Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера



страница5/11
Дата19.02.2017
Размер1.61 Mb.
#15298
ТипБиография
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Гаврил беше най-малкият ученик в класа. Той бе и най-кроткият. Когато го доведоха в първи клас, много страдаше за родителите си, но най-мъчно му бе за малката му сестричка. Където и да се намираше, непрекъснато плачеше. Трябваше да минат няколко месеца, за да може най-после да се успокои. Много ми бе симпатичен с навика си непрекъснато да подскача на едно място. Правехме му забележки, но той го беше автоматизирал и бе невъзможно да го преодолее. Много се стараеше да учи и имаше успехи. Понеже не можеше да се бие, ние го пазехме като момиче. Срещнах го след години и много се зарадвахме и двамата. Задомил се и си имали три дечица.

Петър беше отличникът на класа. С него бяхме може би най-добри приятели. Ниско и набито момче, Пешо ходеше с леко приведена глава и имаше вид на замислен философ. От първи до осми клас той нямаше по-ниска оценка от 6. Случваше ми се често, улисан в игри, да забравя да напиша домашното си, но добрият приятел ми го написваше и на другия ден не се червях в час. Не беше емоционален, но бе много подреден в клас. Не помня Пешо някога да е влизал в конфликтни взаимоотношения с ученици. Много скромен, той никога не се хвалеше за успехите си в ученето. Макар и да имаше уравновесен характер, не можеше да търпи несправедливостите и реагираше дори и да получи някое наказание. Ани му беше първата любов и му остана за цял живот. Имат си две деца и са все тъй щастливи.

Това бяха моите симпатични съученици. В края на петдесетте години в София, Пловдив, Варна и Дряново се организираха предприятия за слепи работници и повечето след завършване на основното си образование постъпиха на работа в някои от тези предприятия. Може би по тази причина никой от тях не завърши висше образование.

Аз вече бях напреднал в музикалното си развитие и усетих нужда от по-нататъшно образование. Влечението ми към музиката ме накара да завърша средно музикално училище, а после и музикална академия.

НЕЩАСТНИЯТ АКОРДЕОН


Още с постъпването ми в училище видях в нашата класна стая едно старо пиано. И щом отворих неговия капак, и натиснах клавишите му, бях привлечен от нежните му завладяващи звуци.

Тогава в училището имаше три пиана и с голямо удоволствие слушах как някои от големите момчета и момичета свиреха на тях. Даже и нощем, когато заспивах сънувах как, застанал пред клавиатурата, изтръгвам красиви звуци от този вълшебен инструмент. Винаги, когато останех сам с пианото, отварях капака и натисках полираните му клавиши. Най-напред неориентирано, но по-късно под пръстите ми започнаха да се появяват мелодии. Опитвах се каквото чуя, макар елементарно, да го възпроизвеждам и бях много щастлив, че това ми се отдава. Полека-лека напредвах, но това не беше лесно. Лошото бе, че големите ученици, когато ме видеха на пианото ме прогонваха, като често ми и опъваха ушите, което бе доста болезнено. Каквото и да ми се случваше обаче, никой не можеше да ме откаже от този вълшебен инструмент. Чуех ли някоя популярна мелодия по радиото, веднага сядах пред пианото и я възпроизвеждах. Моите съученици се впечатляваха и ме молеха да науча и тях.

Още в първи клас, освен от пианото като инструмент, бях много впечатлен и от акордеона. На едно от големите момчета му бяха купили акордеон и той свиреше навсякъде с него. Освен специфичния си тембър, акордеонът имаше и друго предимство - можеш да си го сложиш на раменете и да го занесеш където си пожелаеш. Освен това беше много по-евтин и мислех, че няма да е проблем моите родители да ми купят този инструмент. Тайно в себе си бях решил - щом си отида за лятната ваканция вкъщи, да помоля нашите да ми купят така желания акордеон. С нетърпение очаквах да приключи учебната година - броях всеки ден до края.

И ето, влакът вече ме отнасяше към родния дом. Още с пристигането си вкъщи аз разказах за акордеона и ги поизлъгах, че вече мога дори да свиря малко на него. Наистина, с дясната си ръка можех да се справя горе-долу, тоест на клавиатурата, но с басите бях в пълно неведение. Чух татко да казва на мама: „Нека да му купим, но дали ще намерим“.

Още на следващия ден той обиколи всички магазини в околността, но напразно. По онова време трудно можеше да се намери акордеон по магазините. Татко обаче не се примири и реши да потърси при някой от сватбарските музиканти. И тази идея проработи. Някакъв музикант от едно пазарджишко село му предложил стар акордеон, но с цена като за нов. Татко видял, че инструментът е доста употребяван, но като нямало откъде другаде, купил го.

Не мога да опиша радостта си, че вече и аз имах акордеон. Дните ми бяха напълно осмислени. Още от ранни зори аз го вземах в ръцете си, слагах ремъците му на раменете си, милвах го по полирания корпус и започвах да свиря, докато не ми направят забележка. Доста съм изтезавал слуха на близките си вкъщи, но това най-малко ми е идвало на ум. Първите дни усещах болки в раменете от тежестта му, но като че ли не ги забелязвах. Това бе върховно щастие, което никога дотогава не бях изпитвал. Брат ми и сестра ми често се ядосваха, че не им обръщам никакво внимание и не участвам в игрите им. Само мама беше най-търпелива и често ми припяваше някоя песен, за да я науча. Даже и петелът идваше близо до прозореца и по цял ден кукуригаше протяжно, сякаш да надвика моето свирене. Съседските деца се качваха по оградата и ми припомняха някои нови песни или мелодии. След малка репетиция, успявах да изпълня тяхното желание, а те се радваха, че допринасят за моя напредък в музикалното развитие. И макар да беше старичък, акордеонът излъчваше много странен аромат, който страшно ми харесваше.

С много упорити упражнения успях да синхронизирам клавиатурата с басите. Изникна и друг проблем, правилното разпъване на меха на акордеона. Но удоволствието от свиренето беше по-голямо от трудностите, които преодолявах без отегчение. Бях си поставил задача до 15 септември, когато трябваше да замина на училище, да мога да изпълнявам много парчета, които по онова време бяха популярни шлагери.

Често вкъщи идваше моят братовчед Никола, който, слушайки как звуците на акордеона пресъздават различни песни и красиви мелодии, поиска от своите родители и на него да му купят акордеон. Те бяха изключителни хора и удовлетвориха желанието му. Той напредваше много бързо и това радваше леля и чичо. Този мой братовчед - Никола Янев-Чоли, по-късно завърши музикална академия и като учител по музика създаде много добри музиканти. Изяви се и като добър диригент, организира различни по жанр състави в околните селища и в самото Ракитово.

Не усетих кога лятната ваканция се изтъркули, сякаш бях прекарал само няколко мига у дома. Дойде 15 септември и отново ми стегнаха багажа за училище, сега вече и с акордеон, което притъпяваше до известна степен болката ми от раздялата с близките. Пристигнах в пансиона със смесени чувства - радостен, че ще видя съучениците си и ще мога да им покажа акордеона, но и тъжен, защото отново се разделях с най-обичните ми хора – мама, татко, брат ми и сестра ми. В началото на учебната година успях да опазя акордеона, като не разрешавах на учениците да свирят с него, но след известно време сметнах, че постъпвам егоистично и преодолях собственическото си чувство. Акордеонът започна да се движи, най-напред между учениците в нашия клас, но после тръгна и по цялото училище. Имаше дни, когато трудно го откривах, но това не ме притесняваше. Разсъждавах, че както аз, така и другите деца имат нужда да се развличат, като си посвирят.

Спомням си, че един ден нашата класна ме попита къде е акордеонът, но след като не можах да й отговоря нищо, тя се засмя. После ме хвана нежно за рамото и промълви: „Мисля, че до края на годината от този акордеон няма да можеш да изкараш и един тон“. Е, да, моята учителка и този път позна. Изглежда някой от любопитство беше решил да провери какво има в него и го беше поразглобил. Така или иначе, събрахме каквото намерим от него, сглобихме го горе-долу, но нещастният акордеон не просвири повече. А годината вече приключваше и аз трябваше да си замина за вкъщи.

Дойде 1 юни и татко пристигна още рано сутринта, за да ме отведе у нас. Бях прибрал акордеона грижливо в кутията и не смеех да отроня и дума за състоянието му. А той, положен вътре, сякаш бе болен от неизлечима болест. Не мислех да казвам на баща ми нищо, но дежурната учителка с подробности му разказа всичко, така че планът ми не мина. Очаквах татко да реагира ядосано, но каква бе изненадата ми, когато той с топлия си глас само промърмори: „Сега като си отидем, ще трябва да устроим погребение на акордеона“.

ФАБРИКАНТЪТ КОШНИЧАР


Още през първата ми година в училище ми се наложи да изучавам кошничарство. Работилницата, намираща се в специално пригодена част от мазето, бе доста голяма и оборудвана с кошничарски столове и масички, на които слагахме това, което ще изработваме. В специалните столове имаше две чекмеджета. Първото, по-голямо за инструменти, тоест ножица, шило и чук, а второто съдържаше гвоздеи, които бяха различни по дължина. Запознахме се и с учителя - Борис Арнаудов, който щеше да ни учи на занаят.

Първия ден трябваше да се научим да си служим с всички инструменти, без които не можехме да продължим по-нататък обучението си. После трябваше да заковаваме пръчици върху дървени летви, като с чук забивахме гвоздеите, внимавайки да не нараним пръстите си. На мен ми се отдаваше и напредвах бързо, без нито веднъж да чукна върху пръстите си. Учителят беше доволен от моята сръчност и започна да ми обръща повече внимание. Няма да забравя думите му: „Имаш добра ориентация и рефлекси и ще стане кошничар от тебе“. Но най-много внимавах, когато с ножицата изрязвахме пръчките, защото предварително бяхме предупредени, че ако някой се пореже, повече няма да припари в работилницата. По-късно започнахме да се учим да правим и някои по-елементарни кошничарски изделия. Беше ми много интересно и когато следобед имах някакво свободно време, отивах в работилницата да се упражнявам. Постепенно напредвах, започнах да изработвам по-сложни кошничарски предмети, а последната година вече можех да изплитам с пръчка и лико маси, столове, кошове за пране и люлки с кош за бебета.

Бях чул възрастните варненци да наричат нашия учител Борис Фабриканта. Един ден, когато в работилницата бяхме само двамата, реших да го попитам защо го наричат така. Тогава той въздъхна и ми разказа набързо своя живот: Произхождал от възрожденско семейство и всичките му братовчеди били известни в областта на науката и в областта на културата. Но господин Арнаудов решил да се отдаде на кошничарството – като изкуство и като занаят. Така той станал един от най-големите конструктори и моделиери на кошничарски изделия в България. Благодарение на упорития си труд успял да създаде четири фабрики за кошничарски изделия. Участвал на изложенията на много международни панаири, от които получил 65 медала за изобретения. На едно представяне на негови модели в Турция се запознал с млада, много образована жена, която била от турски произход и за която по-късно се оженва. Раждат им се 3 деца...

До тук историята му звучеше като приказка, но идва 9 септември 1944 година и приказката секва – всичко е конфискувано, като на семейството му оставят само един етаж от собствената му къща. И тогава решава да стане учител по кошничарство в нашето училище.

Беше много внимателен към нас, но пък същевременно и доста взискателен. Много често казваше: „За мен думата „не мога“ не съществува“.

По цял ден Борис Арнаудов стоеше в работилницата и непрекъснато все показваше на някого нещо ново. Той беше цяла енциклопедия и имаше знания в много области. Учудваше ни с познанията си по химия, физика, история, математика и българска литература. С удоволствие беседваше с нас, докато работехме. Имаше огромен жизнен опит и ни даваше много ценни съвети.

В 1962 г., март месец, неговият син Васил Арнаудов, като диригент на хор, спечели златен медал в международен конкурс. Радостта на господин Арнаудов бе неописуема. Донесе бонбони и ни почерпи. И трите му деца бяха музиканти. Имаше двама сина и една дъщеря - Юлия. Тя беше най-малката и още на 13- годишна възраст изнесе концерт с Варненската филхармония. Юлия често идваше в нашето училище и с удоволствие разговаряше с учениците, най-вече на музикални теми. Тогава за пръв път видях момиче с толкова дълга коса, стигаща почти до кръста й. Имайки предвид, че в училищата това беше забранено, аз се поинтересувах как е успяла да я запази. Тя се усмихваше и обясняваше как с хитрости успява да я прикрива, правейки си специални прически, преди да отиде на училище.

Щом седнеше пред пианото, Юлия сякаш се пренасяше в други измерения. Ръцете й покоряваха клавиатурата и звуците, които излитаха из под пръстите й, като вълшебна приказка ни пренасяха в нейния свят на музиката. Молехме я да свири и след всяко произведение я подканвахме за поне още едно. С часове момичето свиреше, а ние се радвахме от сърце на големите й постижения в това велико изкуство – музиката. Господин Арнаудов се радваше, че неговата дъщеря обича да бъде в нашата компания и да свири пред нас. За 13-годишно момиче тя бе придобила завидна техника и фините й пръсти се плъзгаха стремително по клавишите на пианото. Добре е, че се случваха такива хубави моменти в училище, които оставиха дълбоки спомени у всички нас.

Когато вече бях ученик в 8-ми клас, господин Арнаудов ни дойде на гости в Ракитово и се запозна с моите родители. С баща ми веднага си допаднаха, защото възгледите им за много неща от живота бяха едни и същи. Вече бях голям и баща ми ме допускаше да слушам разговорите им на политически теми. Остана в паметта ми спорът им за способността на комунистите да задържат статуквото. Според мнението на моя баща алчността им щяла да погуби техния социализъм, който в момента градят, защото те произхождали от бедни семейства и им липсвала предприемчивостта на успелите хора. Сега те, комунистите, получавали всичко наготово по пътя на насилието и затова не можели да оценят това, което са обсебели безвъзмездно. След като натрупат много пари, те щели да изпитат нуждата тези средства да им носят големи печалби, но това при техния социализъм не можело да се случи. Това било възможно само в една демократична държава. Може би щели да минат 20 или 30 години, но падането на социализма било неизбежно.

Позицията на господин Арнаудов бе, че колелото на историята се върти само напред и връщане назад било трудно възможно. Все едно да се върнем в първобитно-общинния строй. Именно това непрекъснато внушаваха комунистите и явно бяха успели да променят мисленето на много хора. Усетих слабостта на пречупения българин. Господин Арнаудов продължи, сякаш оправдавайки се, че когато бил богат, всъщност е бил работник на работниците си, даже и по-зле, понеже след работния ден те си отивали вкъщи да си пият ракията, а той трябвало да мисли как да пласира готовата продукция на пазара. Лишен от имуществото си и от възможността да организира сам живота си, той се беше примирил и според него беше невъзможно комунизмът да падне.

Така разговаряха тези двама толкова способни хора, които много уважавах – баща ми също беше изключително предприемчив човек, но по тези жизненоважни и съдбоносни проблеми мненията им се разделяха. Баща ми оправда пораженческото му мислене, като го свърза с напредналата му възраст. Господин Арнаудов обаче беше съхранил будния си и предприемачески дух и в края на всяка учебна година в работилницата на училището организираше изложба на изработените предмети, като по време на това изложение всичко се продаваше. Парите оставаха за училището, за да се купуват материали. Освен това всяка година училището закупуваше една нива, засадена с култивирана върба и ние учениците, снабдени с лозарски ножици, режехме и събирахме пръчките, сортирахме ги, а после ги обелвахме, изсушавахме и като ги връзвахме на снопи, ги прибирахме на сушина. И всичко това нямаше да бъде възможно без този неуморен човек. Въпреки доста тежкия физически труд – това бране и обработване на пръчките не беше лесна работа - никой не протестираше.

Дейността по подготовката на материала продължаваше цяла седмица - от сутрин до вечер, но от време навреме се случваха и някои забавни неща. Тогава в пети клас имаше едно много интересно и симпатично момче - Иванчо. Дребен на ръст и с рижава коса, очичките му непрекъснато оглеждаха обстановката, като че ли все търсеха да се включат в някоя беля. В деня, когато всичките пръчки бяха вързани на снопи, трябваше да бъдат извозени от нивата до училище. Господин Арнаудов нае един камион и набързо всичко бе натоварено. Предварително той ни беше разделил на две групи, едната на нивата за товарене, а другата група в училище за разтоварване. И така, след като всичките снопи бяха нахвърляни на камиона, ние тръгнахме към рейсовата спирка, а нашият учител остана да огледа всичко и след това да се качи на камиона за към училище. Не зная как е станало, но Иванчо се намъкнал отзад, между пръчките, за да не ходел пеша до рейсовата спирка. Камионът тръгна и след проверката на учениците, които останахме да чакаме автобуса, се оказа, че Иванчо го няма. Настана суматоха, захванахме да търсим беглеца. Оказа се, че когато камионът пристигнал в училище, господин Арнаудов слязъл и бързо отворил задния капак, за да започне разтоварването, но в този момент Иванчо, като малък рис скочил от каросерията, стресвайки шофьора и учителя. Като го видял, господин Арнаудов оставил учениците да разтоварват и бързо тръгнал обратно към нивата. Успял да намери някаква кола и не след дълго - ето го отново при нас. Още със слизането той се провикна:

– Не търсете Иван, той е в училище! – и бързо разказа за номера му.

Така и тази малка история приключи с добър край. Едни се смяха, а други го упрекваха. Оттогава малкият немирник бе наречен „риса“. Много умно и будно дете, Иванчо често ставаше герой на педагогическите съвети, а за този случай му бе намалено поведението.

Не всички от нас станаха кошничари, но уроците на нашия учител ни показаха как във всичко, което правим, трябва да влагаме усърдие и душа.

КОРАБНИЯТ ГОТВАЧ


Не зная дали някой е ял десет дни едно и също ядене, но ние изстрадахме и такива дни. На един обяд бяха сготвили грах – беше полусварен и трудно се преглъщаше. Не се случваше за първи път, но този ден решихме, че не можем да търпим повече. Затова всички демонстративно станахме от масите и отказахме да ядем. След като бе уведомен, директорът ни събра и много разсърден съобщи, че ни наказва цели две седмици за обяд и за вечеря да ядем боб. Стана ни смешно и се шегувахме, че спалните ще се превърнат в газови камери. Още на следващия ден наказанието бе приведено в изпълнение и така мина първата седмица. Някой от учениците обаче съобщил на родителите си и те моментално отишли в Министерството на просветата, лично при министъра и го уведомили за нашето наказание. Министърът явно беше взел мерки, та след десет дни бобът беше спрян.

По това време училището имаше нужда от още един готвач. И така, в лицето на бай Ангел, дойде нашето спасение. Преди години той бил готвил на някакъв кораб и с големите си умения преобрази менюто ни. За пръв път ние ядохме супа с крутони, та и най-злоядите, като мен, проядоха супа. От продуктите, с които и преди се е готвило, той правеше чудеса. Когато на домакина му се налагаше да напазарува хранителни продукти, бай Ангел отиваше с него, за да не изпусне нещо. Обичаше да разговаря с нас и да ни дава рецепти за различни манджи и печива. За печено на скара не обичаше да ни говори, защото това била скъпа храна и не била по джоба на българина. Правеше ми впечатление с изисканите си маниери. Много държеше да пазим авторитета на своите учители, като не ни позволяваше да казваме каквото и да било по адрес на някой от тях. Винаги поздравяваше с усмивка. Големите ученици го имаха за авторитет и често го молеха да остане след работа, за да си поговорят на различни теми.

С присъщата за него усмивка, бай Ангел често разказваше за морското училище, където е учил и за работата си като готвач на кораб. През 1938 г. пътувал на търговски кораб. Един от моряците бил доста конфликтен и често влизал в разправии с колегите си. Опитвал се да уязви и него за щяло и нещяло, но бай Ангел не му обръщал никакво внимание. По време на това пътуване корабът им акостирал на едно испанско пристанище. Там моряците се събирали в кръчмата на Диего и прекарвали много весело. Бай Ангел, още млад човек, се запознал с едно момиче и като я поканил на масата си, се унесли в разговор. Добре, но заядливият моряк - Минко, седнал на неговата маса и започнал да ухажва момичето, като си служел със заучени на испански цинизми. Девойката го слушала известно време и като не издържала, му залепила един шамар. Минко станал и на тръгване се заканил на готвача, че ще му отмъсти, макар бай Ангел да нямал никаква вина.

На следващия ден отново плавали в открито море и всеки изпълнявал ежедневните си задължения. След като сготвил за обяд, готвачът отишъл най-напред да сервира на капитана и неговия екип. Готварната останала за кратко време без надзор и Минко издебнал този момент - влязъл и пуснал някакво разхлабително в супата. Понеже никой не забелязал това, супата била изядена от моряците, след което дошъл неприятният момент. Не след дълго те започнали да се превиват от болки в корема – разхлабителното подействало. Само на капитана и останалите от ръководството им нямало нищо. Капитанът се хванал за главата – никога досега не му се било случвало целият му екипаж да бъде изведен от строя. Добре че били близо до остров Сицилия, та акостирали набързо. След като всички болни били прегледани от лекар, той установил, че причинителят на масовото страдание е голяма доза разхлабително. На всички обаче направило впечатление, че само на Минко нищо му няма. Тогава готвачът влязъл при капитана и помолил да разпитат Минко. В началото морякът отричал, но след като капитанът извикал и бай Ангел, Минко се объркал и набързо си признал. Оправданието му било, че трябвало да отмъсти на готвача, затова издебнал момента и пуснал в тенджерата със супата разхлабителното. Капитанът, без никакъв коментар, още на следващия ден го качил на друг кораб, обратно за България. След този случай, каза бай Ангел, никога повече не е оставял кухнята без надзор.

След като комунистите идват на власт, на нашия готвач вече не му се разрешавало да пътува с никакви кораби. Страдал известно време, но успял да се реализира и в обикновен ресторант, като главен готвач. Когато научил за свободното място в нашето училище, той решил да кандидатства и за наша радост беше назначен. Често казваше, че най-забавните истории се случват по време на плаване с кораб по моретата и океаните. Еднообразието на живота по време на пътуване налага моряците да търсят начини за развлечение. И ако с тях пътува някой добър писател, той може да напише прекрасни романи.

Въпреки че бяха минали доста години, бай Ангел още страдаше за моряшкия живот. Имах чувството обаче, че в нашето училище също му харесваше и беше попаднал там, където е трябвало. Той за пръв път заговори за правилно и рационално хранене на учениците. Според неговите схващания постна храна може да се яде вечер, за да имаме лек сън, но на обяд е нужно да получаваме готвено с месо или риба. Такива бяха неговите разбирания, но уви... на следващата година той не беше преназначен. Големите ученици протестираха и решиха да отнесат въпроса до директора. Влезли в дирекцията и като започнали да излагат искането си за връщането на бай Ангел, без да ги изслуша до край, директорът отсекъл, че това не е тяхна работа. Заявил им, че са дошли в училището не да протестират, а да учат и да слушат, за да станат добри граждани на социалистическата ни родина. С тези думи директорът почти ги изгонил от дирекцията. Учениците само успели да кажат, че пак ще трябва да ядат буламачите на леля Силва – другата „готвачка“.

И всичко си тръгна по старому. Храната отново трудно се преглъщаше и естествено, казаните за боклук ставаха все по-пълни. Изглежда това е в характера на тогавашния, пък и на днешния ръководител. Ако има един способен човек, той непременно да бъде унизен и уволнен. Понеже способният иска да работи и да твори, и хората го уважават. Той изпъква и така застрашава статуквото, което директорът поддържа – да бъде най-големият авторитет и всички да му се прекланят. Ако няма възможност да се освободи от кадърния, директорът се стреми да направи живота му на работното място непоносим. Така способният е принуден да напусне и трябва да търси другаде работа, но понеже е умен и работлив, отново изпада в същата ситуация. Това продължава, докато се умори и стане един от многото. Но, слава на Бога, по-интелигентните и устойчиви по характер личности не се поддават и до край отстояват разбиранията си. Познавам такива прекрасни и чисти хора, които благодарение на големия си умствен потенциал, са си спечелвали лошо отношение и завист от страна на колеги и директори. Това са най-мачканите хора в нашето общество. Те са "лоши", защото могат, а останалите са "добрите", защото не могат.


Каталог: library -> svetski
svetski -> Поредица ние обичаме животните
svetski -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
svetski -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
svetski -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
svetski -> Първо издание превод Николай Анастасов
svetski -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
svetski -> СВ. Климент охридски


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница