Библейска Мисия "гедеон"


ГЛАВА ДЕСЕТА - ПРИ БОГ СЕ ОТИВА С ЧИСТО СЪРЦЕ



страница10/17
Дата09.08.2018
Размер1.33 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   17

ГЛАВА ДЕСЕТА - ПРИ БОГ СЕ ОТИВА С ЧИСТО СЪРЦЕ

С интерес разглеждах двуетажната в скандинавски стил къща  на  Даусънови.

Джим ме поведе към гостната - просто мебелирана, уютна и приятна със собствен изход навън. Спомних си как Бог ми беше казал, че трябва да се изолирам от хората за пост и молитва и се обадих на Джими и Джени, за да им кажа, че няма да мога да им помагам за подготовката на предстоящия аутрич - практика за около седмица.

"Добре, направи това, което чувстваш за правилно, Лоурън" - отвърна Джими бавно с оклахомския си акцент.

Но си представях мислите му:

"Какво искаш да кажеш с това, че няма да те има седем дни? Каниш се да постиш, докато ние свършим цялата работа?"

Но Джими не каза нищо подобно, беше твърде лоялен. Затворих телефона и коленичих върху зеления килим до леглото. Да, точно това трябва да правя, да се моля. Цял живот бях слушал за святостта. Струваше ми се, че святостта е другото наименование на израза "да отдаваш правилно предимство" на нещата в живота си. За мен онази седмица беше необходимо преди всичко да остана насаме с Господа.

През първите два дни често се молих на колене, разхождах се из стаята и се молех, после сядах и се молех, излягах се на пода и се молех. Много време отделях за четене на Библията. Но през повечето време просто чаках.

На третия ден от поста се случи нещо. за което мога да употребя единствено думата "операция", "душевна операция". Лежах по корем на пода и изведнъж усетих острия скалпел на съвестта да се забива:

"Спомняш ли си Спрингфийлд?"

Моментално пред мен изникнаха острите думи срещу ръководителите на нашата деноминация и особено срещу брат Томас Зумерман. От две години аз се чувствах отхвърлен от тях и в сърцето си започнах да отричам собствените си корени.

После скалпелът се заби отново в душата ми. И отново. Изведнъж пред мен се изправи собствената ми гордост - видях себе си колко често в моята работа съм искал хората да виждат човека, а не Бог. В главата ми прозвучаха думите на мама:

"Сине, ако се възгордееш. Бог няма да може да те употребява".

След това Бог посочи мисловните ми грехове, сексуалните ми фантазии. При появата в съзнанието ми на моите грехове - мисли, постъпки или качества, аз ги изповядвах и молех Бог да ми прости и да ми помогне да ги преодолея.

След като почувствах, че операцията свърши, седнах и написах писмо до Зумерман. Същата вечер седнах на леглото си със съзнанието за чист ум и душа.

Към края на седмицата на моя пост аз стигнах до точката, която е повратна за всички, които търсят Божия глас. Господ може да бъде ясно чут само ако при Него се отива с чисто сърце.

Започнахме да раздаваме брошури и малки книжки по улиците на Оукланд. Спряхме колата пред кафе клуба, където се събираха вярващите, взехме останалите купчинки книжки и слязохме по стълбите, където в червено-черната зала ни чакаха кафе и евтини сандвичи, предназначени за онези, които щяха да проявят интерес към думите ни.

Започнаха да идват хора на групички от 4-5, докато накрая се събраха около 30-тина души. Гледах 17-19 годишни момчета, облечени в шорти или тесни модерни панталони, момичетата в минижупи и женски обувки. Погледът ми беше привлечен от вида на едно момче с типично полинезийски черти. Може би някои от тези 30 момчета и момичета щяха да станат добри мисионери! Може би щяха да се отправят към Филипините или Западна Африка, или дори зад желязната завеса?

Поех дълбоко Въздух и започнах да говоря за нашия план на действие. Трябваше да отидем в Понсонби. Полинезийско гето. в което живееха огромен брой маори, самоа, тонгайци и други островни жители. И отново сякаш се открои лицето на младежа от полинезийски произход - той задаваше кратки и ясни въпроси. Казваше се Калафи Моала.


ГЛАВА  ЕДИНАДЕСЕТА - УВЕЛИЧАВАНЕ (РАЗВИТИЕ) НА ВОДИТЕЛСТВОТО

Бяха минали две години от времето, когато за първи път Бог ми изяви стратегията си за създаване на краткосрочно училище като част от Неговия план за обучение на млади мисионери. Малко от децата, които срещнахме, бяха имали предимството като Дар и мен да растат в семейства, представляващи миниатюрни училища. У дома ние се бяхме научили на Божиите пътища, на това как Той пречиства, как промисля за всичко, как ни води. Бог искаше такива преживявания да съпътствуват всички от YWAM, особено онези, които трябваше да работят дългосрочно. Всичко това Той ни го показа чрез специално водителство според принципа на мъдреците. Бог желаеше училище подобно на семейство, което трябваше да бъде в Швейцария.

Беше трудно да се повярва, че беше изминала една година, откакто дойдохме за първи път в Швейцария, за да търсим място за училище. Изминалата година беше пълна с експериментиране и неуспешни стартове. Но точно миналата седмица един приятел забелязал стар, затворен за посетители хотел. Приятелят ми си помислил, че мястото би било подходящо за нас и затова ние с Дар се разходихме до там, тикайки количката на 14-месечната Керън.

Ето го и него, голям пететажен стар хотел с външна гипсова замазка и стари зелени капаци на прозорците. Обиколихме го целия, вървейки по обширна поляна отпред с високи кленове, закриващи някогашната външна кафетерия. На покрива имаше изписана, но вече повредена от атмосферните влияния табела "Хотел Голф" ("сигурно наблизо има игрище за голф"-отбелязах аз). Постояхме малко отпред на полянката, наслаждавайки се на изгледа към близките пасбища и крави с големи звънци ("Чуй, Лоурън, чуват се звънците на кравите".) и, разбира се на величествените Алпи,72 неясно очертани на хоризонта.

Открихме собственичката в двуетажната пристройка близо до главната част на хотела. За наше облекчение тя говореше английски и ни обясни, че е заинтересована да го даде под наем и ние, разбира се можем веднага да го разгледаме. Жената ни даде няколко ключа с думите:

"Ако имате нужда от нещо, мосю, кажете. Хотелът е затворен от няколко години, но всичко В него е по местата си."

Със странното чувство, че може би често ще извървяваме това разстояние до предната врата, завъртях ключа и влязохме. Посрещна ни силна миризма на влага, фини паяжини висяха по ъглите на предверието. Фоайето беше мебелирано с някога красиви столове и дивани с копринена дамаска. Дарлин сякаш не забеляза избелелите и захабени мебели. Тя кроеше планове:

"Бихме могли отново да тапицираме мебелите и ще имаме едно чудесно местенце, Лоурън. Просто виждам как децата са събрани тук и си почиват между лекциите. Погледни тук! - тя пусна Керън да лази по избелелия ориенталски килим. Няколко френски портални врати водеха от предверието към столовата, която би могла да се превърне в идеална класна стая. Изкачихме стръмното стълбище и обиколихме всичките пет етажа и 32 стаи.

Тогава Дарлин "откри" нашата стая. Тя беше в ъгъла на втория етаж и имаше собствена баня с голяма вана и френски прозорци, готови да уловят бриза и да позволят на музиката от звънците на кравите да нахлуе вътре.

"И така, ти смяташ ли, че това може да ни бъде дом за известно време" - попитах с усмивка.

"О,  да!"

Отново обиколих хотела, като си представях какво би могло да се направи. Целта на училището нямаше да бъде да пълни главите, а да променя живота: да увеличава вярата в Бога и да учи за Неговия характер и за това как нашия характер би могъл да стане като Неговия. Тук бихме могли да се привържем към Господа и един към друг. Тук можем да учим за двойствената природа на Благовестието, на Евангелието. Тук в тази неприятно вмирисана сграда(почти като в конюшня) би могло да се роди училище, което да посреща стотици младежи дошли да познаят Бога в дълбочина и да се научат как да Го правят познат за другите.

Пристъпих в столовата. В тази бъдеща класна стая момчетата и момичетата ще се занимават три месеца, след което и ръководство и студенти ще поемат пътя на практическото обучение за още шест месеца. Заедно ще се доверяваме на Бога да отговаря на нуждите ни. заедно ще прилагаме на практика онова, което е било научено на теория, говорейки на хората за Бога.

Тук ще се връщат младите хора. за да разговарят за вижданията и плановете си ... - казах аз полугласно - и това ще се развива и увеличава..."

Дар  влезе:

"Скъпи, собственичката иска да говорим за условията."

"Добре, но нека се помолим най-напред."

Ние стояхме там, в столовата, прегърнали Керън и се молехме. Вярвахме, че Бог ни беше довел до тук и сега се молехме Той да осъществи промисъла си за това специално училище. Както се молехме, в съзнанието ми изпъкна Калафи Моала. Аз толкова много желаех той да вземе участие в училището, защото знаех, че не е бил обучен като Дар и мен. Калафи би трябвало да бъде с нас. Той се беше оженил за момиче от Тонга, което се казваше Тапу.-Джими и Джени я познаваха и докладваха, че е приятна и че е едно от благородническите семейства. И въпреки това аз не бях спокоен. Калафи носеше големи отговорности в новата си мисионерска работа в Нова Гвинея - прекалено големи за толкова млад човек!

Но засега вниманието ми беше съсредоточено върху училището в Швейцария и върху всичко, което беше свързано с получаването на място. Взехме хотела под наем и предвидихме всичко необходимо за обучението на 36 младежи от 5 националности без да осъзнаваме, че по този начин ние се впуснахме в един от най-основните уроци по Божие водителство.

След онзи пробив в дома на Даусънови в Нова Зенландия, когато преживях дълбока операция на душата, аз вече знаех, че бивайки прозрачно откровен пред човека и пред Бога. можеш да прогресираш в развитието си и все по-добре да чуваш Божия глас. Бях почувствал как се освобождава Божията сила след пречистването и запомних, че при всяко голямо историческо движение на Духа е имало време на изповядване. Можех да разбера защо. Сезонът на пречистването ме беше освободил и дяволът нямаше в ръцете си моите тайни грешки и грехове, за които да се залови.

Никога не съм искал да налагам изповедта на членовете на YWAM, но не се учудвах ако понякога хората я преживяваха. Така че онова, което се случи в началото с приятеля ми Дон Стефанс. не ме изненада.

Всичко започна на 27 декември 1969 г. 3 месеца след като ние с Дар видяхме хотел "Голф" за първи път. На следващия ден занятията трябваше да започнат с първия пристигащ лектор. Дон Стефанс и младата му съпруга Даяна бяха с нас. Те се бяха оженили малко след завръщането ни от Бахамските острови. Онази нощ аз помолих Дон да говори пред групата. Той стоеше пред нас с добре развитото си здраво тяло и ни разказваше как Бог го беше призвал към мисионерство. Било в малка неангликанска църква по време на служба. Той бил коленичил отпред, когато за първи път получил усещането, че трябва  да се отдаде изцяло  на Божието дело.

Няколко седмици по-късно след лекциите за силата на чистата съвест забелязах, че Дон неспокойно се върти на мястото си. Накрая той скочи на крака:

"Искам да кажа нещо. Аз преувеличих. . .не, излъгах онази нощ, когато бяхме за първи път заедно и ви разказах как ме призова Господ. Той ме призова по начина, за който ви разказах. . .донякъде. Но след това започнах да прибавям някои неща. които. . .не бяха Верни. Аз излъгах. И наистина съжалявам."

Дон бързо седна, но откровеността му Възпламени останалите да отърсят от себе си натрупаното. Беше нещо великолепно. Не Всеки реши да се изповяда на глас. но В това нямаше нищо лошо. Всеки би могъл да го направи сам, тихо, пред Бога. Изповедта пред друг човек поражда съчувствие и усещането за единство, като подготвя този, който се изповядва за Божие лечение на ума. чувствата и тялото. Изповядването е нещо много добро за душата. Виждал съм със собствените си очи въздействието и предимството на изповедта пред лоялна група поддръжници. След като започнахме да разказваме един пред друг за грешките си. аз отбелязах, че започнахме да се чувстваме много по-близки, сякаш бяхме членове на едно семейство. В онзи момент аз бях готов да умра и за Дон, и за другите.

По-късно, когато студентите се прибраха в стаите си, написаха писма, в които оправяха отношенията си с родители, пастори, учители и приятели.

Запомних малката купчина пликове върху бюрото на Даусън.

Запомних, че след моето собствено изповядване работата в YWAM започна да се разраства в нови посоки.

Случи ли се същото с Дон?

В края на лятото на 1970 г. Дар, Керън и аз се разхождахме в гората до хотела и разговаряхме за училището. Аз погледнах Дар, която беше бременна с второто ни дете, и си помислих, че този ден ще ни покаже дали идеята за училището е удачна. Нашите 36 студенти се бяха върнали от пътуванията си из цяла Европа и Афганистан и скоро щяхме да научим отчетите им. Разхождахме се покрай боровете и чакахме с нетърпение да изслушаме разказите на младежите, въпреки че ние с Дар лично можахме да посетим десетина от местата, където бяха настанени наши студенти.

Аз исках да чуя как са прекарали времето си на мисионерското поле, но още повече ми се искаше да разбера какви са бъдещите им планове. Днешният ден беше велик ден за нас. защото ние с Дарлийн щяхме да видим резултатите от водителството. което бяхме получили преди три години и половина което беше потвърдено от Уилард Канелтон. който получи абсолютно същото слово. Водителството. подобно на пророчеството, има един основен критерий за валидност: дава ли резултати?

Готови ли са тези младежи да приемат нови служения под чадъра на YWAM? Днес ще узнаем, след като студентите се съберат на полянката. Днес ще узнаем.

Късно същия следобед седяхме по столовите си в кръг под клонове пред хотела, а Алпите ни гледаха отвисоко. Дар се бореше с Керън, която се беше залепила като магнит за няколко месечното бебе на Даянови. Джим и Джени също бяха в кръга. Те тъкмо се бяха върнали от Афганистан заедно с групата, на която бяха водачи. Аз ги погледнах и се зарадвах, защото след шест години брак те бяха получили отговор на молитвите си Бог да им даде дете.

И така, ние седяхме под сянката на дърветата и 36 младежи разказваха за приключенията си в Германия, Испания, Франция, Англия, Югославия, България и Афганистан. Почувствах празнота поради липсата на онези, които не можеха да бъдат с нас - до този момент ние се бяхме увеличили и имахме 40 души състав, включително Калафи и Тапу с тяхната група В Нова Гвинея.

Най-накрая дойде моментът, който очаквах - момента, в който щяхме да чуем плановете на всеки един в кръга. Не се излъгах. Един след друг младежите изказваха вярата си, че Бог изисква от тях да останат на автономна работа в YWAM. Това действителност ли беше? Да, ние бяхме започнали процес на развитие и увеличаване на хората, за който толкова дълго бях мечтал. . . момчета и момичета идват при нас за кратко време в училището ни, а след това самостоятелно заминават за Франция, Англия. Германия, Испания. Джени и Джими бяха ходили до Скандинавия.

Аз погледнах Дон и Даяна Стефана защото единствено те седяха тихо в края и все още нищо не бяха казали. Очите на Даяна блестяха, а устните и бяха отворени в широка усмивка. "Дон? - попитах. - Какво става?"

Дон седна в края на стола си и каза, че много се притеснявал тази сутрин, когато го повиках, защото до обед все още не е знаел какво ще правят занапред, защото въпреки молитвите им нищо не изглеждало достатъчно ясно.

Бях готов да се откажа. Сякаш нищо не можеше да разпали огъня, не бяхме получили никакво водителство. След това по обед прегледах новия брой на "Таймс", разглеждах снимките от Мюнхен, Германия, на които се виждаха строителните работи, предприети за Летните Олимпийски игри през 1972. Запомних хилядите маршируващи младежи-комунисти в Източен Берлин. Беше ужасяващо, защото нито един от тях нямаше светлинка в очите си. Те приличаха на маршируваща смърт. Той погледна към мястото, където седях и пое въздух, удряйки се с длан по гърдите.

"Лоурън. - каза той - вярвам, че бихме могли да организираме християнски марш в Мюнхен по време на Олимпиадата! Мисля, че ни се отдава блестящата възможност да се срещнем с различни хора от двете страни на желязната завеса и да им разкажем за Исус Христос. Там ще има представители от различни страни, ще бъде нещо като умален модел на света."

Нещо в мен подскочи и аз разбрах, че предложението беше правилно. Нещо повече, не само аз почувствах това. Възгласи на одобрение се разнесоха от всички страни. YWAM беше станала катализатор за реализиране на хора като Дон. Бог беше дал тази голяма идея на човек от нашето училище. Спомняйки си как Дон се изправи пред цялата група изпълнен с покаяние и смирение, аз се радвах, че именно него беше избрал Господ. Аз му вярвах.

"Колко души смяташ, че трябва да заминат. Дон?" – попитах аз.

Той наведе за секунда очи и каза:

"Двеста."

Цифрата ми се стори малка, но и при такива условия можеха да се вършат подвизи.

И така, това беше повратна точка за нас. Имах невероятното усещане, за вълнуващи събития. Накрая отделихме време за обща молитва и благославяне на студентите, които се пръскаха в различни посоки.

Последни си тръгнаха Дон и Даяна с бебето си. Те запалиха своя микробус "Форд" и се отправиха към предизвикателния Мюнхен.

Имах чувството, че сме в навечерието на нещо много голямо.


Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница