Библейска Мисия "гедеон"


ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА - МЪЖЪТ В СЯНКАТА



страница13/17
Дата09.08.2018
Размер0.53 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА - МЪЖЪТ В СЯНКАТА

Мен действително не ме интересуваха парите - ние с Дар, с петгодишната Керън и двегодишния Дейвид все още живеехме в четирите стаи в пристройката на хотела в Лозана. Все пак бях увлечен от паричната страна на водителството и изглеждаше така. сякаш бързо напредвахме в събирането на средства за "Маори". Четири месеца след огледа на кораба изпратих моя административен помощник Уоли Уендж в Нова Зенландия, за да направи уговорките в Съюза на мореплавателната компания относно кораба. Споразумяхме се да внесем депозит от 72 000 долара до 4 септември 1973 година, а останалото да издължим до срок от 30  дни.

По същото време получихме и насърчение. Позвъни ми английски бизнесмен и ми каза, че Бог му е открил да направи нещо за YWAM. Сумата, която той изпрати беше повече от достатъчна, за да внесем депозита. Уоли ми телефонира, за да ми каже, че се разнесли истории из Ново-Зенланската преса, че някакъв млад мисионер претендирал че Бог му казал да купи "Маори". Корабът бил дълго използван и се беше превърнал в нещо като символ на страната. Хората бяха заинтригувани от нашата история и скоро всички новозеландци знаеха за нашата сделка.

Започнахме да ставаме самоуверени. На фона на успеха, който ни беше  даден преди, тази самоувереност ни се струваше осъдителна.  Направихме  няколко изявления  в пресата, като наблегнахме на факта, че Бог не само говори на своите хора, но и промисля за тях. На вестникарите им хареса, а едно заглавие гласеше: "Младежите казват: Бог ще ни даде кораба!". Договорихме се корабът да отплува веднага щом издължим цялата сума и да се отправи към Калифорния. Трябваше да пристигне за около месец, тоест в средата на октомври, или два месеца след два месеца от сегашния момент. Бях започнал да хвърча на Високо. И защо не? Всеки ден пристигаше по нещо необходимо: или желаещ да постъпи В персонала, или пари, или дарения; една компания обеща да ни даде безплатна боя, за да боядисаме"Маори" в бяло; Вътрешният декоратор на кралица Елизабет II обеща безплатно да ни даде съвет за Вътрешното оформление; няколко фермера ни обещаха жито и месо. които да раздадем на нуждаещите се. И най-важното-бизнесмен от Манила обеща да поеме остатъка от цената. Всичко, което трябваше да направи беше да изнесе част от фондовете си от Филипините.

Нещата се развиваха бързо.

Всички тези административни задължения ме караха да ускорявам ход. Един ден започнах да чувствам необходимост да намаля скоростта, имах нужда от една седмица, за да остана насаме с Господа в пост и молитва.

Тази седмица всичко се промени.

Седях тихо и се молех, а Библията ми беше отворена на Посланието към евреите. Изведнъж от страницата сякаш се отделиха 26-ти и 27-ми стих на 12-та глава: Още веднъж Аз ще разтърся не само земята но и небето. А това "още веднъж" означава премахването на ония неща, които се клатят.... за да останат тия, които не се клатят.

Сякаш скала притисна стомаха ми:

"О, не! Надявам се, че това не се отнася за кораба!".

На следващия ден, не малко притеснен, позвъних в калифорнийския ни офис, където работеше Джим Даусън.

"Нещо ново за кораба?" - попитах аз.

"Нищо няма, Лоурън."

"Нашия манилски бизнесмен прехвърли ли вече парите от Филипините?"

Нямаше новини и от Филипините. Всички си помислихме, че беше започнало да става опасно. Аз бях сякаш в лабиринт. Думите от Посланието към евреите излъчваха такава голяма сила! Може би те бяха отправени срещу нашия кораб!

През останалата част на седмицата аз се борих с това предупреждение, но нищо не се изясни. Може би да науча нещо повече по време на срещата си  93-мата лидери от YWAM. която трябваше да се осъществи идещата седмица в Осака, Япония. Бяхме имали добри преживявания всички заедно в молитва.

Две седмици преди последния срок, определен за изплащането на кораба, целунах Дарлийн за довиждане и се отправих към летището.

По пътя ми към Осака трябваше да спра и в Сеул, Корея. По пътя си мислех колко решаващи бяха станали тези наши срещи на лидерите. За изминатите 13 години бяхме увеличили семейството си на 200 мисионери от страни. всеки от които ръководеше  отделна автономна база.  Бяхме свързани с приятелство и духовно чрез общите неща на призванието и вижданията си за бъдещето. Чрез децентрализацията си YWAM  се движеше напред чрез общите цели, поставени на срещи като тази в Осака. Общението беше обединяващото звено между нас.

Приближавайки Япония започнах да си мисля, че може би предупреждението, което бях получил чрез Посланието на евреите не се отнасяше за нашия кораб. Малко по малко увереността ми се върна. Като слязох в Сеул телефонирах на асистента си в Нова Зенландия Уили Уендж. Новините бяха добри - нашите 110 доброволци и екипажът от 10 националности работеха упорито и почистваха кораба, търкаха ръждата за да подготвят всичко за боядисване. Добре!

Моята убеденост, сигурен съм в това, беше причината да се изненадам толкова много от последвалите странни събития. Рано на следващата сутрин лежах на пода и се молех. След три дни трябваше да отлетя за конференцията за Осака. Оставаха  10 дни  до последния срок за изплащането на кораба.

Аз все пак повече се съсредоточавах в Исус. Стремях се към Него с целия си дух, пеех Му хваления и бях готов да слушам всичко онова, което Духът Му искаше да ми каже.

Изведнъж видях картина. Тя не приличаше на онази с вълните, която бях видял преди 17 години. Този път видението беше ужасяващо ... Видях се пред тълпа от лидери на YWAM. Обявих разпалено:

„Получихме кораба! Бог ни даде парите, необходими за "Маори"."

Тълпата диво се разкрещя, всички размахваха ръце и се блъскаха. Изведнъж видях нечия фигура в сянката от лявата ми страна, която никой не беше забелязал. Погледнах по-отблизо лицето на човека в сянката и видях, че то беше дълбоко опечалено. Тогава почувствах силна болка - това беше Исус! Ние го бяхме пренебрегнали! Ние следвахме кораба, а бяхме забравили Исус! Зарових лице В леглото безсилен да отпъдя ужасната картина.

"О. Господи, прости ми! Аз гледах само към кораба, който ти си ни дал и не поглеждах към Теб! Ние не искахме да те лишаваме от славата, която ти принадлежи и да я дадем на купчина желязо!" - ридаех аз.

Плаках дълго и накрая почувствах, че Бог ме беше чул и че ми прости. Знаех, че не само моето отношение имаше нужда от коригиране. Вече имах важно послание към лидерите от Осака - трябваше най-напред сериозно да поговорим с Господа преди да предприемем каквото и да е било. Направих всичко възможно за да изглеждам весел при пристигането си в Осака. На летището ме посрещнаха Калафи и жена му Тапу, които се бяха прехвърлили на работа в Япония. Калафи не се беше променил, но имаше нещо в осанката му.

"Изглеждаш почти като член на кралско семейство в Тонга." - казах аз.

Опитах се да не показвам потиснатостта си. Съпругата на Калафи беше много по-дребна от него и много симпатична: с черна къдрава коса и срамежлива усмивка. Поведоха ме към тяхната каравана, опитвайки се да ме подготвят за не особено привлекателното място, където щяха да се провеждат срещите ни.

"Не е Риц." - каза Калафи.

Докато пътувахме си поговорихме за работата им. Може би  просто ми  се беше сторило,  че  Калафи  сякаш  беше потъмнял, посърнал някак. Все пак той беше едва 18 годишен младеж, когато го срещнах за първи път в Нова Зенландия преди години и е естествено да се е променил. Калафи отговори на въпросите ми и с ентусиазъм разказваше за работата им всред студентите.

Паркирахме пред двуетажен скромен хотел в Оцу Киту извън Осака. Всички приятели се втурнаха да ме поздравяват още щом влязохме в терасовидното фоайе. Настроението на всички беше приповдигнато и аз старателно се опитвах да прикрия мрачната си тайна.

Бях снабден с твърди найлонови чехли, кърпи и чаршафи. Подаде ми ги едра японска матрона, след което ми посочи двете каменни стъпала, водещи към стаята ми. Захвърлих всичко върху шкафа и легнах. Никак не ми се искаше да присъствам на първата ни среща след обед.

На втория етаж имаше зала, където ни чакаха три реда столове наредени в кръг. Заехме местата си.

"Нищо няма да ни пречи" - помислих аз.

Изправих се и всички погледи се впериха в мен в очакване на последните новини относно кораба. Започнах да говоря, но не споменах за видението, което Бог беше дал - с Исус, стоящ огорчен в сянката.

Историята, която разказах беше кратка. Да, Бог ни беше казал да  купим кораб  и  неколкократно  беше  потвърдил водителството Си, използвайки всички начини, които ние знаехме. Беше използвал принципа на мъдреците, писанието, беше промислил за  пари  и хора,  беше ни  дал вътрешна убеденост.  Но  всички бяхме  почувствали,  че сякаш се опитваме сами да поемем водителството, развитието на нещата, постепенно се бяхме обърнали от Дарителя към подаръка.

Реакцията на всички настъпи незабавно и почти анонимно. Тя беше като моята в Сеул. Някои паднаха на колене и дори по очи.  Други започнаха  да  плачат.  Скоро всички  бяхме разтърсени от силни ридания. Последвалите шест дни се събирахме не да се радваме за това, че имаме кораб, а да изповядваме нашето падение, да се разкайваме за онези случаи, когато не сме поставяли Бог на първо място и сме се опитвали да Му отнемем славата. Изповедите се редяха една след друга, ден след ден. Калафи беше един от първите. Той се изправи с гробовна физиономия и накратко сподели, че има неприятности в семейния живот. Слушах признанието му в недоумение, но не можах да намеря възможност да поговоря с него насаме.

Всеки ден се събирахме в залата в очакване да се надигне отново силното чувство за вина. И всеки ден откривахме нови области и части от нашия живот, които се нуждаеха от пречистване. Болезненото усещане за Божията съвършена святост се носеше из залата. Започнахме да чувстваме как на фона на тази святост постепенно на вълни ни обхващаха нашите усещания за греховност. За наш ужас открихме, че бяхме започнали да мислим, че YWAM е любимия Божи инструмент, смятахме се за познаващи вярата много повече от другите. Надникнахме дълбоко в сърцата си и бяхме отвратени от онова, което видяхме. За първи път се докоснах до онова, което ще трябва да изпитва всеки по време на Великия съд.

Не можехме да направим нищо друго освен да се хвърлим в Неговата милост. На седмия ден, бяхме подхванали тихо да пеем, когато изведнъж над нас се спусна дълбока тишина. Инстинктивно, с духа си разбрахме, че Той беше преминал през залата. Той премахна всяка вина. Ние бяхме чисти, простени.

След радостните възгласи продължих да мисля, че Той ще каже нещо за кораба. Но не чух нищо. Не знаех какво да правя. Можех само да се надявам, че покаянието ни е било направено навреме и някак си чрез правилно преориентиране и обръщане към Исус. мислейки за Него, а не само за кораба. Бог ще оправи положението и ще ни даде кораба.

Но разрешението на проблема не беше такова. Настъпи крайния срок за изплащане на "Маори". Позвъних в Нова Зенландия на Уоли и му разказах какво се случи. Той. естествено, също като нас беше поразен. Помолих го да се опита да получи отсрочка от Компанията. Съюзът се беше съгласил на четири седмици отсрочка, но корабът трябваше да не се мести и да се спрат всички ремонти по него. Около половината от екипажа си бяха отишли по домовете, но 60 души бяха останали в Уелингтън.

"Бихме могли да вземем заем, Лоурън." - предложи Уоли.

Трима души ми предложиха да ни заемат пари, за да купим кораба.

Гласът му звучеше убедително, но и двамата знаехме, че не беше време за заеми.  Напуснахме Осака с неизяснени позиции и всеки се върна към индивидуалните си задължения някъде по света. Аз се отправих към Калифорния, където трябваше вече да е пристигнала Дар в очакване на "Маори".

В Щатите ние двамата се застояхме в продължителна молитва. Аз се улавях как непрекъснато си мисля:

"Това наистина ли си Ти, Господи?"

Защо Бог не отвори пътя пред нас за служението на кораба? Може би. Той и да направи това преди изтичането на отсрочката. (2 - ноември) А Дарлийн се молеше Бог да ни помогне да разберем какво иска да направим. Най-накрая получихме отговор на молитвите си. Той дойде чрез един от участниците в конференцията в Осака. Джой Даусън, който ни телефонира:

"Лоурън - каза той – току-що прочетох историята за Лазар, където се говори, че Исус не пожелал да го излекува, а изчакал приятелят му да умре и след това го възкресил. В случая възкресението носи много повече слава на Господа, отколкото излекуването. Лоурън, вярвам, че Бог казва това и за YWAM, че ни дава право на избор. Можем да получим излекуване на проблема за кораба, но по-голяма слава ще Му донесем ако изберем възкресението. Тежкото е, че ако позволим на кораба да умре, заедно с него ще умре и нещо друго. . . нашата "репутация". Колкото до мен, аз избирам последното.

Сигурността, с която Джой говореше, блокира всичко в мен. Сега вече знаех какъв избор стоеше пред мен. След като затворих телефона продължих да се моля, за да уверя сам себе си, но истината просто растеше в ума ми. Бог ни даваше възможност да Му отдадем по-голяма почит като се откажем от мечтата си и тя умре, за да Му позволим да я възкреси.

Най-напред, разбира се, трябваше да умрат плановете ни относно "Маори". Наистина да умрат. А ние трябваше да "умрем" заедно с тях. Аз помнех всичко, което новозеландските вестници писаха за нас, особено след като направихме изявлението, че Бог ще ни даде кораб, и за това бях сигурен, че ще трябва да направя нещо по въпроса. В противен случай доверието на хората в Господа можеше да бъде засегнато, те можеха да си помислят, че Той не говори на хората Си и не промисля за нуждите им.

Седнах и написах писмо до един от вестниците, в което разказвах как Бог ни беше водил, но ние сгрешихме, отдавайки голяма почит на кораба, а не на Господа. Реакцията в Нова Зенландия беше светкавична и доста враждебна, особено сред някои християни, които бяха свидетели на нашите домогвания. Какво бих могъл да кажа? Всичко, което знаех беше, че от онзи ден, когато прочетох Посланието на евреите, че всичко, което може Бог ще го разтърси, не беше пристигнал нито един долар за кораба (в пълна противоположност на последните шест месеца), нито един работник, нито един желаеш за член на екипажа. А Филипинското правителство все още не позволяваше да се изнесат личните фондове на нашите приятели. Всичко това се беше случило най-неочаквано и само Бог би могъл да го оправи.

От Съюза на мореплавателната компания отново ни дадоха отсрочка, този път една седмица. Ние приехме, защото нямахме представа под каква форма щеше да се прояви Божието възкресение. Но краят наближаваше.

Нещата се усложняваха още повече, защото 90 души щяха да пристигнат, за да участват в предстоящото корабно училище. Направих необходимите обаждания и им казах., че можем да се срещнем в Хавай за провеждане на обучението.

Трябваше да призная, че се отправих със сърцето си към Хавай. Вече по пътя от летището към магистралата Пали си мислех колко различно е сегашното ни посещение. Слънцето беше същото. брилянтово синята вода на океана беше същата, нищо не се беше променило наоколо - промяната беше вътре в нас. Когато идвах преди на Хавай, бях изпълнен с весело очакване на новото училище, различно от всички останали училища, които бяхме виждали. Този път пристигнахме, за да чакаме. Завихме от магистралата към Канеох, намиращ се от другата страна на острова. противоположна на Хонолулу. До паркинга срещу залива бяха разположени кухнята, приемната и трапезарията на лагера Канеох. На паркинга имаше телефонен автомат, който беше единствен за целия къмпинг. Знаех, че ще прекарам дълги часове със слушалката В ръка. докато се изясняха нещата около "Маори".

Цялото ни семейство се отправи към бунгалата, които представляваха дървени постройки, намиращи се на височина 23 от пътя и покрити с изкуствени плоскости. В тях нямаше нито тоалетни, нито Водопровод: баните бяха в отделна барака. Това си беше просто къмпинг. Но точно там ние преживяхме най-силното водителство.



Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница