Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

Веднъж при едно такова бягство, недалеч от училище аз бях съзрян от една от учителките – госпожица Василева, която се разхождаше с приятеля си. Щом ме видя, тя без никаква милост започна да ме заплашва със строги наказания, но нейният приятел ме защити и с доста дипломатичен тон оправи нещата. Благодарение на него това мое бягство остана в тайна от ръководството, но на моите съученици трябваше да призная за неприятния случай.

По това време в училище работеха няколко млади учителки и възпитателки, които имаха по-съвременни разбирания и ги чувствахме по-близки. Една от тях бе възпитателката госпожа Пеева. Като дъщеря на бивш учител в нашето училище, тя сякаш си дойде на точното място. За дни свикна с всички ни, бързо ни опозна и веднага научи имената ни. Тогава се учеше шест дни в седмицата, но на седмия – в неделя, се налагаше по някакъв начин да се разтоварим от училищните задължения. По предложение на големите момичета и момчета започнаха да се организират забави в събота или неделя вечер. Тези, така наречени танцови забави, започваха в 19 часа и продължаваха до 22 часа. Тогава не можеше и да се мечтае за грамофон или за магнетофон, та затова нашите купони протичаха при съпровод на пиано и акордеон. Салонът на първия етаж се изпълваше с танцуващи двойки. Лошото бе, че ние, които свирехме, не можехме да танцуваме. Още оттогава ми стана ясна орисията на музиканта. Добре, че бяхме повече акордеонисти и пианисти, та от време-навреме се сменяхме и не мога да се оплача чак толкова.

Всъщност ми бе приятно да свиря за моите съученици. Понякога на тези забави идваха бивши възпитаници и ние много им се радвахме. Един от тях разказа една весела история, случила се с него. Оженил се човекът и съвсем естествено, след около година му се родило дете. Един ден, когато жена му решила да поизлезе и да пообиколи някои магазини, младият баща, въпреки че е с нулево зрение, решил да излезе с малкия си син на разходка край морето. Детето вече било проходило, но баща му го сложил в детската количка и понеже морската градина била наблизо, проблемът бил никакъв. И ето, разхождат се те по една алея, като таткото върви напред с бастуна, а, за по-безопасно, дърпа количката зад себе си. Не след много време една негова съседка го срещнала и го запитала къде е тръгнал.

– Разхождам наследника си – отговорил с нескрита гор-дост бащата.

– Но в количката няма никой! – забелязала съседката.

Двамата тръгнали да търсят детето, което тихомълком се измъкнало от детската количка. След кратко издирване малкият беглец бил открит в една тревна площ, да се самоотглежда, но му се наложило пак да заеме мястото си в количката. И след като детето било вързано с предпазен колан, за по-голяма безопасност, разходката продължила. Естествено, съседката разказала всичко на жена му и тя първо се уплашила за детето, но после много се смяла...

По онова време имаше един клас, в който бяха седем момчета и само едно момиче. Въпреки че бяха буйни по характер, момчетата много се грижеха за Милка. Те бяха я приели като тяхната принцеса и не позволяваха и косъм да падне от главата й. До завършване на 8-ми клас тя не завърза сърдечни чувства с никое момче, а момчетата си бяха намерили приятелки от другите класове. Най-интелигентен от този клас бе Димо. С голямо чувство за хумор, той винаги разнообразяваше обстановката. Беше ни пял една малко цинична и доста развлекателна песен със заглавието „Зелен гущер“, която започваше така: „Зелен гущер хоро води, хем го води хем го клати...“ По-нататък продължаваше с нецензурни стихове, но момчетата, когато в техния клас нямаше учител, се хващаха на хоро и запяваха по мъжки и през смях песента. Понеже доста си потропваха и гласовито пееха, все се намираше някой учител или в най-лошия случай директорът, да ги чуе и тогава имаше свивки. Но тези веселяци, като че ли нищо не ги плашеше. Бяха ми много симпатични и съжалявах, когато някой от тях биваше наказан. А Димо беше приеман от всички момчета като водач и авторитетът му беше безусловен. Той бе най-добрият акордеонист в училище, но по-късно завърши икономика, а не музика. След години стана директор на предприятието на слепите във Варна.

Но да се върна в училище.

Приеха в първи клас момче от турски произход, което не знаеше и дума български. И понеже наш Димо говореше отлично турски, трябваше да учи новия ученик на български. Димо започна редовно да го обучава, като се стараеше най-напред да го научи на най-елементарни ежедневни въпроси и отговори. Но за да си направи шега за пред съучениците си, на въпроса „как си“, момчето трябваше да научи два отговора – ако учител го пита, той да отговаря: „Добре съм“, но ако въпросът е зададен от ученик, Юсмен да отговаря: „Добре съм, мама ти да...“. Когато започнахме много често да го питаме как е, той се усети и реши да се консултира с директора, който също поназнайваше турски. Какво бе разочарованието на момчето, когато разбра, че Димо го е учил да псува. Макар, че всеки ученик, когато учи някой чужд език, често най-напред научава нецензурните думи в него. След този случай на Димо му забраниха да преподава повече български. Но чувството му за хумор не го напускаше никога. Даже се шегуваше със собственото си появяване на бял свят: „Когато идват руснаците на 9 септември, майка ми, виждайки брадясалите им физиономии, се уплашва и ме ражда преждевременно. Това е причината сега да не виждам“.

В стола на училището учениците от този клас си бяха избрали маса близо до прозореца, та след вечеря го открехваха леко и ако се наложи спокойно да го отворят и да влязат. Някъде към 22 часа момчетата огладняваха и през прозорчето – направо в кухнята. Вземаха каквото намерят за ядене и отново в спалнята, но почти винаги това беше хляб и лук. Интересно, че готвачките не забелязваха изчезналия хляб, може би мислеха, че на вечеря е изконсумиран, но за лука винаги повдигаха въпрос.

Ние – някои ученици от други класове, бяхме разбрали как момчетата се снабдяваха с храна, но никой не ги издаваше. В същия клас имаше момче с изявени способности за здраво хапване. Ламбо, така се казваше той, можеше да излапа седем чинии боб с добавка един хляб. Затова шеговито бяхме въвели в употреба мерната единица 1 ламб, за измерване на апетита на някого, който имаше неговите възможности.

Чувайки как много от нас свирят на различни инструменти, наш Ламбо решил да пише писмо на баща си да му купи гайда. Написало момчето едно сърцераздирателно писмо на родителите си, но хората поради нямане на пари, не удовлетворили желанието му. Но момчето не се спирало да пише, даже си измислило версия, че в училището уж има народен оркестър и на Ламбо поставили задача да си купи гайда, за да се включи във фолклорната група. Писмата са се сипели едно след друго и във всяко писмо молбата била една и съща. Няколко дни преди Коледа горкият баща продава единственото си прасе, което си отглеждал, за да имат храна за зимата и с парите купува пустата гайда. Слага я в торба и взема влака за Варна, защото неговото момче припира да става гайдар.

И ето, около 16 часа, бай Йордан – бащата на Ламбо, вече е в училище с торба на рамо, от която се подавало ручилото на гайдата. Не щеш ли, точно на входната врата се сблъсква с директора, който в този момент си тръгвал. Бай Йордан, без никакви задръжки, се нахвърлил с ругатни срещу господин Славков и през сълзи му обяснил, че заради този народен оркестър, който директорът направил, той е трябвало да продаде единственото си прасе, за да купи някаква си гайда. Господин Славков, който нищо не бил чувал по въпроса, започнал да му обяснява, че такъв оркестър не съществува. Седнал бащата на близката пейка, а директорът започнал да го успокоява, понеже човекът запретнал ръкави, за да се справи с лъжливия си син. Някой от учениците предупредил Ламбо какво го очаква и той решил да изложи версията, че нищо не знаел по въпроса, а някой се е пошегувал, като е писал писмата от негово име. Добре, ама човекът знаел почерка на момчето си и горкият син – иска, не иска, получил бащината справедливост - грубите ръце на бай Йордан заиграли по бузите на Ламбо. Директорът и още няколко учители най-после успели да овладеят обстановката, но разгневеният баща продължил да обсипва сина си с нецензурни квалификации. На помощ се притекъл Димо и успял да измъкне Ламбо от бащината „любов“.

Този случай често ставаше тема на ученически разговори, но бе също и пример за последиците от нечестното отношение към родителите.

Всяка година, от 1 до 6 май, във Варна се организираше панаир, който ние, по-големите ученици, с интерес посещавахме. Този прословут панаир заемаше малка площ и беше доста беден, но в нас предизвикваше някакъв интерес. Изложените неща върху сергиите бяха почти едни и същи, та от всяка сергия можеше да си купиш това, което има в целия панаир.

Аз и още двама приятели, след часовете в съботния следобед, взехме разрешение да се поразходим до така нареченото изложение. Денят бе топъл и с лек морски бриз, а малки облачета се гонеха по небето и от време навреме скриваха слънцето. Но гальовното майско слънце надделяваше над тяхното нахалство и с топлите си лъчи милваше нежно главите ни. Улиците – пълни с хора, имаш чувството, че целият град се беше изсипал навън. Около сергиите се трупаха предимно деца. Артикулите: балони със свирки и без свирки, герданчета от маниста или от стъкълца, дървени свирки, огледалца, шноли за коса, детски кавалчета, коланчета, окарини и малки стомнички от глина, джобни ножчета и други дребни неща, които можеш да намериш навсякъде. Децата най-много се трупаха при стрелбищата, понеже там изпробваха точността на мерника си. Направи ми впечатление „Играта на късмета“. На една маса беше монтирано въртящо се колело, в което стреляш, докато се върти и когато спре, ти разбираш дали си улучил нещо, или не. Не мога да забравя радостта, която изпитах, когато при едно такова завъртане спечелих най-голямата награда – плажна шапка. Беше мексикански тип широкопола шапка с птиче перо отгоре й. Горд от успеха си, веднага я положих на главата си.

Внезапно обаче заваля и ние трябваше да се подслоним някъде. Спряхме до една висока сграда, за да изчакаме спирането на дъжда. Не след дълго дъждовните капки се разредиха и небето започна да се прояснява. Решихме да излезем от временното си укритие и тъкмо бяхме направили две крачки, когато нещо меко се стовари на главата ми. Чу се силно котешко врещене. Машинално вдигнах ръце към главата си и с голяма изненада разбрах, че върху шапката ми беше се стоварило едно нещастно коте. То се беше вкопчило здраво, забило нокти в нея, треперещо от страх. Веднага свалих шапката с животинчето на земята, а то в същия миг, с няколко скока се мушна в близкия двор. Докато се посмеем на случилото се и докато възхвалявахме панаирджийската шапка-спасителка, от къщата излезе момиче на нашата възраст и първият въпрос, който зададе беше дали сме виждали коте да пада отгоре и знаем ли накъде е тръгнало. Разказахме й за случилото се и при показването на спасителната шапка, тя забеляза, че горната й част е почти раздрана. Въпреки, че беше загрижена за случилото се с домашния й любимец и раздраната шапка, тя се посмя на комичната история и тръгна да си търси летящото коте. Момичето го повика няколко пъти и то се показа вирнало опашка.

След като се завърнахме в пансиона, не забравих да разкажа веселата история. Констатацията бе, че хубавата развръзка се дължала на моя късмет, тоест на панаирджийската шапка.

В края на учебната година измислиха нещо ново – дружинната ръководителка ни събра и ни даде поръчение, когато си дойдем от лятна ваканция, ако можем, да донесем по една жива кокошка или петел. Съвсем сериозно госпожа Иванова ни обясни, че бай Иван - прислужникът, щял да направи клетки за птиците и ние, като тимуровска команда, ще се грижим за пернатите. Реших да се пошегувам и извиках, че аз пък ще докарам най-големия коч. Учителката се ядоса и с голяма вещина ми завъртя доста хубав шамар.

И ето, на 15 септември, в двора на училището захвърчаха петли и кокошки, но байчото се беше погрижил и милите хвъркати се намериха в големия сандък, който имаше отпред ситна мрежа, за да не се задушат. Птиците бяха около трийсетина и ние не ги оставяхме да гладуват. По време на обяда или вечерята слагахме в джобовете си филии хляб и хайде - при нашите кокошки и петли. Интересно бе, че те се адаптираха бързо към новия си дом и даже започнаха да снасят. Имах чувството, че се намирам в селски двор, но ми беше жал за пернатите, затворени денонощно в този кафез. Сравнявах положението им с нашето и затова шеговито ги наричах летящи съсъдбеници.

След две седмици обаче, дворът започна да се вмирисва на кокошарник и нещата започнаха да изглеждат не така идилично... Понеже повечето бяха петли, сутрин, още от 3 часа започваха да кукуригат един след друг, а понякога и в хор. Съседите пощуряха. Освен ранното пеене на хвъркатите, те волю-неволю трябваше да понасят и миризмата, която се разнасяше от кафеза. Това стана квартален проблем. Директорът, който приветстваше това начинание на дружинната, накрая не издържа и нареди на байчото пернатите да бъдат обезглавени и да заемат достойното си място в училищния казан. Така приключи одисеята с тимуровската ни команда, полагаща грижи за пернатото стопанство, а прислужниците бяха впрегнати да почистят празния птичи дом. Добре че на следващия ден заваля, та вятърът и дъждът проветриха и измиха малкия двор. Дълго време се шегувахме с тази история. Поне си хапнахме прясно пилешко и наистина ни се видя много вкусно.

Към края на учебната година обаче – през април, в училище отново имахме „стопанство“: директорът видял, че на пазара се продават евтини агнета и наредил на домакина да купи две живи, които да храним, за да бъдат заклани за първи май. Директорска дума на две не става. Да си представим картината, която се получи: домакинът довежда агнетата и ги затваря в сушилнята, където перачките простираха прането. На пет въжета висят гащи, чорапи, потници, сутиени, ризи и панталони, а под чистите, прани дрехи двете агнета тичат насам-натам, като от време на време подръпват с муцунките си простряното пране. Ние, учениците, се радвахме много на милите животинки, а вечер, щом възпитателите си отидеха и останеше само дежурният, като видим че го няма на двора, извеждахме агънцата и започвахме да им се радваме. Те вече бяха станали доста пухкави, а как ухаеха на сено! Ушичките им приличаха на фино кадифе и ние ги обсипвахме с целувки. Падаше страхотна игра и истинско забавление. Много нежно смучеха пръстите ни и от време навреме проблейваха.

Една вечер обаче, се случва така, че нощната лелка отваря пътната врата, за да влезе в двора, не успява да я затвори навреме и игривите животинки напуснали училищния двор хукват по улицата между колите (добре, че нямаше толкова интензивно движение). Естествено, ние се впуснахме да ги гоним, а шофьорите спираха колите и се превиваха от смях. Морската градина бе наблизо и агнетата, видели зелената трева, се спряха да пасат и чак тогава успяхме да ги уловим. Аз помолих моите съученици да ги оставим да си похапнат зеленко, но дежурната учителка, която се беше присъединила към преследването, нареди да ги върнем веднага. Прегърнахме ги и като малки деца си ги прибрахме обратно, откъдето бяха избягали.

Когато дойде време да ги колят, много от нас плакаха. Бяхме свикнали с тях и с блеенето им. Какво да се прави, агнешка орисия.

Такива весели моменти с отглеждане на животни повече не се случиха. Те се явяваха като отдушник в еднообразния ни живот. Така си мислехме тогава и продължавахме да следваме своето монотонно ежедневие.
Когато се намирам близо до морето и над главата ми прелети чайка, мислите ми се връщат назад в годината 1961. Оставаха броени дни до големия празник, посветен на светите братя Кирил и Методий. Течеше интензивна подготовка. Сутрин, веднага след закуска, всички ученици, без изключение, се строявахме пред училището, като получавахме инструкции как ще се провежда манифестацията. Строяваха ни по шест ученици в редица, като най-отпред беше знаменосецът, а зад него акордеонистите. Под звуците на химна на светите братя, ние пеехме и марширувахме на място. Тъй като малкият двор не позволяваше да се движим, то щем-нещем трамбовахме като спънати коне. Дигаше се голяма пушилка, но кой ти обръща внимание на тези дребни неща. Важното бе да овладеем както трябва маршовата стъпка и да няма разминаване в ляв и десен крак. След като химна се изпяваше няколко пъти и когато всичко беше в синхрон, имахме право да влезем в класните стаи, за да започне учебният ден.

Но, ето, дойде очакваният празник и ние, готови и строени, тръгнахме да изявим училището пред варненската общественост. Бяхме добре подготвени, защото в помощ на учениците бе впрегнат и целият училищен персонал. Малко преди да минем край трибуната, бяхме спрени от някакъв комсомолски функционер, който ни предупреди, че щом наближим важните персони, ръкомахащи от трибуната, трябва да спрем да пеем и да скандираме „КПСС – БКП“. В президиума горе, освен варненските първенци, бил и съветския консул, та затова трябвало да спрем да пеем и да скандираме.

Речено - сторено. Когато започнахме да скандираме над нас се появи ято чайки, които с пронизителните си гласове сякаш подражаваха на нашите викове. Точно пред трибуната обаче, се получи изненадваща ситуация. Една нахална чайка, прелитайки над нас, взе че си свърши „работата“ право върху главата на един от съучениците ми – Митко и той, колкото му глас държи, ужасен извика: „Олеле, чайка ми се изсра на главата!“. Имах чувството, че викът му бе уловен и от микрофоните на Радио Варна.

Като пренебрегнахме важните личности на трибуната, няколко момчета хванахме пострадалия и го заведохме до близкия шадраван да го измием. В джоба си аз винаги носех малка сапунерка с любимия ми млечен сапун. Започнахме да го мием, като аз натривах със сапун главата на Митко, а той с двете си ръце се търкаше, за да измие нечистотиите. Който е пострадвал от подобно „бомбардиране“, знае колко трудно става почистването. Надойдоха и други хора, които предлагаха услугите си. Даже една жена извади хавлиена кърпа, за да се избърше Митко. И така, с общи усилия, моя приятел вече бе като нов.

Уви, нашите скандирания за възхвала на управниците и техния гост бяха провалени и то от една чайка. Директорът, заобиколен от няколко учители, също стана свидетел на неочакваното нападение и всички заедно проклинаха нахалната птица и съжаляваха за лошото ни представяне.

Веднага ни прибраха в пансиона, като не ни разрешиха дори за минута да се разходим в морската градина, въпреки че това ни бе предварително обещано. Ние се шегувахме, че изкупуваме вината на една чайка или както повечето жители на Варна наричаха тези птици „гларуси“, а само по-възрастните ги назоваваха „чайки“. Те, още от 5 часа сутринта огласяха тишината с кресливите си гласове. Понякога много им се ядосвахме, че ни разбуждаха, след което трудно заспивахме. Особено на пролет, когато прозорците на спалните помещения бяха отворени, събуждането беше неминуемо. Гларусите обикаляха и оглеждаха от птичи поглед балконите на къщите и ако има нещо за хапване, безсрамно го грабваха. Крадливият им характер бе всеизвестен, затова се носеха всякакви разкази и смешни истории. Бях се наслушал за тяхната изобретателност да отхлупват даже и тенджери и да изяждат съдържанието им. Не дай боже да си оставиш на открито, на терасата или на външната страна на прозореца, някакъв колбас - той много бързо биваше присвоен от летящите престъпници.

Не по-малко поражения получаваха и рибарите. Видят ли рибарска лодка да изкарва мрежите с улова си на брега, гларусите се струпваха над рибарите и дебнеха случай да си грабнат някоя по-голяма риба и да офейкат. Риболовците търсеха начини да ги прогонват, но нахалството им беше безгранично. Въпреки всичко, не бях чувал чайка да бъде убита. Тези пернати бяха емблематични за морето и всички се отнасяха с търпение и любов към тях. Ходейки по пясъка често наблюдавах как риболовците сортираха рибата, а най-дребната подаряваха на летящите нахалници. В онези години вероятно нямаше още такова замърсяване на морето и мрежите винаги бяха препълнени с всякаква риба. Та имаше и за хората, и за гларусите.
През декември 1961 г. бе все още чудна есен. Температурите се въртяха около 10 до 15 градуса над нулата. Бе наистина прекрасно време. Цялото си свободно време прекарвахме на двора и не бяхме затворени в малкия салон на пансиона или в миниатюрните класни стаи. Не искахме да палят даже и малкото печки, които имаше, тъй като почти винаги силно пушеха, та се налагаше да отваряме прозорците за малко кислород.

На 14 декември сутринта, получих силни болки отдясно в коремната област, които все повече се увеличаваха. Отидох при медицинската сестра Хабловска и тя, без да ме разпитва много, реши да ми постави топла тухла на корема. От нейната сестринска „помощ“ болките се увеличиха и станаха нетърпими. Моите съученици съобщиха на директора и той веднага повика линейка. След като бях разпитан от пристигналия лекар, се наложи да ме отведат в болницата. Имах късмет, че в хирургията дежурен лекар бе доктор Караиванов, млад човек, който скоро се бе завърнал от специализация в чужбина. Обясних му случилото се с мен, като не спестих и топлата тухла и лекарят нареди веднага да бъда приготвен за операция. Хирургичната интервенция ми бе проведена с местна упойка, за да бъде следено непрекъснато състоянието ми. Операцията продължи повече от 2 часа, но през цялото време лекарят ми задаваше някакви весели въпроси, закачки за момичета, за добри и не чак толкова добри учители и все такива теми, за да не ме остави да заспя. След операцията той недвусмислено ми каза, че тази топла тухла едва не ми е коствала живота. Получил съм спукване на апендикса и само благодарение на младия си организъм съм прескочил най-лошото.

През тази нощ този вълшебник спаси единадесет човешки живота и когато сутринта вече трябваше да си ходи вкъщи, докараха пиян младеж със спукана язва. Поради високите промили алкохол в кръвта му, упойката не го хвана както трябва и виковете му огласяха болницата повече от четири часа. След като бе обработен сполучливо, докараха Йоахим – така се казваше младежът, в нашата стая.

Учуден бях от устойчивостта на доктор Караиванов. Тъй като всички в стаята бяхме оперирани от него, той всеки ден идваше на визитация, като се шегуваше с всеки, но най-вече с Йоахим, а той му се заклеваше, че повече няма да слага капка алкохол в устата си.

Поради сложността на операцията, налагаше се да престоя почти десет дни в болницата. В стаята се лекувахме седем болни и повече от ясно бе, че се опознахме и си разказвахме житията.

Йоахим лежеше на съседното легло и макар да не беше много словоохотлив и той най-после се разговори. Оказа се, че бил от руски произход и от година и половина вече живеел в България. Поназнайвах малко руски и ние двамата разговаряхме най-често за ежедневни, обикновени неща. След няколко дни даже започна да се шегува със себе си. Веднъж му казах, че тембърът му е с големи възможности за оперно пеене, тъй като такива ниски гласове са рядкост. А той с усмивка се похвали, че бил потомък на няколко поколения алкохолици, та вероятно затова гласът му бил толкова тембрист и басов. Доста се смяхме на неговото откритие. Мечтаеше да се ожени за българка и да остане завинаги в България. Направило му впечатление, че тук не се употребява толкова алкохол и вярвал, че ще съумее да се отърси от този порок.

В нашата стая имаше още един доста колоритен болен. Човек на 80 години, дядо Симеон много интересно разказваше за преживените си години. Бил участник в три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Даже ми пееше песни, емблематични за войниците във войните, в които е участвал. Тъй като аз се интересувах от нашата история често го питах и за мнението му по въпроса за многото жертви, дадени от българите в тези безсмислени войни

Дядо Симеон бил раняван три пъти, като единия път бил засегнат левият му тестис и се притеснявал да не остане без потомство. След връщането си от фронта обаче, успял да се ожени и да има три деца. Всички сестри и санитарки бяха научили за това негово раняване, та често го майтапеха. Най-често се шегуваха, че децата му може да не са от него, но този веселяк не се сърдеше, а с усмивка им предлагаше, ако искат, да го изпробват. Хвалеше се, че бил здрав като змей, но лекарите му изнамерили, че имал проблеми с простатата и затова, иска-неиска, в негова полза било да се лекува. Цял ден разсмиваше всички с номерата си, а особено смешно ставаше, когато чуеше, че към вратата на нашата стая се приближава санитарка или медицинска сестра. Той ставаше и със задните си части затискаше вратата. След като отвън напъваха да влязат, хитрецът изведнъж се дръпваше, обръщайки се и те падаха в ръцете му. Жените не му се сърдеха, а смехът им огласяше коридора. Той беше талисманът на отделението и целият медицински персонал май се разтоварваше с неговите каламбури. Безкрайните истории на дядо Симеон нямаха свършване.