Глава Бенгалската „майка, проникната от радост"

— Моля ви, не напускайте Индия, без да видите Ннрмала Деви. Нейната святост е голяма. Тя е известна наблизо и далеч като Ананда Мойи Ма (проникнатата от радост майка). - Мо­ят племенник Амийо Бос ме гледаше сериозно.

— Разбира се ! Аз много искам да видя тази светица - от­говорих аз и добавих: - Чел съм, че много е напреднала в Бого-осъзнаването. Преди години в сп. Изток-Запад се появи него­ляма статия за нея.

— Аз съм се срещал с нея - продължи Амийо. - Неотдавна Тя посети моето родно градче Джамшедпур. По настойчивата молба на свой ученик Ананда Мойи Ма отиде в дома на един умиращ. Тя застана край постелята му и когато ръката й докос­на челото му, предсмъртното хъркане спря. Болестта веднага из­чезна и за радостно изумление на човека той оздравя.

Няколко дни по-късно чух, че Блажената Майка е отседна­ла в дома на един ученик от района Бхованипур в Калкута. Г-н Райт и аз, които се намирахме в бащиния ми дом в Калкута, незабавно се отправихме натам. Когато колата ни наближи къ­щата в Бхованипур, ние със спътника ми видяхме необикнове­на сцена на улицата.

Ананда Мойи Ма стоеше изправена в един открит автомо­бил и благославяше множество от около стотина ученици. Тя явно се готвеше да замине. Г-н Райт паркира „форда" на из­вестно разстояние и заедно се отправихме към спокойната гру­па. Светицата ни видя, бързо слезе от колата си и дойде при нас.

— Татко, ти дойде! - С тези сърдечни думи тя обви с ръце шията ми и постави глава на рамото ми. Г-н Райт, на когото току-що бях казал, че не познавам светицата, много се възхити от тази необикновена проява на гостоприемство. Очите на стоте ученици също с изненада наблюдаваха тази мила сцена.

Аз веднага забелязах, че светицата се намира във високо­то състояние самадхи. Напълно забравила за външната си об­вивка на жена, тя се осъзнаваше като неизменна душа и от това ниво на съзнание радостно поздрави друг Божий поклон­ник. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към своя автомобил.

— Ананда Мойи Ма, аз задържам пътуването ви - възпро­тивих се аз.

— Татко, аз те виждам за първи път през този живот след толкова векове! - рече тя. - Моля те, не си тръгвай още.

Ние седнахме заедно на задните седалки на колата. Ско­ро Блажената Майка изпадна в неподвижно екстатично със­тояние. Красивите й очи се взираха полузатворени в небесата и станаха съвсем умиротворени, втренчени в близкия и съ­щевременно далечен вътрешен рай. Учениците кротко скан­дираха: „Слава на Божествената Майка!"

Бях открил много Богоосъзнати мъже в Индия, но нико­га преди това не бях виждал такава екзалтирана свята жена. Нейното нежно лице гореше с неизразимата радост, донесла й името Блажена Майка. Дълги черни кичури се виеха сво­бодно по непокритата й глава. Една червена точка паста от сандалово дърво на челото й символизираше духовното око, винаги отворено вътре в нея. Малко личице, малки китки, малки стъпала - в противовес на духовното й величие!

Докато Ананда Мойи Ма се намираше в транс, аз зададох няколко въпроса на намиращата се наблизо чела.

— Блажената Майка много пътува из Индия - разказа ми тя. - Нейните смели усилия доведоха до множество желателни социални реформи. Макар че е родена брахманка, светицата не признава никакви кастови различия. Една група нейни уче­ници винаги пътува с нея и се грижи за удобствата й. Отнася­ме се наистина майчински с нея, защото тя не обръща никакво внимание на тялото си. Ако никой не й даде храна, тя няма да яде, нито ще попита за ядене. Дори когато храната е поставена пред нея, тя не я докосва. За да предотвратим изчезването й от света, ние я храним със собствените си ръце. Често тя по цели дни пребивава в божествен транс, като едва диша и не мигва с очи. Един от главните й ученици е нейният съпруг. Преди много години, скоро след женитбата им, той приел обет за мълчание.

Чела посочи един широкоплещест мъж с фини черти на ли­цето, дълга коса и бяла брада. Той спокойно стоеше сред мно­жеството, ръцете му бяха кръстосани на гърдите в почтителна­та поза на ученика.

Освежена от потапянето си в Безпределното, Ананда Мойи Ма сега насочи съзнанието си към материалния свят.

— Татко, моля те, разкажи ми къде си сега. - Гласът й беше ясен и мелодичен.

— Понастоящем в Калкута или в Ранчи, но скоро ще се върна в Америка.

— Америка?

— Да. Търсачите на духовното там искрено биха оценили една индийска светица. Би ли искала да дойдеш?

— Ако Татко може да ме вземе, аз ще дойда.

Този отговор предизвика тревогата на намиращите се на­близо ученици.

— Двадесет, а и повече от нас винаги пътуват с Блажената Майка - заяви ми твърдо един от тях. - Не можем да живеем без нея. Където и да отиде тя, трябва да отидем и ние.

С неохота трябваше да отхвърля плана, притежаващ не­практичната черта спонтанно да се разраства!

— Ела поне в Ранчи със своите ученици - казах й аз на прощаване. - Сама божествено дете, ти ще се зарадваш на малчуганите в моята школа.

— Където и да ме заведе Татко, ще отида с удоволствие.

Малко по-късно Видялая в Ранчи бе празнично премене­на по повод обещаното посещение на светицата. Момчетата с нетърпение очакваха всяка възможност за празнуване - ни­какви уроци, никакви часове по музика и като връх на всичко - пиршество!

— Слава! Ананда Мойи Ма, ки джай! - Тези скандирания от множество ентусиазирани малки гърла посрещнаха група­та на светицата, когато тя влезе през вратите на школата. Дъжд от невени, звън на цимбали, силни звуци на раковини и барабанен бой! Блажената Майка усмихнато премина през слънчевите градини на Видялая, носейки винаги в себе си своя преносим рай.

— Тук е прекрасно - каза благосклонно тя, когато я заведох в главното здание. Светицата седна с детска усмивка до мене. Тя караше всеки да се чувства най-близък неин приятел, но в същото време винаги я обкръжаваше една атмосфера на отда­леченост - парадоксалната уединеност на Вездесъщието.

— Моля те, разкажи ми нещо за своя живот.

— Татко знае всичко за мене, защо да го повтарям? - Оче­видно тя чувстваше, че фактите на едно кратко въплъщение не заслужават внимание.

Аз се засмях и кротко повторих въпроса си.

— Татко, няма много за разказване. - Тя протегна изящ­ните си ръце с умолителен жест. - Съзнанието ми никога не се е отъждествявало с това временно тяло. Преди да дойда на та­зи земя, Татко, „аз бях същата". Като малко момиченце „аз бях същата". Пораснах и станах жена, но пак „аз бях същата". Когато семейството, в което се бях родила, уреди женитбата на това тяло, „аз бях същата". И когато опиянен от страст, моят съпруг дойде при мен и шепнейки гальовни думи, леко докосна тялото ми, той получи силен шок, сякаш ударен от мълния, защото дори и тогава „аз бях същата".

Моят съпруг коленичи пред мен, кръстоса ръце на гърди­те си и ме помоли за прошка.

„Майко - каза той, - тъй като оскверних телесния ти храм, докосвайки го с похотлива мисъл, без да знам, че в него оби­тава не моята жена, а Божествената Майка, приемам този тър­жествен обет: ще бъда твой ученик, целомъдрен последова­тел, който винаги мълчаливо ще се грижи за теб и повече няма да продума на никого до края на живота си. Дано по този начин изкупя греха си, който извърших днес спрямо теб - моя гуру."

Дори когато спокойно приех това предложение на съпру­га си, „аз бях същата". И сега, срещу теб, Татко, „аз съм съ­щата". И когато и да е след това, дори край мен танцът на творението в залата на вечността непрекъснато да се проме­ня, „аз ще бъда същата".

Ананда Мойи Ма потъна в дълбоко медитативно състо­яние. Тялото й застина като статуя. Тя бе отлетяла в своето вечно зовящо я царство. Тъмните езера на очите й изглеждаха безжизнени и стъклени. Този израз често е налице, когато свет­ците изместват съзнанието си от физическото тяло, което то­гава едва ли е нещо повече от къс бездушна глина. Около един час ние седяхме заедно в екстатичен транс. Тя се върна в този свят с кратък весел смях.

— Моля те, Аманда Мойи Ма - казах аз, - ела с мен в градината. Г-н Райт ще ни направи няколко снимки.

— Разбира се, Татко. Твоята воля е моя воля. - Прекрасни­те й очи запазиха непроменимия си божествен блясък, докато тя позираше за много фотографии.

Време за угощението! Ананда Мойи Ма седна с кръстоса­ни крака на своето одеяло, а една ученичка се настани край нея, за да я храни. Като малко дете светицата послушно поглъ­щаше храната си, когато чела я поднесеше към устните й. Беше очевидно, че Блажената Майка не осъзнава разликата между къри и сладкиш!

Когато наближи здрач, светицата си тръгна със своята гру­па сред потоци от розови цветчета, а ръцете й бяха вдигнати и благославяха малките момчета. Техните лица светеха от лю­бов, която тя бе събудила без никакви усилия.

„И възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила - провъзгласява Христос. - Тази е първата заповед." (Матей 12:30)

Като отхвърля всяка низша привързаност, Ананда Мойи Ма предлага на Бога своята пълна преданост. Не чрез педан­тичните класификации на учените, а чрез сигурната логика на вярата светицата - подобна на дете - разрешава единствения проблем на човешкия живот - установяване на единство с Бо­га. Човек е забравил тази безусловна простота, днес замъглена с милион разногласия. Отказвайки се от монотеистичната лю­бов към Бога, народите маскират своето неверие с педантично уважение към външните светилища на милосърдие. Тези жес­тове на хуманност са добродетелни, защото за момент откло­няват вниманието на човека от самия него, но те не го осво­бождават от единствената му отговорност в живота, която Иисус нарича първа заповед. Възвисяващото задължение да се обича Бог се поема с първия дъх на човека, с първото поемане на свободно дарения от единствения му Благодетел въздух.

Имах възможност да видя Аманда Мойи Ма още веднъж след посещението й в Ранчи. Няколко месеца по-късно тя сто­еше сред своите ученици на перона в Серампор и чакаше влак.

— Татко, отивам в Хималаите - каза ми тя. - Великодуш­ни ученици ми построиха ашрам в Дехра Дун.

Когато се качи на влака, аз с възхищение разбрах, че неза­висимо дали е сред тълпа, във влак, на празник или седи мъл­чаливо, очите й никога не се отделят от Бога. Дълбоко в себе си аз все още чувам нейния глас - ехо от безмерна благост:

— Виж, сега и винаги единна с Вечното „аз винаги съм същата".
Глава 46

Йогинята, която никога не яде

— Господине, къде ще отидем тази сутрин? - Г-н Райт ка­раше „форда" и отклони поглед от пътя, за да ме погледне въп­росително. Ние пътувахме ден след ден и той рядко знаеше как­ва част от Бенгалия ще му открие следващият.

— С Божията воля - казах аз благочестиво - сме на път да видим осмото чудо на света - светица, която се храни само с въздух!

— Повторение на чудесата - след Тереза Нойман. - Но сме­хът на г-н Райт беше нетърпелив и той дори увеличи скорос­тта. Още необикновено мливо за пътния му дневник! Ами да не би да е дневник на обичаен турист!

Бяхме станали преди изгрев слънце и вече оставихме зад себе си школата в Ранчи. Освен от секретаря ми и мен група­та ни се състоеше от още трима приятели от Бенгалия. Ние се опивахме от свежия въздух - естественото вино на утрото. Шофьорът ни внимателно караше колата сред подранилите селяни и каруците с две колела, теглени бавно от впрегнати гърбави волове, склонни да оспорят пътя на всеки бибиткащ натрапник.

— Господине, бихме искали да научим нещо повече за пос­тещата светица.

— Името й е Гири Бала - осведомих аз своите спътници. -За първи път чух за нея преди години от един учен господин, Стхити Лал Нинди. Той често идваше в дома ни на улица „Гур-пар", за да преподава уроци на брат ми Бишну.

„Аз добре познавам Гири Бала - казваше ми Стхити Ба-бу. - Тя използва определени йогически техники, които й позволяват да живее, без да се храни. Бяхме близки съседи в На вабгандж, близо до Ичапур. Бях решил да я наблюдавам внимателно и никога не открих нито едно свидетелство, че тя при­ема храна или питие. Накрая интересът ми нарасна толкова много, че отидох при махараджата на Бурдван²⁹³ и го помолих да проведе изследване. Поразен от историята, той я покани в двореца си. Тя се съгласи да се проведе опит и два месеца живя затворена в една част от дома му. По-късно се върна в двореца за още двадесет дни и накрая за трети тест от петнадесет дни. Самият махараджа ми каза, че тези три строги проверки са го убедили, че тя извън всякакво съмнение не яде нищо."

Този разказ на Стхити Бабу се е запазил в ума ми повече от двадесет и пет години - завърших аз. - Понякога в Америка се чудех дали реката на времето няма да погълне иогинята, преди да успея да я видя. Сега тя трябва да е доста възрастна. Дори не знам къде живее и дали изобщо е жива. Но за няколко часа ще стигнем Пурулиа, а там е домът на нейния брат.

Към десет и половина нашата неголяма група вече разго­варяше с брат й, Ламбадар Дей, адвокат в Пурулиа.

— Да, сестра ми е жива. Понякога тя стои тук с мене, но сега е в семейния ни дом в Биур - Ламбадар Бабу погледна със съмнение колата ни. - Свамиджи, много не ми се вярва, че някой автомобил ще може да се добере до такъв затънтен край като Биур. Ще бъде по-добре, ако се примирите с извечното друсане на волската каруца.

В един глас групата ни изрази лоялността си към „Гор­достта на Детройт".

— „Фордът" е дошъл от Америка - казах аз на адвоката. -Ще бъде срамота да го лишим от възможността да се запоз­нае със сърцето на Бенгалия!

— Нека Ганеш²⁹⁴ ви закриля! - каза Ламбадар Бабу, като се смееше. После любезно прибави: - Сигурен съм, че ако някога стигнете там, Гири Бала ще се зарадва да ви види. Тя вече наближава седемдесетте, но продължава да бъде в пре­красно здраве.

— Моля, кажете ми, господине, вярно ли е тя не яде абсо­лютно нищо? - Гледах го право в очите - тези издайнически прозорци на ума.

— Вярно е. - Погледът му беше открит и честен. - Повече от пет десетилетия никога не съм я видял да хапне и залък. Ако светът внезапно свърши, не бих бил изненадан повече, отколкото ако видя сестра си да яде!

Ние заедно се засмяхме на невъзможността на тези две космически събития.

— Гири Бала никога не е търсела недостъпно уединение за своята йогическа практика - продължи Ламбадар Бабу. - През целия си живот тя е живяла заобиколена от своето семейство и приятели. Всички те вече отдавна са свикнали със странното й състояние. Всеки от тях би бил поразен, ако Гири Бала внезап­но реши да хапне нещо! Сестра ми е естествено скромна, както и подобава на индуистка вдовица, но всички от нашия малък кръг в Пурулиа и в Биур знаем, че тя е „изключителна" жена.

Искреността на брата беше очевидна. Групата ни сърдечно му благодари и се отправи към Биур. Спряхме пред една лавка, за да купим къри илучи, привличайки цял рояк дечурлига, стру­пали се да видят как г-н Райт яде с пръсти по обикновен ин­дийски маниер. Здравият ни апетит ни накара да се подкре­пим за следобеда, който - в момента напълно неизвестен - мо­жеше да се окаже доста изтощителен.

Сега пътят ни водеше на изток през изсушени от слънце­то оризови полета към бурдванския район на Бенгалия. На­пред и напред по пътищата, обрасли с гъста растителност. От дърветата с огромни, приличащи на чадъри клони се разнася­ха песните на майните и булбулите с пъстроцветни гушки. Ту тук, ту там - волски каруци. Скърцането - рини, рини, манжу, манжу - на техните оси и обковани с желязо дървени колела рязко контрастираше в ума със съсъка - суиш, суиш - на авто­мобилните гуми по аристократичния асфалт на градовете.

— Дик, спри! - Внезапната ми молба предизвика разтърс­ващия протест на „форда". - Онова превито от тежест манго­во дърво очевидно ни вика при себе си!

И петимата се втурнахме като деца към обсипаната с ман­гови плодове трева. Дървото щедро бе ронило плодовете си, щом узрееха.

— Твърде много манго са се родили, за да лежат незабеля­зани - перифразирах аз - и да губят сладостта си върху каме­нистата почва.

— Нищо подобно няма в Америка, а, Свамиджи? - смееше се Саилеш Мазумдар, един от моите бенгалски ученици.

— Не - съгласих се аз, покрит с мангов сок и доволство. - Колко ми липсваха тези плодове на Запад! Индийски рай без манго е немислим!

Хвърлих камък и свалих един горд красавец, скрит на са­мия връх.

— Дик - попитах аз посред хапките амброзия, топли от тропическото слънце, - всичките ли фотоапарати са в колата?

— Да, господине, в багажника.

— Ако Гири Бала се окаже истинска светица, искам да пи­ша за нея на Запад. Една индийска йогиня с такива вдъхновя­ващи способности не трябва да живее и умре неизвестна -като повечето от тези мангови плодове.

Час и половина по-късно аз все още сновях из горския покой.

— Господине, трябва да отидем при Гири Бала преди залез слънце, за да има достатъчно светлина за снимките - забеля­за г-н Райт и с усмивка добави: - Западняците са народ скеп­тичен, не можем да очакваме да повярват на разказа ни без нито една фотография!

Тази мъдрост беше неоспорима. Обърнах гръб на изку­шението и се върнах в колата.

— Прав си, Дик - въздъхнах аз, щом бързо потеглихме нап­ред, - принасям манговия рай в жертва пред олтара на запад­ния реализъм. Трябва да имаме снимки!

Пътят ставаше все по-зле: бръчките на браздите, цире­ите втвърдена глина - тъжната немощ на старостта! От вре­ме на време групата ни слизаше, за да позволи на г-н Райт да управлява по-лесно колата, която четиримата бутахме отзад.

— Ламбадар Бабу вярно каза - призна Саилеш. - Не кола­та ни вози, а ние возим нея!

Досадата на постоянното слизане и качване от време на време се разнообразяваше с появата на някое селце; всяко - сцена на старинна простота.

„Нашият път лъкатушеше и извиваше през палмови горич­ки, сред древни, запазени селца, сгушени в сянката на дървета­та - пише г-н Райт в пътния си дневник под датата 5 май 1936 г. - Очарователни са тези скупчени колиби, направени от кал и слама, украсени с едно от имената на Бога върху вратата. Мно­жество малки, голи деца невинно играят наоколо, като се спи­рат да погледат или уплашено побягват от тази голяма, черна каруца без волове, носеща се бързо през селцето им. Жените прос­то надничат от сенките, докато при мъжете, мързеливо излегна-ти под дърветата край пътя, равнодушието побеждава любопитс­твото. На едно място цялото село се къпеше в едно голямо во­дохранилище (с дрехи, които сменяха като се увиваха със сухите и смъкваха мокрите под тях). Жените носеха вода към домовете си в големи пиринчени делви.

Пътят ни водеше по хълмове и долини като в някаква весела гонитба. Ние се друсахме и клатушкахме, потапяхме се в малки потоци, заобикаляхме недостроения голям път, плъзгахме се през сухи, песъчливи речни корита и накрая към пет часа следобед наближихме нашата цел - Биур. Това мал­ко селце във вътрешността на окръг Банкура, скрито под за­щитата на гъст листак, е недостъпно за пътешествениците през дъждовния сезон, когато рекичките се превръщат в яростни потоци, а пътищата като змии плюят отровата на калта.

Когато помолихме една група поклонници, завръщащи се от молитва в храма (далеч в самотното поле), да ни покажат пътя, бяхме обсадени от дузина полуголи хлапета, които се покатериха отстрани на колата, нетърпеливи да ни заведат при Гири Бала.

Пътят водеше към горичка от финикови палми, подсло­нили няколко глинени колиби, но преди да стигнем до тях, „фордът" ни за миг опасно се наклони, подскочи и се удари в земята. Тясната пътечка водеше покрай дървета и водоеми, по издатини, дупки и дълбоки бразди. Колата затъна в храс­талаците, после заседна на едно хълмче и трябваше да маха­ме буци пръст. Напредвахме бавно и внимателно. Внезапно пътят бе преграден от голям храст, растящ по средата на коловоза, така че се наложи да заобиколим по отвесния ръб на един пресъхнал водоем, излизането от който изискваше мал ко стъргане, дялкане и бутане. Отново и отново пътят изглеждаше непроходим, но пилигримът трябва да върви напред. Ус­лужливи момчета (сенки на Ганеш!) донесоха лопати и унищо­жаваха препятствията, докато стотици деца и родители ги наб­людаваха.

Не след дълго се провирахме по един стар коловоз. Же­ните ни гледаха с широко отворени очи от вратите на колиби­те си, мъжете се мъкнеха покрай нас, а децата подскачаха, за да завършат шествието. Навярно нашата кола беше първата, която минаваше по тези пътища. Тук „съюзът на волските каруци" несъмнено е всемогъщ! Каква сензация предизвиках­ме - група, возена от един американец, която си прокарваше път в пухтящата кола право в тяхната селска твърдина, нару­шавайки древната й неприкосновеност и святост!

Като спряхме на една тясна уличка, ние се оказахме на око­ло стотина фута (30 м) от родовия дом на Гири Бала. Усетихме трепета на осъществяването след дългата битка с пътя, увенча­на с победен край. Приближихме се към голямо двуетажно зда­ние от тухли и мазилка, което се извисяваше над околните гли­нени колиби. Къщата беше в процес на ремонт, защото около нея се издигаше характерното тропическо скеле от бамбук.

В трескаво очакване, потискайки тържеството си, ние зас­танахме пред отворения дом на жената, благословена от Гос­пода никога да не огладнява. Селяните все прииждаха и ни гледаха зяпнали: млади и стари, голи и облечени, жените се държаха малко настрана, но все пак много любопитни, мъже­те и момчетата невъзмутимо ни настъпваха по петите, дока­то гледаха това безпрецедентно зрелище.

Скоро на вратата се появи една ниска фигура - Гири Ба­ла! Тя бе увита в парче тъмнозлатиста коприна по типичния индийски начин. Вървеше скромно и нерешително, леко над­ничайки иззад най-горната гънка на своята дрехасвадеши. Очи­те й искряха като тлеещи въглени в сянката на покривалото й за глава. Бяхме очаровани от най-благожелателното и добро лице, лице на осъзнаване и разбиране, освободено от заразата на земните привързаности.

Тя кротко се приближи и мълчаливо се съгласи да изщрака­ме множество снимки с нашите фотоапарати и кинокамери.

Търпеливо и стеснително тя изтърпя да нагласяме позите и да търсим най-добро осветление. Най-накрая ние запечатахме за поколенията много снимки на единствената жена в света, за която се знае, че живее без храна и питие повече от петдесет години. (Тереза Нойман не яде от 1923 г.) Изразът на Гири Бала беше съвсем майчински, докато стоеше пред нас, плътно покрита със свободно падащия плат, така че от тялото й не се виждаше нищо друго освен лицето със сведените очи, китките и малките й стъпала. Лице, излъчващо рядък покой и простодушна уравновесеност - широки, по детски изразителни устни, женствен нос, тесни блестящи очи и замислена усмивка."

Впечатлението на г-н Райт от Гири Бала се споделяше и от мен. Духовността я обгръщаше подобно на меко сияещото й покривало. Тя направи пред мен пранам с обичайния жест, с който стопанката поздравява монаха. Простият й чар и спо­койна усмивка ни посрещнаха по-добре от сладки речи. Заб­равени бяха трудностите, прашният път.

Дребната светица седна с кръстосани крака на верандата. Макар че носеше белезите на възрастта, тя Не изглеждаше из­тощена. Маслинената й кожа бе останала с чист и здрав цвят.

— Майко - казах аз на бенгалски, - от двадесет и пет годи­ни пламенно мисля точно за това поклонническо пътуване! Слушал съм за вашия свят живот от Стхити Лал Нинди Бабу.

Тя кимна утвърдително.

— Да, добър мой съсед в Навабгандж.

— През тези години аз прекосих океани, но никога не заб­равих младежката си мечта да ви видя. Възвишената драма, която вие играете тук така незабележимо, трябва да бъде раз­гласена пред света, който отдавна е забравил вътрешната бо­жествена храна.

Светицата за миг вдигна очи, усмихвайки се с искрен ин­терес.

— Баба (уважаемият баща) знае най-добре - кротко отвър­на тя.

Бях щастлив, че тя не се обиди. Никога не знаеш как ве­ликите йоги и йогини ще реагират на идеята за публичност. Те като правило я избягват, желаейки да провеждат в мълчание дълбоките си душевни изследвания. Когато подходящото вре­ме да изложат открито живота си за благото на търсещите умове настъпи, те получават някаква вътрешна санкция.

— Майко - продължих аз, - простете ми тогава, че ще ви обременя с много въпроси. Бъдете добра да отговорите само на онези, които ви харесат. Аз ще разбера и вашето мълчание.

Тя протегна ръце с благосклонен жест.

— С радост ще отговоря, доколкото такава незначителна личност като мене може да задоволи вашия интерес.

— О, не, съвсем не незначителна! - искрено запротестирах аз. - Вие сте велика душа.

— Аз съм смирена прислужница на всички - каза тя и до­бави нещо странно: - Обичам да готвя и да храня хората.

Странно забавление, помислих си, за една светица, която не яде нищо!

— Кажете ми, Майко, със собствените си уста - наистина ли живеете без храна?

— Това е вярно. - Тя мълча няколко мига. Следващата й забележка показа, че на ум се е борила с аритметиката. - От дванадесет години и четири месеца до сегашните си шестдесет и осем години - над петдесетгодишен период - не съм яла хра­на и не съм пила течности.

— Никога ли не сте се изкушавали да хапнете?

— Ако почувствам силен глад, бих яла. - Просто и в също­то време царствено изрази тя онази аксиоматична истина, ко­ято е твърде добре известна на света, въртящ се около трите яденета дневно!

— Но вие все пак ядете нещо! - В тона ми имаше заговорническа нотка.

— Разбира се! - Тя се усмихна с бързо разбиране.

— Вашето хранене се извлича от по-фините енергии на въз­духа и слънчевата светлина²⁹⁵, а също така от космическата си­ла, която презарежда тялото ви през продълговатия мозък.

— Баба знае - отново се съгласи тя по своя успокоителен и мек начин.

— Майко, разкажете ми, моля ви, за младостта си. Това представлява дълбок интерес за цяла Индия, а дори и за наши­те братя и сестри отвъд океана.

Гири Бала остави своята сдържаност, отпусна се, стана разговорчива.

— Така да бъде. - Гласът й беше нисък и твърд. „Родена съм в този горист район. В детството ми нямаше нищо особено, като се изключи това, че имах ненаситен апе­тит. Сгодиха ме съвсем млада.

— Дъще - често ме предупреждаваше майка ми, - опит­вай се да контролираш лакомията си. Когато дойде време да живееш сред чужди хора в къщата на съпруга си, какво ще си помислят те за тебе, ако целите ти дни минават само в ядене?

Бедствието, което тя предричаше, се случи. Бях само на дванадесет години, когато влязох в семейството на мъжа си в Навабгандж. Моята свекърва ме засрамваше сутрин, обед и ве­чер за лакомията ми. Но нейното хокане се оказа скрита бла­гословия. То събуди дремещите в мен духовни склонности. Ед­на сутрин насмешките й бяха особено безжалостни.

— Скоро ще ви докажа - казах аз, дълбоко засегната, - че повече никога няма да докосна храна през целия си живот.

Свекърва ми подигравателно се засмя.

— А-ха! - каза тя. - А как ще живееш, без да ядеш, като не можеш да живееш, без да преядеш?

Тази забележка бе неопровержима! Въпреки това желязна решителност поддържаше духа ми. Намерих усамотено място и се обърнах към Небесния Отец.

„Господи - молех се аз, - моля те, прати ми гуру, който да ме научи как да живея с Твоята светлина и без храна."

Обхвана ме божествен екстаз. Водена от блажена омая, аз се отправих към гхата на Навабгандж при Ганг. По пътя срещ­нах свещенослужителя на семейството на мъжа си.

— Преподобни господине - с надежда казах аз, - бъдете така добър да ми кажете как да живея без храна.

Той ме гледаше, без да продума. Накрая заговори успоко­ително.

— Дъще - каза той, - ела тази вечер в храма, ще извърша специална ведическа церемония за тебе.

Този мъгляв отговор не беше това, което търсех. Аз про­дължих към гхата. Утринното слънце пронизваше водата. Аз се пречистих в Ганг като за свято посвещение. Когато напус­нах брега на реката с мокрите дрехи около себе си, моят учител се материализира пред мене в ясната светлина на деня!

— Мило дете - каза той с любов и съчувствие, - аз съм твоят гуру, изпратен тук от Бог, за да изпълня настойчивата ти молба. Той дълбоко се трогна от твърде необичайния й ха­рактер! От днес ще живееш с астрална светлина, телесните ти атоми ще се хранят от безпределния поток."

Гири Бала потъна в мълчание. Аз взех от г-н Райт бележ­ник и молив и преведох на английски няколко момента, за да разбере за какво става дума.

Светицата поднови разказа си, благият й глас едва се чуваше.

Ахатът беше празен, но моят гуру ни обгърна с аура от защитна светлина, така че никакви случайни посетители да не ни прекъснат. Той ме посвети в крия техниката, която осво­бождава тялото от зависимостта от грубата храна на смъртни­те. Техниката включва използването на определена мантра и дихателни упражнения, по-трудни от тези, които може да нап­рави обикновеният човек. Няма никакви лекарства или ма­гия, нищо освен крия."

Като американските журналисти, които, без сами да зна­ят, ме бяха научили на тяхната процедура, аз зададох на Гири Бала множество въпроси, които според мен биха представля­вали интерес за света. Тя, малко по малко, ми съобщи следното:

„Никога не съм имала деца. Преди много години станах вдовица. Спя много малко, тъй като за мен сънят и будността са едно и също. Медитирам през нощта, посветена на домаш­ните си задължения през деня. Почти не чувствам сезонните изменения. Никога не съм боледувала. Когато случайно се на­раня, чувствам само лека болка. Нямам телесни екскрети. Мо­га да контролирам сърцето и дишането си. Често във видение виждам своя гуру и други велики души."

— Майко - попитах аз, - защо не научиш и други на мето­да да се живее без храна?

Амбициозните ми надежди за милионите гладуващи по све­та бяха попарени в зародиш.

— Не. - Тя поклати глава. - Моят гуру строго ми заръча да не разгласявам тайната. Той няма желание да се намесва в дра­мата на Божието творение. Земеделците няма да ми благодарят, ако науча много хора да живеят без храна! Сладките плодове ще лежат безполезни на земята. Явно е, че нищетата, гладът и бо­лестите са бичове на нашата карма, които в крайна сметка ни карат да търсим истинския смисъл на живота.

— Майко - казах аз бавно, - каква е ползата от това, че единствена вие сте избрана да живеете без храна?

— Да докажа, че човекът е Дух. - Лицето й се озари от мъд­рост. - Да покажа, че посредством божествено развитие той може постепенно да се научи да живее с Вечната Светлина, а не с храна.

Светицата потъна в дълбоко медитативно състояние. Пог­ледът й бе насочен навътре. Дълбината на меките й очи загуби всякакво изражение. Тя издаде въздишка - прелюдия към екс­татичния бездиханен транс. За известно време се потопи в цар­ството без въпроси, в рая на вътрешната радост.

Тропическият мрак се бе спуснал. Светлината на малката керосинова лампа трептеше на пресекулки по лицата на група селяни, насядали мълчаливо в сенките. Стремителните светулки и далечните газови фенери в колибите тъчеха тайнствени светли шарки в кадифената нощ. Настъпил беше тъжният час на раздялата. Бавно изморително пътуване очакваше малката ни група.

— Гири Бала - казах аз, когато светицата отвори очи, -моля ви, дайте ми нещо за спомен - лента от някое ваше сари.

Скоро тя се върна с къс бенареска коприна, обтягайки го в ръцете си и внезапно се просна на земята.

— Майко - казах аз почтително, - по-добре ми позволете да докосна благословените ви нозе!