Библейска Мисия "гедеон"



страница4/17
Дата09.08.2018
Размер1.33 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА - ВЪЛНИТЕ

Това беше само пътуване до Бахамските острови, но единична опитност с Божието ръководство там, даде насока на моя живот.

Докато бяхме в училището в Мисури, трима приятели и аз, бяхме на около двадесет години решихме да сформираме квартет за християнска музика, (евангелска музика). По време на ваканциите организирахме пътувания до места, отдалечени от Спрингсфийлд. докъдето можехме да стигнем за уикенд. Едно от тях ни отведе до Насу, столицата на Бахамските острови.

През юни 1956 година, ние бяхме на самолета от Макейските авиолинии за краткия полет от Маями до Насу. Под нашия самолет, задвижван с перка беше разположен низ от острови, в най-невероятно оцветената вода, която някога бях виждал - широки ленти от светла вода, тъмно тюркоазени и  бледолилави.

Когато мисионерът ни взе и ни откара по лявата страна на пътя,  аз  бях  така  заинтригуван,  както  не съм  бил  от осемнадесетата си година и отидох с останалите десетима в Мексико. (Трудно бе за вярване, че това се случи преди две години!) Повдигането на духа ми не бе само от местните цветове, цветята, пътните полицаи с техните бели тропически костюми и защитни каски. Имаше нещо повече вътре в мен.

Между представленията разговаряхме с мисионерите, които работеха на Бахамските острови. Те ни разказаха за една неловка ситуация на един от външните острови. Трима тийнейджъри бяха дошли да вършат мисионерска работа - изцяло на собствени начала! Бяха започнали да определят срещи на момичетата от острова, без да знаят, че на Бахамските острови определянето на среща никога не е случайно, както в Щатите. И сега по острова се носеха вредни мълви.

Аз слушах с объркани чувства. Съжалявах, че тези момчета не можеха да почувстват това. Но дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше една мисъл. "Каква изящна идея имаха - млади хора идват тук като мисионери!"

Тази вечер след музикалния ангажимент, аз се завърнах в гостната стая на мисионерите, която беше с бели стени, без никакви украшения освен сцена от острова, поставена в евтина дървена рамка. Легнах на леглото, сгънах на две възглавницата и отворих Библията, молейки настойчиво Бога да говори в мислите ми (в ума ми).

Това, което се случи беше далеч от моите опитности до този момент.

Изведнъж аз гледах карта на света. Само че картата беше жива, движеше се! Изправих се в леглото. Разтърсих главата си, разтрих очите си. Това беше филм в моя ум. Виждах всичките континенти. Вълните се разбиваха в бреговете им. Всяка отиваше към един континент. Тогава се оттегляше, и идваше отново навътре, докато покриеше целия континент.

Спрях дишането си. Тогава сцената  постепенно се променяше. Вълните се превръщаха в млади хора - момчета на моята възраст и дори по-млади - покриващи континентите. Говореха на хората по ъглите на улиците и пред баровете. Ходеха от къща на къща. Те проповядваха. Навсякъде се грижеха за хората, както баща ми се грижеше за малкото момиченце, което просеше.

Тогава сцената изчезна.

"O! - помислих си. - Какво беше това?"

Погледнах там, където бях видял вълни от млади хора, но видях само бялата стена на гостната, с картината, с картината от острова, в дървената си рамка. Дали си бях въобразил видението, или Бог ми бе показал бъдещето?

„Това наистина ли бе Ти, Господи?"

Чудех се, все още гледайки в стената изумен. Млади хора - деца наистина - излезли като мисионери! Прекрасна идея! Мислех си за трите момчета на Външния остров и това, което бяха направили, само защото се държаха като нормални момчета. Ако тази странна картина наистина бе дошла от Бога, имаше начин да се избегнат проблемите и в края на краищата,    да се впрегне младежката енергия.

Защо, мислех си. Бог ми даде това видение? Защо моето бъдеще се свързваше по някакъв начин с вълните от млади хора? Дълго време лежах там, втренчен в нищото.

Едно нещо беше сигурно. Не трябваше да казвам на никого за видението, докато не разберях какво означава.

Изглеждаше, че всичко става по модел: Бог говори, давайки далечно призвание и тогава идваше изпитанието. Когато бях млад тийнейджър Бог ми говори: въпросът беше дали ще остана при приятелите си с моите ботуши Чипуа и автомобилът Чеви от 39 година, или ще се Вслушвам в Неговия повик. Сега, два дни след странното видение с вълните, настана началния стадий на по-голямото изпитание. Парадоксът бе, че то дойде като резултат от добрия обрат на нещата, в който единият от случаите щеше да ме докосне до миналото на семейството ми.

Когато пристигнахме в Маями за следващото участие и се настанихме в мотела, останалите ме извикаха да изляза с тях.

"Лоурън. ние излизаме да ядем! Идваш ли и ти?"

"Не, благодаря! Мисля, че ще пропусна храненето."

Имах нещо на ум. Това беше Маями и една скъсана семейна връзка бе по-важна за мен тогава, отколкото храната. Знаех, че леля ми Арнет живее тук - едната, която се отказа от татко преди 27 години, когато той реши да стане проповедник. Други роднини ни бяха казали, че тя е постигнала доста в бизнеса; имаше фабрика за мебели и няколко магазина за стоки на дребно в района. Но за по-младата сестра, леля Сандра. никой нищо не знаеше. Леля Арнет все още се сърдеше. Татко се опита да осъществи връзка с нея преди три години, когато дядо Канингъм почина. "Дори не бих преминала улицата за да дойда на погребението му"-каза леля ми.

"Какво ли ще стане, ако се опитам да и се обадя?" - си мислех аз.

Щом останах сам, отворих чекмеджето до леглото и извадих телефонния указател. Треска от вълнение ме обзе. Там беше - същото име в телефонния указател- Арнет Канингъм. Дали това беше моята леля Арнет? Избрах номера.

"Ало!"


Нейният глас! Никога преди не го бях чувал, разбира се, но имаше фамилиарен тембър - звучеше като от семейство Канингъм.

"Здравейте, аз съм Лоурън Канингъм. Баща ми е Томас Сесил

Канингъм. Бих казал, че съм Ваш племенник и ако може да  се срещнем?"

Тишина. И след това:

"Не, не мога! Много съм заета!"

Щрак.


Следващият ден беше събота. Приятелите ми отидоха да плуват и тъй като много обичах плажовете, аз се изненадах, че предпочетох отново да остана. Сам в мотелската стая. аз се проснах на леглото и погледнах телефона. Не можех да забравя разговора. Беше отворил цял шкаф пълен със семейни спомени.

Аз се облегнах на таблата на леглото, гледайки втренчено в мотелската стая. Нашите писма бяха връщани неотворени. телефонните разговори бяха отказвани. Все пак нещо в този непознат, но толкова близък глас ме накара да опитам още веднъж.

Аз се протегнах към телефона.

"Ало! Отново съм аз - Лоурън. Съжалявам, че ви безпокоя, но утре напускам града. Мога ли да Ви видя?"

"Съжалявам, но моите работници са организирали парти по повод рождения ми ден днес и не мога да Ви обещая."

Леля Арнет отново затвори телефона, но имах малък прогрес. В края на краищата ми даде извинение за отказа си. Дойде ми една идея и отидох да пазарувам.

Какво бихте купили за рождения ден на една жена, която не познавате? Реших да купя ленена носна кърпа с декорация от дантела, както мама обичаше. След това внимателно избрах честитка за рожден ден, не толкова сантиментална, но на която пишеше "Честит рожден ден, лельо!".

В неделя около обяд бяхме готови да напуснем града. Позвъних от една телефонна кабина от булевард Бискейн, молейки я само за няколко минути от нейното време преди да напусна града. Този път леля Арнет се съгласи да ме види, може би от чисто любопитство.

Ние карахме нашия фургон в оградените с палми улици, където къщите се разполагаха удобно всред тропичния пейзаж. Спряхме пред обширна сиво синя къща с покрита предна веранда. Спомняйки си думите на Арнет, презиращи баща ми поради избора му "да върви през живота, живеейки от подаяния с религията като извинение", бързо огледах косата си в страничното огледало затегнах вратовръзката си.

Когато излязох от колата и оставих другите да ме чакат там, видях сенчестия контур на дама, която ме наблюдаваше от верандата. Изкачих отмерено стъпалата.

След това стоях лице в лице с жена, която приличаше на татко. Имаше издържана прическа и диаманти на пръстите си, ИО странно, като че ли имаше чувство на притежание.

"Здравей, аз съм момчето на Том."

Леля Арнет ме огледа бавно, изследвайки чертите ми. Цареше дълга тишина докато стояхме на стълбите.

"Купих ти това за рождения ден" - казах най-после, подавайки честитката с кърпичката, вмъкната вътре.

Леля Арнет взе картичката.

"Приличаш толкова много на баща си!"- каза тя. А след това нежно ".. .същата кестенява коса, същите очи. Същата усмивка. Но ти си малко по-висок, нали?"

Настана кратка пауза, колкото един удар на сърцето. Тя се усмихна, колебаеше се, тогава изведнъж очите и се изпълниха със сълзи.

„Беше толкова дълго. . ."

След това настояваше да вляза и да извикам и приятелите си.

"О, не" - казах аз като влязох - ние наистина нямаме много време, само няколко минути. Отговорих на няколко нейни бързи въпроса за родителите ми, обяснявайки и, че и аз се подготвям да бъда служител, посещавайки училището в Мисури и пътувайки с вокалната група през лятото. Току що се бяхме върнали от Бахамските острови, тя ме попита колко на север евентуално ще отидем. Казах и отново настъпи тишина, докато очите и продължаваха да ме измерват. След това тя каза внимателно:

"Имаш и друга леля, Лоурън. В сравнение с леля ти Сандра аз съм просякиня.

"Ама че изявление, си помислих, гледайки около себе си. Когато леля Арнет разбра, че маршрутът ни ще ни отведе близо до лятната къща на леля Сандра, тя настоя да и се обадя. Погледнах часовника си. Наистина беше време да вървя. Стиснахме се ръцете и тя попита как може да ме намери. Оставих и копие от маршрута ни.

Няколко дни по-късно леля Арнет ни се обади за да ми каже, че е уредила да се срещна със Сандра. Беше изпратен шофьор до петдесятната църква, където пеехме за да ме откара до лятната и къща в Лейк Плесид, Ню Йорк. Леля Сандра и съпругът и Джордж се движеха във вълшебен свят, който не познавах преди. Но това, което наистина ме впечатли, беше самата леля Сандра. Трудно можеше да се повярва, че беше на петдесет години с нейните сиви очи и вълниста, къса кестенява коса. Беше учтива и ме караше напълно да се отпусна - напомняше ми за сестра ми Филис. Леля Сандра ме прие като дълго очакван син. Дори чичо Джордж, висок и студен,  беше сърдечен.

Размерът на тяхното приемане ми беше демонстриран преди последната ми година в Библейския институт. Родителите ми и аз се притеснявахме как ще платим таксата за обучение, но леля Сандра ни писа, че са решили да осигурят пари за образованието, което възнамерявах да завърша.

Следващата година татко, Арнет и Сандра се събраха отново.

„Щастлив край“ – усмихнах се в себе си.

Това, което изобщо не виждах бе, че събирането беше поставило началото на гневния тест.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница