Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

– Слушай, ти си доста бял, а моите приятели са мургави, та ако реши някой да се представи за твой братовчед, смятай, че сме се издънили. Тогава и ти, и аз ще стоим от тази страна на вратата, а Варна ще я гледаме през крив макарон.

От този аргументиран отказ останах доста разочарован, но изведнъж ми дойде идея - в съседната къща живееше едно момиче, което свиреше на флейта. Често, застанали от двете страни на оградата, ние си говорехме за музика. Още същата вечер, към 7 часа, изсвирих нашия сигнал и не след дълго вече разговаряхме. Когато видях, че наоколо нямаше никого, аз я запознах с идеята. Роси, така се казваше момичето, се засмя и закачливо ми каза, че проблемът ми ще бъде уреден. Имала братовчед, на когото са купили акордеон, но не можел да свири на него. Той ще идва да ме взима, като се представя, че ми е роднина, а аз, според уговорката, ще го уча да свири.

На следващия ден, когато учениците вечеряха, аз се изправих до оградата и изсвирих с уста сигнала. Не мина и минута и Роси дойде придружена от високо и симпатично момче.

– Запознайте се! – каза тя и го бутна пред себе си.

Момчето се казваше Виолин и набързо се уговорихме как да действаме. Разбрахме се в събота след обяд, той да дойде в училище и като се представи за мой братовчед, да ме изведе от пансиона. Нещата се случиха, така, както ги уговорихме. Спомням си, че в съботния ден още от сутринта мартенското слънце беше огряло, а на небето нямаше никакъв облак. И ето, че в 3 часа след обяд звънецът на входната врата иззвъня. Дежурната възпитателка, млада и много енергична жена, слезе бързо и отключи. Чух как Виолин се представи за мой братовчед и аз веднага бях повикан. Без никакви проблеми госпожа Пеева, така се казваше възпитателката, ми разреши свободен режим до вечерта. Бях щастлив.

Вървейки към морския плаж, Виолин ми обясни, че са си направели състав за серенади на момичета, но им трябвало акордеонист. Благодарение на Роси вече сме щели да бъдем пълен състав. Репетициите си провеждали на плажа. За пръв път чувах репетиции да се провеждат на плаж, но идеята ми хареса.

Пристигнахме и Виолин ми представи Митко и Тошо, другите от групата. Моя псевдобратовчед носеше акордеона си и когато го отвори аз ахнах. Та, това беше марка Хонер. За пръв път виждах толкова хубав и скъп инструмент. Той се засмя и се похвали, че специално му е донесен от Западна Германия. С нетърпение го сложих на раменете си и засвирих. Всеки тон ме упойваше с красивия си тембър, вълните на мелодията пронизваха цялата ми същност. А щом натиснах регистъра на пиколото, звуците, които изтръгнах, ме пренесоха горе в Родопите, в моето Ракитово. Какъв шанс, започнах със стария Велтмайстер, а сега щастието ме възнаграждаваше да свиря на великолепен инструмент и то Хонер.

Митко взе да ми обяснява как заради идеята започнал да свири на китара, макар да знаел само тоника, субдоминанта, доминанта и до там. Хармонията му се виждала доста трудна. Успокоих го, че щом като е овладял грифа на китарата, нещата ще тръгнат. Имаха и тетрадка с песни за изпълнение. Основният им репертоар се състоеше от български и италиански песни – тези, които най-много харесвах. Набързо прехвърлихме песните:„Марина“, „24 хиляди целувки“, „Дай, Каролина“, „Песента на славея“, като най-много ни измъчи Серенадата от Шуберт. Почти готови, вече можехме да отидем на първата си серенада. Митко предложи на първо време да попеем и да посвирим на неговата приятелка, тъй като са се уговорили да излязат тази вечер. Той вярваше, че тя ще бъде приятно изненадана от серенадата. Това бе добро решение, за да проверим своята готовност като състав.

Къщата се намираше в квартал Приморски, недалеч от моето училище и това малко ме притесни. Застанахме под прозорците и запяхме нашите песни. Момичето и нейната майка, силно изненадани, изслушаха с удоволствие цялата ни програма, като след всяка песен ръкопляскаха. По терасите на съседните къщи наизлязоха и други хора и с аплодисменти изпращаха всяко наше парче.

Бяхме изключително доволни от първата си серенада. След като приключихме репертоара си, майката на момичето ни покани вкъщи, като ни почерпи с домашни сладки и лимонада.

Почувствах се свободен от ограниченията на училището, усетих, че съм с други хора, които се радваха на нашето пеене и свирене, бях зареден с положителни емоции. Сега спокойно можех да се върна пак в пансиона. Прибрах се чак около 10 часа вечерта, но госпожа Пеева не ми направи никаква забележка, само каза че преди малко слушала недалече от училището да се пеят хубави песни под съпровод на китара и акордеон. Много се разчувствала, понеже се върнала назад, в годините на нейното моминство.

Легнах си, но възбудата от прекрасните мигове на този следобед дълго не ми позволяваше да заспя. Още веднъж почувствах колко по-свободни са тези, които живеят от другата страна на стените на пансиона - нямат ограничение в контактите си, не са затворени денонощно в една и съща сграда и имат много по-големи възможности за общуване от нас. Когато са ми се случвали такива моменти, различаващи се от живота в училище, ги изживявах доста емоционално.

На следващия ден съучениците ми настойчиво ме разпитваха къде съм бил през съботния следобед. Отговарях им: "Нищо особено, дойде един братовчед, с който се разходихме където намерим за интересно".

Новите ми приятели бяха курсанти във военноморското училище, Виолин бе варненлия, а Митко и Тошо се гордееха, че са от Пловдив. Наричаха се един друг „майничка“. И тримата бяха много добри и интелигентни момчета. Обичаха да разказват интересни случки и вицове. Тошо имаше дар слово и можеше с часове да ни занимава, без да се повтори. Разказваше как решил да живее на квартира. Настанил се и за компания си купил говорещ папагал. Голяма занимавка с това пиле, даже неговите приятели го научили да псува. Добре, ама в един хубав ден майка му решава да му погостува. Отключва тя вратата, влиза в стаята и още преди да затвори, умното пиле се провиква с научената псувня. Горката жена започнала да се оглежда кой е този простак, дето я посреща по такъв нецензурен начин. Папагалът повтаря ли повтаря репертоара си и чак тогава тя разбрала откъде идва гласът. Хем се смяла, хем се подразнила. Когато Тошо се прибрал, тя ядосано му казала:

– Слушай, сине майчин, мене баща ти цял живот никога не е посмял да ме напсува, а това пусто папагалче не спря и цял ден ме "благославяше".

Наложило се за два дни, докато майка му била на гости, да го даде на Виолин, ама и той си създал доста проблеми с папагала.

– А сега как са нещата? – попитах аз Тошо.

– Продължава да си псува, даже се е научил и да подсвирква. Ама е много сладък и не бих го заменил никога с друг папагал.

Започнахме да усъвършенстваме репертоара си и ставахме все по-добри. По един или два пъти седмично правехме серенади на различни момичета, които те познаваха. Но, както се казва, много хубаво не е на хубаво. Виолин имаше съученичка, която харесваше. Знаеше, че баща й бил много строг, но според нашия приятел той още бил на плаване и ние можем да направим серенада под прозорците на къщата им. Застанахме съвсем спокойни и започнахме да свирим. Отначало тръгна добре, но не знаехме, че баща й току-що бил се прибрал и като чул да се свири и пее под прозорците на къщата му, взел една кофа, напълнил я с вода (ние още не бяхме свършили песента) и изля водата върху нас. Секунди преди да хвърли водата обаче, аз чух тежките му стъпки и мърморенето му и отскочих с акордеона назад. Кофата се изля и тримата мои приятели бяха окъпани като мишки. Но за наше щастие акордеонът остана почти сух. Свалих си ризата и го забърсах. От главите на другите водата се стичаше и даже обувките им бяха пълни. В началото се ядосахме, но след като акордеонът беше здрав, всичко бе наред. Даже после се посмяхме на провалената серенада.

След това неприятно преживяване не се отказахме от благородното дело да доставяме на хората приятни мигове с нашата музика. Този случай повече не се повтори, защото вече не се доверявахме на интуицията си, а проверявахме дали ще бъдем желани.

Репетициите и серенадите провеждахме само събота и неделя. А през останалите дни всеки се занимаваше с ангажиментите си. Така, че имах достатъчно време и за учене и другите училищни задължения.

Беше краят на месец май и цялата група решихме да се поразходим из пазара. Сергиите бяха отрупани с узрели череши и ароматът им, макар лек и загадъчен, се носеше във въздуха. Хората се трупаха да купят от вкусния плод. Ние също взехме килограм череши и се запътихме към морската градина. Излизайки от пазара, едно момче ни позна, спря ни и ни покани на сватбата си. Бил наел цигански оркестър, но ние можем, след като си отидат гостите, да повеселим близките на младоженците и самите младоженци. Без да чакаме втора покана, ние се съгласихме и още на следващия ден бяхме сватбари. Неделя като неделя, денят хубав и много слънчев, а хората щастливи и весели. Виеха се кръшни хора и ръченици, пееха се народни песни, а циганите свиреха като с навити пружини, сякаш нямаха умора. В обедната почивка за оркестъра се запознахме с музикантите. Бяха приятни и скромни хора, но се хвалеха, че са най-добрите между циганските оркестри. Посмяхме се и така приказката потръгна. Кларинетистът бе доста пълничък, но пък имаше силно чувство за хумор. В центъра на шегите си винаги слагаше своята персона - на една сватба майка заплашила детето си, че ако не яде, ще го даде на чичо кларинетист да го излапа. Музикантът потвърдил думите на майката и злоядото дете си изяло яденето. Разказваха и други случки, докато дойде време да продължат да свирят.

Около 18 часа гостите започнаха да се разотиват. Оркестърът също си тръгна и тогава дойде време ние да поддържаме сватбарското настроение. Нашите песни повишиха градуса още повече и дори много от присъстващите запяха с нас. Към 22 часа трябваше да напуснем ресторанта, но на хората още им се пееше. Сервитьорите обаче, започнаха да гасят светлините и всички, щем-нещем, си тръгнахме.

Току-що бях затворил вратата на ресторанта зад себе си и някой ме прегърна през рамо. Беше моята учителка по български – госпожа Капричева. „Хванах ли те! – смеейки се ми каза тя. – От колко време свириш с тази група?“. Обичах и много ценях тази жена и затова й предложих да седнем в близката градинка и да й разкажа всичко. Моите приятели си тръгнаха, като само Виолин остана, за да ме върне в училище. Не скрих, че сме създали състав за серенади, но не си признах, че Виолин не ми е братовчед. Вместо да ми се скара, тя само добави: „Браво, момчето ми, попаднал си където трябва и с които трябва. Остава ти малко време до края на учебната година, гледай да не те разкрият“. Добрината й нямаше край. Такава беше тя, госпожа Елена Капричева.

УЧИЛИЩНИЯТ ЗВЪНЕЦ
Това заглавие неминуемо ще събуди усмивка у някого и ще го върне назад във времето, когато началото и краят на часовете в училище се огласяваха не от електрически, а от механичен звънец като камбанка. Още в първия ден от моето постъпване във варненското училище той ми направи впечатление с красивия си и мелодичен звън. Като форма беше звънец като всички училищни звънци – с дървена дръжка за хващане и метална камбанка, но имаше изключително мелодично звънене. Не зная от какъв метал беше изработен, но интересното бе, че след като си свърши полезната работа, звънецът продължаваше и когато е в покой, да отзвучава доста продължително време. Имах чувството, че допява незавършената си песен. Винаги след биенето на звънеца с нетърпение очаквах този момент, защото много се забавлявах с това негово припяване, което галеше приятно слуха ми. Бях израснал в планински район, където сутрин и вечер по улиците минаваха стада, чувал съм безброй всякакви звънци, въпреки това бях впечатлен, понеже не бях чувал така зву чащо и отзвучаващо изобретение на човешкото майсторство. Много пъти съм го вземал в ръцете си и по тактилния способ съм го обследвал, но не намирах никакви особени разлики от другите училищни звънци. Дори и дървената дръжка, която бе добре стругована, не се различаваше от другите подобни.

В салона на първия етаж имаше едно старо немско пиано и звънецът, винаги когато не бе в употреба, си стоеше върху това пиано. Споделях понякога с някои приятели за красивата мелодия на сладкогласния ми любимец, но само предизвиквах усмивките им.

Когато бях в прогимназията, един ден звънецът изчезна – някой беше решил да го скрие, може би на шега или за да разбере какво ще се случи, ако го няма. И така той изчезна, а работата му трябваше да продължи една тръба, която възпроизвеждаше съответния сигнал, когато беше необходимо. Със свиренето бе натоварен един от големите ученици Минко - племенник на директора. Възникна обаче друг проблем – него трудно го намираха, за да изсвири нужния сигнал и затова, видяло се в чудо, училищното ръководство купи друг звънец. Но този нов заместник имаше изключително глух звън и трудно се чуваше вътре в сградата, та камо ли да го чуеш в двора или в работилницата по кошничарство.

Постепенно се примирихме с това положение, но така и не можахме да свикнем с неприятния му звън. Даже имаше една млада учителка, която често караше Минко да надува своята стара флигорна, особено когато се налагаше да бъдем събудени сутрин, още в 6 без 15 минути. Мелодията „Чорба-каша“, разнасяща се от Минковата флигорна в този ранен час, беше наистина събуждаща, но и момчето здраво надуваше бузи, та може би събуждаше и доста съседи. Не закъсняха и протестите от страна на живеещите наблизо граждани. Нямаше как това да продължи и директорът забрани на Минко да надува своята флигорна.

Един ден обаче, когато един от малките палавници решил да отвори долния капак на пианото, за да види какво има там, ненадейно извика:

– Хора, открих хубавия звънец!

И така, той пак зае почетното си място, а неговият нов събрат отиде в училищния склад за съхранение. След този случай звънецът повече не е изчезвал и си стоеше с достойнство на мястото си върху горния капак на старото немско пиано. Едва след случилото се всички ученици и учители се уверихме в неговата изключителна мелодичност и силен звън и никой повече и не помисли да го скрие.

Историята на този звънец се оказа с неочаквано продължение. Почти всяка година през април ни водеха на рентген в бившата мъжка гимназия, за да ни правят профилактичен преглед на дробовете и сърцето. В тази гимназия за пръв път чух електрически звънец, който беше заменил механичния. Това ми направи впечатление, но не ми хареса. Та как можех да го сравня с неговия мелодичен събрат. Електрическият звънец сякаш се забиваше като свредел в ушите и аха – да ти засвирят и тъпанчетата. Имах чувството, че слушам звука на банциг, но във високия регистър.

Докато чакахме реда си пред рентгеновия кабинет, няколко малки палавници започнаха да се боричкат приятелски, но това бе забелязано от прислужника и той дойде, за да им се скара. Понеже знаех, че в масовите училища прислужниците бият звънците, аз съвсем непринудено попитах байчото защо са преминали на електрически звънец. Оказа се страхотно любезен човек и надълго ми обясни плюсовете на електрическия звънец и минусите на обикновения. И от него, съвсем изненадващо, разбрах, че нашият звънец ни е подарен от това училище и той си има своята предистория. Исках да задоволя любопитството си, та го помолих да ми я разкаже. Тогава той ме покани да вляза в близката стая и седнали на първия чин, бай Петко с подробности ми разказа една интересна история за направата на вълшебния звънец.

Когато наближило да се открие това учебно заведение, директорът му се сетил, че то още няма звънец. А тогавашният директор бил добър музикант и по тази причина решил да намери за училището най-мелодичния звънец. Прослушал доста звънци, но все не му харесвали. Научавайки, че в Троян работел изключителен майстор, който правел всякакви звънци и камбани, директорът отишъл на място и му поръчал да направи най-сладкогласния звънец, така че да се различава от всички други по красотата на звучене. Майсторът се смаял от желанието на този човек - за някакво си училище да го натоварва с такава трудно изпълнима поръчка. Но тъй като държал на името си и на славата си като майстор, той се свързал с негов колега от София и заедно успели да изработят поръчката. Този звънец бил реликва за това училище и когато директорът се пенсионирал, Сладкогласко бил подарен на нашето училище. Той даже имал специална поставка, за да не бъде повреден, ако бъде изтърван случайно на мозайката. „Всички с голямо внимание се отнасяхме към него – разказваше бай Петко, – защото знаехме, че директорът имаше големи сантименти към звънеца. Аз съм последният човек в гимназията, който помни тази история и наесен, след като изляза в пенсия, вече никой няма да си спомни за нея“.

Не зная дали от разказаното или от някакви други спомени, но бай Петко се просълзи и остави две сълзи да паднат върху работната му престилка. После стана и с благия си тембър ме помоли да погаля неговия стар приятел - звънецът и да му кажа, че той не го е забравил и винаги ще си спомня за него, понеже дълги години го е държал в ръцете си.

Бях изключително развълнуван от този разказ, макар и да ставаше въпрос за някакъв неодушевен предмет, но пък този предмет не беше нещо случайно, а звънец с красив тембър и мелодичен глас, изработен с голямо майсторство и старание. Неговата песен остави следи в моето съзнание и аз, като бай Петко, винаги ще го помня и ще го чувам в спомените си.

„БАБА РУСКА НАЙ СЕ ДРУСКА“
С този фрагмент от стара народна песен ще продължа да разказвам за бившите си учители. Господин Арабаджиев – и до днес сякаш го виждам да върви по двора на училището. Пеейки тази народна песен, той правеше леки движения на ляво, на дясно: „Събрали се девет баби,/трака-лака из върбалака.../баба Мита най-много рита,/баба Руска най се друска...“

Много благ и вечно усмихнат, той никога не се караше безпричинно. Като възпитател всеки следобед успяваше така да организира учениците, че при него нямаше скука. Въпреки че му оставаха няколко години до пенсиониране, господин Арабаджиев изглеждаше страхотно енергичен човек. Като че ли се движеше на пружини. Заради доброто му отношение към нас имахме чувството, че директорът пък, нямаше добро отношение към него. Често ми се е случвало да го посрещам на влизането му в училище с неговата любима песен за баба Руска. Даже веднъж взех един акордеон и му направихме серенада пред учителската стая. Усмихнат до уши, той излезе и ни почерпи с по една ябълка, като ни се похвали, че са негово производство. Имал си човекът малко лозе и там си посадил различни дръвчета. Та щом му оставало свободно време, си го прекарвал там. За да се уверим в думите му, още същата неделя ни поведе, три момчета, към неговото ранчо. Това малко лозе бе подредено като аптека. Не скрих учудването си. Освен лозови насаждения, около оградата от вътрешната страна на лозето бе насадил круши, ябълки, сливи и един голям орех, под който лятото си лежал на сянка. Беше си построил и малка вила с две стаички, а под тях имаше и мазенце, в което си държал винцето. Беше краят на месец октомври, та успяхме да опитаме от ябълките и крушите. Въведе ни във вилата и като седнахме около масата, започна да чупи орехи и да ни ги подава. Обясни ни, че си е направил хубаво вино, но ние нямаме право да го пробваме, понеже сме ученици. За случая обаче имаше сироп от касис и той вече ставаше за нас.

Като разговаряхме така, стигнахме до идеята му да учим борба за слепи. Това ме много озадачи, но замълчах. Нашият учител мислил и изготвил специални правила за този спорт – нещо между джудо и борба.

Следващата седмица господин Арабаджиев взел два стари дюшека от домакина и ги беше поставил на пода в горния салон. Събра ни няколко момчета, за да ни въведе в новата игра. За да няма измами между слабовиждащи и невиждащи, правилникът предполагаше да се борим застанали на колене. Подбираше ни по категории - горе-долу по негова преценка. Периодът на обучение не беше дълъг, защото бързо схващахме. Случваше се доста често някой да изпусне "задушлив газ", та тогава нашият треньор казваше: „Пак замириса на кисело зеле!“. Отваряше вратата на терасата да се проветри помещението и пак продължавахме.

Така изкарахме зимата, която беше много студена и това занимание ни създаваше истинско удоволствие. Тъй като нямахме специални екипи, борбата се водеше по всекидневно облекло. Случваше се доста често да ни се разпорят панталоните някъде по шевовете и се налагаше да ги носим на леля Тотка или на леля Сийка, за да ги зашият. Те недоволстваха, но не ни отказваха услугата. Шегуваха се, като казваха, че Арабаджиев трябва да им плаща допълнително за шивашки услуги.

Случи се така, че някои от борците имаха лоши оценки и в началото на месец май борбата беше забранена от директора. Изложиха се още куп причини, включително и тази, че някои от нас имали специфични очни заболявания, които не разрешават такъв вид спорт. По този начин прекъснаха упражненията за турнира ни, за който толкова много се бяхме готвили. Въпреки това, учителят с голямо сърце винаги намираше начин да се грижи за нас, за да разнообрази ежедневието ни.

Много често се е случвало на мен или на други ученици, ако не сме яли нищо, понеже храната не ни е харесала, господин Арабаджиев да ни спасява от глад – влизаше в кухнята и ни намазваше филия с каквото намери – масло, някакво сладко или лютеница. А когато нямаше нищо, слагаше на филията олио, червен пипер и сол, като я наричаше циганска баница, та, когато беше дежурен, нямаше гладни в училище.

Той знаеше за всяка любовна двойка и обичаше приятелски да се шегува с тях, но и ги съветваше съвсем чистосърдечно, по бащински. Какъв човек беше, та никой не можеше да му се разсърди или да му се обиди. Имаше ли възможност, вземаше някоя книга и влизайки в долния салон, започваше да ни чете, стараейки се да имитира всеки герой, като си променя тембъра. Правеше го много майсторски, сякаш току-що излязъл от театралната академия.

Следващата учебна година господин Арабаджиев реши, в края на всеки месец, да провежда с нас конкурс за бързо писане, но без грешки, и конкурс за изразително четене. Момичетата се ентусиазираха много и мога да кажа, че тук те бяха във вихъра си, като почти винаги печелеха първите места. След някой и друг месец ние, момчетата, започнахме да „клинчим“, като винаги си намирахме някакви оправдания. Понеже училището нямаше пари за никакви поощрителни награди, нашият учител се свърза с предприятието на слепите във Варна и успя да уреди нещата. Идваше специално жури от работници, което определяше наградените а те бяха малки подаръчета. Така това начинание придоби вече съвсем състезателен характер. За калпазаните - момчетата, нежелаещи да четат и пишат, той реши да направи отбор по канадска борба, но нейното име беше „игра на мъжка лапа“. Наименованието „канадска борба“ беше неприемливо за тогавашното време.

До пенсионирането си господин Арабаджиев бе винаги грижовен и всеотдаен към своите ученици. И после, когато вече не беше учител, той не забравяше да идва и да ни се радва, като на свои деца.

БУКЕТ ОТ СПОМЕНИ
Спомените ми от прогимназиалния живот и досега не са избледнели – сякаш са се врастнали в моето съзнание. За големите момичета и момчета от моето тогавашно училище мога да кажа, че бяха винаги готови да помогнат на всеки и дори ако се наложи, да изкупят чужда вина. Често се е случвало, ако някой излезе без разрешение, учениците да го прикрият, като измислят някоя лъжа. Е, да, често хващаха лъжите ни, но като се извиним, понякога ни се разминаваше. И нямаше по-щастливи от нас, когато всичко минаваше безпроблемно. Училището беше като войнишка казарма. Учиш се на много неща, които другаде като че ли е невъзможно да научиш. Имаше изпечени хитреци, но аз не можах да се усъвършенствам в това. Не зная как се получаваше, но винаги когато си позволявах да излъжа за нещо, все ме хващаха. Като поведение и взаимоотношения обаче, повечето бяхме честни и добронамерени един към друг, а кражби почти нямаше. Ние се познавахме, така че ако се случеше нещо такова, сами го разследвахме, без намесата на учителите и всичко си идваше на място.

Умеехме да пазим тайна. Големите момчета бяха разгадали, че ключ номер 4 отключва безпроблемно дворната врата и много от тях си го бяха закупили. След вечеря, когато дежурният възпитател се случеше да е от по-доверчивите и не толкова строгите, някой от нас, един или двама, отключваше тежката врата и пазейки се да не бъде забелязан, излиташе от пансиона, като не забравяше да я заключи отново, но вече от външната страна. Имаше точно определен ред, за да не бъдем усетени.