Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор



страница14/26
Дата21.07.2016
Размер5.6 Mb.
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   26
Глава 28

Каши, прероден и отново намерен

— Моля ви, не влизайте във водата. Да се изкъпем, като се поливаме с кофи.

Аз се обръщах към младите ученици от Ранчи, които ме съпровождаха на една осеммилна екскурзия до съседен хълм. Езерото пред нас беше привлекателно, но някаква неприязън към него се породи в ума ми. Групата около мене последва примера ми да се поливаме с кофи, но няколко момчета се поддадоха на съблазъна на студената вода. Едва се бяха пото­пили и около тях започнаха да се извиват големи водни змии. Със забавна пъргавина децата наизскочиха от водата.

След като достигнахме целта си, ние се насладихме на закуска сред природата. Бях седнал под едно дърво, заобико­лен от група ученици. Като видяха, че имам вдъхновение, те ме отрупаха с въпроси.

— Моля, кажете ми, господине - попита един юноша, -винаги ли ще следвам заедно с вас пътя на отречението.

— О, не - отговорих аз, - ще бъдеш взет насила в дома си, а по-късно ще се ожениш.

Той горещо възрази, без да ми повярва.

— Могат да ме отведат в къщи само ако съм умрял. - Но след няколко месеца неговите родители пристигнаха, за да го вземат, независимо от плача и съпротивата му. Няколко го­дини по-късно той наистина се ожени.

След като бях отговарял на много въпроси, към мен се обърна едно момче на име Каши. То беше около дванадесет­годишно, прекрасен ученик, обичан от всички.

— Господине - попита той, - каква ще е моята съдба?

— Скоро ще умреш. - Отговорът излезе от устните ми с непреодолима сила.

Това неочаквано разкритие потресе и опечали както мене, така и всички присъстващи. Аз се наругах наум и отказах да отговарям на повече въпроси.

Когато се върнахме в школата, Каши дойде в стаята ми.

Ако умра, ще ме намерите ли, когато се преродя, и ще ме върнете ли отново на духовния път? - хлипаше той.

Почувствах се принуден да се откажа от тази трудна окулт­на отговорност. Но седмици наред Каши ме преследваше упо­рито. Като видях, че е разстроен до краен предел, аз най-сет­не го утеших.

— Добре - обещах аз, - ако Небесният Отец ми помогне, ще се опитам да те намеря.

По време на лятната ваканция аз потеглих на кратко пъ­туване. Съжалявайки, че не мога да взема Каши със себе си, аз го извиках в стаята си, преди да тръгна, и старателно му дадох указания да остане - независимо от всички увещания -сред духовните вибрации на школата. По някакъв начин усе­щах, че ако не си отиде в къщи, може и да избегне надвисна­лото нещастие.

Едва съм успял да тръгна, и в Ранчи пристигнал бащата на Каши. Петнадесет дни той се опитвал да пречупи волята на сина си, като му обяснявал, че ако отиде в Калкута само за четири дни да види майка си, после ще може да се върне. Ка­ши упорито отказвал. Накрая бащата заявил, че ще вземе мом­чето с помощта на полиция. Заплахата обезпокоила Каши, кой­то не искал да става причина за неблагоприятна слава на шко­лата. Не виждал друг изход, освен да тръгне.

Върнах се в Ранчи няколко дни по-късно. Като чух как е бил взет Каши, веднага се качих на влака за Калкута. Там наех файтон. Много странно, когато минавахме по хоурахския мост над Ганг, видях бащата на Каши и други негови роднини в траурни дрехи. Изкрещях на кочияша да спре, изскочих на­вън и гневно се взрях в нещастния баща.

— Г-н Убиецо - извиках аз малко неразумно, - вие убихте моето момче!

Бащата вече беше разбрал злото, което бе причинил с на­силственото взимане на Каши в Калкута. За тези няколко дни, през които момчето е било там, то яло заразена храна, разбо­ляло се от холера и умряло.

Любовта ми към Каши и обещанието ми да го намеря след смъртта му ме преследваха денем и нощем. Независимо къде се намирах, неговото лице изплуваше пред мене. Започ­нах да го търся по същия паметен начин, по който много пре­ди това бях търсил изгубената си майка.

Усещах, че доколкото Бог ми е дал способността на разу­ма, аз съм длъжен да я използвам и да напрегна до краен пре­дел силите си, за да открия фините закони, посредством ко­ито ще мога да узная астралното местонахождение на момче­то. То беше душа, трептяща с неосъществени желания, разби­рах аз, поток светлина, носещ се някъде сред милионите си­яйни души в астралните области. Как можех да се настроя на неговата честота сред толкова много вибриращи светлини на другите души?

Използвайки тайна йогическа техника, аз излъчих моята любов към душата на Каши посредством микрофона на ду­ховното око - вътрешната точка между веждите. С антената на вдигнатите си ръце и пръсти аз често се въртях насам-натам, опитвайки се да локализирам посоката, в която е бил прероден като ембрион. Надявах се да получа отговор от него в настроеното чрез концентрация радио на сърцето си176.

