровието, където доминира руската етническа общност и където с помощта на руските войски беше наложена териториална автономия, довела до пълното абдикиране на централната молдавска власт от тази територия. В резултат днес това е почти ничия територия, в която властва безвластието и която се е превърнала в един от най-големите центрове на нелегално производство и търговия с оръжие в Европа. С този воденичен камък на шията, Молдова за сега остава един от най-проблемните близки съседи на ЕС и без неговото решаване изобщо не може да се говори за членството на тази страна в Съюза. А решението на този проблем като че ли по-малко зависи от Молдова, колкото от Русия и донякъде от Украйна. При толкова много фактори расте и степента на непредвидимост в решаването на проблема с Приднестровието, а оттук и с членството на Молдова в ЕС.

4. 
   Русия и Европейския съюз
   

Ако започнем с географския критерий за включването в ЕС само на европейски държави, ще се сблъскаме с факта, че Русия е разположена както в Европа - до Урал, така и в Азия - до Владивосток. И именно това е един от основните формални аргументи на противниците на присъединяването на Русия към ЕС. Но случаят с Турция е идентичен. Нещо повече, при нея само малка част от територията е на европейския континент, а останалата част е в Азия и както видяхме по-горе, тази страна е вече кандидатка и през октомври тази година ще започне преговори за присъединяване към ЕС.

Много по-сериозен аргумент на опонентите на присъединяването на Русия към ЕС са нейните размери. Територията на Русия от 17,2 млн.кв.км. е 3,5 пъти по-голяма от територията на един бъдещ ЕС с 28 държави, включващ Турция и обхващащ едва 5 млн.кв.км. В същото време, населението на Русия от 144 млн.души е по-голямо с 40 млн. от населението на всичките 12 страни от Петото разширяване и е малко по-малко от една трета от населението на един бъдещ Съюз от 28 държави, който ще обхваща 550 млн.души. Очевидно е, че по отношение на територията, присъединяването на Русия към ЕС ще бъде като “пришиване на палтото към копчето”. А и рязкото увеличаване на населението на ЕС с близо една трета и то само от една страна, ще бъде безпрецедентно в неговата история. В същото време БВП на Русия от 366 млрд.евро (за 2002 година) е 27 пъти по-малък от общия БВП на един бъдещ ЕС от 28 държави, който би възлязъл на 9869 млрд.евро. И тук възниква най-големият проблем, че една толкова голяма по територия и население страна ще се окаже в позицията на нетен реципиент на кохезионния и структурните фондове и то за десетилетия напред. Съвсем очевидно е, че това ще доведе до сериозен дисбаланс между приходната и разходната част на бюджета на Съюза, който би застрашил неговото съществуване. А това едва ли някоя страна-членка би допуснала.

Разбира се, има и сериозни възражения по отношение готовността на Русия да отговори на политическите критерии за членство в ЕС. Към днешна дата най-сериозните от тях са: недостатъчната укрепналост на демократичните институции и на гражданското общество, слабият граждански контрол върху армията и специалните служби, ограничената свободата и независимост на медиите, високата степен на корупция и силно развитата организирана престъпност. Един дългогодишен и засега нерешим проблем е и ситуацията в Чечения, която не може да бъде свързана само с тероризма, а има своите дълбоки корени назад в историята на Русия.

Но дотук представихме само аргументите на противниците на присъединяването на Русия към ЕС от страна на страните-членки. Не по-малко важни са и аргументите от руска страна, а те се изчерпват с простия факт, че засега Русия няма намерение и не се стреми да се присъединява към ЕС. И тъй като присъединяването е преди всичко въпрос на волята и желанието на страната-кандидат, в случая просто липсва руската кандидатура, което поне за сега прави този въпрос неактуален.

Разбира се, Русия поддържа регулярни и активни отношения с ЕС на основата на Споразумението за партньорство и сътрудничество, влязло в сила в края на 1997 година. Това споразумение регламентира институционалната рамка и общите цели на двустранните отношения и определя съвместните дейности в търговското и икономическото сътрудничество, политическия диалог от взаимен интерес, сътрудничеството в областта на науката, технологиите, енергетиката, околната среда, транспорта, космоса, а така също в областта на правосъдието и вътрешните работи. Приетата през 1999 година Обща стратегия на ЕС за Русия извежда като основни приоритетни направления развитието на демокрацията, върховенството на закона и публичните власти в Русия, интеграцията на Русия в общото европейско икономическо и социално пространство, стабилността и сигурността в Европа.

Така, че ако един ден Русия преодолее днешните политически и икономически проблеми, ако глобализацията наложи разширяването на ЕС извън днешните географски граници и разбира се, ако Русия приеме като своя стратегическа цел членството в ЕС, тогава може би тази цел ще влезе и в дневния ред на Съюза. Но при толкова много “ако”, засега е трудно да се правят каквито и да е било прогнози.

Логиката изисква, наред с Русия да анализираме какви са шансовете за присъединяване към ЕС и на трите Кавказки републики – Армения, Азербайджан и Грузия. Наистина, тези три страни са в групата на европейските държави, всяка от които има своето споразумение за партньорство с ЕС, но както вече отбелязах в предишната лекция, тези споразумения не предвиждат бъдещо членство в Съюза. По-важното, обаче, е че преди присъединяването към ЕС на Беларус, Молдова и Украйна от т.н. “близко съседство”, а защо не и на Русия, не би могло да се мисли реално за включването на трите Кавказки републики в дневния ред на разширяването на Съюза. А вече видяхме колко неопределена и неясна е перспективата за бъдещо членство в ЕС на страните от близкото съседство и на Русия и оттук е почти невъзможно да прогнозираме присъединяването на трите Кавказки република. Това е и причината да не бъдат включени тези трите страни в настоящата прогноза за бъдещото разширяване на ЕС.

5. 
   Свиване или дезинтеграция на ЕС
   

Това, което е най-вероятно и възможно, след разширяването на ЕС към Югоизточна Европа и включването на Турция и всичките пет страни от Западните Балкани, някои от страните-членки от групата на 15-те, особено тези, които са нетни донори, могат да поискат доброволно да напуснат Съюза, поради радикалната промяна на неговата същност в сравнение с това, което той е представлявал в началото. Това може да стане главно под натиска на общественото мнение в случай, че последните разширявания доведат до сериозни вътрешни сътресения в социално-икономическата сфера на тези страни. Такива сътресения могат да произтекат главно от пренасочване на икономическата активност от старите срани-членки към новите, където условията за бизнес могат да станат по-благоприятни. Опасното би било, обаче, ако броят на такива страни, готови да напуснат ЕС, премине онази критична граница, след която съществуването на Съюза губи смисъл.

Възможен е и друг сценарий, при който всички или част от страните от последните разширявания оформят група на изоставащите, които не могат да следват високото темпо на най-развитите страни. Тогава, пред опасността от разпад на Съюза, може да се приложи схемата “на две скорости” или “на две писти”, при която към най-високите нива на интеграция (т.н. “висока скорост” или “бърза писта”) ще се включват само онези страни, които отговарят напълно на изискванията, а другите ще изчакват в по-ниското ниво (т.н. “ниска скорост” или “бавна писта”). Тази схема е приложена успешно при присъединяването на страните-членки към Шенгенския договор и при тяхното постепенно включване в Икономическия и валутния съюз, така че тя не бива да се драматизира, особено ако тя се явява спасителния път за запазване на целостта на Съюза.

Не бива да се изключва и друга посока на развитие, когато някои от новите страни-членки не могат да се приспособят към членството, което се е оказало за тях много по-различно от очакванията, особено при изпълняване на нелеките ангажименти, произтичащи от това членство. Тогава, под натиска на общественото мнение у тях, тези страни също могат да напуснат доброволно ЕС, без обаче, това да застрашава целостта и бъдещето на Съюза. Възможно е, при определени драматични политически промени в някои от новите страни-членки, довели на власт “силната ръка” или евроскептиците, също да се стигне до напускане на ЕС. Но във всички случаи това биха били отделни случаи, които няма да имат съществено значение за бъдещето на Съюза.

Съществува и още една, при това реална възможност за свиване на ЕС, която произтича от самата Европейска конституция. Това е когато Европейският съвет със свое решение констатира тежко и продължаващо нарушение от една страна-членка на ценностите, които тя се е ангажирала да зачита с договора за присъединяване. В такъв случай Съветът на министрите може да суспендира някои права на страната-членка, включително и правото на глас в Съвета на министрите, което на практика означава замразяване на членството.

Не трябва да се изключват и някои външни фактори, които могат за застрашат функционирането и дори съдбата на ЕС. Такъв фактор може да се окаже, например, международният тероризъм, който би могъл да вземе на прицел не само една отделна страна, но и група страни, в това число и такива съюзи, какъвто е и ЕС. И като се имат предвид неочакваните и асиметрични атаки на терористите, които поради бързината и изненадата са много ефективни и трудно преодолими, може да се предположи, че ако те решат, могат да нанесат сериозни поражения и дори да доведат до разпад на ЕС.

Но светът вече познава страшното лице на тероризма и както отделните страни, така и международните организации и съюзи стават все по-адекватни в техния отговор срещу това глобално зло. Така, че много малко вероятно е тероризмът да успее да нанесе целенасочен удар срещу такъв мощен съюз, какъвто е ЕС. Нещо повече, много малко вероятни са и описаните по-горе сценарии, особено ако предварително се предприемат мерки за тяхното предотвратяване.

Във все по-глобализиращият се свят, който трябва да се пребори с големите предизвикателства на 21-я век, именно сдруженията и съюзите са най-ефикасните форми за утвърждаване на голямата световна сцена. Много по-вероятно е добрият пример и опит на ЕС да се разпространи и да получи своето развитие и продължение на други континенти и така, постепенно целият свят да заживее под знака на интеграцията, независимо дали става дума за европейска, азиатска, африканска или латиноамериканска интеграция. А това означава добро и дълголетно бъдеще и на Европейския съюз. И аз вярвам твърдо в него!