Берлинският договор постановява създаване на малко васално княжество, в което са включени Северна България и Софийски санджак



Дата28.08.2017
Размер363.05 Kb.
Берлинският договор постановява създаване на малко васално княжество, в което са включени Северна България и Софийски санджак. Южна България с наименованието Източна Румелия е обособена като автоном­на област в пределите на Османската империя под пряката политическа и военна власт на султана. Македония и Одринско са оставени под турското владичество с препоръката да се въведат реформи и административни подобрения. По-малки територии,но стратегически важни и населени с българи са предадени на Румъния (Северна Добруджа) и на Сърбия (Нишко и Пиротско). По време на конгреса в Берлин руският дипло­мат Шувалов нарича Източна Румелия „недоволна България" за разлика от „до­волна България", каквато е княжеството. Не е имало обаче доволни българи, защото пълното национално освобождение и обединение на българските земи предстои и става основна национална задача. Все пак в Княжеството и Румелия са повече от половината български земи.Руското управление поставя основите и на армия и флот.Тези фактори дават основа за успех на съединистка акция.

Веднага след Освобождението започва борбата срещу диктата на Великите сили. Първи изразяват недоволството си българите от най-ощетените области Македония, Одринско и Източна Румелия. Те адресират до Великите сили из­ложения, петиции и мемоари с настояване да се запази националното единство, организират митинги и демонстрации. Усилията им са подкрепени от българите от княжеството. Постепенно протестната акция се разраства и приема нови фор­ми. Във всички български краища започва подготовка на въоръжена съпротива срещу прилагане на решенията на Берлинския договор.

С тази задача се заема основаният в Пловдив на 16 август 1878 г. таен коми­тет. Негови създатели са бивши активни участници в национално-революцнон- ната борба. Малко по-късно, на 29 август 1878 г. в Търново е основан благотвори­телен комитет „Единство" в който влизат известни революционни дейци, като Ст. Стамболов, Г. и Н. Живкови, Хр. Иванов-Големия, Хр. Карампнков и др. Ко­митетът си поставя за цел да се бори за българското национално единство. Под негово ръководство се организират комитети в Русе, Габрово, Горна Оряховица, Ловеч, Севлиево, Плевен, Видин, Враца, Шумен и други градове и някои села. Търновският комитет влиза във връзка с комитета в Пловдив, който приема на именоваиието „Единство".

Комитетите в Северна България насочват усилията си главно към подпома­гане иа въоръжената борба иа българите в Македония, оставени под турско владичество. Те се свързват със Софийския ръководен център на движението и поемат грижата за събиране на доброволци, набавяне на оръжие, боеприпаси и храна. В София, Кюстендил, Горна Джумая (дн. Благоевград), Дунница, Радомир и п други селища се основават комитети „Единство", които непосредствено ръко­водят съпротивителното движение в Македония. На 5 октомври 1878 г. избухва Креснеско-Разложкото въстание за освобождение на Македония и присъедине­нието й към Княжество България. Упоритата и героична борба на българите в районите на Кресна, Разлог и Мелник, продължила до средата на 1879 г се под­крепя от цялата страна. Чети от доброволци, водени от калени в Априлското въстание воеводи, преминават границата и се сражават редом с въстаналото население. В помощната акция на комитетите „Единство" участват и различни обществени организации, читалища, женски дружества, българската емиграция в Румъния. Въпреки че претърпява поражение. Кресненско-Разложкото въста­ние е най-голямата проява на българското националноосвободително и нацио-нално-обединително движение след Берлинския договор.

Пловдивският комитет „Единство" също подкрепя борбата на българите в Македония, но неговата активност е насочена главно към запазване на свободата на Южна България и съединението и с княжеството. За кратко време областта е покрита с мрежа от комитети. През януари 1879 г. в Пловдив се създава центра­лен комитет за Южна България начело с Др. Цанков, поп Г. Тилев, К. Величков и Ал. Люцканов. Той се свързва с руските военни дейци с цел да си осигури тях­ната подкрепа. По внушение на ген. М. Скобелев пловдивският комитет се заема да основе гимнастически дружества, чрез които да се извърши организирано и масово военно обучение на населението. По този начин българите се подготвят за въоръжен отпор срещу изпращането на турски гарнизони в Източна Румелия. Готовността на народа за въоръжена борба трябвало да убеди западните дър­жави и Турция каква опасност крият опитите за възстановяване на османската власт в областта. Успоредно с подготовката за съпротива се решава да се изпрати делегация в Европа. През март и април 1879 г. Ив. Евстр. Гешов и д-р Г. Янкулов посещават Париж, Лондон, Рим, Виена, Берлин и връчват мемоар с исканията на българите.

Вълнението на българското население подкрепя усилията на руската дипло­мация да запази установения ред в областта. Западните държави и Високата пор­та се убеждават в необходимостта да се избере българин за главен управител и да не се вкарват турски войски в Източна Румелия. Всъщност успешната защита на политическата автономия на Южна България е подготовка за нейното неиз­бежно сливане с княжеството.

Всенародният стремеж за обединение на българските земи в една държава се проявява и при свикване на Учредителното събрание в Търново за изработва­не на конституция на Княжество България. В старопрестолния град се събират представители от всички български области, които трябва да решат как да се действа срещу диктата на силите. В резултат на разискванията 120 души изпра­щат неофициален мемоар до Великите сили от името на целокупния български народ. В него отново се декларира искането за единство. Акцията на народни­те дейци в Търново не постига търсения ефект, но има значение за закрепване на връзките между разделените български части, а в Учредително събрание де­путатите гласуват член 39 на Търновската конституция, който осигурява духов­ното единство на българите в лицето на екзарха, независимо от тяхното полити­ческо разпокъсване.

Въпреки че е принуден да се подчини на волята на Великите сили, българ­ският народ не се отказва от идеята за единство. Национално-обедимителиата програма включва съединението на Княжество България и Източна Румелия, ни освобождаването и присъединяването на Македония и Одринско. Тактиката по отношение на нейното изпълнение е предмет на оживени дискусии в бъл­гарското общество - как трябва да се действа, кога, едновременно или поетапно - трябва да се решават задачите. Обсъждат се две възможности за реализиране на националния идеал. По-голямата част от обществеността смята, че първо трябва да се извърши съединението на Северна и Южна България като по-лесна задача. След това ще дойде редът на Македония и Одринско. Друга част, макар и по-малка, обмисля идеята първо да се постигне автономия на Македония, което ще я приближи до Източна Румелия. Двете автономни области биха могли да постигнат обединението си под върховната власт на Високата порта. Така ще се затвър|ди техният български характер и ще се улесни съединението им по-късно със свободната държава. Тази тактика не се възприема от широката общественост,но определено е по-умната. Българите са устремени към санстефанския мираж и търсят пътища за бързото му реализиране.

