Глава 41 Идилия в Южна Индия

— Дик, ти си първият човек от Запад, който някога е вли­зал в тази светиня. Мнозина други са се опитвали, но напразно.

При тези мои думи г-н Райт първо се стресна, а после се зарадва. Току-що бяхме напуснали прекрасния храм Чамунди, разположен в планината, извисяваща се над щата Майсор, Юж­на Индия. Там той се беше поклонил пред златния и сребърния олтари на богиня Чамунди - покровителка на рода на управля­ващия махараджа.

— За спомен от тази изключителна чест - каза г-н Райт, прибирайки няколко благословени розови листчета - аз вина­ги ще пазя тези цветя, напръскани с розова вода от свещенос­лужителя.

Спътникът ми и аз²⁵⁴ прекарахме месец ноември 1935 г. ка­то гости на щата Майсор. Махараджата, Н. В. Шри Кришнараджа Вадияр IV, е образцов принц, разумно посветен на народа си. Благочестив индуист, махараджата е назначил един моха­меданин - способния Милза Исмаил, за свой деван, или ми­нистър-председател. Седемте милиона жители на Майсор из­бират чрез общи избори Събранието и Законодателния съвет.

Наследникът на махараджата, Н.В. Ювараджа Шри Кришна Нарасингхарадж Вадияр, беше поканил мен и секретаря ми да посетим неговия просветен и прогресивен край. За изминалите две седмици аз бях говорил пред хиляди граждани и студенти от Майсор в кметството, колежа на махараджата, Университетска­та медицинска школа, а също така на три митинга в Бангалор, в националната гимназия, в среднообразователния колеж и в кметството на Чети, където се бяха събрали над три хиляди ду­ши. Не знам дали жадните слушатели успяха да повярват на ярките картини от Америка, които им обрисувах, но винаги най-силни бяха аплодисментите, когато говорех за взаимната полза, която би произтекла от взаимообмен на най-добрите черти на Запада и на Изтока.

Сега г-н Райт и аз си отдъхвахме в тропическия покой. Ето как пътният му дневник описва впечатленията му от Майсор:

„Прекрасни зелени оризови полета, разнообразени с кръп­ките на захарната тръстика, сгушени в подножието на скалис­тите хълмове - хълмове, изпъстрящи изумрудената панорама като израстъци от черен камък, - и играта на цветовете се под­чертава от внезапното и драматично изчезване на слънцето, което търси отдих зад спокойните хълмове.

Много възхитителни моменти минават в гледане, почти несъзнателно, на вечно променящото се платно на Бога, раз­простряло се по небесната твърд, защото единствено Неговият досег може да създаде цветове, вибриращи със свежестта на живота. Тази свежест на цветовете се губи, когато човек се опи­та да я имитира с бои, защото Бог се обръща към по-прост и ефективен посредник - не към маслените и акварелните бои, а към лъчите на светлината. Той хвърля светлинен отблясък тук - и той се отразява като червено. Отново замахва с четката и лъчът постепенно се прелива в оранжево и златно. После бързо промушва облаците с пурпурни ивици, които се просмукват ка­то червени ресни от раните им, и т.н., и т.н. Той играе и денем и нощем, вечно променящ се, винаги нов, винаги свеж, нито една шарка, нито един цвят не е като другия. В Индия красота­та на прехода на деня в нощ е несравнима. Небето често изг­лежда така, сякаш Бог е събрал накуп всички краски и ги е разбъркал като в могъщ калейдоскоп в небесата.

Трябва да разкажа колко великолепно бе посещението ни по здрач на огромния язовир Кришнараджа Сагар²⁵⁵, построен на дванадесет мили извън Майсор. Йоганандаджи и аз се ка­чихме на малък автобус, където едно момченце бе натоварено с официалната длъжност да върти манивелата, и потеглихме по равния землист път точно когато слънцето залязваше на хоризонта като презрял домат.

Минахме край вездесъщите квадратни оризови полета, през редица от сенчести бананови дървета и между гора от високи кокосови палми с растителност, гъста като в джунгла, и нак­рая, като стигнахме билото на един хълм, се оказахме лице в лице с огромно изкуствено езеро, отразяващо звездите и ресни­те на палмите и другите дървета, заобиколено от прекрасни терасирани градини и редица от електрически светлини по бре­га на язовира - а под него очите ни срещнаха ослепителното зрелище на многоцветни лъчи, танцуващи по гейзеровидни фон­тани, подобно на множество изливащи се потоци мастило -разкошни сини водопади, задържащ се червен порой, зелени и жълти пръскачки, слонове, от чиито хоботи блика вода, мини­атюра на Световното изложение в Чикаго, изпъкваща още по-съвременно в тази древна земя на оризища и прости люде, ко­ито ни оказваха такъв топъл прием, че се страхувах, че ще бъде свръх силите ми да върна Йоганандаджи обратно в Америка.

Друга рядка привилегия - първото ми яздене на слон. Вче­ра ювараджата ни покани в летния си дворец, за да пояздим един от неговите слонове - огромно животно. Аз се качих по стълба, предназначена за достигане доховдах, или седлото, ко­ето прилича на кошница и е покрито с копринена възглавнич­ка. А после се клатушках, подмятах, люлях и подскачах нагоре-надолу, твърде много разтреперан, за да се боя или възклица­вам, вкопчен единствено в скъпоценния си живот!"

Южна Индия, богата на исторически и археологически ре­ликви, е земя с определен и в същото време неопределен чар. На север от Майсор се намира най-големият местен щат в Ин­дия - Хайдерабад, живописно плато, разсечено от могъщата река Годавари. Обширни плодородни равнини, красивите Нилгири или „Сините планини", други области с голи варовикови или гранитни хълмове. Историята на Хайдерабад, дълга и пъс­тра, започва преди три хиляди години с владичеството на царе­те Андхра и продължава под господството на индуистки ди­настии до 1294 г., когато минава под властта на мюсюлманс­ки князе, управляващи и до днес.

Най-впечатляващите произведения на архитектурата, скул­птурата и живописта в цяла Индия се намират в Хайдерабад в древните скулптурирани пещери Елора и Аджанта. Кайласа в Елора - огромен монолитен храм, притежава издялани от ка­мък фигури на богове, хора и животни с изумителните пропор­ции на Микеланджело. Аджанта е място с пет катедрали и два­десет и пет манастира, като всички издълбани в скалите зали се поддържат от огромни колони, покрити с фрески, където ху­дожниците и скулпторите са обезсмъртили творческия си гений.

Град Хайдерабад е украсен с университета Османия и джа­мията Мека Масджид, където се събират за молитва десетки хиляди мохамедани.

Щатът Майсор също е живописна земя, три хиляди фута над морското равнище (около 900 м), изобилстващ с гъсти тропически гори, дом на диви слонове, бизони, мечки, панте­ри и тигри. Двата му главни града, Бангалор и Майсор, са чис­ти, привлекателни, с много паркове и обществени градини.

Индуистката архитектура и скулптура достигат най-вис­шето си съвършенство под патронажа на индуистките царе от единадесети до четиринадесети век. Храмът в Белур, шедьо­вър, завършен по време на управлението на цар Вишнувардхана, няма равен на себе си в света по изящност на детайлите и богатство на фантазията.

Каменните колони, намерени в Северен Майсор, се отна­сят към 3 в. пр. Хр. и напомнят за цар Ашока. Той наследява престола на господстващата тогава Маурийска династия. Им­перията му обхваща земите на почти цяла съвременна Ин­дия, Афганистан и Балуджистан. Този прочут император, ко­гото даже западните историци смятат за несравним държав­ник, е оставил следната мъдрост върху каменния паметник:

„Този религиозен надпис е издълбан, за да не мислят на­шите синове и внуци, че са необходими нови завоевания, за да не смятат, че завоеванието с меч заслужава да се нарече завоевание, за да разберат, че то не е нищо друго освен разруше­ние и насилие и че няма друго истинско завоевание освен за­воеванието на религията. Такива завоевания имат стойност не само в този свят, но и в следващия."

Ашока е внук на страшния Чандрагупта Мауря (известен на гърците като Сандрокот), който в младостта си се е срещал с Александър Велики. По-късно Чандрагупта унищожава гарнизоните на Александър Македонски, оставени в Индия, сразява гръцката армия на Селевк, нахлула в Пенджаб, а след това приема в двореца си в Патна гръцкия пратеник Мегастен.

Гръцките историци и онези, които са придружавали Алек­сандър в похода му до Индия, подробно са записали множест­во изключително интересни истории. За да хвърли светлина върху древна Индия, д-р Дж. В. Маккриндъл е превел описани­ята на Ариан, Диодор, Плутарх и географа Страбон²⁵⁶. Най-дос­тойната за уважение черта от неуспешното нашествие на Алек­сандър Македонски е дълбокият интерес, който проявил към индуистката философия и към йогите и светите люде, с които понякога се срещал и чието общество настоятелно търсел. Малко след като великият воин пристигнал в Таксила, разположена в Северна Индия, той изпратил Онесикрит, ученик на елинската школа на Диоген, за да доведе индийския философ Дандамис, велик саннясин от Таксила.

— Хвала на тебе, о, брахмански учителю! - казал Онесик­рит, след като намерил Дандамис в неговото горско убежище. - Синът на всемогъщия Бог Зевс, Александър, Върховният Гос­подар на всички хора, те моли да отидеш при него. Ако се съг­ласиш, ще те възнагради богато, ако откажеш - ще ти отреже главата!

Йогинът приел тази откровено принудителна покана спо­койно и „дори не надигнал глава от своето ложе от листа".

— Аз също съм син на Зевс, ако Александър е такъв - отбе­лязал той. - Аз не искам нищо, което принадлежи на Алексан­дър, защото съм доволен от това, което имам, докато той, как­то виждам, скита с хората си по море и суша без никаква полза и скиталчествата му никога няма да имат край.

Върви и кажи на Александър, че Бог, Върховният Владе­тел, никога не може да бъде Автор на дръзка неправда, а е Тво­рец на светлината, на мира, на живота, на водата, на тялото на човека и на душите. Той приема всички хора, когато смъртта ги освободи, и никога не е подвластен на зла болест. Единствен Той е Богът, когото уважавам, който ненавижда кръвопроли­тията и не раздухва войни.

Александър не е бог, тъй като трябва да вкуси смъртта - със спокойна насмешка казал мъдрецът. - Как може такъв ка­то него да бъде владетел на света, след като дори не е седнал на трона на вътрешното вселенско владение? Досега той нито е влизал жив в Хадес, нито познава хода на слънцето през цент­ралните райони на земята, а народите в нейните краища дори не са чували името му!

След това порицание, вероятно най-язвителното, дости­гало някога до ушите на „Господаря на Света", мъдрецът до­бавил иронично:

— Ако сегашните владения на Александър не са доста­тъчно обширни за неговите желания, нека да прекоси река Ганг. Там ще намери област, способна да изхрани всички не­гови хора, ако земите от тази страна са твърде тесни да го задържат²⁵⁷.

Знай обаче, че това, което Александър ми предлага, и да­ровете, които ми обещава, са ми напълно ненужни. Нещата, които ценя и смятам, че имат истинска полза и стойност, са тези листа, които са моят дом, тези цъфтящи растения, които ми дават ежедневна храна, и водата, която е мое питие. Всич­ки други притежания, добивани с тревога и грижи, обикнове­но се оказват пагубни за онези, които ги трупат, и им причи­няват единствено мъка и огорчения, с които всеки нещастен смъртен е натоварен до краен предел. Що се отнася до мен, аз лежа върху горски листа и тъй като нямам нищо, което да трябва да пазя, спокойно затварям очи за дрямка, докато ако имах какво да охранявам, това би прогонило съня. Земята ме снабдява с всичко, така както майката кърми с мляко детето си. Аз отивам, където си пожелая, и нямам грижи, с които да Съм принуден да се обременявам.

Дори Александър да отсече главата ми, той не може да разруши душата ми. Ще остане единствено моята глава, вече безмълвна, и отделеното от нея тяло като разкъсани одежди по земята, откъдето са били взети. А аз, станал Дух, ще се възнеса към моя Бог, който е облякъл всички ни в плът и ни е оставил на земята, за да види дали ще живеем, подчинявайки се на Неговите укази, и който ще изиска от всички нас, когато си отидем оттук и се изправим пред него, отчет за живота ни, тъй като той е Съдник на всяко горделиво прегрешение, защото стоновете на потиснатите ще станат наказанието на потисника.

Нека Александър плаши с тези заплахи онези, които жела­ят богатство и които се ужасяват от смъртта, защото срещу нас тези оръжия са еднакво безсилни - брахманите нито оби­чат златото, нито се страхуват от смъртта. Така че върви и кажи на Александър това: Дандамис не се нуждае от нищо твое и затова няма да дойде при тебе, а ако ти искаш нещо от Дан­дамис, отиди при него.

Много внимателно Александър изслушал посланието на йогина, предадено му от Онесикрит и „усетил, че повече от всякога желае да види Дандамис, който въпреки че бил стар и гол, се оказал единственият противник, в чието лице той, завоевателят на много народи, срещнал превъзхождащ го съперник".

Александър поканил в Таксила множество брахмани аскети, известни с умението си да отговарят на философски въпро­си със съдържателна мъдрост. Плутарх ни е оставил описани­ето на един словесен двубой. Александър сам формулирал всички въпроси:

„- Кои са по-многобройни, живите или мъртвите?

— Живите, защото мъртви няма.

— Кое ражда по-едри животни, морето или земята?

— Земята, защото морето е само част от земята.

— Кой звяр е най-умен?

— Този, който човек още не познава. (Човек се бои от неиз­вестното).

— Кое съществува първо, денят или нощта?

— Денят е предшествал деня. - Този отговор накарал Алек­сандър да изрази учудване и брахманът добавил: - Невъзмож­ните въпроси изискват невъзможни отговори.

— Какъв е най-добрият начин човек да бъде обичан?

— Човек ще бъде обичан, ако притежавайки голяма сила, не кара другите да се боят от него.

— Как човек може да стане Бог?²⁵⁸

— Като прави това, което е невъзможно за човека.

— Кое е по-силно, животът или смъртта?

— Животът, защото той издържа на толкова много злини."

На Александър се удало да вземе със себе си от Индия като свой учител един истински йогин. Това бил Свами Сфинес, на­речен от гърците „Каланос", защото светецът, поклонник на Бога под формата на богиня Кали, поздравявал всекиго, про­изнасяйки нейното благотворно име.

Каланос придружил Александър до Персия. В определен ден в Суза, Персия, Каланос оставил своето старо тяло, качвайки се на погребална клада пред очите на цялата армия на Алек­сандър Македонски. Историците са записали удивлението на войниците, които гледали как йогинът не се бои от болка и смърт и как нито веднъж не трепва, докато пламъците поглъ­щат тялото му. Преди да се отправи към своята кремация, Ка­ланос прегърнал всичките си близки приятели, но не се прос­тил с Александър, на когото просто казал:

— Ще се видим скоро във Вавилон.

Александър напуснал Персия и по-късно умрял във Вави­лон. С думите си неговият индийски гуру му казал, че ще бъде с него и в живота, и в смъртта.

Гръцките историци са ни оставили много живи и вдъхновя­ващи картини на индийското общество. Индийският закон, раз­казва ни Ариан, защитава хората и „постановява, че нито един от тях при никакви обстоятелства не може да бъде роб и че все­ки, наслаждавайки се на собствената си свобода, трябва да ува­жава еднаквото право на свобода, което притежават всички. Те смятат, че онези, които са се научили както да не тиранизират, така и да не пълзят пред другите, ще постигнат живот, най-доб­ре приспособен към всички превратности на съдбата"²⁵⁹.

„Индийците, гласи друг текст, нито дават пари с лихва, нито знаят как да взимат назаем. Противно на установения оби­чаи е един индиец да направи или да пострада от лоша постъп­ка, затова те нито сключват договори, нито изискват гаран­ции." Казва ни се също така, че лечението се осъществява с прости и естествени средства. „Лечебен ефект се постига по-скоро с регулиране на храненето, отколкото с използването на лекарства. Най-ценените препарати са мехлемите и лапите. Всич­ки останали се смятат до голяма степен за вредни." Участието във война се е ограничавало с кшатриите, или воинската кас­та. „Нито пък враг, попаднал на земеделец, работещ в полето, би му причинил някаква вреда, защото тези хора, смятани за благодетели на обществото, са защитени от всякаква вреда. По такъв начин земята не бива опустошавана и дава обилна реколта, обезпечавайки жителите с всичко необходимо, за да бъ­де животът им приятен."²⁶⁰

Император Чандрагупта, който през 305 г. пр. Хр. побе­дил гръцкия генерал Селевк, седем години по-късно решил да предаде юздите на управлението на Индия на своя син. Пъ­тувайки по Южна Индия, Чандрагупта прекарал последните дванадесет години от живота си като беден аскет, търсейки самореализация в скалната пещера при Шраванабелагола, се­га почитана като светилище в Майсор. Недалеч от нея се из­дига най-голямата статуя в света, издялана от огромен каме­нен блок от джайнистите през 983 г. в чест на светеца Коматешвара.

Повсеместните религиозни светини в Майсор постоянно напомнят за множеството велики светци на Южна Индия. Един от тези учители, Тхаюманавар, ни е оставил следната предизвикателна поема:

Ти би могъл див слон да обуздаеш,

на мечката и тигъра да оковеш пастта,

да яздиш лъв,

със кобра да играеш,

с алхимия да вършиш чудеса.

Ти би могъл из Космоса да странстваш,

да подчиниш самите богове,

да бъдеш вечно млад,

да ходиш по водата, огъня да обитаваш,

ала ума да обуздаеш - най-трудното - е много по-добре.

В красивия и плодороден щат Траванкор, в най-южната част на Индия, където движението се осъществява по реки и канали, махараджата всяка година поема наследственото за­дължение да изкупува греха, навлечен чрез войните и насилст­веното присъединяване в далечното минало на няколко дребни държави към Траванкор. Петдесет и шест дни ежегодно маха­раджата посещава три пъти на ден храма, за да слуша ведически химни и рецитации. Церемонията по изкуплението завър­шва с лакшадипа, или осветляване на храма със сто" хиляди свещи.

Великият индуистки законодател Ману²⁶¹ е очертал задъл­женията на царя. „Той трябва да обсипва с благост като Индра (господаря на боговете); да събира данъците леко и неусетно, както слънцето събира парата от водата; да прониква в живо­та на поданиците си така, както вятърът прониква навсякъде; да раздава безпристрастна справедливост на всички като Яма (бога на смъртта), да връзва правонарушителите като Варуна (ведическо божество на небето и вятъра); да радва всички като луната; да изгаря злите врагове като бога на огъня и да под­държа всички като земната богиня.

По време на война царят не трябва да използва отровни или огнени оръжия, нито да убива слабите, неподготвените и беззащитните или онези, които, обхванати от паника, молят за защита или бягат. Към война трябва да се прибягва само в краен случай. Резултатите от войната винаги са съмнителни."

Мадраската административна област на югоизточния бряг на Индия се състои от равния и просторен, обкръжен от море­та град Мадрас и Кондживерам - Златния град, столицата на династията на Палавите, чиито царе са управлявали през пър­вите векове от християнската ера. В съвременната Мадраска административна област идеите за ненасилие на Махатма Ганди са широко застъпени. Навсякъде могат да се видят белите отличителни „шапки на Ганди". Като цяло на юг Махатма Ганди е осъществил много важни храмови реформи за „неприкасаемите", както и реформи на кастовата система.

Произходът на кастовата система, формулирана от вели­кия законодател Ману, е достоен за уважение. Той ясно видял, че хората се разделят от естествената еволюция на четири го­леми класи: такива, които могат да служат на обществото чрез физически труд (шудри); такива, които служат посредством спо­собност за мислене, умения, селско стопанство, търговия, дело­ви живот като цяло (вайши); такива, чиито таланти са адми­нистративни, изпълнителски и защитнически качества - упра­вители и воини (кшатрии); такива, които имат съзерцателна природа, духовно вдъхновени и вдъхновяващи (брахмани). „Ни­то рождението, нито тайнствата, нито ученето, нито потеклото могат да определят дали човек е дважди-роден (т. е. брахман), заявява Махабхарата, „единствено характерът и поведението могат да решат това."²⁶² Ману учи обществото да изразява ува­жение към своите членове, доколкото те притежават мъдрост, добродетели, почтена възраст, родство или, накрая, богатство. Във ведическа Индия богатите винаги са били презирани, ако само са трупали и не са се занимавали с благотворителна дейност. На скъперниците, притежаващи голямо богатство, ви­наги се е отреждало най-низшето място в обществото.

Сериозни злини възникнали, когато с вековете върху кас­товата система бил надянат хомотът на наследствеността. Со­циални реформатори като Ганди и членовете на твърде мно­гобройни общества в съвременна Индия бавно, но сигурно въз­становяват древната ценност на кастите, базирани единстве­но върху естествените качества, а не върху рождението. Все­ки народ по земята има своя отличителна, пораждаща стра­дание карма, с която трябва да се справи и която трябва да отстрани. Също така и Индия с нейния гъвкав и неуязвим дух трябва да покаже, че е способна да реши задачите на кастова­та реформа.

Южна Индия е толкова пленителна, че г-н Райт и аз коп­неехме да продължим нашата идилия. Но времето със своята вечна неумолимост не ни даде никаква любезна отсрочка. Ско­ро трябваше да държа реч на заключителното заседание на Индийския философски конгрес в Калкутския университет. В края на посещението си в Майсор имах удоволствието да раз­говарям със сър Ч. В. Раман, президент на Индийската академия на науките. Този блестящ индийски физик бе удостоен с Нобелова награда през 1930 г. за важното си откритие в облас­тта на дифузията на светлината - „ефектът на Раман", извес­тен днес на всеки ученик.

Като се простихме неохотно с тълпата ученици и приятели от Мадрас, г-н Райт и аз се отправихме на север. По пътя спрях­ме пред малката светиня, посветена на паметта на Садашива Брахман, историята на чийто живот през осемнадесети век изобилства от чудеса. По-голямото светилище на Садашива в Нерур, издигнато от раджата на Пудукотаи, е място за покло­нение, свидетел на многобройни божествени изцеления.

Сред селяните от Южна Индия все още се разказват мно­жество странни истории за Садашива - обичан и напълно прос­ветлен учител. Един ден видели как Садашива - потънал в самадхи на брега на река Кавери - бива отнесен от внезапно на­воднение. Намерили .го седмици по-късно, заровен дълбоко под купчина пръст. Когато лопатите на селяните се натъкнали на тялото му, светецът се надигнал и бързо се отдалечил.

Садашива никога не произнасял нито една дума и не носел дрехи. Една сутрин голият йогин безгрижно влязъл в палатка­та на един мохамедански вожд. Неговите жени закрещели от ужас. Воинът нанесъл на Садашива жесток удар с меча си и отсякъл ръката му. Учителят равнодушно си тръгнал. Обхва­нат от разкаяние, мохамеданинът взел от пода ръката на Са­дашива и го последвал. Йогинът спокойно наместил ръката си върху кървящия остатък. Когато воинът смирено го помолил за някакво духовно напътствие, Садашива написал с пръста си върху пясъка:

„Не прави това, което искаш, и тогава ще можеш да пра­виш това, което ти харесва."

Мохамеданинът се издигнал до възвисено състояние на ума и разбрал, че парадоксалният съвет на светеца е ръководство за освобождаване на душата чрез овладяване на егото.

Веднъж селските деца изказали в присъствието на Сада­шива желание да видят религиозния фестивал в Мадура, раз­положена на 150 мили разстояние (240 км). Йогинът показал на малчуганите, че трябва да се допрат до тялото му. И чудо! За миг цялата група се пренесла в Мадура. Децата щастливо се шляели сред хилядите поклонници. След няколко часа йогинът върнал малките си повереници обратно по същия прост начин. Изумените родители слушали живите разкази за шествието и забелязали, че няколко деца носят пакетчета със сладки от Ма­дура.

Един недоверчив младеж се присмял на светеца и на исто­рията. На следващия ден той се приближил към Садашива.

„Учителю - казал той, - защо не отведете и мене на праз­ника, както направихте вчера с другите деца?"

Садашива се съгласил. Момчето незабавно се озовало сред навалицата в далечния град. Но уви, къде бил светецът, когато младежът пожелал да си тръгне? Изтощен, той се добрал до в къщи по най-древния и прозаичен начин - пеша.