Беседа 1 /2012 Православно учение за спасението

Изложението си ще започнем с думите на един руски богослов от 20 в. - архиепископ Михаил Мудюгин, казани по нашата тема:

По отношение на обективното спасение, извършено от Иисус Христос, позитивната активност на човека се изразява само в приемането му на вярата: „На всички ония, които Го приеха - на вярващите в Неговото име - даде възможност да станат чеда Божии” – ни се казва в евангелието от Иоан (Ин. 1: 12). Ето защо субективната сотирология непосредствено определя личното поведение на християнина.

Съществува още едно понятие по отношение на спасението.

•  Нарича се синергия. Обективната и субективната страни на спасението са свързани един с друг и са невъзможни една без друга. Човек не може да се спаси сам по себе си без Божествена помощ и участие. Но също така и Бог не може да спаси човека без неговото желание и действие. Това е така, защото за разлика от сътворението, където при сътворяването волята е една и тя е Божествената, в спасението вече волите са две - Божествената и човешката. Съюзът на Божествената и човешката воля е получил названието синергия и отразява същността на това, че Бог спасява човека не без неговото участие, а обратно, при неговото съдействие.

Започвайки с тази лекция, ние ще разгледаме този раздел от догматическото богословие, който носи общото название – Домостроителство на спасението. В спасението участват всички Лица на Света Троица – Отец, Син и Светия Дух. Но, както сме казвали в предишните лекции, всяка от Ипостасите по отношение на тварния свят действа по определен начин, съгласно догматическата формула: Отец чрез Сина в Светия Дух.

Така, както в Троичното битие всяко Лице се различава от другото в принадлежащото само Нему ипостасно свойство, същото е и по отношение на тварния свят, създаден от Триединния Бог, където всяко Лице има различие в начина на действие. На Второто Лице (Синът) и Третото (Светият Дух) на Света Троица принадлежи особената мисия за устройване на спасението на хората.

Началото на нашето спасение започва с истината за Боговъплъщението, преминава през истината за Изкуплението и Възкресението и завършва с истината на слизането на Светия Дух в деня Петдесетница.

Заради нас Второто Лице на Света Троица възприема пълнотата на човешката природа (освен греха) и затова Иисус Христос съединява в Себе Си двете природи – Божествената и човешката и заради това е наистина Богочовек. Като основна сотирологична формула Светите Отци са постановили следната фраза: „Каквото не е възприето, това не е изцелено”.

С възприемането от Бога на човешка природа става именно нейното изцеление – началото на освобождаването и изцелението на хората от греха. Именно затова Църквата пее по време на Причастие: „Тело Христово приимите, Источника Безсмертнаго вкусите”.

Боговъплъщението действително е коренно преобразувание (изменение) на човешката история, защото то напълно изменя отношенията между човека и Бога. Едновременно с това същото събитие служи и за начало на есхатологическата ера – последния етап в историята на човечеството. В 1-во и 2-ро Послание на ап. Павел до Солуняни са описани настроенията на есхатологическата напрегнатост на първите християни и тяхното очакване на Второто Пришествие на Спасителя. Същото чувство присъства и в Деяния Апостолски. А в Евангелието от ап. Марк се казва: „Времето се изпълни и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието” (Мк. 1: 15).

Искам да спра вниманието ви на 3-ти член от Символа на вярата, в който за нашия Господ Иисус Христос се казва така: „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек”.

Не бива да разбираме «слизането от небесата» в грубо-материалния смисъл на думите, за да можем да възприемем правилното разбиране за това събитие. Господ е слязъл от небесата, но това не означава, че Той се е преместил в пространството или пък, че по някакъв начин е ограничил Себе Си. Той е извън пространството и времето и заради това ние, православните, не бива да допускаме в мислите си желания да си представяме събитията на Божественото снизхождение като нещо подобно на преместване от горе долу в пространствено-временен порядък. И след въплъщението (възприемането на цялата пълнота на човешката природа Божият Син не се е изменил по Своята Божествена природа и продължил «да присъства навсякъде». Бог, възприемайки «образ на раб», останал непреложно и неизмено Бог в цялата пълнота на Божествената природа, но вече и с цялата пълнота на човешката природа. Поради това светоотеческата формула от IV Вселенски (Халкидонски) Събор ни показва начина на съединяване на двете естества – Божественото и човешкото – в Иисуса Христа така: неслитно, неизменно, неразлъчно, неразделно.

Положителното измерение на Изкуплението в основното съвпада с целта на творението, която е обожение на човека и чрез него на целия свят. Отрицателното измерение на Изкуплението се състои в отстраняването на тези прегради, които от определения момент на грехопадението отделят човека от Бога. Тези прегради са четири: 1) Грехът. По своята същност грехът е непослушание, т. е. разсъгласуваност на човешката воля и Божията воля, бунт на човека против Бога. Грехът води до разрушаване на изначалното единство, което съществувало между Бога и човека.

2.) Проклятието. Светител Филарет Московски (в Катехизиса) дава следното определение на проклятието: "Проклятието е осъждане на греха от праведния съд Божий". Вследствие на грехопадението следва изгонването на първите хора от рая и лишаването на човека от възможността да общува с Бога. "Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина" – се казва в Евангелието от Иоан (1 Ин. 1: 5), и поради това нищо тъмно, греховно, зло не може да се намира в присъствието на Бога и да пребивава в общение с Него. По тази причина Бог отделя човека от Себе Си. По такъв начин, проклятието се изразява преди всичко в отчуждеността на човека от Бога като Източник на живота.

в) Дяволът. Отпадайки от Бога, човек се оказва във властта на падналите ангели. Дяволът чрез властта си над човека става "княз на този свят".

г) Смъртта. Намирайки се в състояние на отчужденост от Бога и във властта на дявола, човек няма възможността със свои сили да излезе от това състояние и по такъв начин се оказва обречен на духовна смърт.

С Изкуплението настъпва изменение в отношенията между Бога и човека. По този повод ап. Павел говори: "Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им" (2 Кор. 5:19). След грехопадението хората станали врагове Божии, чада на гнева Божий по естество, поради което било необходимо изменение на отношенията между Бога и човека. И това изменение апостолът определя като "примирение".

Само по себе си Изкуплението е откровение на Божествената любов към човека. Евангелист Иоан (Ин. 3: 16) говори: "Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен". Изкуплението е велико откровение на Божествената любов. Светител Филарет Московски говори в словото си на Велики Петък така: "Влезте във вътрешното светилище на страданията Иисусови – какво има там? Нищо, освен светата и блажена любов на Отца и Сина и Светия Дух към грешния и окаян род човешки".

В Евангелието от Матея Господ Иисус Христос се обръща към нас с думите: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). Това са думи на въплътилия се Бог, защото ние, човеците, можем да се приобщим към Христовите кротост и смирение само с Божия помощ, тъй като те не са човешките качества, не са чертите на човешкия характер. Христовата кротост и смирение са благодатният дар. И само чрез общението на човека с Бога е възможно придобиването на тези добродетели, като кротостта и смирението. Механизмът на това общение се осъществява, както казват Отците на Църквата, чрез «общение на свойствата на природите». Човешката природа в Христа се пронизва от Божеството, изпълва се с нетварната Божествена благодат и остава напълно съединена с Божествената природа в едната Ипостас на въплътения Бог Слово.

Тези велики благодеяния се състоят не само в това, че ние се спасяваме чрез Бога от греха, тлението и смъртта и че очакваме възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век, където „няма нито болест, ни печал, ни въздишка”, както се пее в заупокойния кондак «Със светиите упокой…», но и в това, че животът ни може да стане един живот с Бога. Именно в това се състои истинността на православието – в това, че можем да се уподобим на Христа, да станем Христообразни, по думите на преп. Иустин Попович.

Христообразността не е външна (възприятието на Христа като нравствен Учител), но вътрешна, защото Христос като Богочовек, съединил вътре в Себе Си двете природи /Божествената и човешката/ и чрез това съединение ни е отворил вратата на Небесното Царство. Как човек влиза в него ни разкрива ап. Павел в посланието си до Римляни: „И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението, като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха; защото, който е умрял, той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога. Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 6: 4-11).

Затова и нашия живот с всичките му цели и задачи, с всичките си въпроси и проблеми трябва да насочваме към «живот в Христа». Когато съзнателно се отклоняваме от това да се подвизаваме срещу греха, против всяка вътрешна нечистота и всичко непотребно, говорейки, че не сме монаси, а просто грешни хора, ние сами заблуждаваме себе си и сами слагаме преграда между себе си и Христос. Сами отчуждаваме себе си от възможността да живеем с Христос и в Христос. Тогава и истината на Причастието ще бъде укрита от нас и няма да се отнася за нас казаното от Христа: „Аз в теб и ти в Мен”.

Христос е истинският Посредник и източник на дълбоката връзка между заблудилото се и блуждаещо в греха човечество и търсещият «заблудената овца» Бог. Посредникът, както казахме, - това е Личността на Христа, това е Личността на Бог-Слово, това е Божествената Ипостас, Която възприема (приема в Себе Си) цялата пълнота на човешката душа. Христос е «единосъщен» на Отца и на Светия Дух по Божество, но Той също е «единосъщен» нам по човечество, защото «Словото стана плът», възприемайки пълнотата на човешката природа.

Съответно на двете естества /Божественото и човешкото/ са и двете воли в Христа – това са две естествени воли в Христа, всяка от които принадлежи на своето естество. Свободното приемане на страданията е избор, принадлежащ на Самия Бог, свободно въплътил се от Дух Свети и Дева Мария.

Когато говорим за доброволността на цялото Домостроителство на спасението от Сина, трябва да сме наясно, че в него няма никаква необходимост. Бог, излизайки от Своята независимост по отношение на всичко, се въплъщава доброволно. Към това нищо не Го принуждава. Той предприема това действие само от едната Си Любов.

Той приема доброволно условията на падналата ни природа, а за нас тези условия са нещо неизбежно и необходимо. В Христос няма грях и няма място за грях. Той възприема всички последствия от грехопадението свободно, без всякаква необходимост. Тогава и естествената Му човешка воля в своята цялост и целеустременост е послушна на Божествената, защото на нея й е свойствено да тежнее към Източника на благата - Бога.

По друг начин се проявяват и свободата, и волята при човека. След грехопадението той е принуден по необходимост да избира. От неговата воля зависи свободният му избор: дали ще бъде с Бога в Христа Иисуса или не. Ако човек не избере Христос, той доброволно се отказва от Него и по своя воля отпада от Бога.

Ето как разсъждава преп. Максим Изповедник по въпроса: „Свободата и волята съвсем не са произвол. И свободата на избора не само, че не принадлежи към усъвършенстване на свободата, а напротив, тя е намаляване и изкривяване на свободата. Истинската свобода е безразделен, непоколебим, цялостен устрем и влечение на душата към Благото, Източник на което е Бог. Свободата проявява себе си в цялостния порив на благоговението и любовта. «Изборът» съвсем не е задължително условие за свобода. Бог проявява волята Си и действа в съвършена свобода, но именно Той не се колебае и не избира. Изборът (който в същност е «предпочитание») предполага раздвоение и неяснота, т.е. непълнота и нетвърдост на волята. Падението на волята се състои именно в това, че е загубена целта и непосредственността. Именно след грехопадението волята започва да се върти в многосложния процес на търсене на решения, предпочитания, съмнения и избор… » (Восточные отцы V - VIII вв., с. 216-217).

Само в такъв процес може да се говори за избор и за предпочитане. След като е направен първият избор и грехопадението се е случило, човекът вече е загубил свободата като състояние на природата си в единия си цялостен порив към Бога. Но му е останала възможността за избор между доброто и злото.

Нека отново спрем вниманието си на 3-чл. от Символа на вярата и по-точно на израза: „...и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария”. В този израз за нас се открива това, което по-горе казахме, че се нарича синергия. Човечеството в лицето на Дева Мария дава своето съгласие на Божествения зов. Съгласието на човешката воля се изразява в думите на Божията Майка: „Ето, рабинята Господня, да бъде по думите ти”. Това не е просто робско подчинение или приемане на неизбежността, но свободно съгласие. Тези думи са единствено верният за православния човек избор. Това са думите на началото на нашето спасение и те са израз на истинската свобода – свободата да бъдем с Бога и да вършим Неговата воля, независимо от всичко.

Раждането на Спасителя е свръхестествено, тъй като зачатието в утробата на Приснодевата става от Светия Дух. От момента на зачатие в утробата на Приснодева Мария пребивава въплътеното Слово Божие, Втората Ипостас на Света Троица и от този момент нататък вече никога Словото не оставя Своята «плът» и никога не се разлъчва с нея. И в същото време никога не става никакво сливане или изменение на двете природи в едната Ипостас на Бог Слово, въипостазирало в Себе Си човешката природа, единосъщна нам.

От всичко казано дотук можем да си направим извода, че Христологията е основата на Сотириологията – учението за нашето спасение.