Още първото княжеско правителство започва подготовка за пълно единство чрез поддържане на близки връзки с автономната област, материално подпома­гане и дипломатическа защита на поробените сънародници. Тази политика се слсдва от всички кабинети, независимо от техните партийни различия. А през 1880 г., по инициатива на Източна Румелия, е направен първият опит за сьединение. Подтикът за раздвижване на южнобългарските дейци идва от създалата се обстаповка на Балканите. Гръцко-турският и черногорско-турският гранични спорове все са нерешени. Отношенията между Високата порта и Гърция и Чер­на гора се изострят и заплашват с избухване на нова балканска криза. Англия, която през пролетта на 1880 г. идва на власт либералното правителство на У. Дладстон, взема курс на поддръжка на двете християнски държави. Английският натиск върху Турция и опасността от гръцко-турска война вдъхват надежди на българската общественост. При това в Източна Румелия е постоянен страхът от Изпращане на турски гарнизони и от възможни посегателства на Висотата порта. В началото на април 1880 г. Постоянният комитет на областта изпраща в София двама свои делегати - К. Величков и Д. Наумов със задача да обсъдят с правителството на Др. Цанков общи действия за евентуално провъзгласява­ме на съединението на Северна и Южна България. В резултат на проведените разговори е изготвена програма, която е одобрена от княза, управляващата партия и консерваторите. Според нея княжеското правителство трябва да се заеме с Дипломатическата подготовка на акцията, а южнобългарските дейци - с организиране па населението в областта.

През следващите години национално-обединптелната идея не заглъхва, въп­реки многобройните външни затруднения и вътрешни сътресения, които понася свободното княжество. На 27 януари 1881 г. българското правителство адресира до представителите на Великите сили в София първата си нота по македонския въпрос. С нея се настоява да се подобри положението на българите в Европей­ска Турция чрез прилагане на реформи. Нотата на софийското правителство е посрещната със задоволство в Източна Румелия. За да подкрепи действията на княжеството, Ив. Евстр. Гешов, председател на Областното събрание, написват по данни на Димитър Ризов материала "Етнография на Македония" и го изпра­ща в чуждите агентства. Българският демарш остава без резултат, но той показ­ва трайния интерес на София и Пловдив към поробените сънародници. Както княжеските, така и източнорумелийските правителства продължават тайно да отпускат материална помощ за църковното и просветното дело в Македония и Одринско.

През ноември 1882 г. за княжески политически агент в Източна Румелия е назначен Петър Берковски. Той има за задача да работи по съединението под ръководството на руското агентство в Пловдив. Така с финансовата помощ на княжеството на 30 декември 1882 г. в Пловдив излиза бр. 1 на в. "Съединение". Той се издава от името на П. Берковски и пропагандира идеята за обединение на Северна и Южна България. Оставката на. министрите консерватори през февруари 1883 г. в следствие конфликта със Соболев прекратява мисията на Берковски. Спряна е и субсидията за в. "Съединение”

А стремежът към обединение отново се афишира през 1884 г., когато е проведена втората сьединистка акция. Тъй като през април с. г. изтича мандата на първия главен управител на Източна Румелия Алеко Богориди, Народната партия се обявява против преназначаването му и вдига лозунга за обединение.

И сега обществеността откликва на идеята за сливане на двете български части, а двама делегати - Ив. Ст. Гешов и Хр. Христов тръгват да пледират за каузата пред Европа. Великите сили не са разположени да подкрепят съединението и инициаторите на движението свиват знамената, след като за главен управител на областта е избран Г. Кръстевич и Народната партия идва на власт. Неуспехът показва, че да се залага на благоволението на държавите подписали Берлинския договор, е доста безнадеждно и обрича българската национална кауза на пасивност и зависимост. Това е осъзнато от част от обществеността на север и юг от Балкана, която тръгва по свой път към завещания от Възраждането идеал.

Съединисткото движение през 80-те години се развива като неделима част от българското националноосвободително движение. То започва веднага след Освобождението и постепенно набира скорост, за да се превърне в общонационаен порив. Реализирането на съединисткия идеал е улеснено от успешната държавна организация и стопанско укрепване на княжеството, от постигнатата национална консолидация . Съединисткото движение се изразява в няколко инициативи за провъзгласяване на обединението на Северна и Южна България, в постоянна пропаганда в печата на съединисткния идеал и в установяване на близки и трайни връзки между княжеството и автономната област. То се характеризира с разделянето на функциите между княжеството и областта. Центърът на движението се намира в Южна България, там се създава и традиция в комитетската организация. Макар че акциите от 1880 и 1884 г. завършват без успех, те изиграват ролята на дипломатически сондаж и поддържат въпроса на вниманието на европейските сили. Те подготвят българския народ и европейското обществено мнение за бъдещото сливане на Северна и Южна България.

От началото на 1885 г. започва нов етап в развитието на съединисткото движение. Той е ознаменуван със създаването на 10 февруари 1885 г. на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив. Между основател му са бивши национал-революцнонери и участници в Руско-турската освобо­дителна война. Комитетът е в състав: председател - Захари Стоянов

Захари Стоянов (1850 - 1889) е роден в с. Медвен (Котелско). Остава без образование, но благодарение на своя талант израства като именит български писател, публицист и общес­твеник. Участник е в националноосвободителното движение, един от апостолите на Ап­рилското въстание. След Освобождението той описва талантливо и правдиво революцион­ните борби от последните възрожденски години. Най-известната му книга е „Записки по българските въстания. 3. Стоянов е близък приятел на Ст. Стамболов, а по-късно и член на неговата Народнолиберална партия. През 1888 г. е избран за председател на Народното събрание

Ив. Андонов, касиер - Т. Гатев и членове: П. Зографски, С. Костов, Ив. Стоянович, С. Турчев, поручик Г. Атанасов и Т. Карайовов. Първоначално той си поставя за цел да организира борбата за пълно национално обединение. Следователно в сравнение със съществуващите в княжеството македонски комитети, БТЦРК е революционна организация с по-мащабна програма - разрешение на българския национален въпрос.

За кратко време цяла Южна България е покрита с частни комитети, в които влизат опитни националреволюционери, опълченци, дейци на гимнастическите дружества, чиновници, учители и др. Създадените през 1878 г. комитети „Един­ство", гимнастическите дружества от 1878 - 1879 г. и възобновените за кратко време през 1880 г. комитети стават готовата и сигурна база на движението от 1885 г. През април с. г. е приета програмата и уставът на БТЦРК, които наподо­бяват програмата и устава на БРЦК в Букурещ. Разбира се, те са съобразени с новите условия и конкретните исторически задачи, които стоят пред българския народ. Член 1 от програмата гласи: „Българският Т. Центр. Революционен коми­тет има за цел окончателното освобождение на български н народ чрез революция морална и с оръжие".

Приемането на програмата и устава дават тласък на организационната дейност на комитета. Между видните дейци на движението са: бай Иван Арабаджията от с. Царацово - сподвижник на В. Левски и участник в Априлското въста­ние. Ст. Филипов от Чирпан - куриер на вътрешната революционна организа­ция, участник в Старозагорското въстание от 1875 г., в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската война от 1877 - 1878 г., Продан Тишков (Чардофон Велики) - опълченец, Отон Иванов - доверено лице на Бенковски в подготовката на Априлското въстание, Ив. Соколов - участник във Втората българска легия, другар на Левски и войвода на чета в Априлското въстание и много други.

Макар че се създава като тайна организация, БТЦРК не остава изолиран от различните политически среди. Преди всичко създателите на комитета под­държат тесни връзки с най-дейните ръководители на македонските дружества в княжеството - Д. Ризов, кап. К. Паница, Д. Петков. На тяхна страна застават водачите на Либералната партия в Източна Румелия - д-р Г. Странски, Д. ТопчеЛ Г. Бенев, Ан. Каблешков и др.

В хода на организиране на движението БТЦРК постепенно насочва дейността си към решаване на проблема за съединението. Ръководителите на комитета много добре разбират, че македонският въпрос е сложен и условията за урежда­нето му все още не са назрели. От него са заинтересовани всички Велики сили и съседните балкански държави, а Княжество България е твърде слабо, за да може да защити националните си интереси. Съединението на Северна и Южна Бъл­гария не би създало големи трудности, защото в автономната област има изгра­дено българско управление, българска войска, не са допуснати турски гарнизони и въпреки зависимостта от Османската империя Източна Румелия се развива като българска държава,която дори по-добре функционираща от Княжеството. Вместо да преследват максимални цели, дейците на коми­тета проявяват реализъм, основан на добро разбиране на вътрешните български условия и международната обстановка. При това те имат предвид практиката на постепенното решаване на националния въпрос в Румъния, Сърбия и Гърция. От съединистките акции през 1880 и 1884 г. извличат поуката, че българският народ трябва да разчита главно и преди всичко на собствените си сили. БТЦРК се заема да осъществи съединението като самостоятелна българска акция.

За кратко време в областта е организирано масово движение. Комитетът издава възвания, провежда в цялата страна тържествени чествания по повод на 9-годишнината от героичната смърт на Хр. Ботев, на връх Бузлуджа случай 17-годишнината от гибелта на Хаджи Димитър, 8-годишнината от Шипченските боеве. Тържествата се превръщат в демонстрация на националното единство. Движението за съединение получава решителен импулс, когато БТЦРК основава свой печатен орган. На 28 май 1885 г. в Пловдив започва да излиза в. „Борба", ('редактиран от 3. Стоянов. Уволнен от служба, големият публицист взема перото, за да прогласи и пропагандира програмата на комитета. Вестникът става три-буна на съединистката идея. „Няма пример - пише Симеон Радев, - щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфиращ успех, като „Борба" Тя подейства гръмотевично". Докато "Борба" подготвя народните маси в Източна Румелия, с тази задача в княжеството се заема "Македонский глас"

Като идеолог и водач на БТЦРК 3. Стоянов поставя в услуга иа съединисткото движение своя изумителен талант на публицист.

Така, успоредно с организирането на съединисткото движение в областта, БТЦРК отделя внимание и на въпроса за позицията иа либералното правителство на П. Каравелов спрямо замисленото дело. За успеха на акцията е от изключител­но значение да се спечели съдействието на управляващите среди в княжеството. Делото е общонародно, а княжеското правителство - единственият официален представител на българските национални интереси. Направените в София сондажи показват, че Каравелов не одобрява акцията, която смята за политическа авантюра. Като отговорен фактор в държавата той мисли за затрудненото финансово положение на страната, неблагоприятната международна обстановка и влошените отношения между Александър I и руския император Александър 1 III. Дейците на БТЦРК разбират, че не трябва да замесват официалните власти в княжеството в дело, което по същество ще бъде нарушение на международен договор. Княз Александър I също не дава категорично съгласие с подготвяната акция, но обещава да направи предпазливи постъпки в европейските столици. През лятото на 1885 г. той разговаря с държавни дейци в Лондон и Виена, където получава окуражителни, макар и не много определени отговори. През юни в Из- точна Румелия пристига княжеския секретар Ал. Головин. Чрез него князът иска да се запознае отблизо с развоя на съединисткото движение.

Размахът на движението подтиква БТЦРК да пристъпи към непосредствен подготовка за провъзгласяване на съединението. На 25 юли 1885г .в с. Дермендере (дн. Първенец, Пловдивски окръг) се провежда тайно заседание, на което присъстват дошлите от княжеството Д. Ризов и кап. К. Паница. Избран е нов състав на Централния комитет, в който влизат 3. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович, Д. Я. Ризов и кап. К. Паница. Включването на последните двама показва, че македонските комитети в княжеството се поставят в услуга на делото на съединението. Дейците от Северна и Южна България трябва да обединят силите си за успешното изпълнение на поставената цел. На заседанието е взето важното решение на 15 септември да се вдигне въстание за сваляне на главния управител и правителството на областта и провъзгласяване на съединението. Набелязани са и конкретни мерки за подготовка на акцията - да се спечели милицията, да се осигури съвместно действие на войската и народните чети. Конкретният план на въстанието се обсъжда на заседание на тайния комитет на 23 август 1885 г. Специални агитатори са изпратени из областта, а Д. Ризов и майор С. Муткуров са натоварени с мисия да уведомят княз Александър за решението да се провъзгласи съединението.

Събитията в Източна Румелия се развиват с шеметна бързина и изпреварват решенията на комитета. На 2 септември в Панагюрище става вълнение, което поставя началото на въстанието. По примера на Априлското въстание трима мла­дежи излизат на главната улица с развято знаме и с изстрели обявяват: „Долу Румелия!" „Да живее Съединението!". Властите успяват да възстановят реда БТЦРК е принуден да ускори провъзгласяването на съединението. В ранната утрин на 6 септември 1885 г. властта в Източна Румелия е пометена само за някол­ко часа от въстаническите чети и българската милиция. Главният управител арестуван и тържествено е обявено сливането на областта с Княжеството под скиптъра на княз Александър I. Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и в другите градове на Южна България става без особени трудности защото няма българин, който да е против това дело. Не случайно Иван Вазов пише за Съединението: „... една от най-лесните революции в историята, защото отдавна тя бе извършена в душите".

Организаторите на Съединението проявяват в еднаква степен дързост и политическа мъдрост. По време на подготовката те не ангажират княжеското правителство в революционна акция, защото това би го компрометирало пред външния свят. Но след като извършват делото, предоставят неговата защита на законната власт - княз Александър I и либералния кабинет в София. Там, където завършва ролята на 3. Стоянов, започва дейността на министър-председателя. След като Съединението е провъзгласено, П. Каравелов не се поколебава да приеме извършения акт и да се заеме с неговото утвърждаване. Противното би озна­чавало да постави страната пред опасността от тежка криза и катастрофа. „Вед­нъж фактът станал - заявява Каравелов, - трябва да се заемат мерки, за да се спа­си положението. " Вестта за Съединението обикаля България още на 6 септември и навсякъде предизвиква бурен възторг и въодушевление. Цялата общественост изразява солидарност с извършеното дело. Не правят изключение и свалените от власт източпорумелийски управници, които всъщност не вземат никакви мерки крещу дейността на БТЦРК. Една е и жертвата - нелеп куршум покосява живота на ревностния деец па съединението - майор Райчо Николов.

- Сава Муткуров е роден на 16 дек. 1852 г. в Търново. Известно време учи във Военно­медицинското училище в Цариград, а през 1872 г. завършва Юнкерското пехотно училище в Oдеса. През следващите години служи в руската армия и участва, заедно с други български до­броволци, в Сръбско-турската война от 1876 г. По време на Руско-турската война от 1877-1878 Г, командва рота в 54-ти пехотен мински полк. След Освобождението на България Муткуров е |на служба в милицията на Източна Румелия .По време на Сръбско-българската война командва десния фланг, при настъплението към Пирот. След войната е началник на Пловдивския гарнизон и командващ 5-та пехотна бригада. След прорускня преврат през 1886 п, целящ детронирането на княз Александър I, С Муткуров, заедно със Сг. Стамболов, е сред основните организатори на коптрапреврата. Стамболов го назначава за главнокомандващ на лоялните към княза воен­ни части. След абдикацията на княз Александър Батенберг, На 7 Септември 1886 г. Муткуров е избран за един от тримата регенти на Княжеството. Той е първия български офицер, получил орден "За храброст" I степен . П Николов, Й. Груев, К. Пеев (кмет на Пловдив), д-р Г. Янкулов (председател на Областнот събрание), 3. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчов, А. Самоковец и Г. Бе-нев. Съставът на правителството показва, че са включени членове на БТЦРК и на двете партии в областта. Два дена по-късно на мястото на убития Р. Николов, и майорите Филов и Муткуров, които заминават за границата, са назначени П. Р. Славейков, кап. К. Паница и Д. Ризов. Майор Данаил Николаев става главнокомандващ румелийската войска.

Временното правителство взема мерки за запазване на реда в страната и е обявено военно положение и мобилизация на всички резервисти от 18 до 40-го-дишна възраст. Под ръководството на руския военен аташе подп. М. Чичагов е разработен план за отбраната на страната при евентуално нападение от Турция.

Княз Александър I получава във Варна телеграмата на Временното правителство и веднага влиза във връзка с П. Каравелов, който се намира в Търново. Със съгласието на министър-председателя той издава два указа- за обща мобилизация и за свикване на IV ОНС на извънредна сесия на 10 септември 1885 г. На 8 септември князът пристига в Търново, където го очакват министър-председа­теля П. Каравелов, председателят на Народното събрание Ст.Стамболов и изпратените от Временното правителство делегати К. Хаджикалчев и д-р Г. Янкулов. Тук той издава манифест към българския народ, с който официално признава Съединението. На 9 септември, придружен от Каравелов, князът тържествено е посрещнат в Пловдив като олицетворение на идеала за национално единство.

След пристигането на княза в Пловдив Временното правителство се разпуска. Неговите функции се поемат от "комисарство" в състав: д-р Георги Страиски, П. Р. Славейков и Й. Груев

Съединението е нарушение на един международен договор и трябва да бъде признато от Великите сили. А това се оказва извънредно трудно, защото срещу България се изправят всички - засегнатата в своето сюзеренно достолепие и права Османска империя, съседните страни и големите държави. Българското правителство веднага предприема серия от енергични инициативи. Те са пред­шествани от лично послание на княз Александър I до руския император Александър III още на 6 септември, в което българския княз моли за подкрепа на българското дело. На 9 септември последва официално обръщение. Изпратена е и първата нота на княжеското правителство до представителите на всички велики сили и Турция, подписана от княза, по съставена и одобрена от правителството. Текстът и духът на тази нота са умело балансирани между молбата и заплахата.

Вместо да приветстват Съединението като тържество на справедливия стре- меж за национално обединение в обща държава, Сърбия и Гърция издигат политическия принцип за равновесие на Балканите и заемат враждебна спрямо България позиция. От Белград заплашват с въоръжена разправа, макар че Пловдивският акт с нищо не засяга сръбските национални интереси.Само Румъния запазва спокойствие.

Най-изненадващо за българите, а и за света е отношението на Русия. След Освобождението руското правителство последователно провежда политика на укрепване на самостоятелното съществуване на България, на българския харакер на Източна Румелия и подготовката й за неизбежното сливане. А в сключения I през 1881 г. „съюз на тримата императори" (между Русия, Германия и Австро-Унгария) тя осигурява дипломатически съединението. Според приложения към договора протокол двуединната монархия си запазва правото в удобен момент да анексира Босна и Херцеговина, а Русия си издейства дипломатическа помощ срещу настаняване на турски войски в Източна Румелия. Специален пункт ус- тановява съгласието на трите държави за евентуално съединение на Княжество В България и автономната област и съвместно отклоняване на българите от дейстия към Македония.

През 1885 г. обаче руското правителство се обявява против Съединението и настоява за възстановяване на статуквото. Тази позиция е обусловена от царската политика на Балканите и еволюцията в българо-руските отношения. Ангажирана от конфликта с Англия за границите на Афганистан, Русия е против усложнения в Европа. Тя се страхува, че Съединението би могло да я въвлече в балкански, а даже и в европейски конфликт и то в момент, когато позициите й в района са отслабени. Към това се прибавя наслоената вече неприязън към княз Александър I, третиран в Петербург като враг на руското влияние и проводник на чуждите интереси у нас – в ж.п. строителството , Дунавската комисия и пр.

Още на 9 септември в София от руските управляващи пристига телеграма,която се нарежда на княз М. Кантакузин да напусне поста си на български военен министър, а руските офицери да не се ангажират по никакъв начин в румелйиските работи. По-късно тези офицери получават нареждане да напуснат


страната. В стремежа си да не допусне закрепване на княза на българския трон, Русия се обявява против Съединението. Това развързва ръцете на английската дипломация, която отдавна се подготвя да нанесе удар на руското влияние в центъра на Балканите. Англия възприема курс на признаване на Пловдивския под формата на лична уния, т. е. българският княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия.

В тази сложна и критична обстановка правителството на Каравелов проявя-|ва изключителна активност и политическа зрялост. То трябва да постигне едно На пръв поглед абсурдно решение - да се утвърди българското съединение без да се нарушава формално Берлинския договор. Защото нарушението би могло да предизвика верижна реакция, а всяка ревизия на международния трактат може да бъде в ущърб на българските интереси. Княз Александър I и правителството Щу знаят, че не трябва да допуснат в името на Съединението да се жертва идеалът на целокупния български народ. Това налага да се действа гъвкаво. Българската дипломация твърдо отстоява Съединението, но благоразумно ограничава съединистката акция и не позволява разпростиране на движението в Македония, към които ревниво гледат Великите сили и съседните държави. На 11 септември Каравелов телеграфира на 3. Стоянов: „Заемете най-строги мерки нито един до­броволец да не мине в Македония."

От София декларират независимост на българското дело, но залагат на про­тиворечията в интересите на европейските държави. Правят се постъпки за смек­чаване на руския гняв, но се търси балансирана подкрепа от всички Велики сили.По решение на Народното събрание делегация в състав: епископ Климент (В.

Друмев) Ив. Ев. Гешов, Ив. Герджиков, Д. Тончев и Д. Папазоглу потегля за Ко­пенхаген, за да измоли от руския император подкрепа на българското дело. На 21 септември тя се представя на Александър III, но не чува окуражи­телни думи. Малко по-късно в Лондон и Париж е изпратен Ив. Ев. Гешов с мисияда търси помощ за Съединението. По същото време в Цариград отиват д-р Ст.Чомаков и Ив. Хаджипетров да преговарят за директно споразумение в Портата.А в края на септември Гр. Начович, български дипломатически агент в Букурещ заминава за Виена, натоварен да провери настроенията на австрийските упра­вляващи среди.

Българското правителство нееднократно изтъква верноподаническите си чувства към Високата порта, но се подготвя за защита срещу въоръжена интер­венция от юг. То подава ръка на Сърбия, без да прави компромис с националните интереси. В отговор на съветите за отстъпчивост, министърът на външните рабо­ти Ил. Цанов заявява: „За Видин и окръга му и за чисто български места в Маке­дония България е готова да жертва и последния гражданин и сантим.’’

Политиката на Русия за възстановяване на статуквото се препъва в съпроти­вата на Лондон. На свиканата на 24 октомври 1885 г. в Цариград международ­на конференция по българското съединение английският делегат У. Уайт умело саботира вземането на решение и обрича европейския концерт на безсилие. В този момент се намесва Сърбия, която на 2 ноември, с. г. започва с нищо непредизвиканата война срещу българите. България е оставена сама срещу агресора. Всички Велики сили са против нахлуване в Македония, но нито една от тях не се опитва да спре сръбското навлизане в България. При това никой в Европа не вярва, че.младата българска войска, от която са изтеглени руските офицери, ще може успешно да се противопостави на чуждата агресия, на една армия с опит и традиции във военното дело.

Започва войната на „генералите срещу капитаните", както я наричат евро­пейските кореспонденти. Цялата нация се вдига в защита на застрашеното оте­чество - младите български офицери, войниците от княжеството и бившата Из­точна Румелия, доброволци от страната и Македония, населението, което събира; помощи, лекари, студенти и ученици - всички се стичат към предната линия на ожесточените сражения. И твърде скоро светът е стъписан от героизма, жертвоготовността и себеотрицанието на наскоро освободения народ, който успява да отблъсне и да прогони нашественика от българската територия. По-късно П. Каравелов ще заяви, че Съединението е защитено от „яките крака на войници те, които спасиха България".


При реализиране на Съединението на преден план излизат най-талантливите личности на нацията-революционери, държавници, дипломати и военачалници. Историята ще съхрани имената на 3. Стоянов - вдъхновител на делото, П. Кара­велов - стожер на неговата защита и признаване, княз Александър I - прегърнал общонародния идеал с риск за короната си, Ив. Ев. Гешов и Гр. Начович - тропа­щи по европейските порти с дипломатически мисии, д-р К. Стоилов - постъпил като доброволец в армията, кап. Р. Петров - стратег на войната, майор К. Паница - извършил подвизи със своя доброволчески отряд и много други.

Сръбско-българската война започва на 2 ноември 1885 г, когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война, на­ричана „капитаните побеждават генералите", е предпоставка за международнотопризнаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.

Въпреки всички нападки България не склонява да компенсира по какъвто да е начин съседните й държави, а Сърбия започва усилено да се готви за война. Австро-Унгария, която има таен съюзнически договор със Сърбия, дарява огромен паричен фонд за въоръжение на сръбската армия, но не възнамерява да се меси в конфликта с войска, като предварително предупреждава Сърбия, чевойната ще се води само от нея и че освен парична, тя няма да получи никаква друга помощ. На 27 септември сръбски части пресичат границата при Трън, но са отблъснати от българската войска. След месец последва втора гранична про­вокация. България протестира пред Великите сили, но безрезултатно. В края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по грани­цата и на 2 ноември Сърбия обявява воина на България под претекст, че бъл­гарски части са нападнали пограничните райони. Същият ден княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ. България изпраща нота до всички Велики сили с искане да се намесят като умиротворители, но не полу­чава отговор. Единствено сюзеренът Османската империя отвръща на молбата

за помощ, но заявява, че ще прати своите войски в подкрепа на България, само ако Княжеството отхвърли Съединението с Източна Румелия.

Сърбия разполага с многочислени и добре обучени въоръжени сили. Със закон от 1883 г. те са реорганизирани в постоянна редовна войска. Съседката ни мобилизира 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души за видинския фронт, както и 8 800 резерв, снабдени с 400 артилерийски оръдия, като се очакват още около 306 да пристигнат от Франция. По-късно сръбската войска достига над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия). Командирите - генералите Йованович, Милойко Лешанин, Джура Хорватович, Йован Белимаркович и други - са добре обучени, вече минали през две войни. Въоръжението на пехотата е с модерни пушки "Маузер-Кока Миловаиович", патроните са произведени във фабриката в гр. Крагуевац. Медицинското обслужване е едно от най-модерните за времето си. Снабдяването с храна и про­визии също е добре организирано, чрез данък за населението и специални воен­ни складове.

Сръбското главно командване има предварително изработен план. Той предвижда нанасяне на удара в две направления- София и Видин. Разчита се на численото превъзходство на сръбската войска, която с бързи действия трябва да разгроми българската войска в района Пирот - Цариброд, след което да бъ­дат победени и пристигащите части от Южна България, да се превземат Видин и столицата на България - София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир: цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъдат включени към сръбската държава; сръбска окупация над останалата част от Княжеството; преместване на българ­ската столица от София в Търново; военен парад на сръбската армия в столица­та на България, оглавяван от самия Милан; огромна парична компенсация. Така настъплението към София има централно стратегическо значение, а ударът към Видин играе спомагателна роля. Той трябва да пресече пътя на българските вой­ски от Северна България към столицата. Планът предвижда след превземането на София да се премине към отбрана на Ихтиманската планина и реализацията да се извърши от две армии - Нишавска, състояща се от четири дивизии, и Тимошка - от една дивизия, подпомогнати от кавалерия и други поделения.

Българите не разполагат с достатъчно офицери. Единствената надежда са за­върналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обуче­нието си. Сержантите също не достигат, затова за сержанти на българските роти са избрани 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Ру­мелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците армията наброява около 108 000 души. Българската пехота разполага със старо оръжие, различни модели и недостатъчно , а артилерията с 204 ар­тилерийски оръдия, от които 40 са повредени и неизползваеми. Боеприпасите| също не са достатъчно, както и униформите. Такива имат само редовните войни­ци, а запасните, опълченците и доброволците са със собствени дрехи. Храната се събира главно от доброволно предоставяне от населението или чрез дарения на богати българи извън граница. Военни болници не съществуват.

Към действащата българска армия са прикрепени доброволчески дружини Като доброволци се записват бивши опълченци, младежи и ученици. Българ­ските студенти в чужбина напускат университетите и поемат към България В парахода на път към родината студентите и доброволците запяват написаната от Цвятко Радославов песен ,,Горда Стара планина", която днес е национален химн Начело на доброволческите дружини и чети, чийто състав е около 10 000 души застават известните войводи П. Хитов, дядо Ильо, Жельо и др.

След Съединението България очаква нападение от Турция и затова команд­ването спешно изготвя план за евентуална война с нея. План за война със Сър­бия няма. Войската е разделена на два корпуса .Източен - където се намира по-голямата част от армията и който е съсредоточен на турската граница и Западен корпус, който събира останалите войскови части по сръбската граница. Видин и Трън са допълнително укрепени. Източният корпус на армията се състои от 51 800 души с 52 оръдия. Той е разположен в районите на Ямбол и Търново-Сеймен и е под командването на подп. Д. Николаев. Източния корпус трябва да осигури отбраната на Родопите. Западният корпус се състои от 7 отряда и се намира под командването на майор Аврам Гуджев. За отбраната на Северозападна България е сформиран Северен отряд с командир майор Ат. Узунов. Главнокомандващ на всички български армии е княз Александър I Батенберг.

Александър Батемберг, принц Хесенски е роден през 1857г. Той се намира в близки роднински връзки както с руското императорско семейство (племенник на императрицата), така и с английския кралски двор. При избора му за български княз Батенберг е само на 22 години. Той има военно образование и чин подпоручик. В Руско-турската война 1877 – 1878 г. взима участие като офицер от руската армия. След като е детрониран и се отказва от българския престол, Александър Батенберг се оженва за актрисата Леа Зингер. графиня фон Хертенау. Като граф фон Хертенау той постъпва на служба в австро-унгарската ар­мия. Умира твърде млад през 1893 г. Според желанието му е погребан в София, където и сега се намира неговия мавзолей.

Предвид скорошното Освобождение на България и липсата на добри офи­церски кадри и точно обратното за Сърбия, която разполага с многобройна вой­ска и артилерия и възможно най-модерните оръжия за времето си, очакванията на западните Велики сили на този етап са бърз и пълен разгром на България. В източната велика сила - Русия мненията са по противоречиви, мнозинството предрича загуба за българите, но част от руските офицери, които скоро са се вър­нали от България и познават българската армия казват, „че българите ще избият до крак сърбите".

На 2 ноември сръбските части нападат Царибродските позиции, отбранява-ни от царибродския отряд, под командата на кап. Хр. Попов. Съотношението е 7 към 1 в полза на сърбите. На българите се налага да се оттеглят до Драгоманската позиция, защото те не могат да си позволят да дават големи жертви още в началото на войната. Край Драгоман пристигащите от Царибродската позиция българи се сливат с една дружина и един полк.

В същото време на юг сръбската Шумадийска дивизия нахлува в България, планът за нейното действие е да овладее пътя Пирот - Трън - Брезник и по-къс­но заедно с пристигащата Моравска дивизия да превземат Трън и Брезник, да навлязат в Софийското поле, като разбият българския Кюстендилски отряд и се съединят с навлизащата от центъра на фронта сръбска Дунавска дивизия, която е допълнително подсилена от нейния резерв - Дринската дивизия. Шумадийската дивизия навлиза на 15 километра навътре от българската граница, българите отстъпват до село Врабча. Позицията е ръководена от капитан Никола Ганев.

На 3 ноември Шумадийската дивизия атакува Орлинския връх, който е ва­жна българска позиционна точка. До средата на деня българските части спират съпротивата и се оттеглят до прохода Секирица, където предприемат контраата­ка. Това спечелва ценно време, нужно за пристигането на Източните български сили. Боевете се водят цял ден до 4 ноември, когато българите отново отстъпват, този път до Брезник. Малко по на юг Моравската дивизия води бой с българския Изворски отряд, под командата на капитан Стефан Тошев, който пази Трън и е съсредоточен на Колунишката височина. След целодневно сражение Изворският отряд се оттегля до село Трекляно. В края на 4 ноември сърбите превземат Трън и се насочват към Радомир. Сръбската Дунавска дивизия тръгва към Драгоман, но в края на деня е отблъсната. В северния край на Западния фронт българският Царибродски отряд отстъпва към Сливница. Сръбската Нишавска армия се на­сочва към София, но в двудневни боеве, в които участие взима дори и цивилното население, е забавена, което дава възможност на българите да съберат силите на основната отбранителна позиция - Сливница. Впрочем височините на запад от Сливница са избрани за място за решителен отпор още преди задочване на войната. Поради силния планински терен това е последната удобна позиция за отбрана на столицата.

Същия ден българският княз свиква тронен съвет, на който е решено, че българските сили ще се съсредоточат в Сливница, където да се състои решава­щата битка и където сърбите ще бъдат забавени до пристигането на българските войски, намиращи се на турската граница. Заповедта на българското командване е тя да се брани до последен човек. Защитата на Източна Румелия е поверена на дванадесет дружини под командването на подп. Д. Филов и доброволчески от­ряди.

На 4 ноември по обед сръбските войски вече са пред сливнишките позиции. Българите успяват навреме да изкопаят окопи и да укрепят позициите си. Сръб­ските Дринска и Дунавска дивизия се разгръщат около Сливница, а скоро след това пристигат Шумадийската и част от Моравската дивизия. Те обаче не успяват да се организират за съвместна акция. Александър I решава да отблъсне левия фланг на противника, като атакува сръбските позиции при село Мало Малово. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.

Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на кап. Георги Силянов ги от­блъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил князът, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извърш­ват постоянни нападения, но без успех. В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният българ­ски фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси. Дока­то битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции. Сърбите вече са готови за съкрушителна атака, когато към българите се присъединява кап. Петър Тантилов и командваните от него 4 тракийска, 2 со­фийска и 1 опълченска дружина и една батарея. Така българите вече достигат 20 000, а сърбите над 31 000 души.

В София Александър I е притеснен, че може да загуби решителното сраже­ние, затова подготвя план за евакуация на българската столица, но нарежда и укрепяване и подсилване на левия сливнишки фланг. По това време настъпва промяна в положението на българските войски. На Сливнишката позиция прис­тигат първите ешалони от Източния корпус. Походът на българските войски до Сливница е истински подвиг.Нашите юнаци доказват тезата на Наполеон,че войните се печелят с краката на войниците. От Пловдив до гара Саранбей те се прехвърлят с влак, а след това се предвижват пеша. Под непрестанен дъжд, снежна виелица, по разкаляни и неравни пътища войниците вървят без отдих ден и нощ. Има части, които за две денонощия изминават 146 км. Населението ги подпомага, сам ми-нистър-председателят всяка вечер посреща войниците при Горубляне.

На 6 ноември започва сражение по цялата фронтова линия. Бдинският полк постига успех след контраатака, а Плевенският достига до сръбските окопи. На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Мо­равската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под командването на капитан Стефан Кисьов. Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижва­нето й към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг. Българското командване решава да се осъществи настъпление в края на десния фланг, при атаката последва отстъпле­ние на сърбите, в резултат на което селата Туден, Комщица и Смолча са освобо­дени. На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където в неравна битка срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват. По това време сръб­ските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените тере­ни. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - „На нож", като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.

Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.

Провален е замисълът на сръбското командване и София е защитена.

За разлика от Западния фронт, където българите минават в настъпление, на Северния фронт усилените боеве продължават, като генерал Лешанин и командваната от него сръбска Тимошка армия напредват към Видин, а българските погранични части скоро започват да отстъпват назад към видинската крепост. Съотношението на силите не е равностойно, сърбите наброяват 22 000, а всички 15 000 български защитници са опълченци, запасни и доброволци, няма нито един редовен войник. На 4 ноември командващият Северният фронт - капитан Атанас Узунов - нарежда на малък летящ отряд, командван от поручиците Ата­нас Петров и Янко Драганов да стигне Брегово, от там до Зайчар и да атакува главните сили на сръбските „северни" войски на тяхна територия с цел да об­лекчи защитниците на Кула, които имат сериозни проблеми. В резултат, четири сръбски роти са разбити и около 100 бойци пленени, но сърбите са твърде много и българите в Кула претърпяват поражение. На 5 ноември сърбите напредват само с 5 км. След боеве, продължили от 6 до 8 ноември, 600-те души под команд­ването на Стефан Чолаков и Панайот Дворянов успяват да отблъснат сръбските войски. По това време Видин вече се готви за обсада, 4 кораба стоварват храна и боеприпаси за защитниците на крепостта.Особено се проявява параходът „Голубчик”,той измамва сръбските брегови батареи,маскирайки се успешно. Приготвени са окопи и са проверени укрепленията. Българите се страхуват да изтеглят всички отряди от Южна Бъл­гария, тъй като Османската империя още представлява заплаха.

Българското командване решава във втората фаза на войната да мине в на­стъпление, да победи основните сили на сръбската армия и да спечели войната. На 8 ноември десният български фланг настъпва към Драгоман; след цяло дено­нощие непрекъснати боеве сърбите се оттеглят на юг от града. Същия ден I пе­хотен Софийски полк се среща в село Гълъбовци с отряд от разбитата Моравска дивизия. Скоро и Брезник е освободен, сърбите се оттеглят в Трън. Сръбската Дунавска дивизия отстъпва до Калотина, Шумадийската към Габер, а Дринската в Драгоманския проход, сръбската войска вече е обхваната от паника и демора­лизация.

На 9 ноември боевете са спрени, което дава възможност на българското ко­мандване да прегрупира войските си. След пристигането на VI пехотен Търнов­ски полк, VIII пехотен Приморски полк и Пловдивски пехотен полк, българската армия вече наброява 40 000 души. Сърбия мобилизира още 32 000 души и ги съсредоточава край Пирот. След сраженията от 5 до 8 ноември очакванията за войната са коренно променени, в повече европейски вестници пише, че Велики­те сили трябва да се преклонят и да дадат Източна Румелия на България. Княз Александър I е решен да изтласка всички вражески войски от територията па България, да навлезе в Сърбия и чак тогава да води мирни преговори. Това му, дава основание да отхвърли предложението за примирие.

На 10 ноември десният български фланг и центърът започват нападение над Драгоманския проход, сърбите отново не издържат на българската атака „ма нож" и отстъпват към Цариброд; фронтът вече е преместен на 14 км от Цариброд. На 11 ноември е обявено всеобщо нападение срещу сръбската войска. Крайният южен фланг се насочва към Трън. Отстъпващите сръбски войски (Дунавската, Дринската, Шумадийската и остатъците от Моравската дивизия) съумяват да се прегрупират на линията Планиница - Цариброд - Радейна, но отново са принудени да отстъпят и Цариброд е освободен от българските бойци. Оттеглилите се до границата сръбски части се укрепват и съсредоточават на Нешков връх където след щикова атака на 12 ноември Шумадийската дивизия е изтласкана зад българската граница. Прегрупиралата се Моравска дивизия също е победена и отстъпва зад граница. На 13 ноември са изпратени сръбски парламентьори с молба за примирие, но българите отговарят, че мир ще има само при пряка запо­вед от българският княз Александър I.

На 12 ноември Русия, Австро-Унгария и Германия изпращат нота на Бъл­гария за започването на мирни преговори между воюващите страни. Нотата е подкрепена и от Османската империя, която вече сериозно се безпокои за си­гурността на териториите си. В искането на Великите сили, не е споменато нищо за признание на Съединението на България. Българското правителство отлага отговора си с извинението, че Александър I е на бойното поле (което е вярно). След 14 ноември нотата е отхвърлена, а българският княз заповядва нападението да продължи. Мирни преговори ще има само при признаване на Съединението.

На 13 ноември отново няма боеве и двете армии се приготвят за по-голямо сражение. Сърбите се укрепят в Пирот, където войските им вече достигат 65 000 души. Българските войски също са разположени в близост до Пирот и наброяват около 42 000.

На 14 ноември българските части достигат укрепленията пред Пирот. Бъл­гарското командване преценява, че най-важната тактическа точка в сражението е Църни връх. През нощта на същия ден дружини от Преславския и Конарския пехотен полк атакуват върха с щикова атака и го превземат. Боят е общ, по ця­лата Пиротска линия. Българската артилерия подкрепя силно пехотата. Пирот е обграден от българските войски. На 15 ноември българите преминават в щикова атака, боят се развихря по улиците на града. В сръбските редици настъпва хаос заради неочаквано ранната атака и те изоставят града. Пътят на българите до Ниш е свободен. В боя при Пирот от сръбска страна има повече от 700 убити и 560 ранени. Загубите на българската войска са 1 150 убити и ранени и 165 без­следно изчезнали.

На Северния фронт българите отново изпитват затруднения, сръбските вой­ски съумяват да обкръжат Видин. От Лом е изпратен поручик Георги Тодоров с 3 запасни роти, един ескадрон и 6 оръдия, но той бързо е отблъснат от сърбите при опита си да помогне на северните български войски. На 11 ноември сръбската войска започва силен обстрел над Видин, българите използват 30-те си оръдия, за да спрат настъплението. Основната сила на защитниците са една русенска дружина, една запасна бдинска дружина и доброволци от Шумен - общо не повече от 6 000 души. Сръбските войски са съставени от около 11 000 бойци.

Сръбското командване се опитва да накара кап. Атанас Узунов да се пре­даде, като използва лъжата, че София е паднала, но българският капитан не се хваща и отхвърля предложението. На 13 ноември той нарежда да се пусне река Дунав в каналите на града. Така наводнява околностите му и Видин е обграден от вода като остров. На 12 и 13 ноември сърбите започват нова атака, която се оказва неуспешна. На другия ден сръбския генерал Лешанин предлага примирие от няколко часа, за да се приберат ранените, Узунов приема. Сърбите не използ­ват временното примирие за спасяване на ранени, а за да изкопаят нови окопи и подобряват старите. На 14 ноември сърбите отново атакуват, но са отбити. На 15 ноември българите излизат от крепостта и подкрепени от населението на гр. Калафат контраатакуват, така сърбите са изтласкани. В ранната сутрин на 15 но­ември българският отряд е в село Лагошевци.

На 16 ноември България и Сърбия сключват примирие. Още същия ден ге­нерал Лешанин е уведомен, но въпреки това той заповядва да започне щурм над Видин с всички налични сили. Нападението безуспешно продължава до първите часове на 17 ноември. В 4 часа сутринта на 17 ноември Лешанин се предава.

Сръбската армия е изправена пред пълен разгром, който е избегнат благода­рение на намесата на Австро-Унгария. На 16 ноември австро-унгарскнят пълно­мощен министър в Белград, граф Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната кварти­ра на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I да се прекрати по-нататъшно настъпление. Кевенхюлер заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта и с евентуална руска намеса. Български­ят владетел е принуден да приеме. Между България и Сърбия започват прегово­ри за примирие, които приключват на 9 декември 1885 г. Според тях примирието ще трае до 17 февруари 1886 г., двете войски се оттеглят на старите си граници, образува се временна неутрална зона, започва взаимна размяна на пленниците и се назначават делегати за водене на мирни преговори.

Неочакваният развой на бойните действия по време на войната, в които българите спечелват уважението и възторга на Европа, внася съществен обрат в самото третиране на източнорумелийския въпрос. Започва нова фаза в диплома­тическата история на Съединението. Тя се оказва изключително трудна.

Въпреки това на 20 януари 1886 г. между Илия Цанов и великия везир е по­дписано споразумение, регламентиращо в шест точки начина на прехвърляне па властта над бившата Източна Румелия. Управлението на областта се поверява персонално на княз Александър за 5 години, след което с одобрението на сул­тана, той може да бъде преназначаван; присъединените от Османската империя родопски села на българи с мохамеданско вероизповедание и няколко села в Кърджалийска околия се потвърждават като османска територия, а при опреде­ляне на границата в Родопите се вземат предвид стратегическите особености на района, които са в полза на Портата; взаимна военна помощ в случай на напа­дение срещу Турция или България; преразглеждане на Органическия устав на Източна Румелия от комисия, назначена от султана и княза. Спогодбата пред­вижда всички други положения на Берлинския договор да останат в пълна сила. Проектът е неизгоден за България и недоволството е голямо. В такива трудни условия трябва да продължат паралелните преговори в Букурещ, които следва да нормализират българо-сръбските отношения.

Преговорите са открити в Букурещ и са свидетелство за неутралната пози­ция на Румъния в конфликта. В последвалите преговори за изготвяне на мирен договор взима участие и Абдулах Меджид паша - представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор от 1878 е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ и гласи "Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българ­ското княжество, смятано от деня на подписването на настоящия договор". За България победата изиграва важна роля за укрепванена международното й по­ложение, тя е важна стъпка от признанието на Съединението от великите сили.

Така се стига до подписването на 24 март 1886 г. на "Акт за спогодбата относиосително работите на Източна Румелия". Актът е изготвен на базата на турско-българската спогодба от 20 януари с разликата че е възприета английската идея за персонална уния между княжеството и Източна Румелия. Всъщност тези ограничителни уговорки бележат началото на близката абдикация на княз Алек­сандър I. Отпада и текстът за взаимна военна помощ и правото на Високата пор­та да праща войска в българска територия при особени случаи. С подписването па акта завършват осеммесечните дебати по Съединението, които доминират в европейската политика и дипломация. Така българо-турската спогодба, наречена Тоиханенски акт по мястото на заседанията на конференцията и на подписване­то на договора, влиза в сила, за да регламентира едно преминало през много дра­матични перипетии начинание. На 13 април 1886 г. на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър султанския ферман, с който му поверява главното управление на Южна България.

Съединението получава международно признание след 7-месечни умели постъпки па българската дипломация, след решителната победа на българската войска над чуждия нашественик и при подкрепа на Англия. Все пак и Русия допринася за някой положителни моменти - напр. Безсрочното обвързване на княжеската институция с поста Генерал-губернатор. Топханенският акт съдържа някои ограничителни уговорки, но дава възможност на българското правителство да осъществи фактически пълно съединение на Север­на и Южна България.

Съединението е наистина общонародно дело – то показва потенциала на българите ,когато са ангажирани в справедлива кауза,за съжаление този потенциал е пропилян след 30 години в 2-те национални кастрофи.



Литература


  1. Ангелова, Р. Нова българска история, В. Т., 2008

  2. Бакалов, Г. История на България, София, 1996


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница