Библейска Мисия "гедеон"


ГЛАВА ВТОРА - СЕМЕЙНА НАСЛЕДСТВЕНОСТ



страница2/17
Дата09.08.2018
Размер0.53 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

ГЛАВА ВТОРА - СЕМЕЙНА НАСЛЕДСТВЕНОСТ

Когато моят баща, Том Канингам, със своето квадратно лице и Вълниста черна коса свирел на китара и пеел на дядовите събрания нямало проблеми с впечатляването на момичетата. Все пак имало и изключение.

Един ден дядо ми и баща ми се отзовали в един малък град в Оклахома, където друго семейство пътуващи евангелизатори също организирало срещи. Историята на семейство Николсън била колоритна. Избухливият баща Руфус Николсън бил изполичар в Оклахома, когато на 40 години се отказал от редовния си навик да се напива, отговорил на зова на Исус, натоварил семейството си на закрит фургон и започнал да проповядва. Когато Джуел, третото от петте деца на семейство Николсън, било на дванадесет години, тя се молела на брега на поточето в един късен следобед. Изведнъж чула Бог да й говори с ясен глас. Това, че Той и говорел не я изненадало. Хората от техните лагерни събирания често свидетелстваха за своите опитности. Сега Бог и казваше,"Аз искам да проповядваш Моето слово". До седемнадесетата си година Джуел станала редовен проповедник в рода Николсън.

Когато Том Канингъм срещнал Джуел Николсън, той бил очарован от грациозното момиче със искрящи черни очи и прям език. Той започнал да я ухажва, но Джуел била толкова ангажирана със своето призвание, че първоначално му обръщала съвсем оскъдно внимание. Той упорствал месеци наред, докато накрая Джуел наистина се впечатлила. Тогава той я поставил на тясно с Важния въпрос и те направили простичка сватбена церемония в Йелвил, Аркандас. Том трябвало да Вземе на заем три долара за разрешително.

Като младоженци, мама и татко започнали да пътуват от град на град, проповядвайки по улиците или под временни навеси, направени от стълбове, покрити с три клонки като чадъри.

Това били тежки дни. Тяхната собственост се състояла от осемгодишния Чеви, няколко музикални инструмента, малко дрехи и разбира се техните Библии. С тези провизии те напълно се надявали да вършат Божията воля и го правили достатъчно добре.

Това, разбира се, означаваше да Го чуват ясно. И мама и татко говореха доста за воденето. Те бяха много близки с "вътрешния глас", който понякога се чуваше значително ясно, а понякога като впечатление, напълно оформено в мислите. Освен това Го "чуваха" чрез писанието, виденията и сънищата. Основната цел на Божественото ръководство, често казваше татко, беше да се говори на хората за Исус. "Ние изпълняваме спешната заповед на Самия Исус", казваше татко, когато разговаряха за ръководството, което търсеха. "Великото пълномощие, това е ключът - "иди по целия свят и проповядвай Евангелието". Ако Бог всъщност, упълномощава отделни хора да ходят навсякъде и да носят Благата вест. Той сигурно щеше да ги ръководи.

Родителите ми ходеха, където мислеха, че Бог иска да отидат. Бяха им познати и снежните бури, и ледените дъждове, и живота по автомобилите. Те живееха от това, което църквите им даваха или от стотинките, които им хвърляха хората в краката, когато проповядваха на улицата. Но в края на краищата резултатите бяха малки, защото тогава те се учеха да чуват гласа на Бога и да се подчиняват. С тази нотка авантюризъм в следването на Божията насока, те успяха да основат три църкви, които съществуват и днес.

Междувременно семейството на моите родители се разрастваше. През 1933 г. се родила моята сестра Филис. Две години по-късно се родих аз в Тафт, Калифорния, но най-ранните ми спомени бяха от прашен, запустял град в Аризона и квадратна палатка от 16 фута с кутии като мебели. Никога обаче не се чувствах лишен от нищо. Всъщност, аз израствах с привилегии.

Моите родители изграждаха църква за група от шестдесет вярващи, правейки собственоръчно кирпичените тухли, които сушаха на слънцето и използваха за стените на църквата. Те ни включиха в работата и в процеса на научаване как да слушаме гласа на Бога. Много рано, на шестгодишна възраст, аз Вече имах личен опит. След една неделна вечерна среща, аз за първи път чух гласа на Бога и знаех вече, че принадлежа на Него. Но трябваше да чувам гласа Му всеки ден - от понеделник до неделя - това означаваше толкова много за мен! Едно от тези събития се случи, когато бях на девет години и живеехме в Ковина. Калифорния, едно малко селце на 35 мили източно от Лос Анджелис.

Една вечер, беше почти време за вечеря, аз изтичах в къщата, като вратата се блъсна след мен. Сестра ми Филис на 11 години бързо ми напомни, поставяйки пръст на устните си. че малката ни сестричка, която беше още бебе Джанис, спеше в съседната стая. Залутах се в кухнята, където мама изваждаше от фурната царевичен хляб. Повдигнах капака на тенджерата върху печката, подушвайки приятния аромат на червен боб и осолено свинско месо.

"Лоурън, нямаме мляко. Би ли отишъл да купиш от магазина на вдовицата?

Мама нямаше никакви пари, само банкнота от пет долара. Тя каза: "Сега внимавай с това. Това са ни парите за продукти за цялата седмица."

Пъхнах банкнотата в джоба на джинсите си. подсвирнах на Теди, моето малко кафяво куче и се отправих към магазина на вдовицата. Беше ми необходимо малко време докато стигна там. Подритвах консервена кутия и се спирах един два пъти да разучавам тапа за бутилка и да взема пръчка за да тракам по оградата на съседите.

Изкачих на бегом стъпалата, които водеха към магазина на вдовицата - приспособена дневна стая - взех две бутилки мляко и се приближих към тезгяха, където вдовицата чакаше с молив и тампон в ръка, за да сметне моята покупка. Но когато бръкнах в джоба си, за да измъкна банкнотата, сърцето ми спря. Нямаше я. Прерових задния си джоб, задните джобове, джоба на ризата.

"Изгубил съм си парите!" - изплаках.

Оставяйки млякото, изтичах обратно по пътя, по който бях дошъл, а Теди подскачаше след мен. Търсейки неистово навсякъде аз си спомних, че спрях. Нямаше полза. Никъде не можех да я намеря. Нямах друг избор, освен да се върна и да кажа на мама, че съм изгубил парите.

Тя беше все още в кухнята, когато влязох през задната врата, затваряйки я съвсем леко. Мама веднага разбра, че нещо се е случило. Лицето и потъмня, когато и казах какво се е случило - това беше огромна загуба за нас, но бързо просветна.

"Ела, синко, нека се молим. Ще помолим Бога да ни каже къде са парите."

Тя стоеше там в кухнята, ръката и достигаше до тънкото ми рамо и говореше на Бога.

"Господи, Ти точно знаеш къде се крие пет доларовата банкнота. Сега те молим да ни покажеш. Говори в умовете ни, защото знаеш, че са ни необходими парите, за да храним семейството."

Мама стоеше и чакаше със затворени очи. Капакът тракаше от къкренето на боба. Изведнъж мама сграбчи рамото ми.

"Лоурън - каза тя с глас една степен по-нисък - Бог току-що ми каза, че парите са под един храст."

Тя бързо изхвръкна от вратата и аз изтичах, за да я настигна. Все повече се смрачаваше докато претърсвахме пътя до магазина - всеки храст и всяка ограда. Беше почти невъзможно да се вижда от тъмнината, когато мама спря, гледайки надолу по улицата към един вечно зелен храст.

"Нека разровим и този!" - каза тя възбудено, отправяйки се точно към него и там, точно до основата на ниския дънер, беше пет доларовата банкнота. Отпивайки от високите чаши с мляко, ядейки от боба и царевичния хляб, аз и мама разказахме на Филис и татко (също и на бебето!) как Бог се погрижи за нас през този ден. Не считахме тези преживелици в нашето семейство за един вид школа за обучение да се доверяваме на Бога, но те бяха точно това.

Една февруарска утрин, три месеца след случая с парите за продукти, ние децата научихме друг принцип, който щеше да играе продължителна роля в нашия живот. Седяхме около масата на закуска, когато татко обяви, че ще отсъства няколко дни от къщи. Тъй като вече бях на десет години, той ми даде инструкции да се грижа за семейството докато го няма.

"Аз ще бъда в Спрингфийлд, Мисури. Това е на разстояние половината от ширината на страната, но с телефоните и всичко останало ще бъдем във връзка."

И точно по телефона получихме лошата новина. Татко получил апендиситна криза. Не са могли да го оперират - може би вече се е появил перитонит, а в недоимъка на военното време нямаше пеницилин. Кратко време го делеше от смъртта.

Мама окачи телефона отново на стената и каза, че трябва да се молим упорито! Аз пропълзях зад дивана и останах там, молейки се с часове. Два дена минаха, а състоянието на татко беше същото. Трябваше да чуем нещо от Бога - някакви думи да ни помогнат да продължим. След това се случи нещо, което никога няма да забравя.

Три дни след като научихме за кризата на татко, се почука на вратата. Аз гледах как мама отваря вратата на мразовитата светлина на февруарското утро. Там стоеше един човек от църквата. Той ми напомняше на погребалния духовник, когото само веднъж бях виждал, с острите си черти и меланхолични очи. Той стоеше там. Изглеждаше много по-въздържан, отколкото обикновено, мачкайки с пръстите си филцовото си бомбе, сякаш се страхуваше да каже онова, което имаше на ум.

"Какво има?" - мама попита свободно.

"Сестра  Канингъм,  - мрачният    човек     най-после избърбори - Бог ми даде сън, че вашият съпруг се връща в ковчег!"

Езикът ми се струваше прекалено голям за устата ми. Наблюдавах лицето на мама. Тя помисли за момент, след това каза:

"Е, Господине - тонът на мама беше внимателен, но говореше със съвсем ясна твърдост - Ценя това, че дойдохте и ми казахте. Колкото и да е трудно да се възприеме, обещавам, че ще попитам Бога дали сънят е бил от него. Това е много важно и Той ще ми каже сам, нали?"

Това беше по-скоро изявление, отколкото въпрос и с това мама благодари на господина още веднъж и затвори вратата. Тогава се върна отново към молитвата.

"Това наистина ли си Ти, Боже? Обещавам да се опитам да приема думите на този човек, ако наистина са от Теб. Само ми дай да разбера, това е всичко което искам от Теб."

Сега мама имаше такава сигурна връзка с небесния си Баща, че тя напълно очакваше от Него да и отговори на това запитване по бащински маниер, без сянка на съмнение. Остави това на Бога и си легна.

Следващата сутрин като седнахме да закусваме каша от овесени ядки, мама постави Джани в нейното столче и заяви, че има добри новини.

"Имах съновидение през тази нощ." - каза на Филис и мен.

Ние замълчахме.

"И?"

"В моя сън татко се върна, но с влак и облечен в пижамата си."



И точно така стана. Получихме известие, че татко се е оправил достатъчно и иска да се върне в Калифорния. Имал е проблеми по организирането на пътуването с военните власти - беше военно време, но чрез приятели успял да вземе купе в спален вагон. Така че татко си дойде, точно както мама го очакваше с влак, облечен в пижамата си. На гарата нахлузи чифт панталони върху пижамата си. Сигурно сме били прекрасен изглед вървейки по перона на гарата, подкрепяйки все още слабия си и поклащаш се баща, който влачеше краката си, обути в болнични чехли. На татко не му пукаше.! Нито пък на нас! Той си беше в къщи! По-късно мама отбеляза един важен аспект в ръководството от Бога.

"Да научаваш Божията воля от друг човек е рисковано - можем да чуем потвърждаващ глас от някой друг, но ако Бог има нещо важно да ви каже. Той ще говори директно на вас."

С този вид семейно наследство никак не е чудно, че аз също почувствах, че съм призван да "вървя по целия свят и да проповядвам Евангелието". Призвание, както се оказа, беше да получа всяка частица от знания за ръководството, което притежавах.



Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница