“Би трябвало да ни е станало ясно, че заниманието с театър е необятно, че

Проследявайки творческия път на Стоян Камбарев до последния му спектакъл “Три сестри” и сравнявайки принципите на неговия театър с водещото в режисурата на Анатолий Василиев, се опитах да конституирам това, което в театралната ни практика вече се нарича “театърът на Стоян Камбарев”. В заключение, за да обобщя изложеното по-горе, бих използвала обратния път като кажа какво този театър не е. “Via negativa”.

- метафоричен;

- символичен;

- причинно-следствен;

- прегледен;

- логичен;

- еднопланов;

- хармоничен;

- лиричен;

- патетичен;

- дидактичен и др.

Вероятно този списък би могъл да бъде продължен и дописан, това е въпрос на време и на дистанция, каквато все още нямам. Работата около формулирането на принципите на този уникален режисьорски стил тепърва започва. Това е просто първият, макар и бегъл поглед и опит да се обхване една по-цялостна картина на творчеството на Стоян Камбарев, да се изведат някакви закономерности, да бъдат определени характеристиките на своеобразната режисура на пространството. Това е терминът, с който нарекох специфичната работа на режисьора със сценографията и новото му мислене за свят, среда, пресонаж, подчинени на идеята за примат на пространството. Въпреки доминиращата роля на законите на движение, породени от конкретната сценография, както и огромното доверие в света на вещите (“новата вещественост” – термин на режисьора) театърът на Стоян Камбарев не е формалистичен! От изключителна важност е работата с актьорите. Методите, с които режисьорът се опитва да им въздейства, са близки до психоанализата. Той често се опира на подсъзнателните им реакции, опитва се да ги провокира, да прокара решението на дадена сцена през автентичните им първосигнални и неконтролирани от рациото реакции. Така актьорите остават с усещането, че те са стигнали сами до дадено сценично решение. Превръщат се в съавтори. Работата с пространството не им е наложена, а те самите са поставени в него и от тях се очаква да реагират максимално естествено на него. Това понякога се проточва твърде много, което създава характерната напрегнатост и несигурност по време на репетиции. Едни от основните принципи на работа с актьорите на сцена самият Стоян формулира така “апология на неуместното” и “безотговорно случване”. Предварително се обявява война на всякакви авторитети, предразсъсъци, предоверяване, сакрализиране. Това е конвенция за работата, върху който и да е материал, независимо дали е Кънчо Стойчев, Константин Илиев, Горки или Чехов. Стоян много държи по време на репетиции да се постигне своеобразен “обществен договор”, да се договарят за реплики, реакции, мизансцени.

Това се отнася и за текста. Всичко трябва първо да се деконструира, за да се конструира наново, само че като нещо друго, което по някакъв неведом начин се оказва ужасно близко до “духа на автора”. Неслучайно спектаклите на Стоян Камбарев получават адмирации и признание от толкова ревниви автори като Георги Данаилов, Константин Илиев, Йордан Радичков, Харолд Пинтър.

В досегашните текстове за спектаклите на Стоян Камбарев се появиха редица термини, които се опитват да го определят – хиперреализъм, сюрреализъм, неолитературен театър, театър на пространството, магически реализъм, полифоничен театър, психологическа клоунада, кинематографичен театър и т.н. Всички те търсят най-адекватния начин да формулират специфичния стил на този граничен режисьор. Казвам “граничен”, защото той принадлежи на едно поколение, което твори в една изключително трудна ситуация на преход, както обществен - от тоталитаризъм към демокрация, така и културен – от идеологизъм към плурализъм на идеи и форми. Нещо повече, Стоян Камбарев беше режисьор, поставящ на границата не само на едно отиващо си столетие, но и на едно отиващо се хилядолетие. В неговия почерк са отложени съзнателно и несъзнателно всички театрални открития на ХХ век. Стоян Камбарев успя да формира уникалност в света на безкрайния цитат, да изгради категорично нов стил и да го защитава през целия си творчески път, въпреки трудностите и благодарение на тях. Жалко, че не успя да възпита последовтаели. Сигурна съм, обаче, че има мнозина, които биха искали да се определят като негови ученици. И може би ще се появят.

1. 
   Виолета Радкова:
   

- “Идеалният мъж” - 1985г;

- “От сняг помилвана душа” - 1985г;

- “Женитба” - 1986г;

- “Женитба” II – 1989г;

- “Междучасието” – 1988г;

- “Музика от Шатровец” – 1988г;

- “Миналото лято в Чулимск” – 1990г.

2. 
   Нейко Нейков:
   

- “Любовникът” – 1992г.

3. 
   Иван Попов:
   

- “Побъркани от любов” – 1985г.

4. 
   Иван Токаджиев: “1+1=1” – 1987г.
   
5. 
   Емил Митев: “Любовни булеварди” – 1988г.
   
6. 
   Красимир Вълканов: “О, щастливи дни” – 1988г.
   
7. 
   Младен Младенов: “Завръщане у дома” – 1991г.
   
8. 
   Вячеслав Парапанов:
   

- “Времето и стаята” – 1994г;

9. 
   9. Невена Кавалджиева:
   

- “Рожден ден” – 1994.

10. Тодор Игнатов: “Черна дупка” – 1994г.

11. Светослав Кокалов: “Януари” – 1995г.

9. 
   12. Никола Тороманов:
   

- “Три сестри” – 1998г;

- проект по “Бесове”.

II