Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

Унесен в мислите си, така и не усетих кога пристигнахме на гара Пазарджик. След като слязохме, татко ми обясни, че ще чакаме влака за Карнобат. По високоговорителя съобщиха, че нашия влак има закъснение от един час. Все пак той пристигна и ние бързайки се настанихме в едно купе. Какъв късмет - в купето имаше още две деца, близки до моята възраст и ние скоро се запознахме. Те успяха да ме разведрят и разговорът помежду ни тръгна. Унесени в словесни игри и много приказки, за щяло и нещяло, неусетно пристигнахме на гара Карнобат. Слязохме, за да чакаме последния влак за Варна. Почакахме доста, но най-после бяхме във влака. Вагонът, в който се качихме нямаше купета, а седалките бяха наредени от двете страни до прозорците.

Вече цял ден сме на път, но краят на пътуването не се виждаше. Добре, че срещу нас седяха двама млади, от разговора се разбра, че са семейство, та момичето през целия път ме занимаваше, за да не скучая. Така посред нощ, около нула часа, вече пристигнахме в далечната Варна. Бяхме пътували цели двадесет и един часа.

Слизайки на перона, татко помоли младото семейство да ни покаже хотел за пренощуване, но те започнаха да ни уверяват, че вече е късно и можем да пренощуваме у тях. Имали голяма къща и това не представлявало никакъв проблем. След доста уговорки татко, с голямо неудобство, прие.

Сутринта, още в 10 часа, бяхме в училище. На входната врата имаше електрически звънец, на който татко позвъни и не след дълго тежката дъбова врата се отвори, скърцайки малко зловещо. Посрещна ни една много усмихната и приятна жена. Поведе ни по стълбите към втория етаж и влязохме в кабинета на директора. Той стана от бюрото си и с усмивка се насочи към нас.

– Аз съм Михаил Карамихайлов – представи се той и стисна топло ръцете ни.

Директорът беше нисък, с благородна физиономия, покани ни да седнем и набързо ни обясни порядките в пансиона. Каза ми, че учителката, която ни беше посрещнала ще ми бъде класна. Като ми подаде ръка, тя тихо се представи:

– Аз съм Радка Костуркова и ще те запозная със съучениците ти. Но най-напред да отидем в спалното помещение.

Дървените стълби, които тримата изкачихме, ми се видяха доста стръмни. Озовахме се на тавана, в една голяма зала, в която бяха наредени много двуетажни легла.

– Ти си още малък и ще те настаним на долно легло, за да не се катурнеш някоя нощ, както спиш – усмихвайки се, тя ми посочи близкото легло.

Дойде една прислужница и като взе куфара ми, подреди дрехите в един доста стар гардероб, а баща ми, оглеждайки се, несъзнателно, промълви:

– Сякаш се намирам в казармено помещение.

Учителката не отговори нищо и ни поведе надолу по стълбите към първия етаж, където беше класната стая. Набързо се запознах с учениците от моя клас и дойде времето, когато татко трябваше да си тръгва. Излязохме на двора. Това бе най-тежкият момент, който ми се наложи да изживея този ден. Татко си тръгва

ше, а аз оставах тук, в училището. Той ме прегърна, целуна ме и без да каже нищо си тръгна. Сякаш буца бе застанала на гърлото му. Само въздъхна, отвори пътната врата и бавно я затвори след себе си. Чувах стъпките му, които се отдалечаваха и постепенно потъваха в далечината. Та нима той си отиваше и вече цяла година нямаше да го виждам! Залепих се на вратата и започнах с приглушен глас да плача. Сълзите ми, като две малки ручейчета правеха следи по бездушното дърво. Единственият човек, който ми даваше някакво спокойствие по време на пътуването, вече си тръгна. А аз останах съвсем сам между всички тези, непознати за мен, хора.

Може би дълго още щях да плача, но моята учителка, присъстваща на тази сцена, ме прегърна и мълчешком ме отведе в класната стая.

И така, вече бях ученик. Сградата беше стара и олющена от годините. По време на турското робство е служела за затвор. На двата етажа, плюс тавана, се налагаше да живеем и учим осемдесет и четири ученика. На първия етаж имаше шест стаи, като три от тях бяха разделени на по две малки помещения, с тънка преградна стена, за да има повече възможности за класни стаи и така шестте стаи бяха превърнати в девет. И на втория бяха толкова, но те не бяха разделени на две. Там се помещаваше администрацията и спалните за момичетата. Таванската част бе едно голямо пространство, в което бяха подредени на два етажа много легла за момчетата. Част от мазето бе пригодена за столова, за хранене, и още едно помещение - за работилница, където изучавахме кошничарство. И една подробност – на фронтоните в тези две помещения още висяха халките на бесилките. Беше ни ясно за какво са били използвани в турския затвор и това предизвикваше у нас особено тягостни чувства.

Дворът беше много малък, ограден от високи дувари, на които имаше монтирани метални шипове. В дъното на двора се намираха тоалетните - три за момичета и три за момчета. Това бяха стари, турски нужници, с клекала и без никаква течаща вода. До тях обаче имаше чешма и маркуч, та ако речеш да ги посетиш, първо грабваш маркуча, измиваш нужника и влизаш по живо, по здраво. Лошо ставаше, когато през нощта имаш някаква нужда. Тогава се налагаше да слизаш по старите дървени, вити стълби и да търсиш тоалетната в дъното на тъмния двора. Всеки може да си представи, какво изпитание е било това за малките деца. И един комичен случай с мен: една нощ се събудих изпитвайки голяма физиологична нужда. Облякох се и тръгнах, но като излязох в тъмния двор, изпитах голям страх. За да преодолея страха, започнах да пея с всичка сила. С пеенето си може би съм успял да разбудя някои от съседите, понеже на другия ден при директора пристигна една възрастна жена с упрека, че в училището има и луди деца, които по цяла нощ пеят на двора, та директорът бил длъжен да вземе някакви мерки. Аз, чувайки думите на тази дама, се разсмях от сърце, защото знаех за кого говори.

Имаше и други такива, весело-трагични неща, защото бяхме подложени на различни изпитания, но може би по този начин аз възпитах характера си.

По онова време, понеже спяхме на тавана, съвсем обикновено бе нощем, между леглата да притичват плъхове, които правеха среднощните си разходки. Често, събуждайки се, ги чувах да се гонят и да издават техните си звуци. Имах даже чувството, че провеждат среднощен конкурс за най-добри танцови стъпки. Без да преувеличавам, забавлявах се да ги слушам, докато не ми се случи нещо неприятно. Както си спях, в една такава нощ, един "танцуващ" плъх се качил на леглото ми и ме захапа, без никаква любезност, за безимения пръст. Събудих се от режещата болка, като успях да го ударя с другата ръка и той скочи на пода, вероятно обиден от моето отношение. Кръвта ми потече доста обилно и с бягане слязох по дървените стълби в умивалнята, за да подложа ранения си пръст под студената вода. Процедурата трая доста време, но кръвта не спираше. Тогава разкъсах носната си кърпа, стегнах пръста над раната и така нещата вече бяха под контрол.

На следващия ден, още щом медицинската сестра дойде, реших да й направя посещение, за да ме превърже. Тъй като злополучният ми пръст се бе понадул, помолих я да ми бие някаква инжекция против зараза. Тя се засмя малко пресилено и доста иронично ми отговори, че не вижда някакво черво да се е подало от раната. Така, само с промивка с риванол и превръзка приключи тази моя среднощна одисея, но изглежда съм получил някакъв урок, тъй като оттогава вечер, когато си лягах, се завивах през глава.

Но ние обичахме да се шегуваме със случващите се такива неприятности и няма да скрия, че дълго учениците ме наричаха, момчето с отхапания пръст. Но раната ми заздравя и бързо забравихме за случая.

Спрямо днешния стандарт на живот, по онова време храната беше оскъдна. И може би по тази причина почти нямаше деца с наднормено тегло. Получавахме предимно постни храни, два или три пъти седмично ни даваха готвено с месо, което най-често бе овнешко. За големите момичета и момчета храната явно бе недостатъчна, но това можеха да получат. Голям празник бе, когато се случеше за обяд да ни сервират по един кренвирш и половина. Въпреки всичко обаче, имаше и деца, които не обичаха ваканциите, защото в къщите им нямало почти нищо за ядене.

И сега, когато се връщам половин век назад, си давам сметка в каква бедност е живял българският народ. Сигурно съм бил малко капризен, но и до днес си спомням как, за един или два дни, ми се е случвало да не слагам нищо в устата си, поради лошо приготвената храна. Затова и нямаше по-слаб от мен в пансиона. Чиниите за хранене бяха метални и доста обезформени, а лъжиците и вилиците криви и за да не ръждясат, ги калайдисваха от време навреме. Бил съм свидетел как се измиваше посудата след хранене - събират се в един казан с топла вода всички вилици, лъжици и чинии, за да се накиснат и след това със студена вода само се изплакват. Може би в казана са пускали някакъв препарат за измиване - не зная. Често по време на хранене се е случвало плъх да прибяга между масите, на които се хранехме. Някои момичета, които имаха остатъчно зрение, при тази гледка се разпискваха, но дежурният учител успокояваше обстановката. Ние, момчетата, нехаехме, защото освен че мислехме това за нещо обикновено, трябваше да показваме и смелост.

Как се приготвяше храната за учениците – вероятно нямаше никакъв контрол: картофите винаги бяха полусготвени, така че трудно се сдъвкваха. Ако някой кажеше нещо, получаваше отговор, че сортът бил такъв. Единственото ядене, което почти винаги се изяждаше беше фасулът, единствено и само той, беше вкусно приготвен. Да, бобът се оказваше може би най-предпочитаното ядене.

Нас, учениците, никой не ни питаше – нито за храната, нито по друг въпрос. Нямахме никакво право на мнение, различно от това, което ни се налагаше в училището. Ако някой дръзнеше да прояви свое разбиране по даден въпрос или проблем, различен от комунистическите образователни форми, той биваше наказан да стои цял ден прав под часовника, в салона на първия етаж. С малки изключения обаче, учителите ни бяха добри. Не мога да скрия, че се е случвало понякога учителка да накара някого от големите момчета да понатупа някой малък непослушник. Често се е случвало и върху моите задни части да се стоварва подобна педагогическа грижа. Но това беше „бял кахър“. Имаше обаче и по-фрапиращи случаи.

Бях ученик във втори клас, когато на работа при нас бе назначен един нов учител. Още с постъпването си той ни впечатли с грубия си тон и гигантския си ръст. За да не бъда упрекнат в лично отношение, ще го нарека с друго име. Назовавам го Димчев. И така, Димчев започна да ни възпитава със свои методи. При най-малкото провинение ученикът беше изритван отзад или „фраснат“ по главата. Ние предпочитахме да бъдем ритани, понеже тогава само можеше да полетиш един-два метра напред, но ако ти се случеше да те удари по главата, можеше временно да загубиш и съзнание.

През един хубав октомврийски ден, както винаги, под строй влизахме да обядваме. С огорчение разбрах, че за храна ще ядем имам баялдъ. Колкото и да се мъчех, това ядене не можех да го преглъщам. Изправих се и понечих да изляза от столовата, но още в същия момент получих силен ритник, а след това и удар по главата. Помня, че получих световъртеж и падайки на земята, съм загубил съзнание. Когато се съвзех, видях как един по-голям ученик, грабнал стол, се хвърля към учителя Димчев. Наскочиха и други ученици и положението се нажежи, но в този момент влезе директорът и успокои обстановката.

Не зная защо този учител не беше наказан. Даже на следващата година го повишиха да бъде класен наставник. Може би в това се изразяваше „наказанието” му.

Когато разбрахме, че Димчев повече няма да бъде възпитател, всички скачахме от радост. Но в разговорите помежду си съжалявахме децата, на които той щеше да бъде класен ръководител. По-късно се чу, че жена му го е изоставила, а след доста години, когато починал в една варненска болница, лекарите търсили близки, за да бъде погребан. И тъй като не е имало кой да го изпрати до вечния му дом, бив-ши ученици на училището, научили за смъртта му и липсата на роднини, решават, от човещина, да уредят погребението му. По това време аз вече бях учител в София, а по-късно научих и други неща за неговото минало, обясняващи озлобението му към хората, но предпочитам да спазя поговорката, че за мъртвите колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

Бях вече пионер. Един ден дружинните ръководители на няколко училища ни събраха в пионерския дом, на среща с бащата на особено популярно по онова време партизанче-герой. Голямата зала беше претъпкана с деца, сякаш щеше да се спука по шевовете си. Задух голям, въздухът не стигаше, въпреки че прозорците бяха отворени. Насядали по земята върху някакъв килим, ние очаквахме бащата-партизанин, за да ни разкаже за героичната смърт на детето си. Както всички деца, така и аз с интерес слушах разказа и когато стигна до момента с изоставянето на неговия син заедно с майка му и ранените партизани, а всички други се изтеглят, за да търсят на по-безопасно място друг лагер, нещо ме жегна. Разказът продължаваше - партизанчето, майка му и ранените биват открити и след като се сражават, падат убити. Тук детското ми съзнание усети голяма несправедливост. Здравите партизани се измъкват, а детето, майка му и ранените остават на куршумите. Сълзи обляха лицето ми и съвсем несъзнателно започнах така да подсмърчам, че увлякох и децата около себе си.

Още преди срещата бях узнал от децата, че след 9 септември 1944 година, разказвачът се бил оженил, имал две деца и ги кръстил на убитите майка и син. Това ме ужаси. Макар и да не ми беше разрешено от дружинната, аз с плачлив глас го запитах как спи нощем, когато жена му и детето му са убити, а той вече си има друго семейство. Но тъкмо когато задавах въпроса си, водещата на това събитие излезе пред всички и благодари на партизанина. Така тя успя да го запази от нашите въпроси, които можеха да бъдат неудобни и да притеснят разказвача.

Дружинната ръководителка обаче, добре чу питането ми и връщайки се в пансиона, веднага бях наказан под часовника за неуместното обаждане. През двата часа докато траеше наказанието ми, непрекъснато си задавах въпроса защо съм наказан. Не можах да стигна до смислен отговор.

МОЯТА ПЪРВА УЧИТЕЛКА

при моята учителка добра,

от наниза на спомени отронен

търкулва се понякога сълза.

обгрижени от твоята душа,

остави в нас плода на добротата,

и толкоз много хубави неща.

да съм далече от родния си дом,

учителко, от мен човек направи,

благодаря ти и дълбок поклон.

Сутрин ставахме още в 6 без 15, оправяхме леглата си, измивахме се, провеждахме утринна гимнастика и после – в столовата за закуска, която винаги бе много оскъдна. В 7 и 30 започваха учебните часове и продължаваха до 13, а в някои дни – до 14 часа, след което под строй отивахме да обядваме. След 14 и 30 до 18 часа имахме задължителна учебна подготовка за другия ден. Вечеряхме, а след това ни събираха в салона на първия етаж, за да ни четат политико-идеологическа информация за успехите на комунистическата държава. Но най-много ни набиваха в главите за големите неправди в капиталистическите страни и колко онеправдан бил пролетариата там - как децата, жените и старите хора умирали от глад. Тази идеология ни се натрапваше всяка вечер, без събота и неделя. Този начин на „зомбиране“ беше много силно изразен в редовните часове по всички предмети, дори и в часовете по физическо, защото марширувайки трябваше да пеем партизански песни. Четяха ни книги за съветски герои и за деца партизани.

Един ден, в час по четене, нашата класна реши да ни прочете разказ, в който се описваше „героизмът” на един съветски пионер - Павлик Морозов. Този разказ по-късно изчезна от учебниците, затова за по-младото поколение ще предам за какво се разказваше и на какво „учеше“. Та този пионер, като видял, че баща му, за да запази семейството си от глад, скрил житото от съветската власт, отишъл и го предал на милицията. Тогава баща му бил арестуван, житото взето, а пионерът станал герой. Чувайки тази история, се разплаках на глас. Как можех аз да си представя да предам баща си и то за някакво си жито, та да гние в затвора. За мен това бе ужасно престъпление, а не героизъм. Вместо да ми се скара, моята учителка ме прегърна и по майчински ме успокои. Тя нежно ме помилва по главата, но какво ли можеше да ми каже, като идеологията я задължаваше да ни обучава по задължителната комунистическа програма.

„Мама” Костуркова, така наричахме нашата учителка, знаеше всичко, за всеки от нас. В междучасието ме накара да остана в клас и си поговорихме много за силата на човешкия характер. Сякаш още чувам кроткия й глас. Всяка нейна дума намираше своето място в детската ми главичка.

Следващия час тя ни изведе в морската градина и вълните на морето ме върнаха към детското безгрижие.

Нашата учителка намираше пиеси с детска тематика, които представяхме заедно. Все се случваше ролята на непослушника да играя аз. Малко нескромно може да прозвучи, но тези роли много ми се отдаваха и аз вероятно се справях най-добре. В една такава пиеса бях непослушното момче, което напълнило цяла торба с ябълки от овощната градина на едно ТКЗС и след като било хванато и разобличено от другарите си - пионери, пуснало торбичката на земята и ябълките се изтърколили. Всички чакаха този момент, но аз пуснах леко торбичката, така, че нито една ябълка не падна на пода. След представлението всички с учудване ме попитаха защо съм постъпил по този начин. Обясних им, че ако е трябвало да ги хвърля на земята, сега те щяха да ядат натъртени ябълки. Одобрението беше изразено с аплодисменти.

Учителката ни полагаше ежедневни грижи за целия клас - почти през целия ден бе със своите ученици. Най-малката й дъщеря, Асинка, често играеше с нас и понеже бе по-малка, обичахме да я занимаваме, като измисляхме най-различни игри и мисля, че и тя се чувстваше щастлива да общува с класа. Често, вместо да бъде в детската градина, Асинка успяваше да се наложи и майка й, ще-неще, я довеждаше и естествено, падаше веселба.

Мама Костуркова обичаше да ни води и в собствения си дом, като все намираше с нещо да ни почерпи. Когато отсъстваше по болест, ние, нейните ученици, чистосърдечно страдахме и се молехме по-бързо да оздравее. Тя много се радваше на успехите на по-големите си дъщери, Таня и Драга, които бяха студентки в София. В хубаво време излизахме да се разходим в морската градина и към нас се присъединяваше и нейния съпруг - господин Костурков, който ни занимаваше с различни интересни истории от живота на моряците. Слушайки тези истории, аз започнах да харесвам много моряшката професия и техния начин на живот. А господин Костурков беше толкова обаятелен и умел разказвач, че когато ни разказваше за неща, случили се преди години, ни се струваше, че действието се разиграва в момента, пред нас. Познаваше всички кътчета на България и след като разбереше за родното място на някого от нас, веднага го свързваше с някакъв интересен момент. Развличаше ни като свои деца. Разходките в тази морска градина бяха едни от най-щастливите мигове в моето ежедневие. Дори в неделните дни, вместо да бъде със семейството си, мама Костуркова идваше в училище и ни извеждаше на разходка по начертан от нея маршрут. А ние, като малки кученца, стояхме пред пътната врата и я чакахме с нетърпение, като че ли щеше да се случи нещо изключително важно за нас. И това се случваше всяка неделя. Тя изгради от нас много задружен клас. Научи ни да бъдем отговорни към своите задължения. В класа ни имаше най-много ученици, но и успехът ни бе най-добър.

При една такава разходка намерих едно бездомно куче, което не знам как, но се превърза към мен и ме придружи чак до вратата на училището. След като се прибрахме, то трябваше да остане на улицата и да не влиза в двора. Училищната врата хлопна пред муцунката му и аз чух протяжното му скимтене. Но каква беше изненадата ми, когато след половин час кучето се озова в училищния двор. Като стрела се мушна в класната стая и започна да ми се радва. Прегърнах го и не исках да го пускам. Съучениците ми ни наобиколиха и започнаха да му се радват. Такъв весел момент рядко сме изживявали. А кученцето махаше с опашка и облизваше с език лицата ни. Истинско представление. Стигна се до там, че в стаята надойдоха и деца от другите класове, които ни се молеха да погалят животинчето. Малката ни класна стая се изпълни така, че трудно се дишаше. Но милото куче въобще не се притесняваше, а продължаваше да ни се радва. Е, да, тази детска радост не след дълго привлече вниманието на възпитателите и тогава стана най-лошото – кученцето, изхвърлено на пътя, а аз – наказан под часовника с вдигнати ръце.

На следващия ден нашата класна вече знаеше всичко и аз трябваше да давам обяснение за случилото се. Макар да не се чувствах виновен, с известен срам разказах всичко - от игла до конец. Каква бе изненадата ми, когато мама Костуркова само ме шляпна леко по бузата и с усмивка промълви, че друг път не трябва да водя кучета в училище. След време разбрах, че е имала проблеми с директора за тоя случай.

По онова време много трудно бе да поддържаш личната си хигиена в училище, затова тя бе доста занемарена и това много ме притесняваше.

На втория етаж една от стаите бе пригодена за баня, с бойлер, който се загряваше с твърдо гориво. За да се окъпят всички ученици, бяха нужни два дни, през които трябваше да се хвърлят в горивната камера доста въглища. Директорът беше заповядал, за да се правят икономии на гориво, едната събота да се къпят момичетата, а другата момчетата. И така, къпането ставаше през седмица. Големите ученици протестираха и предлагаха по-често да имат достъп до прословутата баня, но всичко бе глас в пустиня. Това аз не можех да понасям и почти всяка сутрин, гол до кръста, се измивах със студена вода. Но когато дойдеше зима, това измиване с ледена вода ми струваше сериозни настинки. Дори и с хрема обаче, не преставах с тази процедура. След време, като понахитрях, ми дойде идея. Отидох до най-близкия магазин, купих за 12 стотинки най-простия ключ и след като с пила за желязо изпилих човчицата му като на шперц, той още от първия път отключи вечно заключената врата на банята. Наблюдавайки бях разбрал, че работата в кухнята налагаше винаги да има топла вода и че всяка сутрин загряват вода в бойлера, за да измиват посудата и всичко друго. Тогава започнах да осъществявам своя план: през голямото междучасие, когато всички са на двора, аз се качвах на втория етаж, влизах в най-близкото спално помещение, събличах се по бельо, вземах хавлията и хайде в банята. Хубаво, но при използването на топлата вода от мен, тя преставаше да тече в кухнята. И ето, готвачката вбесена тръгваше по дървените стълби нагоре, за да разбере какво се е случило. А тя – леля Силва се казваше, имаше доста наднормени килограми, та тежките й стъпки бе невъзможно да не се чуят. Дотогава обаче, аз с голяма скорост се окъпвах и като чуех наближаващата опасност по стълбището, намотавах хавлията около себе си, заключвах набързо банята и хайде в спалнята. Обличах се спокойно и след като опасността преминеше, тоест когато готвачката слезеше и аз спокойно слизах при другите. Това мое откритие не го споделях с никого, но къпането го правех в различни дни от седмицата - за по-безопасно. Играехме си на котка и мишка, като мишката бях аз, но имах късмет, че до края на моето пребиваване в този пансион никой не разкри номера ми.

Бяхме будни деца и с лудориите си създавахме доста проблеми на нашата класна. Като че ли беше съвсем нормално случеше ли се някоя щуротия в пансиона, винаги там да има замесен и ученик от нашия клас. Не минаваше педагогически съвет, който да не се занимава с поведението на някого от нас. Естествено, на следващия ден госпожа Костуркова обсъждаше с всички ни случилото се, но никога не повишаваше глас. Съветите, които ни даваше, бяха съвсем чистосърдечни и ние се чувствахме наистина виновни.