Интуитивно чувствах, че Каши скоро ще се върне на зе­мята и че ако непрестанно излъчвам своя призив към него, душата му ще отговори. Знаех, че и най-слабият импулс, из­пратен от Каши, ще бъде усетен от моите пръсти, ръце, кра­ка, гръбнак и нерви.

С неотслабващо усърдие аз неотклонно практикувах йогическия метод в продължение на около шест месеца след смъртта на момчето. Една сутрин, разхождайки се заедно с няколко приятели по претъпканата с хора боубазарска част на Калкута, аз повдигнах по обичайния начин ръцете си. За първи път имаше отговор. С трепет улових електрически им­пулси, едва-едва течащи по пръстите и дланите ми. Тези по­тоци се преобразуваха в една непреодолима мисъл: „Аз съм Каши, аз съм Каши, ела при мене!"

Мисълта можеше почти да се чуе, когато се съсредоточавах върху радиото на сърцето си. Призивите се чуваха отново и от­ново с характерния, леко дрезгав шепот на Каши177. Хванах ръ­ката на един от спътниците си, Пракаш Дас178, и му се усмих­нах радостно.

— Струва ми се, че успях да доловя местонахождението на Каши!

Започнах да се въртя наоколо си за нескрито забавление на своите приятели и на тълпите минувачи. Електрическите им­пулси преминаваха през пръстите ми само когато се обръщах към съседната уличка, удачно наречена „Лъкатушна". Астралните потоци изчезваха, когато се обръщах в друга посока.

— А - възкликнах аз, - душата на Каши трябва да живее в утробата на някоя майка, чийто дом е на тази улица.

Спътниците ми и аз се приближихме към лъкатушната ули­ца. Вибрациите във вдигнатите ми ръце станаха по-силни, по­ясни. Бях привлечен сякаш с магнит към дясната страна на улицата. Като достигнах входа на една къща, за моя изненада се заковах на място. Почуках на вратата в състояние на силна възбуда, затаил дъх. Усещах, че идва успешният завършек на моето дълго, мъчително и несъмнено необикновено търсене!

Вратата бе отворена от един слуга, който ми каза, че гос­подарят му си е в къщи. Самият той слезе по стълбите от вто­рия етаж и ми се усмихна въпросително. Не бях много наясно как да формулирам въпроса си, едновременно уместен и не­уместен.

— Моля ви, господине, кажете ми, дали с жена си не очак­вате дете от около шест месеца?

— Да, така е. - Като видя, че съм отрекъл се от светското свами, облечен в традиционната оранжева одежда, той учтиво добави: - Кажете, моля ви, откъде са ви известни тези неща?

Когато чу за Каши и обещанието, което му бях дал, изуме­ният мъж повярва на моя разказ.

— Ще ви се роди момче с красиво телосложение - казах му аз. - Ще има широко лице със сплеснат кичур коса на челото. Ще има видима предразположеност към духовното. - Усещах със сигурност, че очакваното дете ще прилича по тези черти на Каши.

По-късно аз посетих детето, чиито родители му бяха дали неговото старо име Каши. Дори и като малко дете то много приличаше на моя скъп ученик. Момчето незабавно се при­върза към мене. Привличането от миналото се събуди с удво­ена сила.

Години по-късно десетгодишното момче ми писа по вре­ме на престоя ми в Америка. То ми обясни дълбокия си коп­неж да следва пътя на отречението. Насочих го към един хималайски учител, който и до днес води по духовния път пре­родения Каши.


Глава 29

Рабиндранат Тагор и аз сравняваме школите си

— Рабиндранат Тагор ни учеше да пеем, изразявайки сами себе си по най-естествен начин, като птиците.

Бхола Натх, будно четиринадесетгодишно момче в моята школа в Ранчи, ми даде това обяснение, след като го бях похва­лил една сутрин за мелодичните изблици. Със или без подкана момчето изливаше цели музикални потоци. Преди това той бе посещавал известната школа на Тагор Шантиникетан (Прис­тан на покоя) в Болпур.

— Песните на Тагор са на устните ми от най-ранна мла­дост - казах аз на спътника ми. - Цяла Бенгалия, дори и негра­мотните селяни, се наслаждават на възвишените му стихове.

Бхола и аз изпяхме заедно няколко напева от Тагор, който бе превърнал в песни хиляди индийски поеми, някои ориги­нални, а други дошли от дълбока древност.

— Срещнах Тагор скоро след като беше получил Нобелова награда за литература - казах аз след нашето пеене. - Бях прив­лечен към него, защото се възхитих на недипломатичната му смелост, проявена към неговите литературни критици - усмих­нах се аз.

Бхола с любопитство поиска да му разкажа тази история.

„Учените жестоко критикуваха Тагор за това, че въвежда нов стил в бенгалската поезия - започнах аз. - Той смесваше разговорни и класически изрази, пренебрегвайки всички пред­писани ограничения, така скъпи на сърцата на пандитите. Пес­ните му въплъщават дълбока философска истина в емоционал­но привлекателен език, без да се интересуват от приетите лите­ратурни форми.

Един влиятелен критик обидно нарече Тагор „поет-пуяк, който продава за рупии своите кудкудяканията в печата". Но реваншът на Тагор не бе далеч. Целият западен свят положи почитта си в нозете му, скоро след като той преведе на анг­лийски своите Гитанджали (песенни жертвоприношения). Ця­ла тълпа пандити, включително бившите му критици, отиде в Шантиникетан, за да му поднесе поздравленията си.

Рабиндранат посрещна гостите си след преднамерено дъл­го забавяне и после изслуша хвалебствията им със стоическо мълчание. След това обърна срещу тях собственото им критическо оръжие.

— Джентълмени - каза той, - благоуханните почести, с които ме дарихте, са напълно несъвместими с вонята на пре­дишното ви презрение. Да не би да има някаква връзка между удостояването ми с Нобелова награда и внезапно изострената ви способност да оценявате? Аз все още съм същият поет, който не ви хареса тогава, когато предложи скромните си цве­тя пред олтара на Бенгалия.

Вестниците публикуваха съобщение за смелото изказва­не на Тагор. Възхитих се на откритите слова на човек, непод-дал се на хипнозата на ласкателствата - продължих аз. - Бях представен на Рабиндранат Тагор в Калкута от неговия сек­ретар г-н Ч. Ф. Андрюс179, просто облечен в бенгалско дхоти. –Той с любов говореше за Тагор като за свой гурудева.

Рабиндранат ме посрещна любезно. Той излъчваше мека аура на обаяние, култура и вежливост. Отговаряйки на въпро­са ми за литературните му предтечи, той каза, че един древен източник за неговото вдъхновение, освен религиозния епос, е бил класическият поет Видяпати."

Вдъхновен от тези спомени, аз започнах да пея стиховете на Тагор по една стара бенгалска песен: Запали лампата на Твоята Любов. Бхола и аз весело пеехме, разхождайки се по градините на Видялая.

Около две години след основаването на школата в Ранчи получих покана от Тагор да го посетя в Шантиникетан, за да обсъдим идеалите си за възпитание на децата. Отидох с ра­дост. Когато влязох, поетът седеше в кабинета си. И тогава, както и при първата ни среща, си помислих, че той е такъв впечатляващ модел за благородно мъжество, за какъвто един художник би могъл само да мечтае. Прекрасно изваяното му лице на благороден патриций бе обрамчено с дълга коса и стру­яща брада. Големите му чувствителни очи, ангелската му ус­мивка и мелодичният му като флейта глас буквално омагьосаха. Добре сложен, висок и сериозен, той съчетаваше почти женска нежност с възхитителната непосредственост на дете. Не би могло да се намери по-подходящо въплъщение на иде­ализираната представа за един поет от този благ певец.

Скоро Тагор и аз потънахме в сравнително изучаване на нашите школи. И едната, и другата се основаваха на неортодоксални направления. Открихме много идентични черти -обучение на открито, простота, достатъчен простор за твор­ческия дух на детето. Рабиндранат обаче значително набляга­ше върху изучаването на литература и поезия и на себеизразяването чрез музика и песни, което вече бях забелязал при Бхола. Децата в Шантиникетан съблюдаваха периоди на мъл­чание, но не им се даваше специално йогическо обучение.

Поетът слушаше с ласкаещо ме внимание моето описа­ние на енергетизиращите упражнения „йогода" и йогическите техники за концентрация, които се преподаваха на всички ученици в Ранчи.

Тагор ми разправи за собствените си перипетии в образо­ванието.

— Избягах от училище след пети клас - каза той, като се смееше. Лесно можех да разбера, че вродената му поетична чувствителност е била наранена от скучната, дисциплинира­ща атмосфера на класните стаи.

— Ето защо отворих Шантикетан под сенчестите дърве­та и величавите небеса. - Той изразително посочи една малка група, учеща в прелестната градина. - Детето е в естествена­та си среда сред цветя и птичи песни. Само така то може на­пълно да изрази скритото богатство на индивидуалното си да­рование. Истинското образование никога не може да бъде за­зубрено и напомпано отвън. Напротив, то трябва да спомогне за спонтанно извличане на повърхността на безкрайните сък­ровища от мъдрост, скрити във всеки180.

Аз се съгласих.

— Идеалистичните стремежи на младежта и култът й към героичното умират от глад, подложени само на диетата на ста­тистиката и хронологията.

Поетът с любов заговори за своя баща, Девендранат, вдъх­новил начинанието в Шантиникетан.

— Баща ми ми подари тази плодородна земя, където вече бе построил дом за гости и храм - каза ми Рабиндранат. -Започнах образователните си експерименти тук през 1901 г. само с десет момчета. Всичките осем хиляди паунда, които получих от Нобеловата награда, отидоха за благоустройство на школата.

По-възрастният Тагор - Девендранат - широко известен като „Махариши", беше твърде забележителен човек, както може да се разбере и от неговата Автобиография. Две години от зрялата си възраст той прекарал в медитация в Химала­ите. На свой ред неговият баща Дварканат Тагор бил прочут по цяла Бенгалия заради щедрите си обществени дарения. От това славно дърво е възникнало семейство от гении. Не само Рабиндранат - всичките му роднини се бяха отличили с твор­чески изяви. Братята му, Гогонендра и Абаниндра, са сред най-видните художници181 на Индия; другият му брат, Двиджендра, е дълбок философ, на чийто благ призив откликват птиците и горските твари.

Рабиндранат ме покани да пренощувам в къщата за гос­ти. Вечерта бе наистина вълшебна гледка да се види как по­етът седи с група ученици в двора. Времето потече обратно: сцената пред мене беше като в древен ашрам - щастливият певец, заобиколен от свои почитатели, всички обкръжени с ореола на божествена любов. Тагор заплиташе всяка връзка с нишките на хармонията. Никога догматичен, той притегляше и пленяваше сърцата с непреодолим магнетизъм. Рядко цвете на поезията, разцъфнало в Божията градина, привлича­що другите с естествения си аромат!

С мелодичния си глас Рабиндранат ни прочете няколко от прелестните си поеми, съчинени наскоро. Повечето от неговите песни и пиеси, написани, за да създадат радост на не­говите ученици, са композирани в Шантиникетан. Красотата на неговите стихове според мен се крие в изкуството му поч­ти във всяка строфа да се обръща към Бога, без в същото време често да споменава свещеното Име. „Опиянен от бла­женството на пеенето - пише той, - аз забравям себе си и Те наричам Свой приятел, Теб, който си мой Господар."

На следния ден след закуска аз с нежелание се сбогувах с поета. Радвам се, че неговата малка школа сега се е разрасна­ла до международен университет, „Вишва-Бхарати", където учени от всички страни намират своята идеална среда.

Там, гдето разумът не се бои и челото е вдигнато високо; там, гдето знанието е свободно;

там, гдето този свят не е разбит на късчета от тесните домашни зидове;

там, гдето думите извират от недрата на истината;

там, гдето неуморният стремеж простира ръце към съ­вършенството;

там, гдето бистрият поток на разума не е загубил своята посока сред страшния пустинен пясък на мъртвешки навик;

там, гдето умът напредва с Теб към все по-ширния прос­тор на мисъл и дерзание -

към този рай на свободата, Татко мой, родината ми нека се пробуди!

Рабиндранат Тагор

(Гитанджали, 35 - превод от английски Александър Шурбанов)
Глава 30

Законът на чудесата

Великият писател Лев Толстой е написал един чудесен разказ - Тримата отшелници. Неговият приятел Николай Рьорих182 е преразказал историята така:

„На един остров живеели трима стари отшелници. Те би­ли изпълнени с такава простота, че единствената молитва, която използвали, била: „Ние сме трима, трима си Ти - Гос­поди, помилуй ни!" С тази наивна молитва те извършвали ве­лики чудеса.

Местният епископ183 чул за тримата отшелници и недо­пустимата им молитва и решил да ги посети, за да ги научи на каноничните моления. Той пристигнал на техния остров, ка­зал на отшелниците, че молитвите им към Небето са неприс­тойни и ги научил на много от общоприетите молитви. След това отпътувал с кораба. След известно време видял, че след кораба се движи лъчезарна светлина. Когато тя се приближи­ла, той различил тримата отшелници, които се държали за ръ­це и тичали по вълните, опитвайки се да догонят кораба.

— Ние забравихме молитвите, на които ни научи - изви­кали те, щом настигнали епископа - и побързахме да те по­молим да ни ги повториш.

Епископът, изпълнен с благоговение, поклатил глава:

— Скъпи мои - смирено отговорил той, - продължете да живеете с вашата стара молитва!"

Как тримата светци са вървели по водата?

Как Христос е възкресил разпънатото си тяло?

Как Лахири Махасая и Шри Юктешвар извършваха чудеса?

Съвременната наука, поне засега, няма отговор, макар че с появата на атомната бомба и чудесата на радара светогледът на хората рязко се разшири. Думата „невъзможно" все по-малко се използва в научния речник.

Древните ведически Писания твърдят, че физическият свят действа въз основа на един фундаментален закон - мая, принципа на относителността и дуалността. Бог, Единстве­ният Живот, е Абсолютно Единство. Той не може да изглеж­да разделен на части в проявите на творението, освен под дейс­твието на лъжливо или нереално було. Тази космическа илю­зия е мая. Всяко велико научно откритие на съвременността служи като потвърждение на това просто съждение на ришите.

Нютоновият закон за движението е закон камая: „На вся­ко действие винаги отговаря равно по сила и противополож­но по посока противодействие; взаимните действия на всеки две тела са винаги равни по сила и противоположни по посо­ка." По този начин действието е равно на противодействи­ето. „Невъзможно е да има една-единствена сила. Трябва да има и винаги има двойка сили, равни и противоположни."

Всички фундаментални природни действия издават про­изхода си от мая. Електричеството например е явление на отблъскване и привличане; неговите електрони и протони са електрически противоположности. Друг пример: атомът, или последната частичка на материята е - подобно на самата зе­мя - магнит с положителен и отрицателен полюс. Целият свят на явленията се намира под неумолимото господство на по­лярността. Нито един закон на физиката, химията или която и да било друга наука никога не се е оказвал свободен от при­същите му противоположности или принципи на противопос­тавяне.

физиката следователно не може да формулира закони из­вън мая - самата тъкан и структура на творението. Самата природа смая. Науката за природата по необходимост трябва да се занимава с нейната неизбежна същност. В своето собствено царство природата е вечна и неизтощима. Учените на бъдещето не ще могат да правят друго, освен да изследват един след друг аспектите на безкрайното й многообразие. По този начин науката остава в постоянно движение и промяна, неспособна да достигне завършеност. Тя наистина е в състо­яние да формулира законите на вече съществуващия и функ­циониращ космос, но е безсилна да открие Създателя на За­кона и Единствения Извършител. Величествените прояви на гравитацията и електричеството станаха известни, но какво представляват гравитацията и електричеството, не знае ни­кой смъртен*.

Да се преодолее мая, е задача, поставяна пред човечест­вото от пророците през хилядолетията. Да се въздигне над дуалността на творението и да осъзнае единството на Творе­ца - това се е схващало като най-висша цел на човека. Онези, които се придържат към космическата илюзия, трябва да при­емат нейния същностен закон за полярността: прилив и от­лив, възход и падение, ден и нощ, удоволствие и страдание, добро и зло, раждане и смърт. Тези циклични модели придо­биват определена мъчителна монотонност. След като човек премине през няколко хиляди раждания, той започва да хвър­ля обнадежден поглед отвъд принудите на мая.

Да се смъкне булото на мая, означава да се проникне в тайната на творението. По този начин йогинът, който оголва вселената, е единственият истински монотеист. Всички дру­ги се кланят на езически идоли. Докато човек остава подвлас­тен на дуалистическата илюзия на природата, Янусоликата Мая ще бъде неговата богиня. Той няма да може да познае единия истински Бог.

Световната илюзия, мая, индивидуално се нарича авидя, буквално „незнание", неведение, заблуда. Мая или авидя ни­кога не може да бъде разрушена чрез интелектуална убеде­ност или анализ, а единствено посредством постигане на вът­решното състояние нирвикалпа-самадхи. Пророците от Стария Завет и прорицателите от всички страни и епохи говорят, намирайки се в това състояние на съзнанието. Иезекиил каз­ва (43:1-2): „И доведе ме при вратата, при ония врата, които гледат към изток. И ето, славата на Бога Израилев идеше от изток, и гласът Му беше като шум от много води, и земята светна от славата Му." Чрез божественото око в челото (из­ток) йогинът се носи със съзнанието си във вездесъщието, чувайки Словото, или Аум, божествения шум от много води, или вибрациите, които са единствената реалност на творението.

Измежду неизброимите загадки на космоса най-изключи-телн е светлината. За разлика от звуковите вълни, чието преда­ване изисква въздух или друга материална среда, светлинните вълни преминават свободно през вакуума на междузвездното пространство. Дори хипотетичният етер, смятан за междупла-нетен проводник на светлината от вълновата теория, може да бъде отхвърлен въз основа на доводите на Айнщайн, че геомет­ричните свойства на пространството правят теорията за етера ненужна. Но от гледна точка и на едната, и на другата хипоте­за светлината остава най-фината и свободната от материална зависимост сред всички прояви на природата.

В грандиозните концепции на Айнщайн скоростта на свет­лината - 186 000 мили (300 000 км) в секунда - доминира ця­лата теория на относителността. Той математически доказ­ва, че доколкото става въпрос за крайния човешки ум, ско­ростта на светлината е единствената константа в непрестан­ното движение на вселената. Единствено от абсолюта на свет­линната скорост зависят всички човешки стандарти за време и пространство. Без да са абстрактно вечни, както досега се е смятало, времето и пространството са относителни и крайни фактори, получаващи измерителната си валидност единстве­но по отношение мерилото на светлинната скорост. Присъ­единявайки се към пространството като относително изме­рение, и времето се отказа от старите си претенции за неиз­менна стойност. Сега времето е оголено до своята истинска природа - проста неопределена същност! С няколко замаха на писалката си Айнщайн изгони от космоса всяка фиксира­на реалност освен светлината.

В по-нататъшното си развитие, в своята единна теория на полето, великият физик въплъти в една математическа форму­ла законите на гравитацията и електромагнетизма. Редуцирайки космическата структура до вариации на един-единствен за­кон, Айнщайн184 се докосна през вековете до ришите, провъзгла­сили, че творението има една-единствена тъкан - тъканта на променливата мая.

Въз основа на епохалната теория на относителността въз­никват математическите възможности за изследване на не­делимия атом. Големите учени сега смело заявяват не само че атомът е по-скоро енергия, отколкото материя, но и че по своята същност атомната енергия е ментално вещество.

„Честното Осъзнаване, че физическата наука се занимава със свят на сенки, е едно от най-значителните постижения -пише сър Артър Стенли Едингтън в Природата на физическия свят. - В света на физиката ние наблюдаваме като на рентге­нова снимка изпълнението на драмата на познатия живот. Сянката на моя лакът лежи върху сянката на масата, а сянката-мастило лежи върху сянката-хартия. Всичко това е симво­лично и като символ физиците го изоставят. Тогава идва ал­химикът Разум, който преобразува символите... Да поставим заключението по-рязко - веществото на света е ментално ве­щество... Реалистичната материя и силовите полета на пре­дишната физична теория вече са напълно неуместни, като се изключи това, че веществото на ума само е изтъкало тези въображаеми образи... По този начин външният свят става свят на сенките. Отхвърляйки нашите илюзии, ние отхвърля­ме субстанцията, защото наистина това, че виждаме субстан­ция, е една от най-големите ни илюзии."

С неотдавнашното откритие на електронния микроскоп се получи определено доказателство за светлинната същност на атома и за неизбежната двойнственост на материята. Ню Йорк таймс публикува следното съобщение за демонстрира­нето през 1937 г. на електронния микроскоп пред събрание на Американската асоциация за научен прогрес:

„Кристалната структура на волфрама, досега известна са­мо косвено посредством рентгеновите лъчи, отчетливо се очерта на флуоресциращия екран, показвайки девет атома в тяхното правилно разположение в пространствената решетка - куба, с по един атом на всеки връх и един в центъра. Атомите в крис­талната решетка на волфрама се появиха върху флуоресцира­щия екран като точки светлина, подредени в геометричен мо­дел. Край този кристален куб светлина бомбардиращите моле­кули на въздуха изглеждаха като танцуващи светлинни точки, подобни на отблясъците слънчева светлина, блещукащи по раз­вълнувана вода...

Принципът на електронния микроскоп е открит за пръв път през 1927 г. от д-р Клинтън Дж. Дависън и д-р Лестър X. Джъртър, работещи в телефонните лаборатории на Бел в Ню Йорк, които открили, че електронът има дуална природа, носейки ка­чествата и на частица, и на вълна. Качеството на вълна придава на електрона характеристиките на светлината, затова започват да се търсят средства за „фокусиране" на електроните по начин, подобен на фокусирането на светлина чрез лещи.

За откритието на джекил-хайдското качество185 на електро­на, което потвърди предсказанието, направено през 1924 г. от френския физик, носител на Нобелова награда, Луи дьо Броил, и показа, че цялото царство на физическата природа има двойнствен характер, д-р Дейвисън също получи Нобелова наг­рада по физика."

„Потокът на знанието - пише сър Джеймс Джийнс в Тайн­ствената Вселена - се насочва към немеханистичната реал­ност. Вселената започва да изглежда все повече като грандиоз­на мисъл, отколкото като грандиозна машина." Така науката на двадесети век започва да звучи като страница от беловласи­те Веди.

Тогава нека от науката човек научи философската истина, че няма материална вселена, нейната основа и вътък са мая, илюзия. Миражите на нейната реалност се разсейват, щом се подложат на анализ. Когато една по една вдъхващите увереност опори на космоса се рушат пред очите му, човек започва смътно да осъзнава, че се уповава на идоли и че е престъпил божестве­ната заповед: „Да нямаш други богове, освен Мене."

В своето известно уравнение, показващо равнозначността на маса и енергия, Айнщайн доказва, че енергията във всяка частица материя е равна на нейната маса или тегло, умножено по квадрата на скоростта на светлината. Освобождаването н атомната енергия се осъществява чрез анихилация на материалните частици. „Смъртта" на материята е „раждането" на Атомната ера.

Скоростта на светлината е математически стандарт, или константа не защото има абсолютна стойност 186 000 мили в секунда, а защото никое материално тяло, чиято маса нараст­ва заедно със скоростта му, не може никога да достигне скорос­тта на светлината. Или казано по друг начин: само материал­но тяло с безкрайна маса може да се равнява по скорост със светлината.

Тази концепция ни води до закона за чудесата.

Учителите, които са способни да материализират и дематериализират телата си или някакъв друг обект, да се прид­вижват със скоростта на светлината, да използват съзидател­ните светлинни лъчи, за да приведат незабавно в състояние на видимост всяка физична проява, са изпълнили необходимото условие на Айнщайн: масата им е безкрайна.

Съзнанието на съвършения йогин без усилие се отъждест­вява не с ограниченото тяло, а с вселенската структура. Грави­тацията, било тя „силата" на Нютон или Айнщайновата „про­ява на инерцията", е безсилна да принуди учителя да прояви свойството „тегло", което е отличително гравитационно състо­яние на всички материални обекти. Този, който се осъзнава като вездесъщ Дух, вече не е подвластен на строгото ограниче­ние на тялото във времето и пространството. Техните държа­щи го в плен възбрани отстъпват пред всеразтварящото: „Аз съм Той."

„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина." Първата заповед на Бога към подреденото му творение (Битие 1:3) по­ражда единствената атомистична реалност: светлината. В лъ­чите на този нематериален посредник произтичат всички бо­жествени прояви. Посветилите се на Бога от всички епохи сви­детелстват за появата на Бога като пламък и светлина. „Цар на царете и Господар на господаруващите, Който е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да види." (I Тимотей 6:15-16)

Йогинът, който чрез съвършена медитация слива съзнани­ето си с Твореца, възприема космическата същност като светлина. За него не съществува разлика между светлинните лъчи, съставящи водата, и светлинните лъчи, съставящи почвата. Свободен от съзнанието за материя, свободен от трите измере­ния на пространството и четвъртото измерение - времето, учи­телят с еднаква лекота премества своето тяло от светлина през светлинните лъчи на земята, водата, огъня или въздуха. Дъл­гата концентрация върху освобождаващото духовно око позво­лява на йогина да разруши всички заблуди относно материята и гравитационната тежест. След това той вижда вселената ка­то същностно хомогенен поток светлина.

„Оптическите образи - ни казва д-р Л. Т. Тролънд от Харвард - са построени на същия принцип като обикновените „по­лутонови" гравюри. С други думи, те се състоят от миниатюр­ни точици, твърде малки, за да бъдат доловени от окото... Чув­ствителността на ретината е толкова голяма, че зрителното усе­щане може да бъде предизвикано от сравнително малко на брой подходящи светлиннни кванти." Посредством божественото поз­нание за светлината учителят може мигновено да проектира в осезаем вид всепроникващите светлинни атоми. Действител­ната форма на проекцията - била тя дърво, лекарство или чо­вешко тяло - е подчинена на силата на неговата воля и способ­ността му за визуализация.

В съзнанието на човека по време на сън, когато хватката на притискащите го през деня егоистични ограничения е отс­лабена, се проявява всемогъществото на разума! И там, в съня, през нощта, се възправят отдавна починалите му приятели, най-отдалечени континенти, съживени сцени от детството му. С то­ва свободно и необусловено съзнание, което всички хора позна­ват по време на сън, учителят, който е в хармония с Бога, е свързан с непрекъсваема нишка. Без никакви лични мотиви, използвайки творческата воля, дарена му от Създателя, йоги­нът пренарежда светлинните атоми на вселената, за да задово­ли всяка искрена молба на преданите Божии поклонници. Имен­но с тази цел са били сътворени човекът и творението: за да се възправи той като господар на мая, познавайки своята власт над космоса.

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цяла­та земя, и над всички гадини, които пълзят по земята." (Битие 1:26)

През 1915 година, малко след като бях влязъл в Ордена Свами, получих отчетливо видение. Чрез него ярко се доказва­ше относителността на човешкото съзнание. Аз ясно осъзнах единството на Вечната Светлина зад мъчителната двойнстве­ност на мая. Видението ме осени, докато седях една сутрин в малката таванска стаичка в дома на Баща ми. От месеци в Европа вилнееше Първата световна война. Аз тъжно размиш­лявах за огромния данък, който взимаше смъртта.

Когато затворих очите си за медитация, съзнанието ми вне­запно бе пренесено в тялото на капитана на един военен кораб. Тътенът на оръдията раздираше въздуха, а снарядите летяха между бреговите батареи и корабната артилерия. Един голям снаряд попадна върху барутния погреб и моят кораб се разце­пи. Аз скочих във водата заедно с няколко моряци, оцелели след експлозията.

С разтуптяно сърце благополучно се добрах до брега. Но уви! Един заблуден куршум завърши бесния си полет в гърдите ми. Паднах със стон на земята. Цялото ми тяло беше парализирано, но все пак осъзнавах, че го имам, както човек осъзнава тялото си, преди да заспи.

„Най-накрая тайнствените стъпки на Смъртта ме настиг­наха", помислих си аз. С угасващ поглед аз вече се потапях в безсъзнателното, когато изведнъж се намерих седнал в поза ло­тос в стаята си на улица „Гурпар".

От очите ми потекоха неовладени сълзи, докато щастлив милвах и щипех отново придобитото си притежание - тяло без всякаква дупка от куршум в гърдите. Клатех се напред-назад, вдишвах и издишвах, за да се уверя, че съм жив. Докато се рад­вах на самия себе си, съзнанието ми отново беше пренесено в мъртвото тяло на капитана на кървавия бряг. Разумът ми на­пълно се обърка.

„Господи - молех се аз, - жив ли съм или съм мъртъв?"

Ослепителна, преливаща се светлина изпълни целия хоризонт. Дочу се мека тътнеща вибрация, която се оформи в думи:

— Какво общо имат животът и смъртта със Светлината? По образа на Моята Светлина те сътворих аз. Относителността на живота и смъртта е част от космическия сън. Виж сво­ята безсънна същност! Събуди се, дете мое, събуди се!

Като стъпка към събуждането на човека, Бог вдъхновява учените да откриват - в подходящо време и място - тайните на Неговото творение. Много съвременни открития помагат на човека да разбере космоса като варираща проява на една сила - светлината, ръководена от божествения разум. Чудесата на киното, радиото, телевизията, радара, фотоелектронната клет­ка - всевиждащото „електрично око", атомната енергия, всич­ки те се основават на електромагнитния феномен на светлината.

Киноизкуството може да изобрази всяко чудо. От гледна точка на зрителното впечатление няма граница за чудесата на монтажа. Може да се види как прозрачното астрално тяло на човека се издига над грубата си физическа форма, той може да ходи по вода, да възкръсва от мъртвите, да преобръща естест­вения ход на развитието и да разрушава времето и пространс­твото. Монтирайки светлинните образи както си пожелае, опе­раторът постига оптически чудеса, които истинският учител извършва с астралните светлинни вълни.

Изглеждащите като живи образите на киноекрана илюст­рират много истини относно творението. Космическият Ре­жисьор е написал Своя собствен сценарий и е събрал огромни артистични трупи за грандиозното представление на вековете. От тъмната кабинка на вечността Той излива Своя творчески лъч върху филмите на последователните епохи, и картините се проектират върху екрана на пространството. Точно както обра­зите от киноекрана изглеждат реални, но са само комбинация от светлини и сенки, така и разнообразието на вселената е измамна привидност. Сферите на планетите с неизброимите им форми на живот не са нищо друго освен фигури в космическия филм, временно истинни за възприятията на петте сетива, до­като сцените се проектират върху екрана на човешкото съзна­ние от безпределния творчески лъч.

Зрителите в киното могат да се обърнат и да видят, че всич­ки образи по екрана се появяват посредством един лъч светли­на, който сам няма образ. По същия начин и пъстрата вселен­ска драма произтича от единната бяла светлина на Космичес­кия Извор. С невъобразима изобретателност Бог поставя пред­ставления за Своите човешки деца, като ги прави едновремен­но и актьори, и зрители в Своя вселенски театър.

Веднъж влязох в един киносалон, за да видя кинопрегледа за военните действия в Европа. На Запад все още се водеше Първа­та световна война. Кинопрегледът беше документирал касапни­цата с такъв реализъм, че напуснах залата много опечален.

„Господи - молех се аз, - защо допускаш такива страдания?"

За голяма моя изненада веднага се появи отговор под фор­мата на видение за истинските бойни полета в Европа. Ужа­сът на битката, изпълнена с убити и умиращи, далеч надхвърля­ше по жестокост и изображение кинопрегледа.

„Гледай внимателно! - каза на вътрешното ми съзнание един благ глас. - Ще видиш, че тези сцени, които сега се разиг­рават във Франция, не са нищо друго освен игра на светлини и сенки. Те са космически филм, също толкова реални и нереал­ни, колкото и кинопрегледът, който току-що видя - пиеса в пи­есата."

Но сърцето ми не се успокояваше. Божественият глас про­дължи: „Творението е едновременно и светлина, и сянка, иначе не би бил възможен никакъв образ. Преобладаването на добро­то и злото на мая трябва винаги да се редува. Ако в този свят имаше непрестанна радост, човекът би ли потърсил друг? Без страдание той едва ли ще си припомни, че е забравил вечния си дом. Болката е остен за припомняне. Пътят за спасение е мъдростта! Трагедията на смъртта е нереална. Онези, които треперят пред нея, са подобни на невеж актьор, който умира от страх на сцената, когато към него стрелят с халосни патрони. Моите синове са деца на светлината. Те няма вечно да спят в заблуда."

Въпреки че в Свещените писания бях чел описания намая, те не ми дадоха това дълбоко разбиране, което получих от лич­ните видения и съпътстващите ги утешителни думи. Ценност­ната система на човек напълно се сменя, когато той най-нак­рая осъзнае, че творението е само огромен филм и че не в него, а отвъд него се намира истинската реалност.

Като приключих писането на гази глава, седнах на кревата си в поза лотос. Стаята ми беше слабо осветена от две лампи. Повдигайки очи, аз видях, че таванът е осеян с малки светлинки, подобни на синапени зърна, които блещукаха и трептяха с блясъ­ка на радий. Милиарди тънки лъчи като порой се събираха в един прозрачен сноп и безшумно се лееха върху мене.

Веднага моето физическо тяло загуби плътността си и се преобразува в астрална тъкан. Усещах се така, сякаш плувам, тъй като, едва докосвайки постелята, безплътното ми тяло ле­ко се люлееше наляво и надясно. Огледах се наоколо. Мебелите и стените си бяха както обикновено, но тънкият светлинен по­ток така нарастваше, че таванът не се виждаше. Бях поразен.

„Това е механизмът на космическото кино. - Гласът ся­каш идеше от светлината. - Изливайки лъчите си върху белия екран на твоите чаршафи, той създава картината на твоето тя­ло. Виж, твоята форма не е нищо друго освен светлина!"

Погледнах ръцете си и ги раздвижих нагоре и надолу, без да усещам теглото им. Преизпълни ме радостен екстаз. Това космическо стръкче светлина, разцъфнало като мое тяло, бе ся­каш божествено копие на светлинните потоци, струящи от про­жекционната кабина в кинозалата и проявяващи се като кар­тини на екрана.

Дълго време усещах тялото си като образ от филм, прожек­тиран в слабо осветения театър на спалнята ми. Бях имал мно­го видения, но никое не бе така необичайно. Когато илюзията за твърдото ми тяло напълно се разсея и дълбоко осъзнах, че същността на всички неща е светлина, аз вдигнах поглед към трептящия поток жизнетрони и заговорих умолително:

„Божествена светлина, моля те, поеми обратно в Себе си моя скромен телесен образ, както Илия е бил взет с огнена вих­рушка на небето."

Тази молба явно беше ужасна. Светлината изчезна. Тяло­то ми придоби нормалната си тежест и се върна на леглото. Роякът блестящи светлинки по тавана затрептя и изчезна. Яв­но времето ми да напусна тази земя още не беше дошло.

„Освен това - разсъдих философски аз - на пророк Илия можеше и да не му хареса моята самонадеяност."

1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   26


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница