Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

Петър не посмял да каже на родителите ми, че съм загубил зрение, за да не ги разстрои повече, но когато стигнахме у дома, мама щом ни видя, веднага разбра и припадна още на входната врата. Макар и да ми беше много тежко, започнах да ги успокоявам, че Петронито ще ме заведе на добри лекари и аз ще мога пак да виждам, както преди. Изглежда съм успял, защото полека-лека те се успокоиха и започнаха да ми разказват какво се е случило с моето семейство и как жена ми вече се е развела с мен и сега е при майка си заедно с нашия син. За да не се разкисна повече, Петър и аз си взехме довиждане с родителите ми и пак на джипа, но този път към София. Пренощувахме в неговия дом и още сутринта тръгнахме да търсим най-добрите очни специалисти. Чрез хората в неговата служба успя да уреди преглед при професор Василев, а след обяд ме заведе при професор Балабанова. И двамата категорично установиха,че имам отлепване на ретината и на двете очи и възможността някога да виждам е почти никаква. Поглеждайки грубите ми ръце и безформените ми нокти, бях запитан какво съм работил, понеже е почти невъзможно да получа едновременно отлепване на ретината и на двете очи. Разказах с големи съкращения за поправителния лагер, но имах чувството, че те се съмняваха в истинността на моя разказ. След като вече бяхме вън, Петър приятелски ме посъветва да не разказвам случилото се на всеки, тъй като трудно ще ми повярват. Тоест – народът нищо не знае за тези наказателни места.

Може би, за да ме успокоят и двамата професори ми препоръчаха да постъпя на лечение в болница и чрез продължително лежане, като получавам подходящи лекарства, е възможно зрението да ми се възвърне поне частично. И така, цели три месеца прекарах в очното отделение на Медицинска академия, но резултатът бе нулев. Виждайки, че нещата са необратими, с помощта на родителите ми се прибрах вкъщи. Мама, милата, всеки ден плачеше и не можеше да приеме положението, в което се намирам. След пет месеца заболя тежко и само за няколко дни се помина. Но аз не се примирих и щом разбрах, че във Варна има добър лекар, който правел много успешни операции и много хора проглеждали, помолих сестра ми да ме придружи и пристигнах с някаква надежда.

Тази сутрин бяхме на преглед, но възможности – никакви. Като че ли надеждата умира последна. Сестра ми реши да обиколи града, но аз пожелах да поседна близо до морето, за да чувам шума на вълните и да усещам свежестта на морския полъх. Тя ме предупреди да не отивам много напред, че макар и да има някакво заграждение, спокойно мога да падна в морето, а височината е голяма и трудно биха ме спасили. По едно време се загнезди някаква мисъл, че вече не съм нужен на никого и мисълта да се хвърля в бездната, не излизаше от главата ми. Може би, ако не бяхте дошли вие, щях да го направя, но благодарение на малкия приятел разбрах, че има и други като мен и усетих нов прилив на живот“.

Аз бях много впечатлен и развълнуван от историята на неговата нещастна съдба, но същевременно се радвах, че сме дошли навреме. Татко го попита с какъв превоз ще пътуват обратно, а то се оказа, че ще бъдем в един и същи влак. След малко сестра му пристигна и като ни видя, искрено се зарадва, задето сме правили компания на брат й.

Така и не усетихме кога стана 19 часа. Баща ми ги покани да отидем да вечеряме в някое заведение и полека-лека да се придвижваме към гарата. Чичо Илия ме хвана за ръка и тръгвайки, с весел глас добави:

– Никога от две години насам не ми е било така приятно и никой не ме е изслушвал така внимателно. Чувствам, че съм хвърлил огромен товар от гърба си. Много се радвам, че ще пътуваме заедно, а ти, малки приятелю, искам да ми разказваш за учениците и училището, в което учиш, но надявам се да нямаш двойки. Знаеш ли, че с моя син сте на една възраст, а аз не съм го виждал почти от две години, защото това е желанието на майка му.

В този момент започна да вали, но дъждовните капки бяха малки като бисери и нежно измиваха умората по лицата ни от дългия ден. Валеше така приятно, сякаш за да прогони мрачните преживявания и успокои мислите в главите ни. Леля Златина, така се казваше сестрата на нашия приятел, вече бе „покорила“ всички големи магазини, затова се чувстваше доста уморена. Близо до гарата намерихме хубав ресторант и поканата се оказа приятна за всички.

И до днес не мога да си спомня къде точно се намираше заведението, но помня, че там имаше интересно меню. Сервитьорът ни предложи специалитета на ресторанта – телешка глава в шкембе. Когато чух названието на ястието, малко се озадачих как могат да сварят тази голяма телешка глава в някакво шкембе! Какъв обем трябваше да има това шкембе, та да побере цяла огромна глава. Но баща ми, разбрал учудването ми, с усмивка ми разясни, че месото се обира и като се размеси с много подправки, се слага в сварено и почистено шкембе и се запича. О-о, това бе страхотен деликатес, такова нещо никога не бях ял.

Много неща се разказаха по време на вечерята и така не усетихме, че вече трябва да тръгваме към гарата, защото наближаваше часът на отпътуването. Леля Златина беше дообяснила, че на злополучния банкет, Станислав, виждайки жената на чичо Илия, силно се заинтересувал коя е и на кого е съпруга. Може би това го е накарало да скалъпи чудовищното обвинение и пъкленият му план влязъл в действие – чичо Илия в затвора, а той вече спокойно да ухажва жена му. Не след дълго замисълът успял и жената на нашия приятел вече била в неговите ръце. Почти всяка седмица Станислав си уреждал командировки, за да поддържа огъня на новата си любов. Но това продължило, докато се разкрие подлата му лъжа и той изведнъж се покрил така, сякаш се бил напъхал в миша дупка.

Настанихме се в едно празно купе. В нощния влак нямаше много пътници, затова ние не бяхме обезпокоявани. Тази нощ никой от нас не спа, а само си разказвахме за неща, случвали ни се през годините.

Седнал между новите си приятели и без никакво стеснение, аз ги разпитвах за всичко, което ми идваше на ум. Татко от време навреме ми правеше забележка да не любопитствам толкова много. Но кой ли можеше да се сърди на един 13-годишен любопитко. Леля Златина беше ме прегърнала майчински и с красивия си тембър разказваше моменти от живота си, като понякога махваше с ръка, сякаш да прогони нежелани спомени. Завършила средното си образование с отличен, тя решава да кандидатства медицина. Цяла година се подготвяла и дори ходила на уроци при добри преподаватели. Явила се на кандидатстудентските изпити и успяла да се справи отлично, но когато след около месец излезли резултатите, само стотни не й достигнали да влезе в мечтаната специалност. Доста си поплакала, но младостта бързо се отърсва от неприятните неща, защото животът го изисква.

Според тогавашните държавни разпоредби, тя трябвало да работи някъде 8 месеца – ни ден по-малко, за да може да кандидатства пак следващата година. Научила, че ако работи на някой обект от републиканско значение, ще има известни предимства. И тя, още септември месец, се озовала в Димитровград, където я настаняват в общежитие и след като й дават работно облекло, я включват в една строителна бригада. Условията на работа били нечовешки трудни, но в същата бригада имало и други млади хора, повечето все неприети студенти. За битовите условия в общежитието не пожела да говори, понеже не отговаряли на никаква класация за хигиена и удобства. Още първия ден ръцете й се подули и дланите й се покрили с мехури, но връщане назад за нея било немислимо – мечтата й да учи се оказала по-силна от трудностите...

Тъй като работата й била физически много тежка, то всеки мускул по тялото й и нощем не спирал да я боли. Но на втория месец извадила голям късмет. Домакинката на общежитията излязла в майчинство и нашата приятелка била назначена на нейно място - по заместване. Така, понякога даже имала време да прочита и някоя книга, свързана с желаната от нея професия и кандидатстудентските изпити през следващата година.

Полека-лека се изнизали осемте месеца и след като взела трудовата си книжка, се прибрала в Стара Загора. И продължила да се подготвя за изпитите. Този път всичко завършило добре: тя била първа в класацията и есента се записала студентка и то там, където най-много искала. Отдала се всецяло на медицинското образование и нямала време за никакви развлечения. В четвърти курс обаче, се влюбила в неин колега и двамата били безкрайно щастливи.

„Сергей – така се казваше момчето, беше силно влюбен, както и аз, но родителите му, след като разбраха, че се срещаме, силно се възпротивиха. Според тях невъзможно било син на борци против фашизма да вземе за жена някаква провинциалистка и то дъщеря на обикновени работници. Но моят приятел не се съобрази с техните претенции и ние продължихме да се срещаме до завършването на образованието ни. На абсолвентската вечер единодушно бях обявена за най-красивото момиче на випуска. Сергей през цялата нощ не разреши да танцувам с друг колега – държеше да бъда само с него. Бе обсебен от някаква дива ревност. Баща му обаче, не беше се примирил с нашата връзка и понеже имаше голямо влияние във властта, успя да нареди да бъда разпределена като лекар колкото се може по-далече от София, за да нямам възможност да се срещам със сина им.

Двете години, прекарани в Русенската болница, ми се сториха век. Виждахме се само веднъж или два пъти месечно – повече бе невъзможно, защото заплатите на младите лекари едва стигаха да вържат месеца, а за други разходи почти нищо не оставаше. На втората година усетих студенина в отношението на Сергей и само след няколко месеца майка му с писмо ме уведоми, че техния син вече е сгоден и да не го безпокоя повече. Забравих да спомена, че Сергей беше освободен от разпределение и назначен в една софийска болница, по специалността си. Баща му се бе погрижил и за това. Още малко ми трябваше да изпадна в депресия, но новите ми приятели, колегите в болницата, ми помогнаха да се овладея и преживея сърдечната болка. Това ме накара да остана за постоянно в същия колектив. Когато обаче се случи тази трагедия с брат ми, се завърнах окончателно у дома.

Баща ми също доста изстрада и аз съм загрижена и за двамата. Работя като акушер-гинеколог, специалност, която придобих преди година. Родилното отделение, в което съм лекар, е като мой втори дом, радвам се на всяко новородено дете заедно с неговата майка. Какво по-голямо щастие да посрещаш на този свят нови човешки същества!“

Леля Златина се усмихна и се извини, че дълго ни е занимавала със своя живот. Аз предложих да си разменим адресите, за да можем да се виждаме и друг път. Моята идея се хареса и вече си имахме координатите.

Чичо Илия призна, че докато лично не пострадал и той бил заблуден от комунистите и силно им вярвал, а когато веднага след 9 септември 1944 г. се появило горянското движение, даже упреквал хората, участващи в него, без да разбира тяхната кауза за връщане на демокрацията и спиране на репресиите спрямо трудолюбивите и способните хора. Трябвало да му се случи този ужас в трудовия концентрационен лагер, за да разбере за нечуваната жестокост на московските слуги. От такива като Станислав зависели съдбите на толкова много хора. И те – комунистите, определяли кой и как да живее. Според чичо Илия тези чудовища с човешки образ разсипали семейството му, отнели му най-ценното – зрението. Животът му завинаги е обречен на непрогледна тъмнина и сега за всичко трябва да търси помощта на зрящите. Но ние – новите му приятели, успяхме да му вдъхнем кураж и да го накараме да помисли за собственото си оцеляване – той трябваше да търси начин за добиване на някаква самостоятелност и полека-лека да стане по-независим.

Преди да слязат от влака на гара Стара Загора, той ни стисна ръцете и с мъжка твърдост добави:

– Вече разбрах, че борбата с трудностите трябва да поема самият аз – никакво отпускане, никакво хленчене и само напред, пък каквото и да става.

Бяха се изтърколили дванадесет години от тогава и в един юлски ден някаква кола спря пред пътната врата на нашия дом. От колата излезе същият чичо Илия, но сега ни запозна с новата си съпруга. Тя се представи – казваше се Нели. Чичо Илия беше й разказал за нас, само че аз вече бях голям мъж, а не малкото момче, което той познаваше.

Поканихме ги вкъщи и се надпреварвахме да разказваме какво ни се е случило през тези дванадесет години. Преди девет години нашият приятел се запознал с Нели в един магазин, където пазарувал често и тази случайна среща прераснала в истинско приятелство и любов. Скоро след това те се оженили. Родило им се момиченце и животът на семейството започнал да тече пълноценно. Съдбата този път била милостива, тъй като Нели била вече на 39 години и не вярвала, че може да си имат детенце. Но ето, че се появила малката Изабела. Четири години по-късно си купили и кола – един „Москвич“ и с него обикаляли България, когато Нели не е на работа. Макар че като икономист, тя непрекъснато била затрупана с много ангажименти, винаги успявала да си подреди работата така, че да остане време и за пътуване.

И сега бяха нагласили пътуването си специално заради нас, за да се срещнем след толкова години и да споделят своето щастие. Ние много им се радвахме и особено на чичо Илия, който беше като възроден.

Те постояха няколко дни, разгледаха красотите на Западните Родопи, а на тръгване, когато попитах за сестра му – леля Златина, той ни съобщи, че е успяла да избяга в Западна Германия, но милицията им е забранила всякакви контакти с нея, нито с писма, нито по телефона, тъй като е обявена за невъзвръщенка. Той знаел, че там тя се е омъжила и има едно момченце, а мъжът й бил главен лекар в една болница. Тези подробности за сестра си чичо Илия научил, благодарение на негов бивш съученик, който работел в МВР. Старият им баща бил викан всеки ден в следствения отдел, за да дава показания и непрекъснато го заплашвали, че няма да види бял ден, докато не намери начин да доведе дъщеря си в България. Не криели, че тя вече е осъдена задочно на 15 години затвор. Бащата не издържал и само след шест месеца получил инфаркт и починал. А дъщеря му не знаела нищо за случилото се в България.

Разделихме се с много човешка топлота, но за жалост повече не сме се виждали.

Какви сложни човешки съдби...какви лични трагедии, причинени от българските комунисти, които са изпълнявали нарежданията на съветския режим за ликвидиране на най-будните и дейни хора, обявявайки ги за фашисти, агенти на капитализма и за какви ли още не. А колко невинни хора са станали жертва на личната злоба и отмъщение, прикрити зад кухи лозунги. Колко честни, почтени и талантливи хора и колко семейства са разорени и ликвидирани без съд и присъда, само защото са били трудолюбиви и затова заможни. Колко съдби са пречупени без милост, сякаш дошлите на власт комунисти не носеха човешки души. Намесваха се без капчица угризение в живота на толкова хора. Кой им даваше това право... Да можеха мъртвите да говорят, вярвам, че и най-твърдият камък би се пръснал от мъка по тези невинно загинали човешки същества.

УЧИТЕЛКАТА МИ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
Годините отлитат като птици,

оставяйки след себе си следи,

и пак от моите притворени зеници,

търкулват се забравени сълзи.

останали от моя жизнен път,

нахлуват мисли по човешки грешни,

които трудно могат да се спрат.

да съди земния ни път,

за нас остава да сме честни, Боже,

да вярваме в доброто на деня.

Сградата на училището бе малка и естествено беше да нямаме физкултурен салон. През топлите дни часовете по физкултура ги провеждахме на двора, но когато времето ставаше непоносимо студено се използваше салонът на първия етаж. Той имаше дължина около 8 метра и широчина 4 метра, а от двете му страни бяха класните стаи. Нека си представим ситуацията: в този салон даден клас марширува, пеейки български или съветски революционни песни, а в класните стаи другите ученици трябва да пишат теми по български език или да решават задачи по математика, геометрия, физика или химия. Бе ни трудно да се съсредоточим, а понякога даже не чувахме дори гласа на преподавателката по предмета. Представете си какво внимание се изискваше от нас, какво напрежение на слуха. Не беше рядкост ученик, седнал на последния чин, да запише погрешно продиктуваното от учителката. Но интересното бе, че нямаше никакви протести от страна на учителите, та физкултурничката безцеремонно продължаваше да тероризира всички класове, без да се съобразява с никого.

Един ден, когато нашия клас имаше физическо възпитание, аз помолих физкултурничката ни да не маршируваме и да не пеем, за да не пречим на другите класове, като заменим тази дейности с физически упражнения или земна гимнастика. Заради това мое "неуместно" предложение получих двойка и бях изгонен от часа.

Този салон обаче, имаше и една друга функция. През зимата тук поставяха една висока печка, единствената която не димеше и около нея се събирахме всички ученици. Не бе рядко около тази печка да прехвърча някоя и друга любовна искра. Затова тази задушевна обстановка се харесваше много от големите ученици, въпреки че всичко се следеше изкъсо от учители и възпитатели. Въпреки тези затруднения, романтичните любови не преставаха.

Имах късмет, че учителка по български тогава ми беше госпожа Капричева. Сега си давам сметка колко голяма ерудиция и висок интелект е имала тя, защото умееше много професионално и същевременно увлекателно, да ни въведе в българската и световната литература. Непрекъснато ни съветваше да четем, за да обогатим познанията си и да развием мисленето си. Според нея книгата, освен прозорец към света, е безценно богатство, което не е съизмеримо с никакъв финансов еквивалент. Това богатство да бъде в основата на нашето познание и никой, по какъвто и да е начин, не би могъл да ни го отнеме. Често правехме теми върху различни произведения. Стремеше се да ни научи да имаме добър правопис, интелигентно и задълбочено да разглеждаме произведенията и аргументирано да се обосноваваме. Тя не обичаше посредствеността, мразеше малодушието и всеки неин час ние очаквахме с приятно чувство. Госпожа Капричева се интересуваше и от музика и с удоволствие слушаше световните образци. Най-много харесваше творчеството на Моцарт и Верди. Понякога даже си припяваше известни арии от популярни опери на тези любими за нея композитори.

Лошо бе, че в училищната библиотека имаше малко литература. И книгите бяха предимно с партизанска тематика. Не обичах да ги чета, тъй като основният сюжет бе убийства, стрелба, насилие и много проливане на кръв. Вероятно защото бях възпитаван в християнско семейство и непрекъснато ми бе напомняно, че човек трябва да прощава и на врага си, и ако му ударят едната буза да подложи и другата, не можех да си обясня това насилие и жестокост. Но какво да се прави – идеологията се насаждаше чрез всички възможни средства. Най-много ми харесваше книгата „Чичовци“ на Иван Вазов. Добротата и наивността на вазовите българи беше ме пленила. Те оживяваха в съзнанието ми и препрочитайки няколко пъти книгата можех да усетя ясно атмосферата на отминалото време. Не можех да повтарям заучени фрази, изказани от критиците, а държах на собственото си мнение и госпожа Капричева оценяваше това мое качество, макар да се е налагало понякога да спорим по дадени теми.

Дойде време да изучаваме и „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов. От литературна гледна точка, книгата има своето огромно място в българската литература. Бях съгласен и не противоречах. Но аз изпитвах неудобство от поведението на основния герой - Бай Ганьо и ме беше срам, че е българин. Вместо да се забавлявам, както правеха всички мои съученици, аз се ядосвах истински на неговите азиатски простотии. Не можех да приема това произведение като градивно. За мен Бай Ганьо бе пародия на глупостта, която не можех да свържа с който и да е българин. С моите разсъждения предизвиквах смях в целия клас. Спомням си, че и темата, която трябваше да напиша, бе в този ред на мисли и госпожата не ми писа двойка, а само ме нарече наивен идеалист.

Родена в семейство на учители, навярно затова госпожа Елена Капричева имаше излъчване на човек, възпитан в духа на християнските добродетели. Казваше ни, че обичала много поезията на Яворов, Дебелянов, Пенчо Славейков. Можеше с часове да ни говори за патриарха на българската литература Иван Вазов, за огромното му творчество и богатия му език, който изпълва страниците на всичките му произведения. Голямото й желание било да стане актриса, но влюбена в творчеството на Гьоте и Шилер, тя решила да запише немска гимназия. Благодарение на немския език светът се отворил за нея, защото така имала достъп до немската класика ... После завършила немска филология и след една година записала българска филология, която завършила със златен медал.

Високо образована, вече всички врати били отворени за нея и тя избрала да стане преподавател по български език в известна варненска гимназия, а след работно време да има възможност и да работи като преводач с немски език. Омъжва се за лекар с добра практика, раждат им се и 2 момичета. Но с идването на комунистите на власт се слага край на нейната кариера. Забранено й е да се занимава с немски език, разрешават й да преподава само български, но не и в престижни учебни заведения. Така, Елена Капричева се озовава в нашето училище. Може би това е решила съдбата, за да можем и ние да получим истински знания, от един прекрасен учител и много добър филолог. Когато трябваше да ни прочете нещо, имахме впечатлението, че пред нас е застанала голяма актриса, а не учителка. Ако произведението бе по-драматично, сълзи проблясваха в очите й. Много я обичахме. Възхищавахме се на големите й способности. Често се шегуваше с нас, но без чувство на сарказъм.

Най-често аз бях прицел на шегите й и това много ме забавляваше. Знаейки за силното ми увлечение по музиката, тя ми прикачваше псевдоними на герои от различни опери и макар, че темите по български, които правехме, да ми бяха за отличен, не получавах 6, поради допускани грешки в правописа. Веднъж реших да оправдая моя правопис с "небългарския" си произход, но не мина. Само успях да си спечеля една голяма домашна работа - единствено на мен ми бе възложено да напиша две теми за следващия ден, докато целият клас нямаше никакво домашно. Ами, как да бъде друго яче - сам си бях виновен.

Още си спомням веселите подмятания на моите съученици през годините, че докато тя ни преподаваше български, език никога не ми е писала повече от петица. Чак в края на 8-ми клас, след много изпитвания, едва тогава, както казваше тя, „със спокойно сърце и с чиста съвест вече мога да ти пиша шестица“.

Разбереше ли госпожа Капричева, че някой има някакви литературни заложби, не го оставяше на мира - непрекъснато го подтикваше да се развива и го насочваше творчески.

Сигурен съм, че всички мои съученици, както и аз, винаги ще носим образа й в себе си.

ТРИМАТА КУРСАНТИ

Имаше едно момче от цигански произход, което имаше с едното око нормално зрение, но бе попаднало в нашето училище. Та този ученик – Георги, за да може да излиза редовно, се беше уговорил с няколко негови сънародници да идват и да се представят за роднини. И така, той почти всеки ден имаше гости и все напущаше училището. Като видяхме, че номерът му работи успешно и други от нас се възползвахме - намерихме си подходящи приятели, които се представяха за наши близки. Един ден, докато се разхождах на двора, срещнах Георги, който още не бе излязъл. Извиках го и направо го помолих да ме запознае с някого от неговите сънародници, когото да представя като роднина. Мислех, че ще ми помогне, тъй като с него се разбирахме много. Какво беше моето разочарование, когато той категорично ми отказа: