Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера



страница4/11
Дата19.02.2017
Размер1.61 Mb.
#15298
ТипБиография
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Един ден, когато Евгения бе попрекалила с веселото си поведение, нейната класна възпитателка реши да я накаже права в салона на първия етаж, за да укроти поне за малко смеха й. Прозорците бяха широко отворени и салонът се изпълваше с пролетна свежест. В един момент двете птици, виждайки своята благодетелка, влетяват през един от прозорците на салона и кацват на ръцете й. Даже мъжкият започва да гука от удоволствие. По това време всички ние се намирахме в класните стаи, за да подготвяме уроците си за следващия ден. В училището цареше гробна тишина и в този момент гукането на мъжкия гълъб сякаш ни събуди от някакъв сън. Внезапно, като по сигнал, всички излязохме от класните стаи, за да се порадваме на милите гости. Уплашени от нашето нахълтване, пернатите моментално литнаха и дим да ги няма. Възпитателите едвам успяха да ни приберат, но на Евгения не й се размина - наложи й се да сервира цели четири седмици на малките ученици в трапезарията – по онова време така наричахме стола за хранене. Това наказание не я уплаши, понеже тя така и така редовно си сервираше, когато имаше време.

Макар, че Господ бе я надарил с абсолютен слух, Евгения не изявяваше желание да свири на някакъв музикален инструмент. Според нея само човешкият глас може да звучи така красиво и неподправено и никой музикален инструмент не е способен толкова изразително да предаде нашите чувства и състоянието на душата, както това може да направи човешкият глас. Нашият глас ни е даден от твореца и всичко друго е като акомпанимент и музикален фон.

Друга нейна слабост бяха цветята, които тя величаеше и им придаваше неимоверно висока стойност. Виждал съм я как седнала в тревната площ на морската градина, милва някакво цвете и му пее песен, която в момента й идва на ум, а ако я оставиш, тя можеше там да прекара цял ден. Според нея цветята и те като хората, са живи организми и когато ги късаме, за да задоволяваме нашите егоистични желания, ние прекъсваме техния толкова крехък живот.

Имах чувството, че тя искаше да раздаде топлотата и добрината, които извираха от недрата на сърцето й, на всички твари, които съществуваха на този свят. Нямаше ученик, който да не я обича и да не оценява големите добродетели, които притежаваше. Тази християнска любов тя раздаваше с пълни шепи, без да се щади и с това промени сякаш живота на всички в пансиона.

Две години по-късно, когато трябваше да бъде в шести клас, Евгения не дойде за първия учебен ден. Нейната липса се чувстваше силно и ние всички се питахме дали някой не знае защо я няма. Но дори и директорът не можеше да ни каже нещо и да даде отговор на постоянните ни въпроси. Учениците от нейния клас трудно свикваха с отсъствието й, страдаха за нея, защото им липсваше настроението, което Евгения създаваше около себе си. Ние, останалите ученици, също усещахме отсъствието й. Излизайки на двора наблюдавахме как семейството гълъби я търсеше и все кацаха на пейката, където тя обикновено ги хранеше. Сигурно е липсвала Fи на някои FFFучители, защото дори и те с умиление споменаваха за нея. Времето минаваше, а ние така и не разбрахме защо Евгения е напуснала училището. Постепенно бяхме погълнати от ежедневните си занимания и от голямото учене по различните учебни предмети

Неусетно се изтърколиха есента и зимата. Беше 22 март и ние с голяма радост чествахме Първа пролет. Имаше прекрасно тържество с песни, стихове и дори бе представена малка пиеска с пролетна тематика. Това тържество беше любимо за мен, понеже нямаше приповдигнатите стихове за възхвала на партията-майка. Точно привършвахме веселата част, когато вратата на салона се отвори и пред нас застана майката на Евгения. Много развълнувана тя ни съобщи, че дъщеря й вече е в Италия. Тяхна братовчедка, живееща в тази държава, решила да осинови Евгения, защото нямала никакви други наследници. През лятото тази леля била в България и когато разбрала за музикалните способности на момичето, решила да го осинови. В началото майката отказвала, но понеже имала още две деца, решила да се съгласи. Разказваше, че голям проблем се оказало уреждането на разрешителните документи. Наложило се да търсят връзки в ЦК на БКП и едва тогава нещата се разрешили. Цели пет месеца обикаляли по различни инстанции и когато вече било разрешено „отгоре“, Евгения заминала за Италия. Осиновителката й възнамерявала да я запише в специално училище за музикално-надарени деца.

Майката се оказа словоохотлива и културна жена и ние, без стеснение, й задавахме какви ли не въпроси. Обеща ни, че когато Евгения си дойде, макар и за кратко, да я доведе в училището, за да се видим.

Неусетно минаха три часа изпълнени с въпроси и отговори и майката на Евгения си тръгна, като се сбогува почти с всички ни.

Уви, повече не видяхме Евгения, но тя си остана в спомените ни, остана в нашето минало.

ЙОРДАН
В ученическия ми живот нямаше само весели истории. Когато се връщам към онази далечна 1956 година, особено жив е споменът за съученика ми Йордан, когото, вярвам, малко мои бивши съученици не си спомнят, а поради приятелството, което имах с него, случаят често се връща в паметта ми.

Йордан имаше доста наднормени килограми, затова походката му бе тромава и това правеше впечатление на всички. Главата му бе малко големичка и може би затова беше и леко наведена. Данко, така го наричахме, имаше много добро сърце и ако можеше с готовност помагаше на всеки. Когато ходеше, леко провлачваше краката си, та не можеше да бъде объркан с друг ученик. Не зная какви бяха причините, но Данко вече четири години си беше в един и същи клас. Малките деца, без да мислят много, често му се подиграваха, като му прикачваха различни квалификации. Данко ги изтърпяваше макар и да можеше да се справи, но никога не постъпваше по познатия за учениците начин. Не беше от тези, на които храната никога не стига и не помня той да е искал някога допълнително. Толкова беше добър, че ако му поискат случайно десерта по време на обяд, той веднага се разделяше с него. Всички се чудехме на какво се дължат тези много килограми върху нещастното му тяло.

Данко нямаше големи сръчности, та всичко, което правеше, ставаше бавничко. Понеже от неговото легло до моето ни деляха има-няма 50 см, вечер преди да заспим, често разговаряхме за различни неща. Той разказваше бавно, но увлекателно и най-вече за брат си и майка си, които много обичаше и казваше, че редовно ги сънува. Разказваше докато заспи, но аз не се отегчавах, тъй като мислех, че това го разтоварва. Може би така е било, защото една вечер съвсем откровено призна, че аз съм единственият, който винаги го изслушва.

След като заспеше, Данко се унасяше в тежко хъркане, а понякога даже спираше да диша за известно време и това много ме плашеше. Събуждах го, като му се извинявах, но той пак бързо заспиваше.

Една нощ се събудих от давещата го кашлица. Помислих си, че задължително трябва да бъде прегледан от лекар. Затова отидох при директора и обясних състоянието на Йордан по време на сън. Изслушаме и ме отпрати с думите, че в училище идва редовно медицинска сестра и той щял да я предупреди за момчето. Може би са взели някакви мерки, не зная, ала нещата започнаха да се усложняват. Дойде ми на ум да му дам и моята възглавница, за да спи на по-високо, та дано да се улесни дишането му. Първите вечери това сякаш имаше успех, но после нещата пак се повториха. Той започна да се оплаква, че при дишане се затруднява и нещо стяга отвътре гръдния му кош. Това вече беше сериозен проблем и от училищното ръководство взеха по-сериозни мерки - Йордан беше изпратен в болницата за лечение. Всеки вторник, четвъртък и неделя ние му ходехме на свиждане. Данко се радваше на нашите посещения, но сестрите ни предупреждаваха да не се застояваме дълго, за да не го преуморяваме. Болният ни приятел обаче се молеше да постоим още малко, та накрая ни изгонваха почти насила.

Веднъж случайно дочух лекаря да разговаря с нашия директор. Каза му да съобщи на родителите на Данко за състоянието му. Започна да ми става ясна сериозността на заболяването на това безкрайно добро момче. На следващата седмица ние не бяхме допуснати на свиждане. Обясниха ни, че предстои по-сложно лечение и не е желателно да му пречим с присъствието си. Но само след два дни – беше четвъртък, бяхме събрани в салона и директорът ни съобщи трагичната вест:

– Ученици, тази нощ Йордан почина.

Нямаше ученик, който да не заплаче... Няколко минути по-късно майката на Йордан, която беше дошла, назова моето име и ме повика, целуна ме и едва чуто, през сълзи промълви, че преди да издъхне, Данко я помолил да ми изпрати поздрави. Не мога да опиша това, което преживях - усещането за голяма трагедия. Тогава обаче, за пръв път разбрах, че големият приятел, даже и в предсмъртния си миг може да се сети за теб.

Този ден не учихме, а на другия ден, почти всички ученици пожелахме и го изпратихме до последния му дом. Погребението се извърши без свещеник, но това явно не направи впечатление на учениците. Понеже майката на Данко все ме държеше за ръката, връщайки се от гробищата, с неудобство я попитах защо нямаше поп. Не ми отговори нищо, само погледна към директора. Помислих си, че е страшно да не вярваш в Бог, а още по-страшно бе, че тогава имаше хора, които можеха да ти забраняват да вярваш и да се молиш.

Вечер, лягайки си, поглеждах към съседното легло и сякаш, аха, ще чуя гласа на Данко, който ще ми заговори за брат си и майка си. Всички ученици дълго време коментирахме неговата внезапна смърт. Колко нелепа бе неговата кончина – та той беше едва на дванадесет години.

Леглото му стоя празно до края на учебната година. Бях събрал всичките му тетрадки, на които беше писал през годината и ги разхвърлих върху леглото му. Молех децата да не ги пипат, за да ни напомнят за техния притежател. Това бе първият смъртен случай на ученик в училище и затова го преживяхме доста трагично. Трябваше да минат доста дни, за да се отпуснем и отново да се върнем към предишното си безгрижие. Въобразявах си как нощем душата на Данко идва и се разхожда в двора на училището, само дето не може да ни се обади. Някои ученици бяха стигнали до там, че в просъница чували неговата походка по тротоара около сградата. А нощем, когато ми се налагаше да отида до тоалетната на двора, имах чувството, че моят приятел ме следва, което ме успокояваше и аз не изпитвах никакъв страх.

Така или иначе, преболедувахме тази загуба, но никога не забравихме нашия Йордан. Винаги ще си спомням неговия специфичен тембър, който сега ми напомняше на тежка и болезнена въздишка. Въздишка заради ненавременната му смърт, въздишка по родителите му и накрая, въздишка по приятелите от училището, които никога няма да го забравят.

ДИРЕКТОРЪТ НА УЧИЛИЩЕТО


Когато постъпих в училището за незрящи деца, директор бе Михаил Карамихайлов, но след една година той бе заменен с бившия учител Пеньо Славков. Скоро се разбра, че новият директор бил активен борец против фашизма и тази била причината той да заеме този пост. Славков бе висок, с оплешивяла глава и ходеше леко поприведен. Имаше известно чувство за хумор, но същевременно бе много строг. Не зная защо, може би защото родителите ми бяха частници, но винаги ме наричаше „кулашки сине“. В началото се дразнех, но после свикнах и въобще не се впечатлявах. Така бях свикнал с това, че след такова обръщение от негова страна, аз се усмихвах. Тази моя усмивка вероятно го е дразнела, понеже и до завършването на основното ми образование той нямаше добро отношение към мен. Когато направех дори и някоя дребна детска лудория, той веднага правеше заключението, че от мен нищо няма да стане и че аз съм срамът на класа.

Може би точно свободолюбивият ми характер го е дразнел, защото не бях двойкажия, а тройки и четворки получавах много рядко. Интересно е, че успехът ми в ученето не му правеше впечатление, а само поведението ми в свободното време. Имаше навик да подслушва тайно разговорите на учениците. Това негово начинание, разбира се, се увенчаваше с най-голям успех, когато тези, които подслушваше, бяха напълно слепи. А както навсякъде в държавата, така и в нашето училище се намираха и деца доносници. Ако се случи нещо по-фрапиращо, някой от тях набързо уведомяваше директора. Естествено, по един или друг начин, ние успявахме да разкрием доносниците и им се налагаше да получат нашето отмъщение - я шамар, я ритник отзад.

В училище бе създаден така наречения "домсъвет" с председател, който в края на всяка седмица, пред всички ученици, да прави отчет на дисциплината. След вечеря дежурният възпитател биеше звънеца и ние се събирахме в долния салон на училището. Там председателят правеше отчет на поведението на учениците и докладваше за лошите прояви случили се през цялата седмица. Спускаха се и наказания, които предварително се одобряваха от директора. С чиста съвест си признавам, че ми се е случвало и то нерядко и към мен да се прилагат набелязаните превантивни мерки, тоест наказания. Имаше обаче ученици, които почти всяка седмица си чуваха имената, но слава Богу не винаги аз фигурирах между тях.

Спомням си, че когато бях в осми клас, учениците единодушно гласуваха аз да стана председател на домсъвета. Като такъв, още в самото начало реших да заменя наказанията само с мъмрене пред всички и с това си спечелих одобрението им. Тази моя демократична промяна сработи, но изглежда не се хареса на директора, та не мина много време и без видими причини бях заменен с друг ученик. Зарадвах се - не исках да губя приятелите си заради някакъв си ученически пост. Разбира се, върнаха се отново предишните порядки.

Дори и по-късно, когато съм имал възможност да заема някаква ръководна длъжност, винаги съм отказвал. Може би у мен е имало нагласа повече към професията учител, която след години започнах и да упражнявам.

Между другото, смешни и забавни случки в училище не липсваха. Бяха довели едно момче – Тошко, който бе на шестнадесет години, но дотогава не беше ходил на училище и затова го записаха в първи клас. Момчето бе с ментални проблеми, но пък имаше много добра душа. Та този Тошко си бе създал навика, когато види някой от нас да прави нещо наведен, да му се качи на гърба и да го подкара, викайки с всичка сила: „Хайде, магаре!“. Един ден от това си изпати и директорът Славков, който беше се навел да затяга някакъв повреден водопроводен кран. Нашия Тошко, без да му мисли много, със същия вик „Хайде, магаре“ се метна на гърба му да го обязди. Не очаквайки това, господин Славков се изправи и злополучният ездач падна на земята. Ние, децата, се заливахме от смях без да предполагаме какво може да се случи. Естествено, Тошко бе изключен и си замина вкъщи.

Съвсем нормално бе някои от големите момичета и момчета да се влюбят. Тези двойки непрекъснато биваха преследвани от възпитателите, като всичко се докладваше на директора, а той от своя страна вземаше мерки от различно естество. Веднъж момче и момиче се разхождали в двора, хванати за ръце и си говорели нещо. Улисани в разговора си, те не усетили как директорът ги наближава и едва когато той застанал между тях, за да ги раздели, момчето, без да знае кой е този натрапник, му ударил един шамар и даже му теглил една доста солена „благословия“. Когато разбрал, че е ударил и напсувал директора, младежът започнал да се извинява най-чистосърдечно. И тъй като ученикът бе отличникът на класа, му се размина само с намалено поведение. Двамата бяха предупредени най-строго, че ако продължават да се срещат, ще бъдат изключени.

Дисциплината беше толкова строга, че ако момче хареса момиче, той може само да я хване за ръка, без обаче да я прегръща, камо ли да я целуне. Но въпреки строгите мерки, огънят на любовта се поддържаше жив и нищо не можеше да го загаси.

Директорът беше наредил всички дати, имащи връзка с комунистическото и работническото движение, да се отбелязват с тържества, както беше и в цялата страна по това време. И ето ни на 23 септември 1960г., когато ни бе прочетен доклад за силата на септемврийското въстание и за героизма на поп Андрей, който след потушаване на въстанието бил обесен. Директорът не забрави да спомене, че ние сега живеем прекрасно, благодарение на тези герои, умрели за нашата свобода и ни призова да следваме техния пример.

Дали от този призив на директора, не зная, но един от учениците решил да изпробва как е бил обесен поп Андрей. Росен – така ще нарека момчето, защото не искам да споменавам истинското му име, намерил едно въже и отишъл в работилницата, където на тавана висеше една дебела халка, която през турското робство е използвана за бесилка. Взел Росен стол, качил се на него, прекарал въжето през дебелата халка, направил примка и я нахлузил на врата си. В този момент обаче, столът паднал и наш Росен наистина увиснал. Започнал да се задушава. Добре, че в същото това помещение били двама влюбени, които чули хъркането му, веднага го повдигнали и му свалили примката от врата. Този случай остана премълчан, защото Росен много се молеше никой да не узнае за случилото се. Остана си наша тайна.

От тези така наречени празници ми е останал и още един, много ярък спомен.

Утрото на 1 май обещаваше много хубав ден. Бяхме събудени рано, за да отидем на манифестация. Понеже на тавана спяхме много момчета, трудно се разминавахме, докато си оправяхме леглата. И ето, че в тази суматоха едно момче предложи да скандираме: „Първи май, първи май, к‘вото искаш ти ми дай!“. Този призив се възприе с голямо одобрение и под команда започнахме да скандираме. Добре, но по това време директорът Славков наближавал училището и слухът му доловил нашето скандиране. С бързи стъпки той влязъл в училище и на бегом изкачил многото стълби, но ние като чухме силното трополене спряхме, очаквайки да се случи нещо нелицеприятно и естествено, то не закъсня. Още с влизането си в спалнята директорът започна да ни разпитва кой е дал идеята, но никой не беше обвинен.

След тази случка, на следващата година, размениха спалните помещения, като момичетата качиха на тавана, а ние, момчетата, слязохме в техните спални. Ние всъщност разбирахме, че не сме се държали подобаващо за празника и затова приемахме действията на директора за нормална реакция, дори по бащински грижовни и не го мразехме.

Той беше много умел в отношенията си и с учениците, и с учителите. Понякога се оплаквал пред учителите, че страда от някакво заболяване, та те го съжаляваха и ние редовно получавахме съвети да не го ядосваме, за да пазим здравето му. Може би е било така, но не помня някога той да е отсъствал по болест. Изглеждаше неуморен: работният му ден започваше сутрин в 7 и приключваше след обяд в 16 часа. Държеше се така, че никой не смееше да му противоречи. Наблюдавал съм как за дребни неща прави сериозни забележки, без да има какъвто и да е опит за оправдание от отсрещната страна. Само мълчание. Ако някой от подчинените не му харесваше, директорът деликатно се освобождаваше от него, като не позволяваше никакви коментари. Много успешно владееше всички и всичко в интерната.

След години, когато току-що бях завършил висшето си образование и се налагаше да отида във Варна по някаква работа, съвсем изненадващо, близо до Аквариума в Морската градина, срещнах моя стар директор. Много се зарадвах и веднага се разприказвахме. Започна да ме разпитва за всичко. Когато разбра, че съм завършил висше образование, усетих, че това го изненада. Доста си поговорихме и чувствах, че и на него му беше приятно. Направи ми впечатление, че спомените му бяха все още живи. Разделихме се, стискайки си ръцете.

УЧЕНИЦИТЕ ОТ МОЯ КЛАС


Колко много приятели си имам!

И си мисля – без тях не бих живял,

във игрите лудуваме безспирно,

и огласяме целия квартал.


И нека, нека като птици,

да пребродиме света,

не искаме да има мъка

в детските сърца.


Мое детство, защо така отлиташ,

дай ми още радост и мечти,

да мога пак безцелно да се скитам,

със всичките приятели добри.

Класът, в който започнах да уча, не беше голям: бяхме 11 ученици – 5 момчета и 6 момичета. По-късно едно от момчетата остана да повтаря, но в класа пристигна още едно момиче. Така момичетата вече бяха 7, а момчетата 4. Не мога обаче, да не разкажа за всеки мой съученик по малко.

По онова време малко от учениците в училище отговаряха на възрастта за съответния клас. В нашия клас бяхме от 7 до 16-годишни.

Ще започна с най-грижовното момиче. То носеше интересното име Лозенка. Красива, спретната и много стриктна във всичко, тя следеше за дисциплината и правеше винаги уместни забележки на всички – например за чистотата на облеклото, за хигиената, за състоянието на ноктите и за ред други неща. Беше добра като характер и никога не влизаше в конфликти. Може би, понеже бе по-голяма с три години от някои в класа, тя си бе спечелила авторитет и ние я слушахме и я обичахме. След завършване на образованието си в нашето училище Лозенка се омъжи за Керяз, който също беше учил тук и си родиха две деца.

Йорданка или Дани, както я наричахме, бе родена в Дупница и в началото имаше шопски диалект, но много бързо го преодоля. Винаги усмихната, тя внасяше настроение в класа. Не помня да е влизала в конфликти с момичетата или с момчетата. Изключителният й, благ характер бе в синхрон с вечната й усмивка. Дани имаше остатъчно зрение и винаги щом се налагаше, помагаше на всеки, без условие. Не бе отлична ученичка, но пък нямаше и слаби оценки. Когато порасна, поради пищните й форми, много момчета я харесваха. И Дани след завършване на училището се омъжи и си роди момченце.

Гинка дойде от София и имаше самочувствие на столичанка. Гинчето, елегантно русокосо момиче, винаги се обличаше с вкус. Освен чара си тя притежаваше и много нежен глас. Изключително пъргава - като сърна, Гинка бе двигател в момичешките игри, защото имаше страхотен организаторски усет и така увличаше много момичета. В часовете по физическо, когато имахме състезания по скок на дължина или бягане, Гинка оставаше всички зад гърба си. На земна гимнастика бе учудващо гъвкава и можеше само да й се завижда, но ние много й се радвахме. Когато вече бяхме в прогимназията, тя умело флиртуваше с момчетата, но без да ги допуска близо до себе си. И тя след години се омъжи и си роди две хубави деца.

Елена постъпи в нашия клас, току-що загубила зрение. Стройно, тъмнокосо момиче, Лени беше винаги сериозна и замислена. В ученето – абсолютна, в поведението също и аз не помня някога тя да е била с ненаписано домашно. Понеже имаше услужлива памет, Лени учеше бързо и винаги имаше време да помогне на нуждаещите се. Въпреки чара й, може би сериозният й характер държеше на разстояние момчетата. Когато вече бяхме в пети клас, класната ме задължи да седя на един чин с Елена, тъй като с Петър много сме си подсказвали, та на него му се наложи да остане сам на чина. До завършване на училище Лени не се влюби в нито едно момче. След години обаче и тя се омъжи и роди едно красиво момиченце.

Ани дойде в нашия клас, когато бяхме вече в прогимназията. Беше момиче със закръглени форми и правеше впечатление на момчетата. Но нашия Петър я завладя и това продължава и досега. Създадоха и те две деца.

Ивелина бе слабичко и тихо по характер момиче. Много не й се учеше, но пък пееше винаги, щом намери възможност. Гласът й беше хубав и тя не се притесняваше да пее където и да е. Още от 6-ти клас тя вече бе влюбена в Никола - много добър пианист. Почти всеки ден Ивелина и Никола правеха дуетни изпълнения за глас и пиано. Ива имаше съперница, която също обичаше Никола, но това не им пречеше двете да бъдат приятелки. След завършване на училище Ивелина, минавайки през много перипетии, се омъжи за ученическата си любов и си родиха едно хубаво момиченце.

Величка бе в първи клас на 16 години. Тя беше по-голяма от всички, но не се впечатлявахме от голямата разлика във възрастта, понеже тогава и в другите класове имаше такива случаи. Ученето не я увличаше, но пък в любовта й вървеше. С малко странен характер, тя не контактуваше много-много с другите момичета. След години разбрах, че и тя се е омъжила.

Ние, момчетата, бяхме само четирима, но имахме популярността на добри беляджии. Нека отбележа, че бяхме буйни момчета, но никога не сме се били помежду си. Нещо повече, ако някой от нас беше заплашен от ученик от друг клас, веднага реагирахме както подобава.

Камен – най-буйният в класа - здрав, набит шоп с големи крака и силен глас. Добър като човек, той беше много предан на приятелите си. Бе израснал при дядо си и баба си, лишен от бащини и майчини грижи. В началото беше доста необуздан. Благодарение на мама Костуркова обаче и нейните неимоверни грижи, Камен се преобрази коренно. Научи се на обноски, започна да отделя внимание на външния си вид, доби навици за учене и просто се преобрази. Макар, че имаше твърд характер, Камен често страдаше за майка си, която избягала в Западна Германия. Той бе научил, не зная откъде, че тя живеела с един лекар - българин, който много й помагал, та Камен не го мразеше. Майка му често му изпращаше колети и момчето се хвалеше с красивите си немски обувки и дрехи. Баща му, макар и да имаше друго семейство, не спираше да се грижи за Камен и даже му бе купил акордеон, за да му запълва свободното време. След години чух, че се оженил и имал три деца.


Каталог: library -> svetski
svetski -> Поредица ние обичаме животните
svetski -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
svetski -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
svetski -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
svetski -> Първо издание превод Николай Анастасов
svetski -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
svetski -> СВ. Климент охридски


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница