Библейска Мисия "гедеон"


ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА - ТРИ СТЪПКИ НАПРЕД В СПОСОБНОСТТА ДА ЧУВАШ БОЖИЯ ГЛАС



страница14/17
Дата09.08.2018
Размер0.53 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА - ТРИ СТЪПКИ НАПРЕД В СПОСОБНОСТТА ДА ЧУВАШ БОЖИЯ ГЛАС

Нямаше и следа от водителството през този ранен период от изпълването на Божия план за нашия живот. Ние сякаш само чакахме. Корабът беше мъртъв. Нашата "репутация" беше накърнена. Но това, което беше трудно за Дар и за мен беше липсата на ясна посока.

"Да, но подчинявахме ли се на Божията воля, Лоурън?"-попита Дар, докато се занимавахме с разопаковането на багажа.

"Ами... да, мисля, че бяхме смирени в подчинението си."- отговорих аз.

Тогава нека просто да слушаме. Бог ще ни изяви какво прави. Дар се занимаваше с подреждането на вещите, като се опитваше да направи дом от тясното бунгало в Канеох. Имаше малко помещение с място за две койки.  Дар го прегради със завеска, а от другата страна на условната стена сложи куфарчето ми и отбеляза, че това ще е канцеларията ми. След това извади чашките и тоалетните гърнета на децата, снимките им с техните баби и дядовци, лели. чичовци и братовчеди. Обстановката не беше по-различна от тази в палатките на моите прадеди, когато са се заселили в Аризона и са използвали кутии за мебели.

Като по чудо пристигнаха всичките 92-ма студенти. Аз бях впечатлен от чудесната гъвкавост на младежта. Дойдоха и Джими и Джейн Роджърс. Когато Всички се събрахме в столовата и аз им разказах какво се беше случило, всички започнаха да се молят за водителство и зачакаха отговор. Аз. както предполагах, се застоявах дълго на телефона на паркинга в разговори с Уоли Уендж относно "Маори". Започнаха ноемврийските дъждове и ветрове, които свиреха в нашите дървени бунгала. Съвсем скоро лагерът ни потъна в лепкава кал. Когато попитах Бог дали работим това, което Той иска от нас, Той ми отговори Самос "да", което означаваше, че нашето чакане нямаше да трае вечно. Но дните минаваха и аз все още не виждах посоката.

Пробивът започна през една фантастична нощ. Бях решил цяла нощ да прекарам в молитва и бях помолил трима от ръководството - Джими, Джени и Риона Петерсън да останат с мен. Дар реши да остане при децата. Ние четиримата се настанихме в малката дървена пристройка, светнахме и зачакахме. Беше 10.00 часа вечерта. Коленичехме на твърдия под и започнахме да следваме трите последователни етапа в слушането на Божия глас. които бях възприел от Джой Даусън в Нова Зенландия. Най-напред призовахме Христос, за да заглушим врага. След това призовахме Господ да премахне от умовете ни всички самоуверени лични идеи. И накрая... зачакахме с вяра, че Бог ще ни говори когато и както Той реши.

Отделихме време за молитва относно нашето служение с кораба и отново зачакахме. Черните стрелки на големия стенен часовник сочеха 11.00 часа. Риона сподели, че в съзнанието и е изпъкнал стих от Библията - Лука 4:4. Спомням си, когато за първи път се сблъсках с този вид Водителство, беше В Нова Зенландия. При него хората можеха да "чуят" в ума си номера на главата и стиха без да знаят неговото съдържание. Ключът към разгадаването беше в следването на Исус. Ние не си играехме като хващахме стихове във въздуха - ние чакахме, слушахме, бяхме съсредоточени единствено в Исус. Едва тогава ако Той ни кажеше да погледнем отделен стих. правехме го, защото знаехме, че Бог ще използва всичките му значения, за да води хората Си. Същата нощ на непрекъсната молитва Риона беше получила стих, който ни насърчаваше да продължаваме да се вслушваме в Божия глас- откъсът от Лука ни говореше чрез устата на Исус, че човек ще живее с всяко слово идващо от Господа.

Отново замълчахме. Стрелките на часовника показваха 1.30 след полунощ, но чистотата, която сякаш се носеше във въздуха, ме караше да стоя нащрек, защото знаех, че съвсем скоро Бог ще заговори. Настъпи още един период на дълго мълчаливо търсене. С изненада установих, че беше вече 3.30 и че бедната ми сестра беше дълбоко заспала на колене, подпряла глава на стола.

И  изведнъж ние останалите започнахме  бързо  да получаваме думи от Господа. Две неща се врязаха в ума ми. Първото беше думата "Кона". а другото беше видение на светла къща на голям остров и ярки лъчи, които прекосяваха Тихия океан по посока към Азия. Не разбирах нищо. Въпросът в съзнанието ми беше относно възкресяването, на кораба и служението с него. И Бог продължи да казва "Кона" и да сочи къщата. Наруших тишината и разказах на Риона и Джими за видяната от мен картина (Джени все още спеше) и предложих да се върнем отново при Бога, за да продължим с "Втория рунд". Молитвата ми беше проста. Господи, помогни ни да разберем това, което казваш!"

Още повече мисли ни обзеха. Появи се идея за някакъв Вид училище, което не се различава много от нашите редовни евангелски училища, но даваше много по-обширна подготовка. Риона чу как Бог и говори за ферма и всичко към нея. Но най-голямата загадка беше картината, представяща голям бял кораб в някакъв залив.

Черните стрелки сочеха 5.30 сутринта. Умът ми се блъскаше над цялата тази нова информация. Светла къща. Голямо училище. Голям остров. Кона. Ферма. Бял кораб в залив.

Джими събуди Джени и тежко се изправи на крака. Благодарих на останалите и тръгнах по калната пътека надолу към нашето бунгало. Изкатерих се на моята койка и веднага заспах.

Струваше ми се, че съм спал само няколко минути, когато Дар раздруса рамото ми, за да ме събуди. Набързо и разказах за изминалата нощ и се Втурнах към столовата, за да успея за сутрешните занятия. Студентите Вече бяха насядали около дългите маси, старателно почистени след закуската.

Деветдесет чифта очи ме гледаха. Все млади хора. момичетата се бяха настанили по средата, а момчетата сякаш имаха униформа от джинсов плат, някои бяха с дълги коси и бради, а други бяха гладко обръснати.

Тази вечер няколко души от нас прекарахме в слушане на Божия глас, - започнах аз - но не знам дали Той е съгласен да ви кажа какво ни е говорил и за това ще изчакаме да видим дали ще изяви някои от тези неща и на вас.

Продължихме със същите етапи на слушане на Божия глас, които вече бяхме използвали: вземане власт над Врага, изолиране На собствените ни идеи и слушането гласа на Исус. И зачакахме.

"Кой ще започне?"

Шейли, кръглоликото момиче с очила каза:

"Звучи смешно, но просто ми се стори, че видях голямата буква "К"."

"Друг?"

Едно младо момче с руса брада бързо изговори:

"Получих думата "Кона"!"

Бях развълнуван. След малко някой каза "вулкан". Единствените активни вулкани на Хавай се намираха на Големия остров. От всички ъгли на стаята се носеха думи от Господа, произнасяни от младежите. Едно от тези момчета каза. че вижда някакво голямо здание, което му изглеждало като училище; друг някой спомена за ферма, а трети видя бяла къща на хълм.

Пулсът ми се ускори от вълнение - толкова много от казаното повтаряше онова, което бяхме разбрали по време на нощната ни молитва. Радвах се, че всичко можеше да бъде потвърдено от 90 души.

И накрая, когато почти бяхме приключили търсенията си, едно момиче видя бял кораб, закотвен в залив на някакъв остров. Какво ли не се случва по света! Минаха две седмици от нашето нощно бдение, когато получихме поглед към бъдещето. Но засега трябваше да приема настоящата действителност... смъртта на кораба и 60-членен екипаж. И така, в началото на декември заминах за Нова Зенландия. Уоли Уендж ме посрещна на летището в Уелингтън. Лицето му беше посивяло:

"Няма какво да ти кажа, приятелю. Съвсем официално Съюзът на мореплавателната компания прекрати преговорите. Ние изгубихме кораба."

Никой от нас двамата не отрони дума. докато пътувахме към пристана, за да видим нашата болезнена мечта. Ние стояхме пред "Маори", привързан към дока.

След като отидохме да се видим с хората от екипажа. Разказах им за Лазар и за това. че ако не грешим във водителството, "Маори" няма да бъде излекуван за нас, той ще умре и Бог ще възкреси мечтата ни във вид, какъвто Той избере.

Като гледах лицата на всички мъже. жени, тийнейджъри, които бяха дали толкова много от себе си. можех да си представя болката им. Някои бяха пожертвали доброто си обществено положение, високите заплати, званията. Те бяха прекарали часове наред в чистене и триене на "Маори", влагайки любовта си. Затова и ги болеше много.

Когато се върнах в Хавай се сетих, че има още един човек, на когото трябваше да съобщя за края на нашата мечта. Отново валеше и се криех под чадъра, докато стоях до телефона на паркинга в Канеох. Набрах телефонистката и зачаках да ме свърже с бизнесмена от Англия, който ни беше дал парите за депозита на кораба. Депозита, който бяхме изгубили. Когато се чу сигнала от другата страна на линията, се почувствах като десет годишен хлапак изгубил петте долара, които му е дала майка му за пазаруване. Свих се под чадъра в напрегнато очакване.

Чу се дрезгав британски глас. Обясних всичко, което се беше случило, включително за опечаления Исус и изповедта в Осака от нашата гордост; разказах му как покаянието отново отвори вратите за Божието водителство и как Той ни беше дал възможност да избираме: или ситуацията с "Маори" да бъде излекувана, или да поемем по трудния път и да Му се доверим, че ще възкреси мечтата ни по начин, какъвто Той желае.

"Какво се опитваш да ми кажеш, Лоурън? Може би това, че парите за депозита са изгубени?" - попита моят приятел.

„Точно... точно така."

Единствения звук, който чух в слушалката беше пукането на линията. Накрая британският ми приятел проговори:

"Смятам, че парите ми са добре инвестирани. Лоурън! Бог ги е използвал, за да смири хората от вашата организация. Сега вече ще очаквам да вървите напред с още по-голяма сила.  Поздравления!"

В този момент бях наистина окончателно смирен. Какъв Божи човек беше този английски бизнесмен!

Беше изминал месец, откакто изгубихме кораба. Ние с Дар и децата лежахме върху леглата си в малкото бунгало в Канеох, а куфарите ни чакаха готови до вратата. Връщахме се у дома в Швейцария.

Лежейки, аз се връщах назад в изминалите седмици на училището. Те трябваше да преминат на кораба, а вместо това доведохме студентите в калния лагер. Бях поразен от лесното адаптиране на младите хора - не само към физически тежките условия, но и към обстоятелствата. И сега беше време да се приберем у дома.

У дома. Но нещо в мен ми нашепваше, че един ден ще се върна отново в Хавай. Пренебрегвайки ветровете, дъждовете и калта, почувствах как корените ни задълбаваха все по-дълбоко. Това ми усещане се засили особено много след онова целонощно бдение, последвано сутринта от същото странно водителство, което бяха получили студентите и което все още си оставаше неразгадано.

Самолетът ни се приземи на все още замръзналата равнина край Женевското езеро. Посрещна ни Дон Стефанс, чиято права кестенява коса се подаваше изпод кожената му по руски образец шапка. Дон ни закара у дома в нашия хотел в Лозана. Познатата квадратна сграда ни посрещна с вечнозелената си иглолистна гора. Хотелът беше пребоядисан в бежово, а старите олющени зелени капаци на прозорците бяха боядисани в шоколадово кафяво. Постояхме за момент на студения паркинг, дъхът ни се превръщаше в бяла пара, а ние си спомняхме времето, когато за първи път преди повече от четири години видяхме тази сграда. Получихме правото да се настаним в нея, да я купим, да я обновим. Оттогава почти всички наши мечти, с които пристъпихме в нея. се бяха сбъднали. Бяхме изпратили хиляди работници в 60 страни без да се смятат базите ни, разположени на 35 места.

Само една много важна мечта не се беше сбъднала - корабът.

Дон вадеше куфарите ни от багажника на колата и аз се забързах да му помогна. Когато стигнахме до нашия апартамент в пристройката, тригодишният Дейвид сложи плюшеното си мече до това на сестра си и с това сякаш потвърди, че сме си у дома.

Но имах усещането, че нещо ми липсва, за да се почувствам в къщи. Може би това беше реакция, предизвикана от онова, което Бог ни беше казал. През следващите седмици, когато ни пое семейното ежедневие аз не можех да се съсредоточа върху каквото и да било.

Една сутрин се опитах да анализирам своята неудовлетвореност. В мое отсъствие Дон беше работил чудесно. От цяла Европа пристигаха рапорти за това колко изобретателни, съзидателни и новаторски настроени са всички, които са били под негово ръководство.

В момента Дон говореше на студентите за предстоящата работа през лятото. Изведнъж улових върху себе си неуверения му поглед. Можех да прочета мислите му: "Май трябваше да съгласувам всичко с него."

Дон продължи да говори и аз осъзнах, че тук лидер беше той, а за мен беше време да продължа напред с нещо ново. Беше странен период за мен, въпреки че Бог ясно ме извеждаше от една област, но не толкова ясно ме водеше към друга. Изглеждаше сигурно само това, че не бива да оставам в Европа, но от друга страна бяхме изгубили кораба.

Един ден, докато седях В любимия си люлеещ се стол В нашия апартамент се обади Уоли Уендж от Нова Зенландия.

"Лоурън. реших, че би искал да знаеш . . . днес "Маори" беше изваден от морето. Бил е продаден за старо желязо на някаква Тайвандска компания. Някои от нашия екипаж стоят на дока и наблюдават как издърпват кораба.

Сложих слушалката, погледнах към покритите с мъгла планини и почувствах същата безпомощност, която ме беше изпълнила след като умряха леля Сандра и леля Арнет от рак. От стаята на Керън и Дейвид долиташе щастливо бърборене. Влезе Дар с чаши димящо какао и аз и казах за обаждането на Уоли.

"Маори" е мъртъв, мъртъв, Дарлийн."

Тя не каза нищо. Ние просто седяхме мълчаливо и гледахме януарския пейзаж навън. Отново усетих болката, която ме съпътстваше през изминалите 4 месеца от момента, когато Бог каза, че ще разтърси всичко, което може да бъде разтърсено. Никога не се бях чувствал толкова объркан, без път и посока.

"Знам. скъпи. Ние изгубихме брадвата си."

Веднага се сетих какъв принцип на водителството имаше предвид Дарлийн. Дънкан Кемпбъл. който от 3 години изнасяше лекции в нашите училища ни разказа за Илия и неговото училище за пророци. Един от учениците му си изгубил брадвата и Илия го изпратил да се върне на мястото където за последен път е бил с нея. Там, в онази точка, Бог отново му дал инструмента, от който имал нужда. Както каза Дънкан, понякога и ние си губим брадвите, тоест нашия най-остър инструмент, необходим за служението ни: ясния Божи глас. Би ни помогнало само връщането назад до състоянието и мястото, когато за последен път сме чули острия Божи глас.

Къде беше последното място, когато чухме Бог да ни говори? Видях го много ясно.

"Няма съмнение, Дар, - казах аз - Последното място, на което ние бяхме с брадвата си беше Хавай по време на нощното ни молитвено бдение. И какво ни беше казал Господ? Бяхме се събрали за да го питаме за "Маори". но освен за него Той ни каза за светла къща на Тихия океан Върху Големия остров.

Дар и аз започнахме да разговаряме и останахме до късно след обед, какаото ни изстина непокътнато върху масата, а ние продължавахме да си спомняме отделни думи. дадени по толкова мистериозен начин на различни групи. Бог беше казал за крайбрежието Кона на Големия Хавайски остров за голяма бяла къща на хълм, за ферма, за нов вид училище... дори и за бял кораб в залив. Беше сигурно, че брадвата ни се намираше там.

Бяхме заинтригувани от идеята за светлата къща, предназначена за работа в Тихоокеанското крайбрежие и Азия. От известно време бях наясно колко големи са нуждите на този район, в който живееше 60% от населението на земята а само 1% от азиатското население имаше лично общение с Христос.

И двамата вече разбрахме, коя ще бъде посоката на новото ни приключение, хоризонтът пред нас се разясни - Хавай беше отправна точка за Азия.

"Ще се преместим за постоянно в Хавай"  - казах аз.

Дар се засмя, когато казах "за постоянно", мислейки за деветте години прекарани заедно в палатки, класни стаи и лагери. Домът за нашите деца бяха куфарите и снимките на близките ни. залепени от Вътрешната страна на капаците им. Смяхме се заедно с нея, беше ни леко, защото Видяхме пътеката пред нас.

Тогава не знаехме колко трудно ще бъде да извоюваме парчето земя, предназначено да ни служи за отправна точка към Азия.





Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница