Белите полета в българската културна памет



Дата19.01.2017
Размер186.19 Kb.
#13079
Веселина Вачкова

Белите полета в българската културна памет


Книгата Белите полета в българската културна памет се състои от две на пръв поглед независими части – изследване върху миналото на София и проучване на няколко константинополски монументи, свързани с българската история. Така изглеждат нещата само на пръв поглед. Всъщност и миналото на София, и „българските” монументи във византийската столица, са повод да се проникне в изключително сложната и засега на практика неизследвана материя на българската (а в по-широк контекст на т. нар. „югоизточно европейската”) културна памет.

Двете разглеждани теми са не само повод, а и основен инструмент, чрез който става възможно да се навлезе в полето на „забравеното” минало и на „непрочетената” история на българите в частност и като цяло – на Балканския регион. Изборът точно на този „инструмент”, разбира се, не е произволен. Защото в двата конкретни случая става дума за двете най-ярки прояви на класическия византийски маниер за писане, пренаписване и дописване на историята. Отговорът на логичния въпрос: „А какво общо има византийската историография с българската културна памет?” - в книгата се дава паралелно с реконструирането на българското минало. Синтезиран в едно изречение, този отговор гласи: Проблемът не е в некоректно написаната от византийските автори, а в повърхностно прочетената от модерните изследователи история и не е в самото забравяне, а в неговите колосални мащаби и отказът от припомняне. Следователно решаването на проблема се състои в две стъпки: Воля за припомняне и ново, непредубедено вглеждане в текстовете и знаците на миналото. В резултат пред нас ясно се откроява картината на едно минало, която е… нека се задоволим с израза „доста различна от стереотипизираната ни представа за историята на българите в Европа”. Тази не само монументална, а наистина крайно интригуваща картина, е била едновременно и старателно скрита, и надеждно запазена точно във византийските извори.

В най-едри щрихи това минало пази спомена за Сардика/Сердика-Средец-Триадица-София като един от най-сакралните топоси на средновековна Европа, мястото, където са се състояли събития със съдбоносни последици за римския и християнския свят. Паралелно в тази история още от V в. българите са представени като централен фактор не само за военната защита на Новия Рим (Константинопол), но и за стабилното, хармонично съществуване на множеството народи, живеещи в тогавашното ядро на европейския християнски свят – Балканите. За да съзрем общите контури, нюансите, детайлите и накрая - глобалния смисъл на тази друга история, е необходимо сериозно да променим както наблюдателската си позиция, така и наблюдаваните обекти. По повод първото трябва да отчитаме факта, че ромейските автори са имали радикално различни приоритети от онези, които има съвременната българска историография и затова трябва да се опитаме да видим нещата през техния зрителски ъгъл. Едва тогава би било възможно да се опитаме да разберем какви са били техните мотиви да описват едно или друго събитие така, че да бъде схванато и запомнено по точно определен начин.

Що се отнася до промяната в обекта на изследователския интерес, тук се предлага акцентът да пада не само върху писмените или археологическите паметници, а и върху един много особен вид извори – екфрасисите, описанията на произведения на изкуството и по-конкретно, на константинополските монументи. Причината да се избере този ракурс е един досега абсолютно неизвестен както за широката публика, така и за специалистите факт: във византийската столица е имало най-малко три статуи на българи, две от които на владетели, а повечето описани сцени за магическа употреба на статуи са свързани неизменно с българите и техните земи. Само по себе си това откритие е куриозно, но едва ли би било толкова важно, извън следното уточнение: В Константинопол не е имало, или поне със сигурност не е запазен спомен да е имало, статуи на други чужди владетели, както и изобщо монументи, свързвани по някакъв начин с други народи (монументите, запаметени като „готски” и/или „ариански”, по редица причини, които в една или друга степен засягаме в книга, са възприемани от ромеите като органична част от собствената им история). Друг важен аргумент за подбора на изследователския обект е специфичната функция на монументите при организирането на византийската културна памет.

В следване на така очертаните цели на работата ни, в двете части на настоящата книга се предлагат анализи, постигнати първо – при смяна на изследователската позиция, а след това - на основния изследователски обект.


I. Забравената София.

Тук изследването е организирано около няколко основни проблемни кръга, третиращи въпросите за „белите полета” в българската културна памет. Акцентът пада върху условията и времето на появата на въпросните „бели полета” и причините за впечатляващата им устойчивост срещу всеки опит за тяхното „запълване”. На първо място вниманието се привлича върху тенденцията към повърхностно, анахронистично, непоследователно и дистанцирано възприемане на българското минало от българския народ и в частност – от българските историци. Целта не е да се констатира наличието на някакви „дефекти” както в работата на учените, така и във функционирането на българската културно-историческа памет като цяло. Стремежът е да се открият възможните причини, които са задействали, утвърдили и постоянно генерират това дистанциране на българите спрямо части от собствената им история, които части са мислени, изследвани и интерпретирани като „чужди”.

В този контекст най-благоприятният изследователски фокус е историята на София, чиито „златни векове” съвпадат с „тъмните векове” в ранната история на българите в Европа. Отчита се, че посочените нагласи за възприемане на миналото, които столетия наред са изкривявали историческата визия и с течение на времето все повече деформират актуалната историческа памет на българите, са стимулирани донякъде и от османското владичество, и от последвалата липса на воля за адекватни научни търсения в атмосфера, доминирана от патоса на родните възрожденски и западните просвещенски идеи. Вниманието обаче се насочва преди всичко към факта, че въпросните „дефекти”, които по същество отразяват сериозни „бели петна” в българската културна памет, се появяват дълго преди XIV-XV в. и са свързани с обширни бели полета в културната памет изобщо на модерния западен свят (т.е. на наследниците на европейската християнска цивилизация). Дори нещо повече: белите полета в българската културна памет са един вид най-наситено белите, най-непроницаемите зони на забравата. Те са епицентърът, откъдето се разширяват и разпростират някои от най-значимите „бели полета” в европейска културна памет. Защото създаването на тези „зона на забравата” в историята на християнската Църква и Държава е било свързано с необходимостта от маргинализирането на няколко фундаментални събития, случили се в Сердика в преломния за цялата европейска цивилизация период IV-VI век.

Оттук логично се налага вторият кръг от третирани проблеми. Той обхваща трите централни събития, които е трябвало да бъдат забравени по редица причини, често наистина „уважителни” (от гледна точка на нуждите и патоса на тогавашното време, което търси монолитност на идеята и еднозначност на образите-емблеми). Става дума за издаването на Едикта на толерантността - Сердика, 30 април 311 г.; свикването и решенията на Втория вселенски събор - Сердика, 343 г.; налагането на Сердика като една от най-значимите императорски резиденции на Християнската римска империя от времето на Диоклетиан и Галерий и особено при Константин Велики. Последният не само нарича Сердика „мой Рим”, а се и постарава да довърши започнатите грандиозни, типично столични монументи в града, утвърден междувременно като митрополитски център. В този контекст през VI в. политиката на император Юстиниан Велики, който се опитва да издигне Първа Юстиниана като нова (шеста) западна архиепископия, а вероятно и да утвърди Сердика като нов център на западната имперска власт (аналогията между сердикийската „Света София” и едноименния знаменит константинополски храма е била очевидна за всички най-малко до XIX в.) е много повече реставраторска, отколкото новаторска.

При изследването на механизмите, подходите и конкретните агенти, допринесли за едно безспорно много ефективно забравяне на цитираните събития, се въвежда терминът „византийска машина за памет”. Действието на тази „машина за памет”, което впрочем и до днес очертава мисленето на западния човек що се отнася до фундаменталните бинарни опозиции: Изток-Запад, цивилизация-варварство, светско-духовно и т.н., се изразява в следното: целта не е брутално изтриване чрез „осъждане на забрава” (damnatio memoriae), най-малкото защото в периода IV-VI в., когато се реализира коментираното забравяне, паметта е твърде свежа, а гражданският политически дух на античния свят е твърде жив, за да е възможно хората да бъдат „заставени да забравят”. Действието е много по-сложно и прецизно: събитията и историческите фигури се обезличават чрез внимателно отнемане на техните характеристики, последвано от прегрупиране на фактите и прехвърляне на характеристиките върху други събития, фигури и места, дори върху други епохи. Красноречив пример в това отношение е разпадането, прегрупирането и накрая - прехвърлянето на спомена и цялото историческото съдържание на Едикта на Толерантността от Галерий – към Константин и Лициний (после само към Константин), от 311 г. – в 313 г. и от Сердика – в Никомидия и Милано (накрая само в Милано).

Последният проблемен кръг е свързан с въпроса доколко средновековният българин е бил забравил наистина кой?, кога? и какво? е направил в Сердика. На базата на наличния изворов материал може да се заключи, че конкретните църковни и политически събития от IV – VI век са в голяма степен забравени. Същото обаче не важи за идеята за Сердика, която функционира като мощен легитимиращ фактор и символ за идеалното духовно единение на българите. Тази функция е кодирана дори в самото име на града, означаващо жизненото ядро на българските земи, центъра и смисъла на Мирозданието (Сердика-Средец-София). Същата функция присъства и в легитимиращата роля на името на най-големия от сердикийските светци – Йоан (Рилски), което неслучайно възприемат редица български царе след Йоан Владислав (синът на Средецкия владетел Аарон).

Забравянето на тази изключителна значимост на Сердика (която е била помнена поне до XVI век), и по-точно причините за това забравяне, биха могли да се използват като код за проникване в някои от най-плътните и затормозяващи „бели полета” в българската културно-историческа памет. Историческото обезличаване на Сердика-София, на която се признава в най-добрия случай „разцвет през късната Римска епоха”, не се дължи нито на дистанцията на времето, нито на „византийската машина за памет”, нито на османското владичество. Това „забравяне” е модерен феномен, отговорността за чието налагане носи съвременната ни наука с двата й централни мита: 1) Митът за късното заселване на българите в Европа, родствен с мита за далечната азиатска Прародина, който превръща процъфтявалата четири хилядолетия без прекъсване градска цивилизация в Мизия, Тракия и Македония в „чужда” за „истинската” българска цивилизация, имплантирана в същите тези земи през последната четвърт на VII в. сл. Хр.; 2) Митът за закъснялото, наложено със сила и по политически причини покръстване. Този мит е свързван ту с „никога докрай недоизкорененото здраво езичество на българите”, ту с „иманентния еретизъм” на българите, но при всички положения не позволява припознаването на събития като Едикта на Толерантността, Сердикийския вселенски събор или възникването на Софийската Света гора в полите на „Планината на светците” (Витоша) като „свои”. Следователно „белите полета” в българската културна памет са функция от съвременното маргинализиране на българската европейска и християнска култура. Друг е въпросът, че по навик коментираното „забравяне” се приписва на умишлено и злонамерено унищожаване на някога съществувалите богати български библиотеки. Такива библиотеки може и да са съществували, и да са унищожени, или и до днес някой старателно да укрива ръкописите им, но не това е същността на проблема. Понеже, от една страна, София не е забравена поне до края на XIX в., когато, без да се оплакват от липса на извори, пишат Паисий и йеросхимонах Спиридон. От друга страна нито българите, нито ромеите, са били склонни да се предоверяват на писаната история за съхраняване на наистина значимите факти и личности от миналото си. Втората част на книгата е посветена точно на тази основна особеност на механизмите за запомняне и забравяне.


II. Българската тема в паметта на константинополските монументи

Целта на тази част е „запълването” на някои от важните „бели пoлета” в българската културно-историческа памет чрез извличане на богатата информация от спомена за българите и България, съхранен в Константинополските монументи. Реализирането на тази цел изисква последователното извършване три стъпки: 1) Константинополските статуи да се интерпретират не като „колекции”, т.е. – като артефакти и не дори само като „чудеса” (theama), които въпреки всичко остават артефакти, а като един вид алтернативни исторически разкази, трайно съхраняващи най-значимите образи (понякога травматични) във византийската културна памет; 2) Същността и функциите на паметниците да се изследват в контекста на една конкретна сюжетна линия – българската тема в паметта на константинополските монументи. Последното би позволило да видим статуите като елементи от своеобразен наратив, който, подобно на живописта в изследователския подход на изкуствоведите, има свой собствен език със свои правила, архаизми и неологизми. Така бихме могли да се оттласнем от класическата при подобни изследвания позиция, където в релацията статуи-хора първите са обект, а вторите – зрители и да се опитаме да усетим, доколкото е възможно, автентичното въздействие и да схванем автентичната роля на монументите в конструирането на културно-историческата идентичност и на пространствено-времевата ориентация на столичното население. А нека не забравяме, че изследването на една изключително сериозна част от средновековната история, в т. ч. почти всичко известно за историята на т. нар. Дунавска България, разчита на написаното от византийски автори, които са споделяли и транслирали образите и внушенията точно на тази културна идентичност. 3) Да бъде графично реконструиран, доколкото и където в възможно според изворовите данни, хипотетичният оригинален вид на някои монументи. Разбира се, всяка реконструкция съдържа сериозен риск от известна неточност, дори от сериозно деформиране на автентичния образ на изчезналия оригинал. Този риск обаче напълно се оправдава от възможността разглежданите артефакти (а оттам и цялата историческа реалност, която е предпоставила създаването им) да добият триизмерност – в буквалния и в преносния смисъл на думата. Само по този начин днешният читател би могъл максимално да усети онова специфично внушение, което монументите са имали в собствената им среда. Разбира се, подобно начинание изисква не само познаване и интерпретиране на средновековните извори, а и талант описаното да бъде нарисувано. С това предизвикателство се зае Текла Алексиева, чиито графични реконструкции на константинополските монументи се базират както на писмените извори, така и на сходните, запазени артефакти (византийски, антични и поствизантийски).

По правило в досегашните изследвания въпросът за отношението на константинополските граждани към монументите се свързва изключително с въпроса за столичната „римска” легитимност на Константинопол. Разглеждан през тази призма, проблемът се свежда до констатацията, че ускореното създаване на имперска идентичност е изисквало масирано пренасяне в столицата на шедьоври - властови символи и цивилизационни маркери от цялата Империя. Така Константинопол постепенно е обсебвал миналото на Рим (отчасти и на Елада, „обсебването” и на тракийската история чрез Бизант споменава само Дагрон), присвоявайки артефактите-знаци на неговия произход, история и върховни моменти. И понеже изграждането на идентичност е кумулативен процес, който е белязан с „присвояването” на чуждите културни знаци най-силно в началните си етапи, вече към VII в. византийците осезателно започнали да губят афинитет към легитимиране и пропаганда чрез статуи, а статуите постепенно започнали да изчезват от столичния пейзаж.

Проблемът е, че при един прецизен прочит на изворите картината изглежда доста различна. През X в. Лиутпранд се възхищава на изящните механизирани статуи в императорския дворец, а през XIII в. Робер дьо Клари твърди, че статуите на Хиподрума също някога са се движели. Иначе казано, с дистанция от близо 250 години, за двама доста различни западни автори, обект на внимание не са елинските и римските статуи, а характерните византийски артефакти в стила на „епохата на Теофил”. Вече през XIV в. руските поклонници в Цариград няма и да са чували за донесените от Константин антични шедьоври, но ще знаят добре столичните легенди за чудодейните статуи, които мълвата приписва като дело на „магическия цар” Лъв VI Мъдри. Иначе казано - Константинопол определено не изгубва своите статуи, нито загубва интерес към тях, а постепенно подменя чуждите антични статуи със свои.

Освен че Константинопол постепенно „подменя” чуждите артефакти със свои, тези нови статуи (които впрочем не е задължително да са новосъздадени) се свързват в нови разкази с нова памет и нови внушения за миналото, настоящето и бъдещето на Града. Добър, а може би и най-добрият пример в това отношение са – нека ги наречем „българските” статуи в Константинопол.

Внимателното вглеждане в картината, отпечатана в „монументалната памет” на Константинопол, хвърля нова, неочаквана светлина върху ромейската самоидентификация, силно повлияна от българо-византийските отношения в периода V - XIII в. през който „българската следа” в съдбата на константинополските артефакти е ясно проследима. Името на българите по различни поводи постоянно е присъствало в названията на столичните монументи, т.е. – фигурирало е като част от сакралната топография на Константинопол. Изследването на тези „български” монументи не като изолирани или пикантни куриози, а като елементи от цялостен разказ, който понякога нюансира, друг път същностно допълва, а нерядко сериозно ревизира данните в писмените извори предлага сериозни доказателства, че самата византийска културна памет далеч не се е организирала около писаната история. Писаната история, в която най-силно действа представената в предходната част „византийска машина за памет” има, ако можем така да се изразим – краткосрочни и средносрочни цели и перспективи. Нейният обект са близките 2-3 поколения при това само онези техни представители, които са грамотни, четящи (понеже да си грамотен и да си четящ не е едно и също) и имат достъп до ръкописите, някои от които, подобно на преексплоатираните в съвременната наука съчинения на Константин Порфирогенет, са писани за един вид „частно ползване” и изглежда са съществували само в един екземпляр. Обект на коментираната „византийска машина за памет” най-вече са чуждите историографии, които, от времето когато Блажени Йероним превежда съчиненията на Евсевий Кесарийски, методично дописват историята, създаден от идеолозите на Новия Рим край Босфора. Но за самите жители на Новия Рим основен носител на историческата памет са били монументите, които всекидневно и еднозначно са напомняли за великите или драматични моменти на ромеите.

Без съмнение в това предпочитание на пластичните пред наративните изразни средства и на устойчивите (камък, метал, дърво, глина) пред нетрайните (пергамент, папирус, текстил, хартия) материали може да се види отражение и на римската традиция да се строи и действа sub speciae aеternitatis, и на християнската традиция, постоянно напомняща колко мимолетно, крехко и преходно е всичко в земния свят. При всички положения е налице един феномен, който в досегашната византинистика принципно се игнорира – византийските монументи са на последно място чисто изкуствоведки проблем. Без познаването на функциите на византийските монументи, модерният изследовател не просто се лишава от удоволствието да усети духа на византийския град, живеещ в градските легенди, а, образно казано, чете само популярно (и откровено пропагандно) поднесения „основен текст” на ромейската история, без да обръща внимание на обширните „бележки под линия”, където нерядко се среща много авторитетно и абсолютно категорично оспорване на написаното „над линия”.

Ето как изглежда в общи линии каталогът на въпросните “български” монументи, чиято история и рецепция във византийска среда са основните изследователски обекти във втората част на книгата:

1. Статуята на Българин на Хлебния пазар (края на V в.);

2. Мястото на кан-кесар Тервел при Базиликата с позлатения покрив (топос, утвърден през първата четвърт на VIII в. в резултат на намиралата се при Базиликата статуя на кесар Тервел);

3. „Обезглавената” Триглава статуя при император Теофил и патриарх Йоан Граматик (втората четвърт на IX в.), почти сигурно свързана с крайно иносказателно представените в изворите (както нашите, така и ромейските) българо-византийски отношения при кан Маламир, кан Персиан и кавхан Исбул.

4. Статуите, „откраднати” от кан Крум при нападението над манастира „Св. Мамас” (812 г.) и желанието на българския владетел „да забие копието си в Златната врата”. Последният сюжет, въведен в българо-византийските отношения от времето на Кардам (края на VIII в.), свидетелства за едно интимно познаване на сакралната топография на Константинопол и само по инерция може да бъде сравняван с разказа за окачения Олегов щит на византийската градска стена или за разсечената от секирата на маджарския воин Ботонд метална врата на Константинопол.

5. „Обезглавената” статуя на цар Симеон (26-27 май 927 г.);

6. „Пазителят” (медна статуетка на българин) в копитото на коня на Иисус Навин/Балерофонт (и двата артефакта са унищожен през 1204 г. от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход);



7. Граничните сребърни статуи-пазители в Тракия (талисманът срещу „хуни, сармати и готи”, споменат у Фотий и статуята на Херодиан в „Кратките исторически хроники”)
Този списък би могъл да се допълни с уточнението, че последният известен случай за официално пропагандирана магическа употреба на статуите (византийска практика, наречена от А. Дюселие „бяла магия”) - преместването на константинополските статуи на Ромейката и Маджарката при управлението на Мануил Комнин – се свързва (случайно или не) с пребиваването на императора в Сердика.
И понеже всички „български” монументи се намират на знакови места в свещената топография на Константинопол, свързани с най-важните религиозно-политически ритуали, името и образът на българите трайно се имплантират не само в писмената (историческата), а и в церемониалната ромейска памет, т.е. – онази памет, която в древните епохи (а отчасти и днес) създава и постоянно актуализира чувството за идентичност, солидарност и културна значимост на общността.
Предлаганият нов прочит на някои централни събития от българската история (които по правило съвпадат с достатъчно значими моменти във византийското минало) през призмата на паметта за тези събития, съхранена в константинополските монументи, често влиза в противоречие не само с основните историографски мнения по темата, но и с почти всички запазени писмени византийски извори. Сложността на проблема е в това „почти”, защото по необходимост нашият прочит се основава също изключително на наративните извори от епохата (повечето византийски монументи са познати само по описанията им и от преданията, свързани с тях). Разликата, следователно, не е в подбора на самите извори, а в отказа да се отдава приоритет на едни византийски разкази за сметка на данните в други, които или се пренебрегват напълно, или се споменават като куриози. Този, наложен в съвременната медиевистика подход, в който за по-автентични се считат  т. нар. „официални” документи като писма, закони и исторически съчинения, има своите научни основания. Той обаче анахронистично и неуместно отъждествява формите и механизмите на средновековната византийска памет с модерните представи за това как се записва и помни историята. За ромеите, както впрочем и за средновековните българи, най-сигурният, най-достойният и най-често практикуваният начин за съхраняване на паметта за дадено събитие или личност не е бил да бъдат описани в хроника, а да им бъде издигнат монумент и/или да бъдат възпети в химн. Следователно при наличие на подобен тип извори за дадено събитие, които изразяват също официалната, дори официозната позиция в даден исторически момент, основните коментари трябва да произтичат от анализ първо на техните данни, а след това на всички останали исторически свидетелства. Резултатът ще бъде, че историята ще започне ще изглежда различна. Тя ще бъде по-нюансирана, по-богата и доста по-логична, понеже ще съдържа цялостния, многостранен процес на отразяване и осмисляне на събитията от мига на тяхното случване до времето, до което те са мислени като достатъчно актуални, за да бъдат припомняни и дискутирани, а понякога – преразказвани по начини, имащи малко общо с оригиналния исторически сюжет.


СЪДЪРЖАНИЕ
За мястото на тази книга в изследванията върху феномена българска историческата и културна памет (Въведение).
Част I. Забравената София
1. Проблемът не е в забравянето, а в мащабите му

„И сега какво, шопите ли ще ни управляват?“

Какво е изобразил Георги Чапкънов?

Проблемът не е в самото забравяне


2. Сердикийският „поместен събор на западните църкви“

Защо и как се задейства византийската „машина за памет“?

„Западна” или „Източна” е Сердикийската църква?

Защо „пръв български архиепископ” е Протоген, а не св. Климент Римски или св. Андроник?



3. Едиктът на Толерантността, Сердика, 30 април 311 г. сл. Хр.

Как Сердика става Никомидия, Никомидия – Милано, а Галериевият едикт се превръща в Константинов

Галерий и Лициний в балканската културно-историческа памет
4. Serdica mea Roma est, или: как работи византийската „машина за памет“
5. Сердика – градът на императорски майки и дъщери

Vitae Helenae в средновековните гръцки и латински извори

Света Елена в българската средновековна книжнина

Какво са чели и знаели за св. Елена авторите от 17-19 в.?

Константиновия Рим” и „Константиновия град”


6. Юстиниановата София

За „варваризацията” на властта и „славизацията” на провинциите

Евристичните ресурси на „Житието на Юстиниан” (Vita Justiniani) от епископ-абат Богомил/Теофил/Домнио

Култът към Св. Св. Сергий и Вакх или „липсващото звено” в балканската история през VI в.

За какво побратимяване между Юстиниан и Теодорих става дума?

Юстинианова София - между легендите и фактите

Къде?” или „Какво?” е Юстиниана Прима


7.Сaрдика-Средец-София в хоризонта на българската есхатология и политическа телеология
8. „Историята на конфронтацията“ ражда „паметта на (само)отчуждението.

Част II. Българската тема в паметта на константинополските монументи
1. Българо-византийските отношения: изследователски подходи и недоразумения
2. Византийската „машина за памет”- начини на употреба

3. За хората и статуите


Какво и как „помнят” статуите?

Историографски подходи в изследването на константинополските монументи
4. Българските монументи в Константинопол
4.1 Първата „българска” статуя в Константинопол: Българинът на Хлебния пазар
4.2 Пазителят в копитото на „Пегас” и граничните статуи-пазители
4.3 Историческа адекватност на образа „Българите - създатели и пазители на границите”

Изчезналите” и „новите” народи или: за етническата константност и властовия вакуум в европейските провинции на Късната империя


Българската представа за държавна граница
4.4. Византийският спомен за кесар-кан Тервел

Почетен или действащ кесар е бил Тервел?
4.5 Константинополската Златна врата – любима сцена за политико-религиозни демонстрации на българските владетели
4.6 Кан Крум – похитителят на статуи
4.7. Статуята на цар Симеон

Характер на магическите статуи в Константинопол

Обезглавяването на Симеоновата статуя - политически мит, цензурирана новина или класически продукт на византийската колективна памет

Две статуи с еднаква съдба – съвпадение или закономерност?

Симеоновата статуя на Ксиролоф

Симеоновата „стела” и Аркадиевата колона

Симеон = Септимий Север

Статуята на Симеон Българина

Симеон – царят, който гледа на Запад

III. Загадката на българската памет (вместо заключение)

Библиография

Резюме на български език

Резюме на английски език

Приложения




Каталог: articles
articles -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а
articles -> Закон за върховната сметна палата на 14 декември 2005 г се навършват 125 години от приемането на първия Закон за Върховната сметна палата
articles -> Одитен доклад №0400005712 за извършен одит за съответствие на декларираните приходи
articles -> Сценарий: Андрю Кевин Уолкър, Дейдив Селф
articles -> Одитирани обекти и дейности от сметната палата І. Първостепенни и второстепенни разпоредители с бюджетни кредити
articles -> Закон за върховната сметна палата на българия уважаеми господин председател на Народното събрание
articles -> Onto-pedia: онтология, представяща модел на просветната система в българия в периода 1940-1945 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница