Безкрайност; нищожно малка



Дата14.07.2017
Размер26.89 Kb.
#25711
Безкрайност; нищожно малка

Двамата с джета изкараха баща и на брега. Проснаха го на пясъка. Бе като изваден от пещ – имаше мехури по кожата, червенината бе раздирана от виолетови ивици, все едно че го бяха драскали огромни нокти. Опитваше се изкара бодра усмивка. По-добре спри - искаше да му каже Биляна – спри баща ми, знам, че си смел...това ваше поколение все доказва нещо. Не виждаш ли, че днес никой нищо не доказва! Стига си се усмихвал; знам, че страшно те боли. Баща и дишаше на пресекулки. Взе главата му в ръце. Минаха двадесет ужасни минути, докато дойде линейката. Виеше по пътя откъм „Дюни”, на завоите сирената ту заглъхваше, ту се появяваше пак, после мина още време докато ги намерят между „Веселие” и „Смокини”. Откараха баща и и остана сама, щеше сама да спи в палатката. След два дни най-рано и казаха, че може да отиде в болницата; ще се оправи, не бой се, но ще е яко седиран първите дни, не бързай да идваш. Биляна се сети, че точно това искаше – да е сама на къмпинга, никой да не и казва какво да прави, никой да не я пита къде е. Бе на седемнадесет и не искаше да и се бъркат...

Ето, сега остана сама. Щеше да е кофти нощ. Наоколо кипеше живот – само ципът на палатката я делеше от другите. Виктор и звънеше през двайсет минути. Тя звънеше на баща си – нищо. Настроението, или онази субстанция, която движи човека, това което те кара да куфееш, да се веселиш, да забравиш себе си, искаше да избие някъде през кожата и, искаше да скъса палатката и да излезе вън. Не му позволи, овладя се; не можеше да е хай, докато баща и е седиран.

Тази сутрин с Виктор и още двама влязоха с водното колело навътре в морето. Нямаше нито един облак в небето и препичаше ужасно. Бяха като упоени от постоянното клатене. Брега се скриваше, брега се показваше – съзнанието е еластична материя, усети го. Пръските и потта се смесваха и телата им бяха някак блажни и блестящи. Слънчасали, почти ослепели се движеха напред в един свят от светлина. Обядът превали, морето от зелено стана кафяво, стана една супа изпускаща йод. Плажът почти не се виждаше, биноклите, смяха се, не ги ловяха. От тримата на водното колело я интересуваше само Виктор – не го познаваше, вчера се видяха, имаше страхотна татуировка – змия или някакъв дракон пълзящ от рамото към кръста му. Зелените очи на Виктор гледаха немигащо и отнесено - тая змия май му беше влязла под кожата. Баща и звънеше по мобилния. Не му вдигаше. Точно сега не искаше да говори с него. Искаше и се денят да е безкраен. Безкрайно и се искаше да плъзне ръка по змията, после да я навие на пръста си. Учуди се колко видове безкрайности имаше. Имаше и различни размери безкрайности – точно тук на няколко километра от брега имаше една малка приятна безкрайност, една дупка в пространството където може да си щастлив, може така да изгориш вътрешно и външно, че после и в най-големия студ само като се сетиш да ти стане топло. Само да не звънеше баща и. Накрая му вдигна. „Връщай се веднага!”, каза и. Точно този тон най не и харесваше. Завъртяха педалите обратно към брега. Виктор и каза: „Май, те уплаши, а?!” Другите също не искаха да се връщат. Почнаха да правят хаотични кръгчета. Пак влязоха в онази объркана, нищожно малка безкрайност. Този път другите въртяха, тя се бе облегнала на рамото му, гледаше небето в което имаше лъчи насочени към водата „огньовете на Йов” или както там се казваха. Искаше и се един лъч да ги уцели право тях. Знае ли човек, може пък ей така, без да си заслужил, да получиш безпричинната божия милост. Стори и се, че един лъч започна да се плъзга към тях. Баща и звънна пак. Вдигна му веднага. „Прибираме се! Въртим педалите, но нещо има, май, че има някакво течение, което ни връща...идвам си”, каза му бързо и затвори, донякъде засрамена от лъжата.



Баща и като чул това, другите от брега и казаха после, захвърлил телефона и се хвърлил в морето. Заплувал към жълтата точка на водното колело. Скоро го изгубили от поглед. По-късно, може би след час, двете момчета с джета, го чули да вика, видели, че бие с ръце. Намерили го сред талази от медузи, от най-големите – онези сините с пипала по един метър, които изгарят като гръцки огън, които парализират, ако не си толкоз бесен, като този. Баща и се опитвал да пробие през медузите и да продължи напред. Бясно пляскал с ръце. Момчетата го извадили.

„Толкова ядосан удавник не бяхме виждали” – казаха и после.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница