“Би трябвало да ни е станало ясно, че заниманието с театър е необятно, че

“Три сестри” – отблизо и отвътре

Стоян Камбарев е от режисьорите, които обичат да се грижат за представленията си дълго време след премиерата, дори когато те поемат сами своя път. Винаги има нещо малко, което трябва да се дооформи, да се промени, да се шлифова. С течение на времето вместо да се изхабят, те отлежават, и се доизпипват до получаването на филигранност на изпълнението. Случаят “Три сестри” е по-особен. Това е един незавършен спектакъл. Премиерата му се състоя на 13 октомври 1998 година, три седмици след смъртта на Стоян Камбарев. Намеренията на режисьора бяха да доработи спектакъла, да го стегне, да промени някои сцени. Времето не му достигна. Представлението, което той гледа, в края на сезон 1997-1998 като закрито, не го задоволи. От това, което сподели с нас тогава, знаем, че е трябвало да се съсредоточим основно върху ритъма и движението. Представлението, което тогава беше с продължителност 2 часа и 40 минути, трябваше да се скъси с 30 минути. Големия недостатък беше ритъмът. Основните забележки на Стоян Камбарев бяха свързани преди всичко с пласирането на групите в пространството, със законите на движение, а не толкова с психологически верни или неверни изпълнения. С помощта на бележките, които си беше водил режисьорът през лятото, гледайки видеото на спектакъла, композиторът Асен Аврамов и сценографът Никола Тороманов възстановиха “Три сестри” и “свалиха” излишните дължини. С музикантския си усет Асен Аврамов успя да оркестрира спектакъла и да стегне ритъма без да съкращава сцени или да променя нещо вътре в структурата. Никой не знае дали режисьора е доволен от това, което се получи като краен резултат, нито пък, какво би направил той, какво е щял да промени. Версията, която се игра близо 7 години, е на онова закрито представление, което е недовършено. Въпреки това брилянтната композиция на спектакъла и ясните “заковани” мизансцени удържаха “Три сестри” на нивото на режисьорския замисъл.

И така, спектакълът започва с бързи и нервни стъпки в тъмното. Осветление. Току-що се е тряснала желязната врата и някой е излязъл през нея. Заварваме трите сестри да ходят нервно напред-назад в помещението, което ще наричаме вестибюл. Те си мърморят нещо, всяка на себе си, без да чува останалите. Пушат. Олга (Бойка Велкова), Маша (Снежина Петрова) и Ирина (Лилия Лазарова) са потънали в собствените си мисли и пребивават заедно само физически. Някаква нервност ги е обхванала и трите. Всяка се движи по своя траектория и като че ли не забелязва останалите. Тук, в това преходно пространство те са като притиснати от нещо, закотвени са и не могат да преминат оттатък в салона-празник. Имат да решат някакъв проблем, за да могат да се отдадат на тържеството с военните. И този “проблем” току-що е излязъл през вратата в тъмното с гръм и трясък и ги е оставил в цайт-нот. А те безпомощни и уплашени, вместо да помислят и да вземат някакво трезво решение, се лутат като бели мишки, на които са пуснали дим в клетката. Желанието за празник ги привлича неудържимо като магнит към въртящата се врата, зад която е салонът с гостите и трапезата, но на пътя към нея се появяват все нови и нови препятствия, прибавени към това първо и предварително притеснение от извънсюжетното време. И какво правят те? Съвсем по руски, на принципа “да поседнем преди тръгване”, остават тук и въобще не стигат до салона. От там долитат шумове, икономката Анфиса (Майя Остоич), главен церемониал-майстор на празника, прехвърча като пчеличка от салона във вестибюла, навън и обратно. Посреща гости, дава нареждания, поддържа духа, пее си, пощипва именичката по бузката, усмихва се. Тя е единственият персонаж, който е адекватен на ситуацията. Празник е, именния ден на Ирина – вместо да се веселят, сестрите недоволстват, колко малко гости имат, колко са уморени, как нищо не е както преди и т.н. Само очакването на полковника, който бил от Москва, някак успява да ги държи ведри. Да, но докато се суетят около неговото пристигане, го пропускат. Той влиза и никой не го забелязва. Защото обратно на желанията им той е скромен, дребен и обикновен (Вершинин – Тодор Близнаков). Голямото събитие на купона е също провал. Както и целият празник.

Основният Чехов мотив за осуетения празник, проследен и анализиран от големия изследовател на модерната драма Борис Зингерман, в спектакъла на Стоян Камбарев е още по-ярък и на места дори хиперболизиран. Нещо повече “Три сестри” на Камбарев е гигантска метафора за неслучването на празника, за непостигнатото щастие, за пропуснатите шансове и за огромното отчуждение между хората в една краевековна обобщеност. Целият спектакъл е подчинен на тази основна идея – от сценичното пространство, през актьорската игра и мизансцените, до привнесените текстове от Том Стопард (“Розенкранц и Гилдестерн са мъртви”) и Моамар Кадафи (“Зелената книга”). Но да се върнем на “празника” в първо действие.

Преодоляването на препятствията по пътя към салона с военните изостря още повече апетита на гладните за любов сестри. Две от тях са неомъжени, а третата има нещастлив брак. Тук въобще не става въпрос за клишето “скука”! Сестрите мечтаят за любов, всяка фибра от тялото им, цялото им същество копнее за истинската, голямата…Те са изтъкани от импулси и желания, но ги потискат заради възпитанието си, от страх, от глупост. Само омъжената Маша се отдава на любовното желание и разкъсва златните вериги на окованата си душа. (“Крайморски дъб се зеленее с верига златна окован”.)

Проваленият празник е резултат от мощни импулси и желание да се прави точно обратното. Тези импулси прозират през “необичайните” мизансцени, сублимират в хаотичните движения на актьорите и актьорските групи. В първо действие всички се стремят да идат в салона и да седнат на масата, но не успяват. Всички очакват да почне някакъв интересен разговор и се скупчват около заговорилия пръв, но се случва нещо и разговорът увисва недовършен, групата се пръска. Някой започва да прави нещо, обикновено несъзнателно, групата се нарежда и започва да повтаря действието. Например – Олга проверява тетрадки, останалите се нареждат до нея на пейката и започват и те да четат в тетрадките. Вершинин започва високопарен монолог за живота след двеста-триста години и през това време си човърка някакъв чвор в дървото на парапета. Всички се скупчват около него, сякаш от този чвор ще се появи някаква велика тайна. И т.н., и т.н. Всички мизансцени са построени на принципа на събиране на групата около предмет, или тема и разбиване на групата от появата на нов предмет или персонаж. Някаква почти детинска припряност и любопитство едновременно. Като ученици в голямо междучасие, които трябва интензивно да изживеят 15-те минути свобода без да пропуснат нищо от случващото се.

Влиза Ферапонт (Николай Антонов) и носи торта – движение, надежда, че празника ей сега ще почне щом десертът е вече тук. Неуспех. Олга поръчва да я изнесат. Чебутикин (Васил Димитров) подарява голям грижливо увит в хартия предмет с червена панделка. Всички отиват да проверят какво е това. То се оказва самовар. Олга грубо се възмущава от нахалството да се подари такава интимна вещ и “разгонва зяпачите” като поръчва да махнат подаръка. Най-после пристига Вершинин и групата най-после си намира забавление. Сестрите сядат на пейките и започват да кокетничат, дори извикват Андрей (Николай Костадинов). Но никой не се сеща да даде начало на празника. Седят си тук, в антрето и чакат.

Всички движения са съсредоточени в лявата половина на сцената. Дясната, както стана въпрос по-горе, е територията на Андрей. Съществува известно неравновесие в пространството, което не дава възможност за улягане, успокояване на мизансцена. И така, лявата половина е пренатоварена с хора, тясно е, и затова те непрекъснато се движат и не могат да си намерят място. Дясната е празна. Андрей се показва за малко, колкото да се запознае с Вершинин и се скрива пак. Голямото прегрупиране и раздвижване настъпва с идването на Федотик и Роде (Михаил Милчев, Росен Белов). Те донасят фотоапарат, който предизвиква истински бум и …решава въпроса с празника. Макар и за кратко, някакъв празник се получава, но по-скоро режисиране и фотографиране на нещо, което да прилича на празник. Олга ги поканва на масата и те най-после се изнасят през въртящата се врата. На финала на цяло едно действие.

Между първо и второ действие настъпва промяна от няколко години. Изтеклото време се показва чрез промяна в пространството. Завърта се сценичния кръг (като завъртане на колелото на живота) и се отваря ново по-голямо пространство със сложна система от парапети, врати и коридори, които само обитаващите дома знаят къде водят. Зрителят отново е в неблагодарната позиция да гадае къде се намира, коя врата къде води, къде започва и къде свършва парапета, какво има зад стените и т.н. Актьорите познават този лабиринт и се движат без проблеми из него. Движенията са предимно групови. В началото на действието – по двойки. Това са така наречените “интимни” сцени, които въобще не са интимни, защото все някой идва и нарушава уединението - я бродещата Наташа, я някоя прислужница.

И във второ действие има осуетен празник, който всички очакват – Сирница. И докато чакат, всички ходят като призраци из къщата. Вървят и говорят, вървят и пият чай, вървят и спорят. Една непрекъсната въртележка, суетене на принципа “не ме свърта”, стадно движение “накъдето тръгне първата овца”. Всичко това продължава докато не става ясно, че празник няма да има. Виновникът е Наташа (Десислава Тенекеджиева) - новият церемониал-майстор и началник в къщата. Наташа, която в предишното действие беше жертвата, сега се е превърнала в палач.

Трето действие показва хаоса на пожара. Паниката, нажежената атмосфера на напрегнатост и катастрофа се създават от тичащата прислуга, притеснената Олга, и като контрапункт на това – Наташа, която бавно, тържествуващо и спокойно се разхожда из къщата, пеейки глупава немска песничка. Коридорите от парапети образуват кръст. Завъртелият се кръг е отворил ново пространство, изминал е още един оборот време от колелото на живота. Апокалиптичността на цялото трето действие е обобщение на това, което става с душите на тези хора, а не толкова съчувствие към пострадалите от пожара. За никакво съчувствие не може да става въпрос, нещо повече – настъпва абсурдната безметежност на “пир по време на чума”. В пожара изгарят бариерите на блокираните желания. Маша отива да прави любов с Вершинин, Кулигин (Николай Урумов) се натиска с Олга, Андрей за първи път се отприщва и казва цялата истина за себе си на сестрите, Чебутикин се натрясква и издава извънбрачната връзка на Наташа. Всички като че ли умират да си правят самопризнания. Потисканото, критото с години излиза на бял свят. Пожарът като чистилище.

И кръгът отново се завърта. Нов оборот от колелото на живота. Не живи хора, а като че ли сенки бродят из дома на семейство Прозорови. Лабиринтът от парапети и врати става още по-сложен и неразгадаем. Някакво неясно и непрекъснато движение на хора. Влизат, излизат, носят куфари, пакети, книги, топка, появява се пумпалът на Ирина, количка с новото бебе на Наташа. До публиката като че ли достига само ехото на нещо случващо се. То е толкова далече, мътно, страшно и необяснимо! Познатите вече персонажи се държат не като хора, а като марионетки. Техните неподозирани до този момент страсти са ги превърнали в жалки карикатури на собствените им желания. Олга е по-студена и сурова отвсякога, съвсем като директорка на гимназия. Ирина окончателно се е отказала от любовта, а Маша е превърнала любовта си в световен океан, а себе си – в парцал, който трябва да го попие. Мяркат се случайно преминаващи силуети. Някой някъде отива. Някой прави нещо. Друг друго. И между тези неща няма връзка, няма необходимост, няма вече желания, няма общуване. Цялото мрачно четвърто действие е голямото обобщение за краевековното ни живеене – без посока, без светлина, без Другият до себе си, като сенки, като листа раздухани от есенния вятър.

Чува се изстрел. Кръгът прави последният си оборот. Всичко си идва на мястото така, както го видяхме в началото на спектакъла. Нищо не се е променило. Само военните са си тръгнали и един барон е убит. Какво от това? Животът продължава по своите отъпкани коловози. И няма светлина, няма надежда. Поне не сега, не тук, не за нас.

На финала на спектакъла, след поклоните на актьорите, постепенно се появява ярка светлина зад въртящата се врата, като че ли нечие невидимо присъствие идва, за да донесе надеждата. Актьорите се разделят на две и обръщат глави към струящата светлина. В салона е тъмно. Само тези прорязващи лъчи, извиращи като че ли от отвъдното…

Бележки:

1. 
   Приложение IV, Косьо Станев, интервю
   
2. 
   Приложение IV, Никола Тороманов, интервю